Драмата на Антигона

 Никола Бенин

Според Аристотел героите на Софокъл имат определена цел, към която неотклонно се стремят. Последователни и безкомпромисни в действията си, твърди и уверени, те се подлагат на изпитания, жертват живота си, но никога не се отказват, за да осъществят своите идеи. Горди и  непримирими, тези личности изявяват себе си, всеотдайно и страстно защитават принципите си.

Софокъл - един от най-великите трагици на древна Елада, е неповторим „майстор на характери”. В неговите трагедии човекът е личност. Защитава с постъпките си най-високите нравствени ценности на характера си.

Главната героиня в трагедията „Антигона” е художествено въплъщение на тази характерна особеност за драматургията на Софокъл. Дъщерята на Едип е преди всичко човек със свой нравствен облик. Затова и следва неписаните Божии правила, тоест повелите на човешкото са висш нравствен закон за изява на личностните ѝ качества. Креон - владетелят на Тива - влиза в конфликт с Антигона, но защитава личностното си право да отстоява писаните закони на държавата, която управлява. Те и неписаните Божии правила противопоставят два силни човешки характера. Антигона и Креон са личности, които заемат различни позиции. Психологичният сблъсък на характерите им е художествено ядро на драматичния конфликт. Той е трагедиен, защото характерите на двамата герои са непримирими. Преизпълнена от нежна и предана сестринска обич, Антигона се бори срещу неправдата. Не изпитва колебание нито за миг. За да се противопостави на несправедливостта, тя престъпва разпоредбите на Креон - защитник на държавната власт. Отстоява своите позиции, не изменя на себе си и следва решението си - да отдаде последни почести на своя мъртъв брат Полиник и така да изпълни дълга на живите към паметта на мъртвите. Загиналият е не само брат на Антигона, но и човек. Тя никога не забравя тази хуманна същност на нравствените си мотиви за достойно човешко поведение. За Антигона извършването на погребалния обред е „свещен завет" и тя не се страхува да го изпълни, дори когато разбира, че нейната плаха и смирена, нерешителна и колеблива сестра Исмена не ще я подкрепи. Исмена също искрено обича своя брат, но не всеки би дръзнал да се изправи срещу властника и да се опълчи срещу суровите му и жестоки заповеди. Гордият и непреклонен дух на Антигона я подтиква към жертва. Мисълта за смъртта ѝ редом с нейния брат не я плаши. Антигона е направила своя единствено възможен избор. За нея няма друго решение: „Личи си, с твърд характер е девойката."

Смелостта ѝ не я напуска и пред строгия владетел Креон. Водена от любовта към брат си, тя се осмелява да обвини властника в тиранично налагане на преценките си над другите, в неспособността му да признае неписаните закони. Девойката се подчинява на вечните човешки правила:

Но Хадес иска равенство за мъртвите!

За Креон от първостепенна важност са държавните интереси. Принципен владетел, той е чужд на законите на сърцето, а може би и съзнателно ги потъпква, за да може мъдро да управлява. В създадения неразрешим конфликт Антигона е напълно сама - на сестра ѝ Исмена липсва смелост, а без съмнение тиванските старейшини ще останат на страната на Креон.

Антигона направлява своята съдба - неизменно върви по пътя към собствената си гибел. Няма вина, че следва самоотвержено истината. Никой не би могъл да я обвини, че позволява на верния съдник - сърцето, да ѝ посочи пътя, който ще ѝ помогне да живее в хармония със себе си и вътрешните си убеждения. За нея е страшно не наказанието на Креон, а божественото наказание за смъртните, противопоставили се на съдбата си, предопределена от Олимп.

Незаслужено и сурово е наказанието на Антигона. Непреклонната девойка обича живота. За миг оплаква младостта си заради многобройните щастливи възможности, които ще пропусне. Изпитанията, пред които се изправя, изискват още по-голяма сила от Антигона. Дори да бъде „най-злочеста клетница", тя е уверена, че отива „там любима на баща", на своята майка и на скъпия си брат. Извисена над трагичните обстоятелства, ще напусне земния свят със съзнанието за изпълнен човешки дълг. Той е „благочестен", заради него понася бедите.

Чрез поведението на героите си Софокъл доказва, че характерът и постъпките на човека предопределят съдбата му. Непримирими и последователни в отстояване на своите позиции до краен предел, самите герои очертават трагичната развръзка на своя живот. Софокъл не обвинява нито един от тях, защото всеки по своему защитава правотата на своето дело от своята индивидуална позиция. За Креон всеки, изправил се срещу интересите на Тива, е враг. Такъв е Полиник. Той обсажда с войските си родния град. За Креон е важно правилото, според което:

...ако този, който властва
не се държи за най-добрите правила
и ако страх е вцепенил езика му,

негоден е, така съм смятал винаги.
И онзи, който слага над родината
приятеля си, е за мен нищожество.

Поел отговорния дълг да служи на своя народ и държава, не му остава нищо друго, освен справедливо да отсъди заслуженото възмездие за врага на града - „ни гроб, нито оплакване от някого". За Креон като владетел е важно да осигури спокойствието на съгражданите си, а не да ги излага на опасност. Неговото решение предопределя трагичния сблъсък между личностните позиции на два еднакво силни характера. Антигона обича и двамата си братя еднакво. На всеки от тях трябва да бъде отдадена почит, не би могла да ги разграничи след смъртта им. Какъв ще бъде нейният живот, ще има ли той смисъл, ако тя не изпълни дълга си към ближния? Отговор на този въпрос дава самата Антигона. Той е в нейните действия. Надмогва страданието. Веднъж взетото решение я прави силна и вътрешно убедена в хуманността на избора. Нито владетелят Креон, нито Антигона ще се примирят и ще отстъпят. Героинята докрай ще защитава човешкото си право да обича: „Не за вражда – за обич съм създадена!". Как би могла да намрази един от братята си, да застане срещу него и да го заклейми като враг. Получила смъртно наказание, сърцето ѝ не се отказва от правото на обич. Приема раздялата с живота, но остава вярна на неписаните Божии правила, на човешкото в себе си. Така защитава характера си. А чрез смъртта - достойнството на личността си. Според Софокъл достойният човек избира и приема смъртта - със силата на разума. Власт над личността ѝ не може да има никой, дори и Креон.

Героите на Софокъл в трагедията „Антигона” са силни и мъдри, дълбоко страдащи. Те са обречени да останат докрай хора и да проявят силата на характера си.