Писани и неписани закони в "Антигона" от Софокъл

 Никола Бенин

Софокъл е автор на много трагедии. Той живее и твори през V век преди Христа, когато театърът взима дейно участие в решаването на основните въпроси на времето. Типично за Софокъл е въвеждането на трети артист, с което повишава броя на присъстващите на сцената и драматичното напрежение. В драмата “Антигона” той поставя актуалния за времето въпрос, касаещ отношението между държавните и вечните, божествени закони. В своето произведение той показва как трябва да реагира човек, ако закона, който трябва да спазва, влиза в противоречие с неговите морални норми.

В драмата “Антигона” Софокъл показва чрез героите своето мнение, предава своята теза за властта. Според него държавата не е на владетеля и не народът служи на владетеля, а владетелят на народа. Той доказва, че ако властта не се съобразява с гласа на народа, ако се обявява против моралните принципи на мнозинството, ако принуждава човека да действа противно на своята съвест – то тази власт е неморална. Човекът, олицетворяван с властта, трябва да бъде гласът на своя народ и да следва неговата воля.

Трагедията “Антигона” разработва темата за законността и уважението към мъртвия, изискващо равенство пред смъртта. Основния конфликт е между царят на Тива – Креон и Едиповата дъщеря Антигона, върху която тегне родовото проклятие. Сблъсъкът между двамата всъщност е сблъсък между два взаимно изключващи се принципа: на държавността и семейството, на дълга към отечеството и дълга към кръвно близкия, написаните поведенчески правила и на изначалните божествени заповеди за почит към мъртвия. Креон олицетворява властта и реда в държавата, а Антигона – отделното, индивидуалното право, което спори и дръзко се противопоставя на властовото право. Целият драматичен сюжет е построен върху това основно противопоставяне.

Креон се появява като главно действащо лице в първи епизод на трагедията. Софокъл най-напред разгръща неговата теза за справедлива власт. Речта му пред Тиванския народ го разкрива като добър, загрижен за авторитета на държавата владетел, който обявява стриктното спазване на законите като дълг на всеки. Царят има подкрепата на своите поданици, а хорът като носител на мъдростта и изразител на общественото мнение одобрява държавническата му платформа. В началото монархът изглежда разумен, принципен, предан на родината, издигащ в култ благото на колектива и затова всички са на негова страна. Разколебаването в правотата му настъпва веднага след като стражът съобщава за нарушението на заповедта да се остави без гроб мъртвия Полиник. Реакцията на Креон е невъздържана, гневна, издаваща го като деспотичен държавник, който се уеднаквява с държавата. Той не съзира истинските причини за стореното, обвинява стражата в подкупничество и разкрива своята непрозорливост и заслепение.

След създаденото противоречиво мнение за царя се появява и Антигона. Във втори епизод Софокъл разкрива нейната контратеза за властта, която противоречи на морала. Заловена при повторното извършване на погребалния обред, тя е изправена пред Креон, изживяващ се като единствен съдник. Напрегнатият диалог между двамата показва противоречивите им позиции. Единият издава заповед в името на гражданския дълг, а другият нарушава тази заповед в името на човешкия дълг. Креон и Антигона представляват двете несъвместими лица на понятието дълг. От тук започва прегрупирането на силите. Софокъл умело поставя въпроса за трагическата самота. Подкрепеният от всички цар на Тива постепенно остава сам, а самотната Антигона печели привърженици, защото защитава неделимата обич към братята си, човешкото право на последен дом в земята майка и желанието на олимпийските богове всички да бъдат равни пред смъртта. Девойката е готова да посрещне жестокото наказание. Дори е щастлива от перспективата да умре изпълнявайки сестринския си дълг, защото знае че в противен случай ще бъде наказана от безсмъртните. Креоновата заплаха със смърт не я плаши, плаши я неизпълнената воля на боговете.

В рамките на основния конфликт са включени няколко сблъсъка, които уточняват характерите на главните герои и засвидетелстват отношение към тях. Първият изправя една срещу друга двете сестри. Исмена е боязлива, слаба, неспособна на саможертва като Антигона и в началото отказва да ѝ съдейства, да бъде съучастница в погребването на Полиник. Софокъл въвежда втората сестра, за да създаде образен контраст и на фона на страха и малодушието на Исмена, да открои смелостта и решимостта на Антигона. В последствие двете сестри застават заедно пред съдника Креон. Исмена гордо поема своята половина от вината и от наказанието, дори без да е участвала в деянието на сестра си.

Вторият сблъсък противопоставя Креон и сина му Хемон. Позицията на младежа се основава не само на любовта му към Антигона, а преди всичко на убеждението, че сляпото придържане към писмените закони води до нравствено беззаконие и това, че той е бъдещият владетел на държавата. Синът се стреми да внуши на баща си, че заради малката истина не съумява да види голямата си заблуда. Репликата “Смекчи гнева си, отмени присъдата” превръща Хемон в изразител на общественото мнение. Законите трябва да служат на народа, а не да са обърнати срещу тях и висшата човечност.

Третият сблъсък е между самозабравилият се тиранин Креон и слепият прорицател Тирезий. Ако чрез хора и Хемон говори народът, чрез гадателят говорят самите богове и всеки е длъжен да се вслушва във волята им. Прорицателят Тирезий изрича онова, в което зрителят вече е убеден след първоначалното колебание: властимащият няма право да налага онова, което е противно на боговете. Креон се страхува от хората и затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Държавата му е необходима като опора на властта. Така се оформя образът му на заслепен, честолюбив, неадекватен човек, получил силата си единствено от властовата позиция. Тирезий защитава Антигона и се обявява против властника, който действа не от позицията на справедливостта, а от тази на засегнатото си самолюбие. Предупреждението на Тирезий изиграва ролята си. Независимо че Креон реагира гневно и обвинява жреца в предателство и подкупничество, той отстъпва от досегашната си теза. По трагична ирония Креон сам нарушава заповедта си пред божествената заплаха от лични нещастия. Прозрението идва твърде късно. Заслепеният от тираничната горделивост Креон, става косвен виновник за смъртта на Антигона, Хемон и жена си Евридика. Той осъзнава неправдата си. Трагичността му е по-голяма от тази на жертвоготовната Антигона, защото той остава жив, а животът в непрекъснати угризения и самообвинения е по-голямо наказание дори от смъртта. Впечатляваща е развръзката на драмата. Пред смъртта Антигона не съжалява за извършеното. Тя плаче, страда не защото се чувства виновна, а защото более за своята младост и за неизпитаните житейски радости – да бъде обичана, да стане съпруга и майка. Софокъл съзнателно я героизира като подчертава всеобщото съпричастие към злощастната ѝ съдба. Девойката не е победена от своя противник, а е победител в драматичния конфликт с него. Победеният е Креон, за когото на финал важи определението “страдащ злодей”. Той е най-жестоко наказан за престъплението си против човечността и получава заслужено възмездие.

В екзода (четвъртата част, съдържаща развръзката) на трагедията прозвучава заключителната намеса на хора, който обобщава всички послания на сюжета. Думите “За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! Да не грешим пред небето!” издигат неписаните морални закони над държавните, а нравственият дълг над гражданския. Мъдростта се придобива трудно и много често чрез горчив опит. Горделивите и самозабравилите се властници заплащат с нещастие пренебрегването на разума и народната воля. Властта е морална тогава, когато не накърнява индивидуалното човешко право да се обича. Накрая остава големия проблем на времето – родовият дълг или държавните закони? Човекът трябва сам да избере – но най-вече първо в себе си.