Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, който спаси евреите на цяла една нация“

д-р Никола Бенин

Димитър Пешев е като че ли идеалният герой на публицистична биография. Участник в политическото осъществяване на една от най-противните идеологии в историята, той намира кураж да й се противопостави и да промени самата история. Впоследствие забравен от режима на следващата идеология, той е сякаш по-тачен навън, отколкото в собствената си страна. Габриеле Нисим (р. 1950 г.) е популярен италиански журналист и историк, изследващ съдбата на евреите през XX в. Второ издание на тази изключително добре написана книга (първото е от 2003 г.). 

На 20 февруари 1973 г. в София умира Димитър Пешев, беден и забравен от всички, включително от повечето хора, които му дължат живота си. И все пак той е бил забележителен човек: като известен адвокат и заместник-председател на Народното събрание той извършва почти единствен по рода си подвиг в историята на Холокоста.

През март 1943 г., осведомен от няколко свои приятели за предстоящото депортиране на 48 000 български евреи, Пешев с дръзка и бърза инициатива принуждава цар Борис III и правителството да издадат заповед влаковете, които трябва да отпътуват за Аушвиц, да бъдат спрени на гарите. Така той се оказва единствената значима личност от съюзническа на Германия страна, нарушила съучастническото мълчание, в което се осъществява „Окончателното решение“. Пешев повежда решителна битка срещу нацистите и побеждава. Българските евреи са спасени.

След внезапната смърт на царя през август същата година Пешев преоткрива ценностите на демокрацията: бори се за връщането на страната в семейството на западните държави и изобличава комунистическите партизани, възнамеряващи да предадат България на руснаците. Тази позиция, обявена публично, ще му струва много скъпо в момента, когато Червената армия окупира страната.

Обвинен в антисемитизъм и антисъветизъм, той е осъден на петнадесет години затвор, но се спасява от изпращане в лагер поради един необясним случай на „баналността на доброто“ (човекът, който е трябвало да го предаде на властите, си спомня как някога Пешев му е помогнал). Прекарва остатъка от съществуването си без гражданска и професионална идентичност, затворен между четирите стени на една стая. За това, което е направил – най-достойната постъпка, извършена през годините на нацизма, – не говори и не се хвали никога.

Историята на Пешев притежава всички отличителни черти на „модерна приказка“: един човек, в драматична ситуация като войната и в пронацистко обкръжение, успява да мисли със собствената си глава, да вземе независими решения – продиктувани не от страх или от опортюнизъм – и да промени хода на историята. Това е моралното наследство, което Пешев ни оставя и което може да превърне паметта в „жив“ и „достоен за пример“ факт, както пише Цветан Тодоров.