Никола Бенин
Позната като една от многото героини в Тиванския митологичен цикъл, Антигона е вече цялостно изграден драматургичен образ в едноименната трагедия на Софокъл. Сюжетът се развива около острия конфликт, възникнал след смъртта на Полиник, брат на Антигона. Противопоставени са характерите на двете сестри, очертан е личностният сблъсък между царя и неговата племенница. Креон се бори за утвърждаването на своите държавнически позиции, а Антигона защитава неписаните морални, общочовешки закони.
Главната героиня се разкрива като личност с изключителна нравствена красота. Тя запленява както със своята чистота и невинност, така и с огнената страст, с която отстоява позицията си. Антигона напълно се различава от идеала за жена на своето време. Тя е силна и дръзка, има смелостта да се опълчи срещу неправдата. Същността на подвига, който тя извършва се разкрива чрез несломимото ѝ желание да следва повелите на сърцето си. Драматургичното действие проследява полета на един свободен, дързък дух към света на трагично извисената човешка нравственост.
Още в пролога на произведението е изведена основната идея – изключителността на Антигона. Ярък е контрастът между двете дъщери на Едип. Исмена се представя като типичен пример за смирена и покорна жена, която знае мястото си, отредено ѝ в древното общество. Но Антигона е различна. Тя сама определя кое е справедливо и кое - не. Вярва силно в своята правота, решавайки да следва повелите на традицията.
Исмена обича не по-малко брат си, но нейната безпомощност е противопоставена на решителността на Антигона. Исмена признава: „Що бих могла, злочеста, аз да сторя?...", на което получава твърдият отговор на сестра си: "Ти не щеш ли, аз ще заровя твоя брат и моя." Примирила се със загубата на близките си, Исмена не може да приеме рисковете, на които е готова да се изложи Антигона. Тя отчаяно се опитва да разубеди сестра си, припомняйки ѝ трагичната съдба на Едиповия род. Исмена е избрала благоразумното подчинение, няма сила да се опълчи, въпреки че сама не вярва в справедливостта на взетото решение:
Разбери, че ний жени сме, слаби
да се борим с мъжете.
Тез, които заповядват,
по-силни са от нас и ние трябва
да им се подчиняваме не само
в това, а във всичко - даже и в по-зло
Както Исмена не може да осъзнае красотата на подвига, към който се е устремила сестра ѝ, така и Антигона не може да приеме бездействието:
Стой ти на това,
аз брату гроб отивам да приготвя.
Вярна на обичта към брат си, тя не може да остане безучастна пред несправедливостта. Антигона много добре знае последствията от неподчинението на царската заповед: „непокорният, пребит от народа с камъни да падне", но предпочита да изпълни божествената повеля, оказвайки необходимото уважение на мъртвия. Това, което сестра ѝ намира за „безумство", за главната героиня е безусловно и задължително. Саможертвата в името на справедливостта е гордост и чест за нея:
Но остави ме с мойта безразсъдност
да принеса аз мъки. И каквато
съдбата ми да е ужасна, пак
ще бъде мойта смърт прекрасна.
Разбрала, че дори съвсем сама, Антигона е достатъчно смела и силна да изпълни дълга си, скърбящата Исмена я изпраща с думите:
Върви,
кога е туй желание твое; знай,
че си безумна, ала вярна в дружба.
Конфликтът между Креон и неговата племенница е очертан. Позициите им са ясни в тяхната противоположност. Пламенните слова на Антигона са защитили нейната правота.
Изправянето на двамата главни герои лице в лице, внася равновесие в развитието на действието. С началния си монолог владетелят се разкрива като строг, но загрижен за своята страна държавник. Отбелязват се благородните му мотиви. Той е непреклонен в решенията си. Именно такава силна ръка е необходима на Тива, за да се възстанови след сполетелите я нещастия. Затова и получава общественото одобрение, въпреки жестокостта на издадената заповед:
Креоне, тъй решаваш за приятеля
и за врага на нашето отечество.
Закони можеш да прилагаш всякакви-
за мъртвите, тъй както и за живите.
Почти веднага след това признание пристига вестта, че все пак някой е дръзнал да пристъпи царското решение. Креон е разгневен, обществеността - изненадана и притеснена. Всички искат да узнаят кой е този, притежаващ такава дързост и необикновена смелост.
Когато Антигона сама признава своята постъпка, царят е напълно обладан от гнева си. Като мъж, той не може да приеме непокорството на една жена. Опитвайки се да намери оправдание за безразсъдните действия на девойката, той среща нейната твърдост. Антигона не само гордо заявява, че е пристъпила заповедта му, но и достойно защитава позицията си:
Не смятах за така могъщи твоите
повели, че да нарушава смъртният
неписаните вечни божи правила.
Не са от днес и вчера те, а
винаги са живи.
Героинята дори дръзва да нарече владетеля „глупец", убедена, че той е този който е сгрешил.
В последвалите думи на Креон, благородните му мотиви са забравени. На преден план излиза тираничното му желание за власт. Той намира поведението на племенницата си за „неуместно за роба", чийто живот е в ръцете му. Неспособен да проумее правотата на Антигона, царят сляпо следва огромното си желание за себедоказване, което е причина за падението на душата му. Достига до непростима жестокост. Дори родствената близост с девойката не го кара да размисли и той я жертва за назидание на народа.
Антигона приема достойно съдбата си и не пожелава да я сподели със сестра си, която иска да умре заедно с нея. Тя поема отговорността за делата си, удовлетворена, че е последвала сърцето си.
По трогателен начин Софокъл описва сцената, когато Антигона се прощава с живота. Тя за първи път разкрива нежната, женствена страна на своята душа. Страда за простички неща – за слънцето, което вижда за последен път за родината и съгражданите си, за неосъществения брак. Девойката е приела саможертвата, но тъгува за живота. Надарена с изключителна нравствена сила, дори по пътя към последното си жилище тя вярва, че е постъпила правилно, изпълнявайки моралния си дълг. Трагично е, че такава възвишена личност е толкова самотна в своето величие. Няма го до нея любимия, не чува и одобрението на хора: „От непокорния си нрав загиваш днес" - така смята народът. Още никой не разбира изключителността на нейния подвиг. Трагичната смърт на героинята е всъщност нравствена победа над Креон, олицетворяващ несправедливостта.
Антигона остава в световната литература като образ символ събрал в себе си всичките човешки добродетели. Героинята на Софокъл е неповторима като личност, която притежава дързост и смелост, по женски чувствена и романтична. Душевната красота на Антигона е в унисон с физическата. Майсторът на трагедията Софокъл е създал една вечна творба, непресъхващ извор на мъдрост за бъдещите поколения. В нея, освен ярък пример за нравствено подражание се внушава и философското прозрение, че над държавническите правила стоят моралните, човешките закони.
Няма коментари:
Публикуване на коментар