Непоколебима в нравствена позиция на Антигона

 Никола Бенин

Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо покорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният ѝ образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

В хода на действието характерът ѝ се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите ѝ са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието ѝ на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпалата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главната героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

Динамичният диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето със земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката ѝ (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.

В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля, въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколебима увереност.

Тя признава без колебание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда Антигона на преден план. Положителното ѝ излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата ѝ. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера ѝ, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколебима в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколебава. И тук, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник:

Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
и без дете – от други бих го имала!

Разколебава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

В думите на Антигона се прокрадва желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени ѝ от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жребий на бог”.

Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената ѝ независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната ѝ твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила, и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота ѝ я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.