Никола Бенин. Тайните на Южен Сибир (Тайны Южной Сибири)

д-р Никола Бенин

Защо в Оглахтинското гробище (Оглахтинском могильнике в Хакасии) в Хакасии лежат кукли манекени с човешки ръст, а черепите са покрити с боядисани глинени маски? Кои от дизайнерските постижения на хуните ние използваме днес и как съвременните технологии помагат да се видят невидими модели на татуировки върху мумиите? Този въпрос стои за разрешаване пред археолозите.

За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

Публикувал: д-р Никола Бенин

Когато си написал Доклад на зелената амеба за химическия молив нищо чудно да погледнеш и какво се крие в Бразилски храст – вторият сборник с разкази (11 на брой тук) от Велина Минкова си играе с невинни шаферки (разказът Сватба ви очаква по-долу), лели, златни рибки, бохеми, хамали... и с кого ли още не, докато прескача от София към Лос Анджелис (където Велина завършва университета UCLА), през Лондон до Париж (където Велина живее в момента), но без да изневерява на хумора и естетиката от дебютния ù роман Доклад на зелената амеба за химическия молив. 

Родена в София, завършила Калифорнийския университет, тя е автор на романа "Доклад на зелената амеба за химическия молив", който беше преведен на френски език тази година (2018), и живее в Париж. Сборникът с разкази "Бразилски храст" е колекция от 11 истории, свързани помежду си от прекрасното чувство за хумор на своята авторка, но и от своята космополитност.

„Животът е кратък, трябва да се обичате“ За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

 Лятото едва ли е сезонът на носталгиите, но единадесетте разказа на Велина Минкова имат потенциала да внесат една приятна и елегантна синя нота в това безвремие от слънце и нищо. Написани образцово по правилата на добрия разказ, в стабилна и изпробвана форма и отработен стил, в голямата си част текстовете от сборника „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“, 2018) са обърнати назад. Със светла тъга те събуждат за нов живот дните на детството и юношеството в края на миналия век в София. Тук например е първата любов, разпалена в завинаги култовия Созопол, лумнала после страстно в София от времената на пубертетски съдбовното разграничаване между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла накрая за един следобед със сълзи върху килима… докато се върнат родителите работа. Това е от разказа „Джудаса“. Пълнокръвен и жив е този Джудас. Дали ни се струва той такъв, защото, почти съм сигурна, всички познаваме този вечен софийско-созополски образ, или пък усещането за близост се дължи на майсторството, с което Велина Минкова скицира героите си. Незабравими остават образите на магнетичната Одил (от „Бразилски храст“), оправната чистачка леля Мария от едноименния разказ, потъналата в старост и лудост Бисерка Бонева от крайните квартали в разказа „Херкулес ЕООД“… И Фиш! Фиш от едноименния разказ, с който започва сборникът, е риба по формата си, но сякаш в нея е скрит дух на човек с културен бекграунд и свръхинтелект. Към края на разказа рибата се носи из въздуха така кинематографично. Едва ли е случайна тук не експлицитно зададената в текста, но асоциативна препратка към филма на Кустурица „Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан Брегович „This Is a Film“ с фразата „The fish doesn't think because the fish knows everything“ (рибата не мисли, понеже тя знае всичко). Което пък, още по-назад по литературната верига, е заимствано от романа „Чевенгур“ на Платонов, признава Кустурица. Дом на разказите е светът. „Фиш“ и „Черква“ ни отвеждат в Калифорния, „Бразилски храст“ и „Плъх“ са с парижки сюжети, „Гласове“ е от Лондон, останалите разкази ни връщат в България от близкото минало. Тази разказна България от миналия ден е често пастелна и красива като стара картичка и точно както постъпваме с картичките, с лека ръка бихме могли да я пратим върху купчината със сантиментален кич, в по-голямата си част тук – соцкич от сергията. А ако соцкич се окаже несправедливо определение в конкретния случай, то един по-добронамерен коментар за този тип литературно писане, какъвто представляват разказите, би могъл да им отреди мястото на художествено пресъздадени артефакти от един неслучил се музей на социалистическото минало. Велина Минкова засвидетелства интереса си към близкото ни минало още с предишния си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей представлява и жилището на старата жена от разказа „Херкулес ЕООД“ – малък панелен апартамент в крайните квартали, в който дълго е събирано всичко и никога нищо не е изхвърляно. Разхвърляното жилище с мъртвите хлебарки, навитите стари килими, купчините вестници, пълната поредица на библиотека „Световна класика“, старите телефони и телевизори е микрообраз на родината. Там, в един стар албум, е запечатана младостта, бригадирският плам и някогашната красота на старата жена. Авторката ни повежда из тази неподреденост на родното ни минало, сред артефакти от всякакво естество – стойностни или боклук, опазени или в разпад, едновременно забравени и отхвърлени от обществото, но жизненоважни на личностно ниво, в случая – предмети на живот и смърт за тяхната притежателка, възрастна жена, самата тя вече сливаща се с вехтите си вещи, забравена и останала в едно друго време. Интересът на авторката към предметите и историите, които тези предмети разказват, е забележимо отразен в текстовете й. Тя не просто отбелязва предметите, тя ги вади из фотографската си памет, осветява ги сценично, поставя ги в центъра на историите си, изрежда ги по име, сякаш се страхува, че ако не бъдат назовани точно, миналото ще се разтроши и ще изчезне. Ето защо в много от разказите (особено ярко в „Леля Мария“) действието отстъпва на заден план и влиза в служба на вещите и фактите. Сюжетът, колкото и увлекателен да е той, като че ли заплита в мрежата си предметите, за да ги държи на местата им и да ги показва в тяхната автентичност. Ето ги – не каквито и да било дъвки от детството, а дъвките „Идеал“; ето го и течния шоколад в кофички от сладкарницата „Ну, погоди“, определени детски плочи от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля Мария“ предава една смешна история, или дори по-точно – фрагменти от смешни делнични историйки, но голямата сладост на текста е не само в хумористичния план, а в словесно изтупаните от прахта на забравата предмети и прецизното им аранжиране в среда, в която те тежат на местата си. Понякога обаче това залисване по предмети и факти прави действието сякаш насилствено пригодено към тях. В „Херкулес ЕООД“ например старицата запява, което предизвиква поучителното подхвърляне от страна на единия герой към другия: „Това е песента от „Утро над родината“, много е стара“. Очевидно тук героят проговаря, за да вкара информация в текста. Такива тромави включвания обаче изхвърлят читателя от текста, освен че звучат като писано слово, а не като разговорна реч, каквато по формата си са. За радост подобни катапулти са редки, а и самите истории са силно увлекателни и достатъчно динамични, че неусетно да връщат читателя отново в сърцевината на разказваното. Любовните сцени са чест капан дори за опитните писатели. Безспорно е умението на Велина Минкова да пише за секс красиво, културно и с точните думи – нито неловко мълчи за любовните сцени, нито ги нахвърля безвкусно или грубовато. Към тези описания тя подхожда открито, честно към текста и езика, дори сякаш с наслада. Любовните сцени, интимните детайли, телесността с пълната й откровеност са неин специалитет и доставят читателско удоволствие. Сборникът събира разкази с нееднородна структура и с различно качество. Обединяващото ги са България и българите навсякъде. Това „навсякъде“ е един бълбукащ топос, в който култури и националности се срещат, сблъскват се, смесват се в естествената динамика на глобалния свят. Велина Минкова познава този пъстър свят от първа ръка – родена в България, завършила творческо писане „Животът е кратък, трябва да се обичате“ За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова в САЩ, живее понастоящем в Париж. Този личен опит обяснява и лекотата, с която тя се движи между световете, за да ги пресъздаде наситено и ловко. Париж от разказите „Бразилски храст“ и „Плъх“ е описан отвътре, истински и живян, а не през туристически поглед. В същото време нейната България е сякаш по-скоро албумна. Вероятно в опита си да подчертае (съзнателно или не) връзката си с родината, авторката вкарва в разказите си за чужди места тук и там по някой образ на българин. Тези българи стоят като кръпки, както например не стоят другите нейни чужди герои, попаднали на чужди места. И то не защото българи няма по света и то понякога такива, които са се сраснали с мястото си извън родината (самата авторка е пример за такава личност), а защото фокусирането върху националността на героите звучи фалшиво. Такъв образкръпка е фризьорката Дани от иначе великолепния разказ „Бразилски храст“. Трябваше ли да е българка непременно? Обяснявам си тези избори като един реверанс към българската публика. Като опит за оправдание пред родния читател, като презастраховане срещу евентуално обвинение, че разни парижки истории с интелектуалци и артисти не биха представлявали интерес в българския контекст. В разказа „Черква“, засягащ темата за емигрантството, героинята отбелязва, че в Лос Анджелис има само българи. В този разказ обаче героите не стоят външно като допълнително прибавени, там те са си на място (макар и хич да не са си на място) и не са само за флирт с читателя. Може би затова „Плъх“, в който откровено няма никаква България, сякаш е най-силният текст в сборника. И все пак… „Животът е кратък, трябва да се обичате“ е фраза на Джудаса, софийския гамен за всички времена. Върл левскар. Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен. Банална, но мила. Можем и така да четем разказите, отвъд албумния пастел. Тогава сборникът с разкази „Бразилски храст“ ни помирява с онази любов, която в едно лято ни се е струвала незаменима и вечна. И която сме попилели някъде във времето и по местата, през които сме минали. Идват разказите – да ни я върнат.

 ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Литературен вестник Брой 28, 18-24.07.2018,  Год. 27

Сватба

Леля се омъжи през лятото, когато навърших четири години. Цареше страшно въодушевление. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама прикрепи две бели пухени пера към фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че мама нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в пъстрозелените ми очи.

Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да ми купят бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие, никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от ДетМаг – мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.

След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз, за късмет, успях да се измъкна и да си легна, без да събличам шаферската си сватбена рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова, щом отворих очи, отидох право в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, както татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.

Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини. Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре че бях забравила да си обуя обувките. Първо – бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля, и второ – слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.

"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни бяха, прекарваха безкрайни дни през всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.

През лятото винаги слизахме рано на Двора. Mомичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се обединяваха срещу момчетата от Другия двор – на кооперациите от съседната улица. Обявяваха война на фунийки. Парчета вестник бяха напъхани в коланите им, те ги завъртаха на тънки конуси и облизваха върховете им, за да станат остри като жило на оса.

А най-злите момчета дори пробождаха върховете на фунийките с топлийки, така че да се забиват до кръв. Издухваха ги към врага през железни тръби, прикрепени към къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, груби и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.

Пристъпвах в утринната светлина, повдигайки леко сватбената си рокля, за да не се влачи дантеленият ѝ подгъв по земята. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.

Иван беше на девет, висок, с дълга рошава коса, нос – мъжествено извит като кука, ожулени колене, както си му е редът. Той бе главатарят на Нашия двор срещу злата съседска банда от Другия двор.

Можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за изкатерване. Веднъж дори ме качи на балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, стъпила на багажника на колелото и хванала здраво раменете му, Иван беше най-бързият.

Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели.

Той премигна безизразно към мен.

– Иване, ние ще се женим – оповестих аз.

Момчетата постепенно се скупчиха с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.

С опакото на ръката Иван размаза петно от сажди по лицето си.

– И после к'во? – попита ме той.

– Ами ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.

Иван постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. След това ме грабна от земята и ме понесе на ръце, блестящо бяла, през целия Двор. Сърцето ми изхвръкна от гърдите и полетя в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Иван прелетя през полянката към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво, увила ръце около врата му.

– И после к'во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.

– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.

Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.

– Татко, ние с Иван току-що се оженихме – казах.

Нищо не можеше да помрачи щастието ми.

Миг тишина премина между трима ни, след което внезапно Иван се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по дветри стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно... И тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и зловещо се тресна на затваряне.

Никола Бенин. Сава Василев - поезия

Сава Василев 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Първо послание до учениците

Щом Господ има ден, свето Преображение,

а морето пише черна дата в тайния си календар,

не трябва ли аз да се потрудя някак – 

да сторя кротък кръст и подир бдение,

да принеса най-скъпите неща във дар?

Май трябва! С какво обаче да се разделя? Навеки!

Със близките не мога. Предметите – не струват жал.

От тук до другата земя е скучно мигване.

Едно залитане и подир две-три преки

си вече тор в подземния хамбар.

А Той е раждане. Нов образ и живот във световете.

Завръщане и безпределност с проста цел.

Ако си син на звездни ветрове и на комети,

ако си търсил корена на Принцовото цвете,

ще мислиш ли за дарове; какво си дал и взел?

В очакване да ме познаят спирам насред пътя.

Не се оглеждам. Вече не шептя. Не се надявам.

Щом хлябът във торбата се превръща в буца сол,

а птицата в ръката ми в яйце, което тайно мътя,

преобразен съм! А иначе – все същия оставам.

От снощната вода и тази нощ насън ще пия!

От календара ще изхвърля всички снежни дати.

И подивял, задъхан, посинял – до кокал гол

ще тичам като Ной, а като Каин ще вия

прегръщайки чудовища и зверове крилати.

Преобразен, помазан с адово маслò и перушина,

ще чакам факелът да ме целуне нежно по челото.

Дано ме видят до един най-верните ми ученици.

Дано ме видят и ме предадат преди да си отмина.

После ще е късно. Ще съм частица прах от естеството.

Сава Василев 

НЕ/БЛАГО/ДАР/НОСТ

Зад ъгъла раздават супа.

Хляб не стига за последните.

А аз седя и гледам глупаво

парада мълчалив на бедните.

Те имат своите доспехи.

Различни и еднакви до един.

Увиснали и тъжни стрехи

крепят последния комин.

Ако от моя хляб им дам,

ще ги обидя. Чуждото не щат!

Отварям чантата да видят,

че имам нови дрехи. Втори кат.

Не! Пладнуват мълчаливо.

Не иска никой да ме знай.

Срамувам се, но нещо заядливо,

ме тика към опашката за чай.

Къде се вреш такъв, велможа,

избутва ме един ядосан исполин.

Не може тук със тази кожа,

и с този врат колосан. Нафталин!

Не зная за комина, но на мен

ми иде страшно да завия.

Дори да викна разгневен:

„Неблагодарници! Ще ви убия!“

Неблагодарници ли? Кой това!

Пилей се там по своите планети!

Иди си тунинговай съвестта.

Пиши хвалби за новите поети.

Нам дòста тук е битката за хляба –

философия за цял живот.

От кофите, каквото ни потрябва,

си вземаме. И ни е гот!

На никого не клатим шапка.

Свободни сме от тук до край!

Дори в една небесна папка

записано е всичко. И се знай.

Какво бе, ядосвам се отново,

да, има бедни и клошари!

Но всичко ви е на готово!

Лайно сами не сте създали!

Ха, викат, точно го изрече!

Понеже бедността не е порок,

върви подире си, човече.

Или за доброто има краен срок?

Отивам си, отивам. Забравете!

Убихте всичко детско в мен!

Съчувствието е бодливо цвете,

а троскотът расте и в плен!

Повярваха. Повториха и с чая.

А аз си купих очила.

Сега за нищичко не хая.

Търгувам с улики и скучила.

Сава Василев 

ТЯ Е!

На Мария Спасова

Духът ми все към теб лети,

възлиза.

Велик е Празника!

В сърцето ми – печал.

Простреляха без свян

единствената риза,

с която те повивах

преди да бъда

и ребро, и кал.

Сега отгоре гледаш.

Милосърдна.

Не вярваш на сълзи,

в които няма глас.

Икона си, но жива

и безсмъртна.

Поглеждам те

и виждам майката

на всекиго от нас.

Сава Василев 

РЕКВИЕМ ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ

Във кръчмата седя с приятели.

Така е мило, дявол да го вземе.

Повярвайте, дори са ми читатели!

О скъпо и любезно племе!

И как, кажете, да не страдаш,

да не помагаш на тогова с тон

добри дела и думи. Падаш,

ставаш, тичаш като кон,

не сещаш капчица умора.

Приятелство и дух над всичко!

Не вярвате? Какви сте хора!

Сиктир при чичко ви паричко!

Един ще ме описва в книга.

Друг ми посвети сонет.

(Виж онзи, като мишка мига,

а иначе се прави на поет.)

И паметник ми обещават. Даже!

И тук, и там съм – брей, късмет.

Ама докле се мома лаже,

на кино може и от шест до пет.

Сега във кръчмата е тихо.

Уж същият съм, а съм сам.

Приказват бодро, пият лихо.

цедят коварството до грам.

Хей, тук съм! Непрозрачен!

Нали се клехте, дявол да ви вземе!

Добре де, вече не съм тачен!

Но що от туй? Докле е време...

Мълчат. Мъдруват скверно.

Оглеждат се за нова жертва.

(Да се предава пак ли е модерно?

А, имало го на оферта!...)

Добре тогава. Аз ще си вървя!

Барман, давай бързо сметката.

(Усмихвам се, а вътрешно кървя.

Кървя от ноздри до подметките.)

Най-зъбатата от всички твари

ми прави слузеста услуга.

Яж го, викат, яж го жив!

Мехлем за ставите и плуга!

На живо май не мога. А с ножа,

зная, него ще го заболи.

Продавам старата си кожа.

За спомени. И няколко сълзи.

 Сава Василев 

Катунски хребет (Катунский хребет) се намира в Уст-Коксинския район, горен Алтай

Никола Бенин

Катунският хребет (Катунский хребет) се намира в Уст-Коксинския район (Усть-Коксинскы), почти на южната границе на Горния Алтай с Казахстан. Катунският хребет се простира на повече от 150 км. от запад на изток и в ширина доходга до 60 км. На запад се издигат върховете Аргут, а на изток текат реките Горен и Долен Кураган. Най-висок е масивът Белух 4506 м. Височината на 

Катунския хребет не пада по-ниско от 2600 м., а централната част на хребета, в райна на Белух, не е по-ниска от 4000 м.

 

Юбилейна изложба на Владимир Ангелов

 Никола Бенин

На 1 септември художникът Владимир Ангелов открива поредната си изложба живопис в малката изложбена зала на „Борисова” 6 в Русе. С нея той отбелязва 75-годишнината си и 45 години активна творческа дейност .

Владимир Ангелов е роден на 12 май 1943 година. Завършва специалност „Стенопис” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Негови преподаватели са проф. Васил Стоилов, проф. Никола Кожухаров, доцент Никола Гелов. Бил е учител в ОУ „П. Славейков“, ОУ „Алеко Константинов“, ОУ “Иван Вазов“ и ОУ “Братя Миладинови“. Владимир Ангелов има над 50 участия в самостоятелни и общи изложби в Русе. Излагал е платна в София, Смолян, Разград, Видин, Велико Търново, Лом, Брегово. Активен участник е в международни пленери по живопис в Потсдам – Германия, Гурзуф – Украйна, Сент Уан Франция.

Любима тема в живописните му платна е природата. Неговите пейзажи изобразяват предимно красотите на Червен, Нисово, река Русенски Лом. В тях можем да видим различните природни състояния, които внушават чувство на хармония и умиротворение. Това е преклонение и възхищение пред другия свят – извън делнично-битовия. Така Владимир Ангелов ни казва, че човек трябва да отвори сетивата си за богатството на природата, да се радваме при нейното съприкосновение с нея.

Носител е на златна значка „Русе“ за високи постижения и заслуги в областта на изобразителното изкуство и принос в културния живот на града.

Връзка: https://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=28167&sid=2

Керванът на Coca-Cola The Voice Happy Energy Tour пристига в Банско

д-р Никола Бенин

Звездопад от музикални събития, силна енергия и летни емоции са с адрес Банско. След финала на деветото издание на фестивала за оперна и класическа музика – Банско Опера Фест, планинския град очаква дъжд от най-големите звезди на съвременната музикална сцена в България. Керванът на Coca-Cola The Voice Happy Energy Tour идва за първи път в Банско, обещавайки цели 840 минути с Криско, Михаела Маринова, Михаела Филева, СкандаУ, Тита, DARA, DJ Doncho, Балет Nova, Pavel и Venci Venc’. За първи път,както на голяма сцена, така и  на турнето ще бъдат талантливите момичета от 4 Magic.

Партито започва в първия ден от септември, точно в 19:00 ч. на централния градски площад

Регионална библиотека „Любен Каравелов” – Русе Годишен отчет 2014

Във връзка с отбелязване 125-годишния юбилей на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе беше организирана Научна конференция с международно участие „Любен Каравелов – писател, публицист, революционер, политик“. Конференцията се проведе под патронажа на Министерството на културата и с подкрепата на Община Русе и Фондация „Васил Левски“. Бяха представени 30 доклада от научни работници и изследователи от Руската, Молдовската и Българската Академии на науките, университетите в София, Пловдив, Русе и Велико Търново, специалисти в областта на архивите, музейното дело и библиотечните науки. Докладите бяха публикувани в том 15 на годишника „Българско Възраждане. Идеи. Личности. Събития.“ на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и фондация „Васил Левски“. В изданието са включени доклади на 27 автори, сред които са имената на проф. д.и.н. Иван Стоянов, проф. д.и.н. Владимир Косик, проф. д.и.н. Николай Червенков, проф. Лъчезар Георгиев, доц. д-р Живка Радева, гл. ас. Никола Бенин,  д-р Красимира Александрова и др.

Връзка: https://www.libruse.bg/filesDB/reports/Report_1/2016-10-07Godishen-otchet-2014-.pdf

Никола Минев се пресели на небето, за да рисува райските селения

Роден е в Пазарджик, отрасъл в Чирпан, завършва художествената гимназия в София, а през 1962 г. е приет във френската Академия по изящни изкуства, където завършва „живопис“ в класа на проф. Морис Брианшон. Тогава се установява в Париж, в ателие в Ил Сен Луи, но през целия си живот обикаля света и трупа впечатления за своите платна.

Манев има зад гърба си над 137 самостоятелни изложби в цял свят и множество групови изложби и биеналета. Над 3000 негови творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи в над 30 страни по света. Основен организатор на Празниците на изкуствата в Чирпан.

Художествената галерия Никола Минев в Чирпан

https://www.mediapool.bg/dushata-na-golemiya-hudozhnik-nikola-manev-si-otide-news283186.html

Чралз-Андре ван Лоо (Charles-André van Loo) - картини

д-р Никола Бенин

Чарлз-Андре Ван Лоо , наричан още Карл Ван Лоо , Ван Лоо, също е наричан Ваньо , (роден на 15 февруари 1705 г. в Ница , Франция - починал на 15 юли 1765 г. в Париж), рококо живописец, известен със своите елегантни портрети на европейски роялисти на модерно общество в средата на 18 век.

Бог Аврам, бог Исак и бог Яков

Срамежлив майстор, който се учи

Св. Женвиев - патрон на Париж

Св. Грегойр раздава своето имущество на бедните

Останалите официери

Портрет на Арнолд Помпоне

На лов със соколи

Колекция в Лувъра. Саркофагът на съпрузите. The "Sarcophagus of the Spouses"

Този изключителен паметник, саркофаг или каменна урна, идва от Каере (Caere) (модерено Cerveteri), известен в Архайския период със своята глинена скулптура. Представя починалия, нежно привързан, легнал на леглото в отношението със съпругата, в съответствие със стил, произхождащ от Мала Азия. Те правят жест, като предлагат парфюм - ритуал, който заедно с поделянето на вино, е част от погребалната церемония.

Саркофагът на съпрузите е открит през 1845 г. от Маркиз Кампана ( Marquis Campana) в некропола Бандитачия (Banditaccia) в Каере (модерено Cerveteri). Закупен през 1861 г. от Наполеон III, този паметник често се смята за саркофаг поради изключителните му измерения. Въпреки това, неговата функция остава несигурна, защото погребението и кремацията се практикуват и от етрусите. Всъщност може да е била голяма урна, предназначена да съдържа пепелта на починалия. Налице е само един пример, подобен на тази работа Музео Национале етруско ди Вила Гюлия, Рим (Museo Nazionale Etrusco di Villa Giulia, Roma), който също така демонстрира високото ниво на умения, постигнато от скулпторите на Каере в глинена скулптура през края на VI век пр.н.е. През архаичния период теракота е един от предпочитаните материали в работилниците на Каере за погребални паметници и архитектурна декорация. Гъвкавостта на глина предлага на занаятчиите множество възможности, компенсиращи липсата на камък, подходящ за скулптура в южната Етрурия.

Bibliography

Briguet Marie-Françoise, Le Sarcophage des époux de Cerveteri 
du musée du Louvre, Paris, Éditions de la Réunion des musées nationaux, 1988.
Les Étrusques et l'Europe, cat. exp. Galeries nationales du Grand Palais, Paris, 15 septembre-14 décembre 1992, Altes Museum, Berlin, 
25 février-31 mai 1993, organisée par la Réunion des musées nationaux, 
le Ministerio per i beni culturali e ambientali, Italie et les Staalichen Museen zu Berlin-Preussischer Kulturbesitz, Éditions de la Réunion des musées nationaux, 1992, pp. 234-236, 330, 337, 354, 411, 432, n 411, fig. 352-357.

Експонат в Лувъра. Бягството на Еней от Троя (Aeneas' Flight from Troy)

 Никола Бенин

Тази изключителна картина, изложена в Лувър от 1838 до 1845 г., е подготвителна рисунка за рисунка, поръчана от Рудолф II през 1586 г., бягството на Еней от Троя ( Aeneas' Flight from Troy). В продължение на много години тя избягвана от погледа на експертите. Еней, бягащ от Троя, носи баща си Анхиз (Anchises), който държи статуя на бога Ларус (Larus). Синът на Еней - Асканий (Ascanius), се е хванал за туниката. Отдясно е съпругата на Еней, Креуса (Креуза), дъщеря на Приам и първа съпруга на Еней. Тя добавя към сцената неимоверното страдание, което предвещава бъдещата й съдба. Над фигурите могат да се видят горящите кули на града.
Еней, троянски герой, син на Анхиз и на Афродита, избяга от горящия град Троя, носейки баща си и водейки сина си Асканий. Вдясно Креуза, дъщеря на Приам и първа съпруга на Еней, добавя към сцената величината на страданието си, което предвещава предстоящата й съдба. Тази карикатура подготви, не без забележителни вариации, картина (днес загубена), командвана от император Рудолф II през 1586 г., завършена през 1589 г. и изпратена в Прага. Има рисувано копие от 1595 г. (Рим, Галерия Боргезе)

Картината разказва за епизод от поемата "Енеида" на Вергилий. Трой е в пламъци. Еней, Креуза, Анхиз и Асканий са принудени да бягат. Това е единствената известна работа на Фредерико Барочи (Barocci), която не е на религиозна тема. Темата е избрана от Рудолф II. Архитектурните детайли на фона показват римските антични и ренесансови сгради, което предполага, че новият град ще бъде построен върху руините на стария изоставен град. Такива подробности включват копия на дизайна на Сансовино за Библиотеката Марциана във Венеция и колоната на Траян и Темпието на Браманте в Рим. Тези изображения се основават на гравюрите на Серлио в "Античита Рома", публикувани през 1540 г. Мотивът на Еней, който носи баща си от пламъците, е вдъхновен от гравюрите на Каралио и Гизи, които на свой ред са повлияни от фигурите в Огън на Рафаело в Борго (Ватикана, Станца дел'лцендио, Vatican, Stanza dell'Incendio). Фонът и патосът на бягащите фигури разкриват също влиянието на Рафаело.

Полетът на Еней от Феярико Барочи от Троя с Анхизи, синът му Асканий и съпругата му Креуза е втората версия, рисувана през 1598 г. на картина, изпълнена десет години по-рано за австрийския император Рудолф II. Кардинал Джулиано дела Ровере представи на тази втора версия кардинал Сципион, който влезе в колекцията на Боргезе преди 1613 г. Именно тази картина вдъхнови Кардинал Сципион да възложи голяма мраморна група по същия предмет от Джан Лоренцо Бернини (също в галерията на Боргезе). Митът за Еней, прародител на Ромул и Рем, споменава раждането на Рим и по този начин потвърждава високия статус на семейство Боргезе в града.

Многото рисунки на природата на Барочи го накараха да постигне спонтанност и естественост при движение, цветови и ефирни ефекти и сребриста светимост, която трябваше да повлияе на майсторите от 17-ти век, особено на Рубенс . Никога досега пламъците не са били боядисани толкова близо до себе си, с енергия, която предполага дори пукането на огъня, от който Асканий сякаш се защитава, като прикрива ушите си. Но човешката деликатност на антигеройските и антиреторичните фигури на Барочи не трябваше да бъде оценена наистина в Рим, защото не можеше да се конкурира с класическата антична статуя.

Еней, троянски герой, син на Анхиз и на Афродита, избяга от горящия град Троя, носейки баща си и водейки сина си Асканий. Вдясно Креуза, дъщеря на Приам и първа съпруга на Еней, добавя към сцената величината на страданието си, което предвещава предстоящата й съдба. Тази карикатура подготви, не без забележителни вариации, картина (днес загубена), командвана от император Рудолф II през 1586 г., завършена през 1589 г. и изпратена в Прага. Има рисувано копие от 1595 г. (Рим, Галерия Боргезе)

https://www.louvre.fr/en/oeuvre-notices/aeneas-carrying-his-father-burning-troy

Bibliography

Bacou R., in Cartons d'artistes du XVe siècle au XIXe siècle, cat. exp. Paris, Musée du Louvre, 25 janvier-27 mai 1974, Paris, Ed. des Musées nationaux, 1974, n 14.
Bertela G. G., Emiliani A., Federico Barocci, cat. exp. Bologne, Museo Civico, 14 septembre-16 novembre 1975, Bologne, Edizioni Alfa, 1975.
Emiliani A., Federico Barocci (Urbino 1535-1612), Bologne, Nuova Alfa, 1985, 2 vol.
Turner N., Federico Barocci, Paris, A. Biro, 2000.

Никола Бенин. Банско Опера Фест 2018 се открива с “Класиката среща АББА” на Държавна опера Стара Загора

 Никола Бенин

Банско Опера Фест 2018 се открива на 23 август с концерта “Класиката среща АББА” на Държавна опера Стара Загора. Диригент е Найден Тодоров. Най-големите хитове на популярната група ще звучат в класически аранжимент и в изпълнение на дует “Мания”.

На 24 август банскалии и гостите на Банско ще наблюдават операта „Бохеми“ от Пучини на Държавна опера Стара Загора. Либретото е на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза върху новелите „Сцени из живота на бохемите“ от Анри Мюрже”. Диригент е Найден Тодоров. Сценичната адаптация е на Славчо Николов, а сред солистите откриваме имената на  Милен Божков, Руси Ников, Нина Божков и Ивайло Джуров.

На 25 август Държавна опера Варна ще представи мюзикъла „Зоро”. Постановката е на Петко Бонев, диригент – Страцимир Павлов. . Допълнителните оркестрации, композиции и аранжименти са на Джон Камерън, а текста на Стивън Кларк по известния роман на Исабел Алиенде "Зоро - легендата започва". "Джипси Кингс"  са автори на музикалната част.