Публикувал: д-р Никола Бенин
Посвещава се на всички покойници и живи,
знайни и незнайни труженици и борци,
които подготвиха и сътвориха Илинденската епопея
знайни и незнайни труженици и борци,
които подготвиха и сътвориха Илинденската епопея
Предговор
Наличните сурови материали още не са достатъчни за да се напише една по-пълна и абсолютно точна история на македонското освободително движение. Много от данните, с които разполагаме, особено цифритe относно турскитe и македонскитe жертви, подлежат на провeрка. За тая провeрка и за по-пълно освeтление на нeкои от събитията, биха допринесли много архивитe на Вътрешната организация и на Върховния комитет. За съжаление, обаче, запазената част от тия архиви, пръсната у разни, известни и неизвестни, мeста и лица, още не е достъпна за проучване.
От необнародванитe материали най-богат източник на сведения бe за мене тайната архива на Министерството на външнитe работи, която министър-председательт г. Н. Мушанов имà добрината да ми остави за проучване. Княжескитe дипломатически агенти в Цариград и търговскитe агенти в главнитe градове на Македония и Одринско са влагали патриотична грижа и акуратност в своята информационна служба, а нeкои от тeх са я изпълнявали като свещенодействие. Изпълнявам приятен дълг, като изказвам от това мeсто моята голeма благодарност на г. Мушанова. Благодарност дължа и на много приятели, коичо проявиха интерес към моя труд и ми помогнаха било с свои сведения, било като ме снабдиха с чужди писма, писани спомени, неиздадени мемоари и дневници, както и на всички които по един или друг начин улесниха моята задача.
Не си правя илюзията, че изложението на фактитe е изчерпателно. В такива случаи стремежът към абсолютна точност никога не е постижим. Смeтам, обаче, че прагматическата страна в едно историческо съчинение не е най-важната. При това тя подлежи на постоянни корекции и добавки. Всички обяснения, допълнения и поправки, направени публично или по частен ред, ще бъдат взети под внимание и надлежно използувани при евентуално второ издание.
По-важно отколкото самитe факти е, да се предаде тeхния дух и тeхната вътрешна същност. Това бeше и моето главно домогване, при което съм искал да бъда обективен, в рамкитe на човeшката възможност. Еднакво съм искал да избeгна и всeка тенденциозност. Тия мои усилия бeха в известна смисъл спъвани от това, че трeбваше да възпроизвеждам събития, представящи само прелюдията на една неизповeдима трагедия, развръзката на която се крие в бъдещето, по-близко или по-далечно, и всeко действие на която пари като нажежен въглен българската душа.
София, 6 ноември 1933 г.
Авторът
Берлинската неправда
Увод
Упрeкът на Паисия Хилендарски към заспалитe и неразумнитe българи, отправен еднакво към всички негови сънародници, намира в Македония не по-малко силен отглас отколкото в Мизия и Тракия.
Наред с котленеца Софрони Врачански, неговият съвременник хаджи Иоаким Кърчовски, роден в село Осломени, Кичевско, и умрeл четири години по-късно от него (1820), спада към първитe будители и просвeтители народни. Хаджи Иоаким е автор на третата по ред печатна българска книга (Будим, 1817). Първата „Българска Граматiка“ излeзе изпод перото на македонеца Неофит Рилски, родом от с. Банско, Разложко; Неофит е и пръв преводач на Евангелието на прост български език. Македонец е и основательт на първата българска печатница (Солун 1838) – хаджи Теодоси от Дойран. Поетът Райко Жинзифов, велешанец, който още през 60-тe години на миналия вeк се провиква:
Македония, чудна страна,
Нeма да бидит гръчка она!
Нeма да бидит гръчка она!
– предшествува Каравелова и Ботева.
Чрез Партения Зографски, дебърчанин, чрез Натанаила,[1] родом от с. Кучевища, Скопско, и други свои отбрани синове, Македония участвува в борбата за независима българска църква. Самата схизма се дължи на нежеланието на българитe от тритe части на общото отечество да се дeлят: тя биде обявена след като цариградскитe българи отхвърлиха предложения от патриарха Григори VI проект, по който македонскитe епархии се изключваха от областьта на българското църковно управление (1867). Ако градоветe Скопие, Дебър, Охрид, Прилеп, Велес и др. възстават първи, чрез протести и молби до Високата порта против тоя гръцки опит за откъсване на Македония от общото отечество, то Хр. Ботев, искренният протагонист за балканска конфедерация, е и пръв изобличител на сръбскитe грабителски домогвания още в тeхния зародиш – в лицето на Милош Милоевич, тоя „африкански сърбин“ и „учен на сръбската официална наука“[2] и брани Македония като недeлима част на своята родина. Проповeдьта и организаторскитe усилия на Васил Левски обгръщаха цeлото племе: доказани следи на неговата дейност има в Разложко; той увисна на бесилката за свободата и на Македония.
Тая общност лежи не само в съзнанието на българския народ, но и на неговия вeковен владeтел. С фермана от 1870 г. турското правителство поставя под духовната власт на Екзархията и Велешката епархия, а две години по-късно зачислява към нея още две македонски епархии – Скопската и Охридската. И не само на турския владeтел, но и на тогавашна Европа. Предизвикана от Априлското Въстание и от последвалитe го турски жестокости на 1876 година, Цариградската конференция създаде две автономни български провинции, източна и западна; в западната, с столица София, влeзе западната част на Македония. Македонцитe също очакваха от руското оръжие освобождението си и го получиха на 19 февруари 1878 година[3] в Сан Стефано. Дори дипломатитe, събрани същата година в Берлин за да окастрят придобивкитe на руската победа, създавайки две отдeлни Българии и повръщайки третата под властьта на султана, се постараха да успокоят съвестьта на Европа и да приспят новопоробенитe българи, като поеха задължението да въведат реформи в Македония (член 23 на Берлинския договоръ).
В Берлин се извърши една жестокост и една провокация спрямо българщината, освободена и новопоробена. Но разкъсан физически от дипломатическия нож, българският народ остана с единна душа, която, окървавена и кипяща от негодувание, замечта още от първия момент да премахне извършената неправда. Берлинското решение се оказа еднакво съдбоносно за новообразуваната българска държава, както и за новопоробената Македония. Под неговия знак се формира един политически манталитет и един национален морал в княжеството. Под неговия знак се заражда в Македония един дух на конспирация и на бунт, който крепне постепенно, добива конкретни очертания и се изправя застрашително дързък пред всички мeстни и външни фактори, които се опитват да го приспят или оковат в вериги. Всичкият безкраен драматизъм на събитията, които по-нататък ще последват от дветe страни на новата турско-българска граница, има своя зародиш в берлинската провокация.
Разрушителитe на Сан-стефанска България в Берлин, хипнотизирани от руската опасност на Балканитe, прокараха своитe предначертания с една увeреност, която удивително бързо се опроверга. Тe не познаваха душата на народа с който се разпореждаха като с неодушевен предмет и се видeха скоро принудени да отрекат изцeло своята берлинска политика спрямо княжеството. Тe досущ не подозираха нравствената мощ и борческата енергия които дремeха, за никого непознати, у новопоробения българин. Тe нито помислиха, че изнамeрената залъгалка – член 23 от Берлинския договор, ще стане знаме в гигантската борба на един малък народ и правна основа, в името на която той с цената на безумни подвизи и нечути страдания, ще ги призове да изпълнят поетитe си към него задължения.
Заедно с всички българи, македонцитe не остават равнодушни към чуждитe освободителни движения от началото на миналия вeк. Тe не само съчувствуват, но взимат и непосрeдствено участие в борбата на тeхнитe едновeрни съседи против общия угнетител. Тъй наречената гръцка Завeра увлича множество македонски българи, един от които, Марко Бочварот (Марко Боцарисъ) спада към най-прославенитe герои на гръцката освободителна борба. Като участници в четитe на Филип Тотю и на Панайот Хитов, тe се бият рамо до рамо и с войскитe на сръбското княжество. Съвсем друго е, обаче, тeхното отношение към българското освободително движение: в него тe участвуват с всичката си душа и в всички негови трагични етапи, като в свое собствено дeло. Дeдо Ильо (Илия Марковъ) от с. Берово, Малешевско, е български народен борец толкова, колкото и Филип Тотю или Панайот Хитов. В четата на Стефан Караджа има 12 македонци, в четата на Хр. Ботев – 11[4]. Водител на революционеритe в Г. Орeховица е Георги Д. Измирлиев Македончето от Г. Джумая. А какъв е дeлът на македонцитe през войната от 1877–78 г. се вижда от това, че българското правителство отпусна народни пенсии на повече от 400 души македонци, участници в българското опълчение.
Ако образуването на сръбската и гръцката държави е за македонцитe първото указание, че свободата се печели чрез народни Въстания, освобождението на България е не само ново потвърждение на тая истина, но и импулс към самодейност, в името на собствен национален идеал. Под ударитe на берлинската неправда и под неотразимото обаяние на новата свободна братска държава, македонцитe узрeват необикновено бързо за изкупителнитe жертви на свободата. Македонският кръстен път е посочен от Левски и Ботева, от героитe на Априлското Въстание и от мъченицитe на Перущица и Батак. На новопоробенитe в Берлин не остава, освен да следват заветитe осветени на Бузлуджа. Толкова повече, че една България ще промишлява и ще бди за нещастнитe си братя и ще закали желeзни мишци за великия час.
Първитe пионери на освободителната идея в Македония не си дават дори труд да видоизмeнят и приспособят към македонскитe условия готовитe образци, оставени от организаторитe на революционната борба в България. В споменитe си от 1891 г. Дамян Груев, по-сетнешният създател на Вътрешната революционна организация, говорейки за целитe на македонското студентско дружество „Дружба“ при софиското Висше училище, казва:
Смeтахме да действуваме главно в посока да се изисква прилагането на Берлинският договор. Мислехме да създадем организация, по образеца на революционната организация в България преди освобождението, да действуваме по примeра на Ботев, Левски, Бенковски и пр. Бeхме изучили тая организация. Запискитe на Захари Стоянов, напримeр, бeха ни повлияли и изобщо дотогавашната революционна книжнина.[5]
Съчиненията, за които споменава Дамян Груев, наред с вдъхновенитe пeсни на Ботева, с патриотическата поезия и белетристика на Вазова и пр. са в ръцетe на същитe пионери инструмент за пропаганда – за революционизиране на македонската душа.
I. МАКЕДОНИЯ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС
1. Европа, Турската империя и македонският въпрос
Член 23 от Берлинския договор. – Реформаторски опити в Турция през XIX вeк. – Гюлханският Хати-шериф, Хати-хумаюна и Отоманската конституция от 1876 г. – Европа и покровителството на християнитe. – Борбата между Слона и Кита. – Противореформеният метод на Турция. – Съдбата на чл. 23. – Новият закон за вилаетитe
Македонският въпрос получи своето зачатие на 1878 година в Берлин. До тогава той не съществува като отделен въпрос, понеже и за Западна Европа и за Русия съдбата на Македония е неразделно свързана с еволюцията на българския въпрос, който е пък част от големия Източен въпрос. Берлинският конгрес събра българитe от Мизия в отдeлно княжество България, а населението между Балкана и Родопитe – в отдeлна автономна провинция, наречена Източна Румелия. „Българитe, които поселяват Македония и Тракия – казва голeмият познавач на Източния въпрос Адолф д’Аврил,[6] – остават, прочее, в същото положение, както и преди, освен евентуалната и проблематична полза, която биха могли да извлeкат от член 23 на Берлинския трактат“.
Българитe от двете страни на новата изкуствена граница нeмаха основания да бъдат очаровани от член 23 на Берлинския договор.[7] Постановленията на тоя член далеч не можеха да компенсират загубата на народното обединение в две български автономни области, решено от Цариградската конференция на 1876 г., а още по-малко – политическата независимост на всички българи, постигната в Сан-Стефано. Все пак. член 23 бe нещо – дори много нещо. Той установяваше едно право за населението и едно задължение за владeтеля на Македония и за силитe подписали Берлинския договор.
Приложен добросъвестно, той би донесъл несъмнени подобрения: изравняване правата на всички вeроизповeдания, общинско самоуправление, ограничение правата и произволитe на турското чиновничество и пр. Но кое преобразование, прогласено било под натиска на Европа, било по собствено турско вдъхновение, не би дало добри резултати, ако можеше да бъде добросъвестно и напълно приложено? Историята на Турция през XIX вeк изобилствува с реформаторски опити които, дори когато зад тeх стои добрата воля на енергични и напредничави султани като Махмуд II (1809 – 1839) завършват неизмeнно с неуспeх и с разочарование за християнитe и за Европа. Гюлханският Хати-шериф от 2 ноември 1839 г. Хати-хумаюнът от 10 февруари 1856 г. Отоманската конституция от края на декември 1876 г. са тържествени актове, съдържащи предостатъчно писани преобразования, които, приложени на дeло, биха непременно реформирали по един радикален начин турската държава. Всички тия актове, обаче, остават писани на книга или отбелязват начални стъпки на неискрено и своеобразно прилагане, за да бъдат скоро хвърлени в архивата.
Обяснението на тоя периодично повтарящ се факт лежи в редица дълбоки причини: теократическият строй на Турция и феодалното землевладение в най-угнетителна за земледeлското население форма, религиозният фанатизъм на клира и на мюсюлманското население, силата на закостенeли традиции, невежеството и покварата на чиновничеството. Изтощена и без това от продължителнитe войни с Австрия и Русия, Турската империя, поради посоченитe органически недъзи, се оказа най-неподготвена да се справи с отражението на онова стихино движение, което под влиянието на великата французка революция раздруса и преобрази, през първата половина на XIX вeк, почти всички европейски държави.
Подвластнитe християнски народи се възраждат един след друг и се домогват с оръжие в ръка за политическа независимост. Християнска Европа съчувствува на тeхната борба, а християнскитe правителства използуват и борбитe и страданията им за намeсване в вътрешнитe работи на империята. Европа, обаче, не е единна. От тук, зараждането на дветe начала, зад които в разни моменти се нареждат ту едни, ту други от великитe сили: разпокъсването на Турция и запазването на нейната цeлост. Русия, в неизмeнния си стремеж към Проливитe и към южно топло море, воюва в пълна хармония с чувствата на своя православен народ срещу турцитe и допринася най-много, от Петра Велики насам, за разпокъсване и омаломощаване на Турция. Но тя се натъква на съпротивата на Англия, която се стреми да я държи вeчно затворена в Черно-море – далеч от пътищата, които водят към владенията ѝ в Азия и Австралия. В титаническата борба между „Слона и Кита“, другитe държави участвуват било като активни дейци, било като мародери. Китът и Слонът обаче, понeкога си размeнят ролитe: Англия атакува турската империя, а Русия брани нейната цeлост. Нелишена от такива противоречия е и политиката на Франция. Наполеон Велики измeня на традиционното турско-френско приятелство, което датира от времето на Франциска I и Сюлеймана Великолепни и води, чрез своя пратеник Коленкур, продължителни преговори с императора Александър I за дeлежа на турцитe, а неговият внук Наполеон III, в съюз с Англия и с султана, води Кримската война (1856) срещу Русия. Не липсват и моменти, когато силитe, без да се откажат от вeковния си антагонизъм, участвуват в общи акции за постигане опредeлени цели. Такъв е случаят с Наваринската битка (1827), от която, благодарение на англо-френско-руската морска победа, се роди политическата независимост на Гърция.
Има, обаче, в тая борба една магическа дума, която през цeлия XIX вeк не слиза от устата нито на опекунитe, нито на рушителитe на Турция: реформи. Защитницитe на Турция се стараят да я приобщят към европейскитe понятия и начала за ред и управление и по тоя начин да обезсилят чуждитe завоевателни апетити, като отстранят поводитe за вмeшателство и за „освободителни“ войни. Тe гарантират чрез тържествени международни актове нейната цeлост, като вeрват, или като се самозаблуждават съзнателно, че империята на султанитe е способна да се реформира и модернизира. Нападателитe също се борят за очовeчаване и преобразуване ча Турция, но използуват, когато им дотрeбва, всeко реално доказателство за нейната непоправимост (масови кланета на християни, избиване на чужди консули, неизпълнение на договорни ангажименти и пр.) за да прибeгнат към разновидни репресии или към война. За забелязване е, че при всeка размeна на ролитe, традиционнитe опекуни си служат с стереотипнитe аргументи на традиционнитe рушители и обратно …
От поразителното повторение на фактитe, което съпътствува европейската политика, Турция е извлeкла ценни поуки. Макар и не винаги, тя съумeва да се запази незасегната от ударитe, които през нейната глава си размeнят опекунитe и рушителитe ѝ. Опитът я е научил, че дълбокитe противоречия между силитe остават в сила и тогава, когато тe действуват в Цариград с видима солидарност и че липсата на пълна хармония в европейския концерт е един коз, с който може твърде успeшно да се играе. От опит тя знае също, че реформаторскитe настроения на европейскитe държави и любовьта им към християнскитe народи на Изток са нeща твърде измeнчиви, а понeкога и лесно замeними с жертви по-малко ценни (привилегии, доставки и пр.) отколкото е ампутирането на цeли провинции от нейното тeло. Опитът, по-нататък, е установил, че поне в своитe колективни, морални и договорни реформаторски обязаности спрямо отдeлнитe турски провинции, Европа е феноменално късопаметна. Като синтез на всички тeзи исторически уроци, турскитe султани и държавници са изработили един метод, към който прибeгват винаги, когато чуждестранният натиск стане неотразим: тe по собствена инициатива сервират на Европа по една трапеза от реформи, по-широки и по-радикални от нейнитe. Такава пищна трапеза представлява Хати-хумаюнът от 1856 год. Англия и Франция, съюзници на Турция през току що привършената война против Русия, посрeщнаха с довeрие и възторг тая „велика хартия на свободитe“ и побързаха да издадат на империята атестат за модернизиране, като я признаха, чрез Парижкия трактат, за равноправен член на Европейския концерт. Желание и воля за реформи не липсваха нито на тогавашния султан Абдул Меджид, нито на тогавашнитe турски държавници Фуад паша и Али паша. И при все това, в какво се изрази теоритичното европеизиране на Турция? Сключиха се една серия заеми, които се изразходваха в строеж на разкошни дворци, без ни едно почти производително мeроприятие. Тогава се тури начало на финансовото заробване на империята. Хати-хумаюнскитe реформи не попрeчиха на мюсюлманската тълпа в Джида да убие англиския и французкия консули (1858) и на свирепитe друзи да извършат масово клане над католицитe маронити в Ливан (1860). При пълна „реформена ера“ настъпват ред други драматични събития: Херцеговинското Въстание (1875) и Сръбско-турската война (1876), Срeдногорското Въстание и баташкитe кланета, избиването на германския и французкия консули в Солун (6 май 1876), детронирането, затварянето в Чираганския палат и умъртвяването на султан Абдул Азиса (23 май 1876) и възцаряването на Абдул Хамид. Но върхът на турското противореформено изкуство е достигнат с coup de théathre-а, който новият владeтел устрои към края на м. декември 1876 г.: За да катурне дeлото на заседаващата Цариградска конференция, той обяви с топовни гърмежи, че въвежда конституционен режим в Турция! Русия, по инициатива на която бe свикана конференцията, смeтна тая комедия за провокация и два месеца по-късно Александър II обяви Освободителната война.
Загубата на ред провинции, с която биде заплатен дръзкият опит, не вразуми новия повелител на правовeрнитe. Наопъки, той се зае да усъвършенствува турския противореформен серум и надмина в това отношение всички свои предшественици. Неговитe лични качества му дойдоха на помощ. Абдул Хамид се оказа деспот, надарен с тънък дипломатически усeт и с лукавство рeдко дори и за Ориента. Той познава до съвършенство слабоститe на европейцитe и човeшкитe слабости изобщо и умeе да ги гъделичка. На македонцитe и на арменцитe се падна да изпитат в най-осезателна форма това перфидно изкуство на най-мракобeсния и най-жестокия между султанитe, които са заемали Османовия трон.
***
След тая кратка екскурзия из реформаторското минало на Турция, да се върнем сега на член 23.
Докато европейската комисия за Източна Румелия работeше върху румелиския устав, Високата порта не остана с скръстени ръце. Тя назначи специални комисии, на които възложи да изработят, съгласно предписанието на член 23, един проект за реформи, по образеца на критския органически устав от 1868 г. В тия комисии, обаче, мeстният елемент – християнитe, не се допуснаха. Това бe първото отклонение от постановленията на чл. 23. Както и да е, проектът бe изработен и през април 1880 г. членоветe на източно-румелиската комисия бeха поканени да се произнесат по него. Комисаритe го прегледаха, обсъдиха го, внесоха в него не малко измeнения и така преработен, препратиха го в Високата порта за да бъде санкциониран и приложен.
За преценката на комисаритe върху представения им проект може да се съди от доклада на англиския комисар лорд Фицморис, който пише до своето правителство:
Общото мнение на делегатитe е неблагоприятно за проекта. Делегатитe мислят, че критският устав не е бил взет достатъчно под внимание; че отдeлитe за бюджета и финанситe не само са твърде общи, но и съвсем недостатъчни в основнитe си черти; че съставът на събранието и на областнитe съвети трeбва внимателно да бъде прегледан, за да не могат назначенитe членове да обезсилят изборния елементъ; че подобно преглеждане трeбва да стане и на системата на изборитe, която представлява мизерна стъпка напред от съществуващата система; че, от една страна, в проекта има цeли глави, които най-добре би било съвсем да се изхвърлят, а от друга, съвсем липсват работи от първостепенна важност, напримeр, организацията на съдилищата, жандармерията и затворитe; най-после, много от привилегиитe, които формално бeха дадени, фактически са ограничени, с задължение, да се разширят от централнитe власти …
Независимо от тази отрицателна преценка на англиския комисар, може смeло да се приеме, че проектът, получил в окончателния си вид името Нов закон за вилаетитe в Европейска Турция, би могъл да задоволи християнското население и да спести много неприятности на Турция. Гражданско равенство за всички турски поданици без разлика на религия и народност, гарантирана сигурност на личностьта, реорганизирана администрация, областни съвети с доста широко участие на изборни лица, модерно правосъдие, свобода на съвестьта, национална просвeтна организация и пр. – това биха били ценни придобивки и условия, при които би могло доста свободно да се диша и да се твори културния напредък на нетурскитe народности в империята. Но как можеше „новият закон за вилаетитe“ да бъде строго и добросъвестно приложен и да избeгне участьта на другитe турски реформени проекти – на Танзимата, Хати-хумаюна, Отоманската конституция и пр., когато зад него не стоеше никакъв чужд контрол и никакви други гаранции, освен платоническото „колективно покровителство на християнитe“, което Европа е поела върху си по силата на Парижкия и Берлинския конгреси? За какво строго и добросъвестно прилагане можеше да се мисли, когато самото изработване на проекта нeмаше друга цел, освен да погребе член 23 от Берлинския договор и да се забрави заедно с него?
От какъв скептицизъм са обладани самитe румелиски комисари, се вижда от следнитe заключителни думи на тeхния общ доклад:
Добри закони никога не са липсвали на Турция, но тe обикновено не са намирали достатъчно приложение. Завършвайки, подписанитe препоръчват своето дeло на покровителството на Великитe сили.
Привеждайки тия думи на комисаритe, именитият французки публицист и отличен познавач на Източния въпрос Рене Пинон казва:
Трогателна и напраздна препоръка, на която самитe подписали се едва ли са възлагали голeми надежди! Законът за вилаетитe, в своята цeлост, никога не влeзе в изпълнение: изоставен на усмотрението на турскитe чиновници той, естествено, остана неприложен.[8]
Същата констатация и същата преценка за Закона за вилаетитe, макар и в по-драстична форма, прави и Вътрешната революционна организация в своя „Мемоар“ от 1904 година:
Новият закон за вилаетитe, при всичкитe свои недостатъци, ако бeше добросъвестно приложен, щeше да създаде нова ера за християнитe в Македония и Одринско. Ако днес тоя закон представлява анахронизъм пред широкитe свободолюбиви ламтежи, преди 24 години той щeше да осигури за християнитe в поменатитe провинции доста широк простор за културно развитие и преуспeване, а недостатъцитe му, които биха се указали, с течение на времето щeха да се поправят. Но новият закон остана мъртва буква, подобно на всички дотогавашни дипломатически актове, касающи се до съдбата на християнскитe населения в Турция. Той просто бe захвърлен в дълбокитe торби на турската архива, отгдето се излиза само в вид на мухъл и прах.[9]
2. Македония след Берлинският договор
Първият въоръжен протест. – Въстания в Кресненско и в Разлога. – Съзаклятие в Югозападна Македония, с митрополит Натанаила начело. – Видимо примирение с турското владичество. – Мирна просвeтна дейност. – Екзархът затвърдява положението си в Цариград. – Солунската гимназия и нейната роля. – Събитията от 1885–86 г. в княжеството. – Последици от Съединението, Сръбско-българската война и разрива с Русия. – Руската политика в Македония
Безсилна да измeни повелята на Берлинскитe гробари, Македония оплака своитe разбити мечти. Все пак една част от синоветe ѝ дадоха израз не само на нейната горест, но и на нейния гнeв.
Неизсъхнало още мастилото на Берлинския договор и непрокарана новата граница между Турция и България, живописното Кресненско дефиле, по течението на Струма, бe огласено от бунтовни гърмежи. Това бeха първитe пушки на новопоробенитe против турската тирания – първият въоръжен протест против Берлинската неправда.
Въстанието се предшествува от едно събрание на войводи, хайдутували по-рано в Македония.[10]Минали демаркационната линия на окупираната от руситe територия, водителитe (Стоян войвода от Петрич, Атанас войвода, Дим. поп Георгиев от с. Берово и др.) лесно увлeкоха населението, известено от по-рано за готвения бунт. През втората половина на м. октомври Въстаницитe нападнаха турския гарнизон край кресненската клисура, плениха част от него и завзеха дефилето. След като прогониха всички турски постове, Въстаницитe минаха и на дeсния брeг на Струма (Кършияка) и също го очистиха от турскитe войски. В Въстанието взеха масово участие селата Кресна, Ощава, Мечкул, Сeнокос, Осиково, Врабча и др. Чак през декември многобройна турска войска разби Въстаницитe и завзе стратегичното дефиле. Въстанието бe жестоко потушено; селата разорени, населението пръснато по планинитe и отчасти избeгало отсам новата граница.
Две седмици по-късно избухна Въстание и в китната Разложка котловина[11] между Рила, Родопитe и Пирин.
В Г. Джумая, окупирана още от руситe, отец Пахоми от Рилския монастир и войводитe Бано Маринов, Тодор Паласкара, Ангел, Георги Тодоров и др. организираха една чета от 376 души. Съсрeдоточена в с. Градево, тая чета на 8 ноември (Архангелов день), в споразумение с мeстнитe водители на бунта, нападна Банско. В селото квартируваше гарнизон от 50 души войници, но се намeриха там и 7 души спахии с едно заптие. След нeколко часово сражение гарнизонът бe избит, заедно с мюлязимина си. През време на сражението от Мехомия потегля войска, която Бано Маринов пресреща и отблъсва. Спахиитe и заптието продължаваха да се съпротивляват. Привечер заптието изказа готовност да се предаде на главния войвода, но щом Бано Маринов приближи, заптието го посрeщна с куршуми и го рани. Маринов бe изваден от строя[12] и вьзстаницитe се лишиха от своя главен вожд.
Заедно с Банско се разбунтуваха и селата Долна и Горна Драглица, Годлево и Добърско. Войводата им Щерю влeзе в разбирателство с Въстаницитe от Банско и на 13 ноември нападна с. Баня, населено отчасти с помаци. В сражението с башибозука, укрепен в кулата, дошлитe от Банско Въстаници употрeбиха и своето черешово топче, което се пръсна след първия и единствен изстрел.
След падането на Баня Въстаницитe се готвят да нападнат с всички сили Мехомия. Но на 14 ноември аскерът от Мехомия и пристигналата от Неврокоп многобройна войска и башибозук разбиват Въстаницитe при с. Баня, опожаряват българскитe къщи и избиват заваренитe вътре тридесетина старци, жени и деца. След това турцитe нападат Банско, изпразднено от населението, опленяват го и избиват неизбeгалитe селяни, около 300 души.
Тържеството на Въстаницитe в Разлога трая само седем дена. По-голeмата част от жителитe на разбунтуваната котловина потърси спасение отсам границата. Това бeха първитe бeжанци, които свободна България подслони. Повечето от тeх после се възползуваха от амнистията, която княжеското правителство издействува от Високата порта и се завърнаха по домоветe си.
Брожението против Берлинския договор не се ограничи само в Кресненско и Разлога, гранични с новото княжество. В Югозападна Македония, с център Охрид, далеч от границата и без всeкакво въздeйствие и подстрекателство отвън, бe замислен заговор против турското владичество. Начело се постави сам охридският митрополит Натанаил. Съзаклятието бързо се разрастна и обхвана Охридско и част от Ресенско, Демир Хисарско, Крушовско и дори Прилепско. Въстанието трeбваше да избухне през пролетта на 1880 година, но бe издадено от игумена грък на Слепчанския монастир, Демир Хисарско, и осуетено.
Властьта разкри всички нишки на заговора и излови инициаторитe. Най-много пострада Охрид. Между арестуванитe и осъденитe първенци бeха: Конст. Лимончев, Зафир Бeлев, Ангел Спространов, Кр. Блажев, К. Манолов и др. Осъден бe като съзаклятник-комита и Златан, брат на Натанаила. Всички осъдени бeха изпратени на заточение. Тогава Охридската епархия изгуби своя доолестен кириарх митрополит Натанаил.
***
Потушаването на дветe Въстания и цената, с която се заплашаОхридското съзаклятие, не угасиха копнежа за свобода. Но тоя копнеж несе изразява в конкретни усилия. Настава един период на видимо примирение с турското владичество. Европа доби впечатлението, че „семето на независимостьта не бeше пустнало дълбоки корени“ и че „докато албанцитe, черногорцитe, гърцитe и ромънитe, отказвайки да изпълнят предписанията на Европа, заплашваха, че ще прибeгнат към оръжието, покорната Македония се поддаде на всички прищeвки и стана пак турска“.[13]
Но тъкмо през тоя период (1880–1893) на „вeрноподанство“ българщината се окопитва от удара, който събитията около руско-турската война ѝ бeха нанесли и събира сили. Народът наново се сплотява около своитe църковни общини. Екзархията, злепоставена пред турското правителство, успeва да закрепи позициитe си. Екзарх Йосиф I се завръща от Пловдив, където го завари освобождението и съумява да запази своето положение на духовен глава на цeлокупния народ, с седалище Цариград. Училищната мрежа бързо се разширява. Образователната система се поставя на модерни начала и просвeтното дeло се униформира. Нуждата от учители по селата в първо време се задоволява от четвъртокласнитe училища в вилаетскитe центрове. Дори по-уреденитe трикласни училища в градове като Велес, Прилеп, Охрид и др., стават пипиниери за селски учители и за една мeстна интелигенция, у която идеализмът и пламенното родолюбие твърде често замeстват липсата на солидни знания. Българският национализъм е в настъпление и атакува успeшно последнитe крепости на елинизма в Централна, Южна и Източна Македония. Екзархията непрекъснато увеличава съзнателното си българско паство. Разкошен вeнец на тия усилия представлява създаването на пълна гимназия в родния град на славянскитe Първоапостоли.
Откритото през 1866 г. в невзрачна стая от родолюбката Славка Динкова българско училище в Солун, започва учебната 1885–1886 година с пълни седем гимназиални класа и дава първия випуск свършивши. Три години по-късно излиза ѝ първият випуск на педагогическото училиш, е, открито при гимназията. Девическото класно училище също се превръща в шестокласна гимназия. Помeстена в една вехта паянтова сграда, сгушена в дъното на обширен терасовиден двор, солунската гимназия скоро се издига в едно образцово срeдно учебно заведение, с уредени кабинети, богата библиотека и заслужено спечелва името Македонска Alma mater. Сбъдват се пророческитe думи, казани в 1873 година от знаменития Мидхад паша, когато той, в битностьта си солунски валия, бeше посетил, покрай другитe учебни заведения, и първоначалното българско училище: „Това българско училище, малко и бедно, както си е, ще расте постепенно и един ден не ще държи последно мeсто между другитe учебни заведения в града“.
При един извънредно сполучливо подбиран преподавателски персонал, в който твърде често попадат и най-видни български педагози, писатели, поети и политически деятели,[14] солунската гимназия изхвърля всeка година по една двойна реколта гимназисти и педагогисти и става идеен и духовен център на българщината в Македония. Най-голeмитe имена, които ще срeщнем по-нататък и които красят Пантеона на македонското освободително движение, са учителствували или учили в тая гимназия.[15] Всрeд нейнитe стени и всрeд стенитe на нейнитe пансиони се оформи и закали оня дух, който завладe цeлата българщина и разтърси империята на султанитe. Всичко което вълнува, въодушевлява или раздeля на лагери македонската интелигенция, получава своя потик от Солун, по точно, от солунската гимназия. Солунската гимназия е ръководният център и умът на Македония. И избранници на нацията, съединяващи в себе си качествата на истински вождове, и скромни труженици, способни да мрат с смирената самоотверженост на първитe християни, и рицари на гръмкия подвиг, и теоритици на национална политика, и безподобно ловки конспиратори – всички или почти всички са пили от живата вода на нейната наука и са дишали въздуха на нейната революционна атмосфера.
***
През това време, когато солунската гимназия подготвяше за народния живот своя първи випуск, в княжеството станаха важни събития, които, макар и свързани едно с друго, оказаха различно въздействие върху развоя и интереситe на македонската освободителна кауза.
Съединението на дветe Българии, Северна и Южна, бe първия атентат против statu quo-то, създадено от омразния Берлински договор и не можеше да не възрадва македонското население, толкова повече, че с него се увеличаваше мощьта и международното значение на свободната братска страна. За самонадeянитe, но семплистични духове то бe щастлив прецедент – предвестник на неминуемата аналогична развръзка и на македонската политико-национална проблема. В действителност, Съединението нанесе сериозен удар на идеята за автономна Македония, още преди тя да бъде издигната в политически лозунг от организираната македонска народна сила. Съединението не престана да буди подозрения у разни чуждестранни фактори, способни да подпомогнат естественото еволюиране в македонския въпрос към обособяване на Македония в самоуправляваща се област под турско владичество. То, от друга страна, даде един коз за лицемeрна игра и за експлоатация в ръцетe на българскитe съперници, които мечтаеха и работeха за разпокъсването на Македония.
Пакостьта от Съединението биде в значителна степен компенсирана от победоносния изход на последвалата Сръбско-българска война.
Македония сподeли всички перипетии на сръбско-българската война:[16] гнeва против сръбското вeроломство, колебанията на военното щастие и тържеството на българския устрем. Мнозина се отзоваха в княжеството и постъпиха доброволци, други не успeха да минат границата и се върнаха, но всички чакаха...
Ехото на сливнишката победа прескочи Рила и Родопитe, отекна се в душитe и окрили вeрата им в желeзнитe мишци на България. Победоносното „ура“ на българското войнство стана символ на расово превъзходство и залог за бъдещи триумфи. Едно българско поражение на 1885 г. би понижило самочувствието на македонскитe българи и би удвоило сръбската агресивност. Победенитe побързаха да се реваншират чрез засилване на своята пропаганда в Македония, но тeхният елан бe вече пречупен на Сливница. Сливница им спечели презрението на македонската народна маса, особено на младежьта.
Най-съкрушителната дума, с която българскитe пансионери си служеха в репликитe си при среща с сръбски ученици в Солун и други градове, бe:
– Сливница!
Събитията около свалянето на княз Батемберг и последвалият разрив между България и нейната освободителка се отразиха най-неблагоприятно върху Македония.
Поколeнието, което дочака руско-турската освободителна война и сподeли общото народно опиянение от Сан-стефанския триумф на руситe, запази и след Берлинския конгрес своята дълбока вeра в могъществото и братското съчувствие на голeмата славянска империя. Тая вeра, която и у македонцитe, както и у освободенитe българи, отиваше често до мистицизъм, претърпe трагично крушение, когато руската дипломация, през време на Стамболовия режим в княжеството, даде на своята политика една ориентация далеч небратска спрямо българското народно дeло в европейскитe вилаети. Рускитe консули в Македония взеха под своя закрила сръбската пропаганда и всeкак подкрепяха нейнитe усилия за разпокъсване и деморализиране на българския елемент.
Това поведение на представителитe на братска Русия, мъчно обяснимо и най-болезнено преживявано от македонскитe българи, само до известна степен се смекчи след помирението, постигнато от Стоиловия кабинет през 1896 година. Руската политика в вилаетитe запази докрай своята благосклонност към дeлото на бeлградската пропаганда, като я провеждаше в форма на помирение и споразумение между двата славянски народа. Но докато едни от рускитe консули, като солунския Гирс, се държеха коректно и оказваха защита на мeстнитe българи, оплакващи се от турски произволи и насилия; докато други, като битолския Ростковски, правeха понeкога и добро на българския елемент, имаше и такива, които открито си служеха с сръбскитe шпиони и сътрудничеха охотно с турскитe инквизитори на българщината. Първенство в това отношение държи Машков: скопскитe българи основателно го смeтаха за свой народен враг и го ненавиждаха толкова, колкото и валията Хафъз-паша, на когото Машков бe интимен приятел, вдъхновител и ревностен помощник в гоненията му против българитe.[17]
Машковци понижиха престижа и покриха с срам името на своята страна и подхраниха лоши чувства у македонскитe българи към Русия. Австрискитe консули държеха повече смeтка за настроенията и въжделенията на мeстното българско население и съумeха да спечелят неговото довeрие, макар че Австро-Унгария бe, която след присъединението на Босна и Херцеговина насочи аспирациитe на сърбитe към западнитe краища на българското княжество и към Вардарската долина …
Позовавайки се на това и на други подобни провокаторски действия на Машкова, тогавашният м-р на външнитe работи д-р Данев настоя чрез българският представител в Петербург д-р Д. Станчев за отстранение на Машкова от Скопие.
3. Социални предпоставки за революционна борба
Поглед върху положението на Турция при Абдул Хамида. – Поразителен контраст с новоосвободенитe балкански държави. – Социално робство. – Чифликчии, чифлигари и поземелни собственици. –Десятъкът. – Пъдарският институт и неговото предназначение. – Разбойничество и разбойнишки категории. – Македонска мартирология. – Турски терористически комитети. – Турският манталитет
Пътешественицитe и анкетьоритe чужденци през епохата, която ни занимава, констатират с удивление контраста между привилегированото географическо положение и природнитe богатства на Турция, от една страна, и мизерния поминък на нейнитe населения, от друга. Империята още се разпростира на три континента и служи за връзка между тeх. Тя владeе „царицата на градоветe“ и е господарка на Проливитe. Притежава множество морета с 7000 клм. крайбрeжие, богато с удобни заливи и естествени пристанища. Територията ѝ е симетрично разпредeлена между високи планини и обширни плодородни равнини и се прорeзва от голeми и многоводни рeки – източник на колосална водна сила. Доброкачествени каменни въглища и други минерални богатства не ѝ липсват. Разнообразният ѝ климат – умeрен, срeдиземноморски и тропически – благоприятствува за всeкаква култура. С една реч, тя обединява всички благодатни условия, за да бъде едновременно и търговско-морска, и земледeлска, и индустриална страна. При все това, държавнитe ѝ финанси са вече пословично забатачени, широката маса на разнороднитe ѝ населения тъне в безпросвeтен мрак и материална мизерия.
Абдул Хамид погреба и ония слаби тенденции на новаторство и търпимост, които проявяват неговитe предшественици след Кримската война. Той воюва против всeкакви политически и социални преобразования и държи обществената мисъл окована в веригитe на най-мракобeсната цензура, каквато свeтът познава.[18]
Най-после, той се старае да обгради държавата си с китайска стена срещу всички подозрителни изобретения на приложната наука, които всeкъде другаде са лостът на материален и духовен напредък.
„Неподатливо към мъдритe съвети, които му се дават. – казва един благоразположен към Турция французки автор[19] – правителството на Абдул Хамида е погълнато главно от грижата да прeчи за въвеждане на новитe открития в империята. Така, автомобилитe са строго забранени, Желeзницитe се движат бавно и не циркулират нощно време, телефонът не се допуска. Странно е да се помисли, че в XX вeк пощата прави осемнадесет дена от Цариград до Багдадъ! Електричеството, тоя мощен лост на съвременната индустрия, се приложи, чрез ираде, при освeтлението и трамваитe в Солун, Смирна и Дамаск едвам през 1902 година.
Прогресът, осъществен от балканскитe държави под благодатното слънце на свободата, навежда също тъй чужденцитe на най-нелестни размишления за смeтка на Турция.
„Когато се прeкосва Македония или Тракия, щом се мине границата на Българското княжество, контрастът е така поразителен, че се хвърля в очитe на всeки пътник, – казва Рене Пинон.[20] Откъм Турско – грамадна печал се простира над зле обработенитe поля, по които хората с вид на подплашени животни, като че ли бързат да се скрият в схлупенитe си колиби. Мине ли се границата – тренът с ускорен ход прорeзва богатото Пловдивско поле, същитe мeста, където преди тридесет години се извършиха жестокитe „български кланета“; редят се едни подир други ниви с жито и царевица, добре напоени оризища, пасбища, по които пасат стада от крави и биволи; румелискитe селяни, с черни кривнати калпаци, те гледат в очитe, говорят високо като хора, които се чувствуват свободни: в вървежа им има нeщо волно и бодро, което само чувството на независимост и сигурност може да даде. Тук човeк има впечатлението, че диша по-свободно, че е встъпил в Европа, всрeд западна и християнска цивилизация“.
Причинитe на тоя поразителен контраст лежат колкото в мракобeсния абсолютически режим, толкова и в социалното робство, комбинирани в най-разюздан физически терор над българското население. Картината става все по-черна колкото се отива към центъра на Македония и към албанскитe граници. Благодарение на тоя многостранен гнет, Македония дава една ежегодна емиграция в размeри, които по никой начин не биха могли да се обяснят само с естественитe стопански условия на областьта. Има околии, като Дебърската, Ресенската и много други, където по-голeмата част от мъжкото население се намира непрекъснато в чужбина, но срeщат се и райони, в които емигрира почти цeлото мъжко население от 15 до 60 години (Гостиварско) или три четвърти от него (Кичевско и Порeче).[21]Благодарение на многостранния гнет и в най-плодороднитe земледeлски околии работното селско население живeе при условия, които почти го приравняват с положението на добитъка.
По-голeмата и най-хубавата част на работната земя принадлежи на едритe собственици, беговетe, а се обработва от безземелни наемни работници или от земледeлци изполичари (яръджии), прикрепени към беговата земя. Никъде тия социални правоотношения не носят тоя характер на безправие, на безконтролна експлоатация и на физическо и нравствено мачкане на трудящия се човeк от страна на землевладeлеца и на неговитe органи. Работени по най-примитивни способи и не под непосрeдствения надзор на собственика, чифлишкитe земи не можеха, без тази експлоатация, да издържат разкошеството и леностьта на беговетe. Бегскитe богатства са натрупани по пътя на злоупотрeблението, своеволието, насилствения грабеж и безбожното лихварство. Това са отношения по-страшни от тия на срeдневeковния феодализъм, защото, както казва и Рене Пинон, на Запад феодалното право ограничаваше своеволията на сеньора, който, при липса на кралска правда, се страхуваше поне от божията, когато мюсюлманският бег не признава никакво право на селянина християнин. „Ако той го краде, ако го подлага на бичуване, ако избира най-хубавитe селски моми за своя харем, той не върши деяние запретено от Корана“.[22] Вън от „законното си право“[23] землевладeлецът в Македония се радва на редица озаконени вече своеволия: изполичарьт изплаща от своя дeл общия данък, превозва безвъзмездно с добитъка си хранитe на бега, работи ангария опредeлено число дни през годината в другитe му владения, доставя му известно количество дърва, върши всички необходими работи в воденицата му и пр. На такива изполичарски начала се стопанисва най-малко половината от цeлата работна земя. Ето защо македонският въпрос не е само национален и политически, но и социален. До тоя съвършенно правилен извод идва и Рене Пинон.
Но изполичарьт страда не само от своя непосрeдствен господар, бега. Последният обикновено живeе в своя конак в града, където неговата богата класа се ползува с влияние пред административнитe органи и с тeхното покровителство при всички свои произволи и насилия. В чифлика, състоящ от едно или повече села, се бeлeе от далеко бегската кула, стърчаща над схлупенитe сламени стрeхи – тъжен контраст между бегското господство и чифлигарската мрачна и позорна участ. В кулата, съградена от дебели каменни стени и снабдена с бойници, обитават беговитe замeстници – кяитe (кехаитe). И като пълномощници на владeлеца, и като служители на своитe собствени интереси, и като турци, кяитe се чувствуват господари на раята. Тe са постоянен бич в чифлика и тогава, когато самият собственик е, по изключение, по-малко алчен и свиреп спрямо чифлигаритe си.
Другото земледeлско съсловие образуват свободнитe собственици, срeдни и дребни.[24] Трeбва да се забележи, че докато през втората половината на миналия вeк юридическото положение на чифлигара до известна степен се смекчава, фактически то се влошава все повече, поради узаконения произвол през Хамидовия режим и чрез задлъжняването на изполичаритe към беговетe. Наистина, успоредно с това явление, се забелязва и известна тенденция към раздробяване на едрата собственост, но тя се срeща спорадично. До засилването на революционното движение тоя процес върви твърде бавно и броят на свободнитe земледeлци показва незначителен растеж. Не само изполичаритe, но и собственицитe са жертва на безбожно лихоимство, понеже кредитирането при създаденитe от Мидхад паша земледeлски каси е почти изключителна привилегия на беговетe и на турцитe изобщо. Земледeлецът собственик е еднакво с чифлигара жертва на общитe недъзи и пороци на турския режим, но е изложен и на специални напасти. При съседство с чифликчии, неговият имот е обект на опити за „закръглявания“ или на насилствено присвояване от страна на други лоши и влиятелни турци, обикновено съдружници на разбойнически банди.
Има, обаче, друго едно зло, което е неизмeнно и не подлежи на случайности. Това са страданията и щетитe, понасяни при събирането на данъцитe и дължими повече на злоупотрeбленията и произволитe, отколкото на самата данъчна система, макар че тя е най-примитивната и най-несправедливата в Европа. Между многобройнитe данъци[25] най-допотопният и най-съсипателният е десятъкът. Злоупотрeбленията и мъкитe при неговото събиране превръщат най-радостния за земледeлеца сезон – когато му предстои да пренесе в хамбара плода на своя труд – в същински ад за него. Чифлигари и собственици треперят за съдбата на своето производство, очаквайки да дойдат бегът и прекупчикът на десятъка: първият за да отдeли своя пай, вторият – за да вземе в натура 11½ % от цeлото произведение.
Когато облаганият е собственик, неговата реколта е изложена на постоянен риск, поради ненавременното явяване на прекупчика. Бегове и прекупчици пристигат придружени от цeла въоръжена свита, подбрана между най-реномиранитe главорeзи, арнаути или турци. Свитата гуляе за смeтка на населението и създава с обноскитe и стрелбитe си една атмосфера на терор, благоприятствуваща за всeка изнуда и произвол. И вмeсто 11 ½ % десятъкът лесно може да даде един свръхпроцент от 5, 10 и 20 на сто в полза на прекупчика-спекулант и на придружаващитe го „помощници“.
***
Друг институт, който гнети и позори всички села, без оглед на тeхното социално положение, е пъдарският. Пъдарьт е най-близкият, вездесъщият и неизмeнен тиранин на християнското селище. От наемен служител на селото, призван да пази неговитe имоти, пъдаринът се издигна до всевластен господар и притeснител на населението, благодарение на атрибутитe, с които административната власт и чифликчията са го облeкли, Той е око и ухо на най-близкия администратор, довeрено лице на заинтересования землевладeлец и проводник на скрититe правителствени домогвания в селото. Тъкмо за тая цел правителството – тогава когато, в изпълнение на член 23 от Берлинския договор, се изработваше „Закона за вилаетитe“,– лиши християнскитe села от правото да назначават сами пазачитe на имотитe си и го прехвърли върху каймакамитe и мюдюритe. Самото предназначение на пъдаря – да държи в трепет и покорност селянитe, диктува вече и ценза, на който той трeбва да отговаря. Затова той се и избира между професионалнитe злодеи и насилници. Срещу безплатнитe услуги, които принася на държавата, той се ползува с снизхождение и дори с закрила при всички свои престъпни деяния.
Прочее, той сътрудничи с прочутитe зулумджии турци или арнаути от неговия район, той е ятак и калауз на разбойническитe банди, той се мeси в интимнитe отношения на семействата, урежда селскитe конфликти, улеснява задигването и потурчването на селски хубавици. Скаранитe помежду си селяни и подлецитe се домогват до неговото покровителство. Развратенитe от него жени стават турски шпионки и чума за съселянитe си. Плащани от селото за всички тeзи свои издевателства, пъдаритe напускат службата си, забогатeли. Нищо чудно, прочее, че върху главитe на турскитe пъдари ще се струпа най-напред наказателната акция на революционизирания народ.
***
Нарисуваната дотук картина на комбинирания гнет не би била пълна, ако не отбележим и ролята на оная категория мюсюлмани, за които разбойничеството е единствената, официалната, постоянно практикуваната професия. Ще бъдем, по неволя, кратки, макар че разбойничеството заема видно мeсто в общата история на турската империя, както и в мартирологията на Македония.
Разбойнишката слава на Турция е стара колкото и владичеството ѝ в Европа. Нашата задача не е да опишем тая слава в всички нейни фази на блeсък и помрачение. Интересува ни само ролята на турското разбойничество в развоя на македонското освободително дeло.
През руско-турската война и ред години след сключването на мира, разбойнишки банди върлуват по цeлата почти Европейска Турция. Тe са съставени от разнородни едементи, но главатаритe са в грамадното си болшинство християни: българи, власи, гърци, албанци. От тeхнитe харамиски набeги пищят и турци и християни. Решена твърдо да се справис тая язва, държавата води продължителна борба и, въпрeки всичката си дезорганизираност и слабост, успeва най-после да я унищожи. От нeкогашнитe всесилни капитани – Колегиза, Катракя, Наум и пр. – останаха само едни легенди за дръзки подвизи и романтични приключения. Един съвестен и амбициозен валия, битолският Халил Рифат паша, отиде в тая борба до там, че снабди през 80-тe години селата с пушки, за да се бранят притив всeкакви злодейски нападения.[26] Мeрката даде бляскави резултати, но смути централното управление, което побърза да я отмeни. Тая омиротворителна метода на Рифат паша остана като много назидателен епизод, запомнен под името време на фариитe.
Разбойничеството, обаче, никога не угасна в областьта гранична на Албания, която основателно може да се нарече негова класическа родина. Към края на 90-тe години то достига своята апогея. Отдeлни банди, съставени от арнаути и турци, върлуват и в най-далечнитe околии на Одринския вилает. Но тeхнитe злодейства бледнeят по количество в сравнение с подвизитe на тeхнитe колеги от пограничнитe на Албания околии, където главатаритe се ползуват с неписани привилегии, по силата на създадено обичайно право и биха могли да се раздeлят, според размeра на силата и зарегистрирания си актив, на степени. Тeзи околии с: Дебърска, Кичевска, Охридска, Тетовска, Прилепска и част от Битолската.[27]
Има обаче и околии, които, без да спадат към „класическата область“, са арена на разбойници, които съперничат на първостепеннитe.[28]
За характера на деянията на тия мeстни султани, за тактическитe им методи и за тeхното „правно“ положение в Турция, може да се съди по фактитe, изложени в Мемоара на вътрешната организация.[29] От тая черна огърлица ние ще откъснем за нашитe страници само нeколко по-едри зърна, които заемаме от „Мемоара“:
През м. май 1902 г. разбойницитe Таир Тола и ислям Гарани поискаха от с. Галичник (Дебърско) две хиляди лири. Селянитe заявиха, че не могат да дадат повече от 250 лири. Разгнeвени от това, разбойницитe обградиха селото и почнаха да стрелят. Селянитe, оставени без защита от властьта, сами се защитиха от тия арнаутски налитания. Разбойницитe, след 10-часова обсада на селото, се оттеглиха с люти закани към селянитe. Тежко оскърбени от тая си несполука, след един месец, разбойницитe, в по-голeм брой, пак нападнаха това село и изпратиха до селянитe следното характерно писмо, което дословно предаваме:
„От мене Таир Тола до Вас Галичани чорбаджии. Абре каури будали, еве най-после Ви кажувам другар ми е Ислям Гаран ако не ми ги изпратите паритe 2,000 две хиляди лири до що ке найдам човек ке сеча и колам жими вeра, Господ Дерман не ви правит, иле до тебе Михале Чалоски, яс бехти пратил абер, селската планина да я неземиш пот кирия, ти не си ме послушал ама мисли арно що ке ти дойдит на главата ете мислете сум с 150 души прах и пепел ке правим“.
1 юни 1902 г. (Печати).
(Таир Тола, Исмаил Гаранъ).
Заслужава да се отбележи, че при тая обсада в селото квартируваше 80 души турска войска, но тя нито се мръдна за да прогони разбойниците, които след 10-дневна обсада на селото, получиха искания данък от 2,000 лири и спокойно си заминаха.
През лeтото на 1902 г. известния разбойник Билял Баланца с 400 души арнаути нахлу в Охридско и оплени с десетки християнски села.
Разбойника Ислям обикаля Кичевско с многобройна банда дълги години наред и жестоко мъчи християнитe. На 5 юли 1899 г. Ислям с бандата си влeзе в с. Сланско, взе от селянитe 95 лири, уби селянина Лозан и обезчести дветe му дъщери. През същия месец той влeзе в с. Локвица, взе 100 лири и обезчести жената и дъщерята на най-интелигентния селянин Сърбин Петров. Ислям поиска откуп и от с. Латово. Селянитe отказаха. На 29 юли същата година тоя разбойник запали хранитe по нивята и опожари цeлогодишния труд на селянитe. Докато горeха хранитe, той влeзе в селото и викаше на селяните: „Радвайте се, нeма да плащате десетък“! След туй тоя кръвопиец с сeкира съсъче главитe на шестима най-упорити селяни.
Байрам от с. Бачища (Кичевско), бивш старши стражар в Кичево, в битностьта си на такъв, той бe най-голeм враг на разбойницитe, които с геройска неустрашимост преследваше и ловeше. Но неговото самолюбие не можа да понесе, че залавянитe от нето разбойници властьта освобождава. Това обстоятелство го накара да захвърли мизерния стражарски мундир и да облeче сърменитe дрехи на арнаутския разбойник. Байрам стана върл и неимеющ равен по жестокостьта си разбойник. Той върлува в южната планинска част на Гостиварската кааза и е същински господар над християнскитe села в тая мeстност. На всички „подведомствени“ села той налага годишен данък, според голeмината на селото и състоянието на селянитe. Така, селото Маврово му плаща ежегодно 400 лири, Леуново – 600 лири, Никифорово – 500 лири и т. н.
В Тетовската кааза върлуват трима първостепенни злодеи. И тук участьта на християнитe не е по-добра от тая на гостиварци. Тe облагат без изключение всички християнски села с разбойнишки данък. Най-див и най-кръволочен измежду тримата е Юсуф байрактар от с. Длобочица (Тетовско). Той е стар разбойник (на 56 годишна възрастъ) и разбойнишката професия упражнява от 16-годишна възраст. На главата му тежат повече от 70 убиства! До 18-тe си години той извърши шест убиства! На християнскитe села в своя район той всeка година налага данък и християнитe с поданическа покорност го изплащат. Той повече живeе в планината, а твърде малко в селото си.
Има една категория по-благородни разбойници – „разбойници-рицари“, ако бихме могли така да ги наречем – които срещу редовно получавания данък взимат под покровителството си обложеното село и изпълняват най-добросъвестно задълженията си към своитe протежета. За образец на такъв разбойник-авалер може да се посочи Реджеп от с. Желино (Тетовско). В актива на Реджеп фигурират множество убиства, но между неговитe жертви има само един християнин (Кючуков от гр. Тетово). Всички други са мюсюлмани, които Реджеп е избил, защищавайки доблестно своитe „поданици“ от нападения на други разбойници.
Ето един разбойник, достоен за роман по-сензационен от „Горския царь“ на Едмон Абу. Би казал човeк, че Турция би могла наистина да стане държава на реда и сигурностьта, ако нейнитe формални управници притежаваха „правното съзнание“ на некоронования тетовски владeтел Реджеп. Турскитe управници, обаче, нeмат по отношение на разбойницитe мюсюлмани Реджеповото съзнание за дълг. За да се види, как тe преследват разбойнишкитe банди и как... пактуват с тeх, привеждаме следния типичен случай, както е описан в „Мемоара“:
През м. Март 1901 година, когато разбойника Моарем Здуня отвлeче в планината тримата свещеници на с. Зубовци, Гостиварско, по тоя случай в Цариград бeха направени сериозни постъпки от нeкои посланици и от централното правителство биде натоварен скопския жандармериски началник Байрам Цура (бивш ипекски разбойникъ) да залови разбойника и освободи задържания млад свещеник поп Васили. Цура пристигна в Гостивар с своята 50 членна свита от бивши разбойници из Ипек и около 200 души войска, и една част изпрати да дири разбойника. Появяването на войска в царството на разбойницитe бe оскърбление за последнитe, които незабавно се събраха на конгрес („конгра“) и решиха да нападнат Гостивар с съединени сили (повече от 400 души разбойници), да избият войската и изгорят града, който се осмeлил да търси защита от властьта. Байрам Цура научи за това рeшение и влeзе с тeх в преговори, които се свършиха с една среща мeжду него и разбойницитe над Гостивар и в резултат се получи; тридневна гощавка на християнска смeтка на 400 души разбойници и 300 души аскер и 150 лири подарък на Цура от разбойницитe! …
Има една друга категория легализирани разбойници, професията на които не им прeчи да живeят спокойно по градоветe, уважавани от турцитe за „юначеството си“, респектиращи мeстнитe власти с „заслугитe си“ и смъртно ненавиждани от християнитe за злодеянията си. Тая разбойнишка разновидност има своитe представители почти в всички кази. В Прилепско, напримeр, се подвизаваха Уска, Булиман ага (чифликчия) и други. Като учител в Прилеп през 1900–1901 г. аз имах случай да видя и дори да се запозная с мeстния гражданин Уска. От десеттe убиства на християни през 1899 година в Прилепско, половината бeха дeло на Уска. Цeлият град знаеше и сочеше с пръст автора на тия убиства, но Уската необезпокояван от никого, си живeеше в Прилеп до 25 декември 1901 г. Тоя ден Георги Хр. Курубинов, солиден търговец и достоен съгражданин на Йордан Гавазов, повали посрeд чаршията с един изстрел прочутия злодей и забeгна в четата.[30]
Бихме се отклонили твърде много от предмета си, ако речем да се спрем на всички поддeления на тая турска институция – разбойничеството, практикувано не само от професионалисти, но и от... любители. В ролята на любители, покрай отдeлнитe легални борци, нерeдко се проявяват и органи на властьта, чиновници, заптии, войници. В реда на тeхнитe подвизавания изнасилването на жени и моми,[31] вършено понeкога колективно и в садически форми, съперничи на убиствата и обиритe. От стотицитe случаи привеждаме един:
Вечерта срещу Връбница (1898) три жени и две моми от село Щемница, Кукушко, изпратени да измият църквата за праздника, бeха нападнати от Мехмед Пехливан и нeколцина негови въоръжени другари и обезчестени, при заключени врата, в самата църква.
От убиствата по градоветe особена графа заемат извършенитe по решение на турскитe терористически комитети. За по-голeм ефект, жертвитe се избират между граждани от най-видни семейства. Такова е убиството на младия Димче Шумков в Велес, извършено към края на м. октомври 1899 г., посрeд чаршията, от Бошняк Хасан и последвано от внушителна общогражданска манифестация; убиството на богатия охридчанин Наум Фортомаров (февруари 1902) и много други.
Ето и нeколко статистически данни:
Само през месец май 1902 г. в Охридско са убити 15 българи, през м. юни с. г. в Прилепско 11, а от 26 февруари до15 март 1903 г., пак в Прилепско 22 българи.
***
Само дезорганизираностьта и безсилието на турската държава не биха могли по никой начин да обяснят пълната липса на сигурност на живот, имот и чест, за която казаното до тук дава доста ясна представа. По-важна роля от дезорганизираностьта и некадърностьта, като обективни причини на издевателствата, играе липсата на правно чувство и на воля у турскитe управници да изкоренят злото. А тая липса произхожда от особената, чисто турска, бихме казали, консепция за владетелно племе и подчинени народи, за правовeрни и гяури. Манталитетът на турския управник, с рeдки изключения, не можеше да смеле принципа на равенство пред закона, когато злодеецът е турчин, а потърпевшият – християнин. Ето защо законът, прилаган с два аршина, нeма суверенна сила и необходимия авторитет. Ето защо и най-целесъобразнитe, обикновени и изпитани другаде мeрки против известни обществени злини, в Турция са неусвоими и неприложими. Такъв е, напримeр, случаят с селската милиция, която, използувана в комбинирани действия с жандармерията, би могла прекрасно да се справи с разбойничеството. Примeрът на Рифат паша с фариитe доказа това. Но нито управницитe в Цариград могат да се помирят с милиция от въоръжени християни, нито турската жандармерия – да сътрудничи с въоръжени раи против разбойници – нейни едновeрци. Оръжие и рая са две понятия, които се взаимно изключват. Затова християнинът не може да има достъп в армията, жандармерията и полицията.
През 1896 г. с султанско ираде се обещава, между друго, и „селска милиция“, но в „реформитe“, които последваха, това обещание липсва. Дим. Марков, княжески дипломатически агент пита, по нареждане на м-р председателя д-р К. Стоилов, великия везир, защо в прогласенитe реформи не е поменато нищо за обещаната селска милиция и получава следния отговор: „Нeма нужда да се дават пушки за селскитe бекчии, понеже в много случаи тe убивали хора само от лична вражда“.[32] С тоя комичен отговор садразамът е прикрил турският страх и турската непримиримост с мисъльта за въоръжаване на християнското население в услуга на обществения ред и сигурност.
[1] В книгата си „Македония и българското национално възраждане в XIX вeк“ С. Радев основателно нарича Натанаила „необикновен човeк“. Ролята и заслугитe на Натанаила са наистина изключителни: той „начертава програма на националното движение, като иска една автономна църква“; основава в 1857 г. списанието „Блъгарски книжици“, пръв сериозен орган на българската мисъль н опасно оръжие за борба в теологическитe битки, които ще се подловят наскоро с докторитe от гръцката църква; две години по-късно основава в Букурещ „Българското книжовно дружество“, което после израстна в днешната Българска академия на наукитe и пр.“. (Стр. IV и 114– 129, часть I).
[2] В. „Знаме“, бр. бр. 4 и 20, Год. I, 1874/75 г.
[3] Всички дати, упоменати в текста на книгата, са по стария стил.
[4] Д. Т. Страшимиров: „История на Априлското възстание“, том III.
[5] Спомени на Дамян Груев, Борись Сарафов и Иван Гарванов“, стр. 9–10. (Материали за историята на македонското освободително движение, книга V. Съобщава Л. Милетич. Издание на „Македонския научен институт“).
[6] „Преговоритe относящи се до берлинския трактат. 1875–1886“. (Български превод на д-р В. Карамихалов, стр. 323).
Високата порта се задължава да приложи добросъвестно (scrupuleusement) в остров Крить органическия устав от 1868 година, като направи в него измeнения, които биха се намeрили за справедливи.
Подобни устави, приспособени към мeстнитe нужди, с изключение на постановленията относящи се до освобождението на Крит от известни данъци, ще се въведат и в другитe части на Европейска Турция, за които настоящият договор не е предвидeл особено устройство
Високата порта ще възложи на специални комисии, в които мeстното население ще бъде широко представено, да изработят подробноститe на тeзи устави за всeка провинция.
Организационнитe проекти, изработени от тeзи комисии ще се подложат на разглеждане от Високата порта, която преди да издаде разпоредби за влизането им в сила, ще поиска мнението на комисията, учредена за Източна Румелия.
[8] René Pinon, „L’Europe et l’Empire Ottoman“. Paris 1909. (стр. 167).
[9] Македония и Одринско (1893–1903). Мемоар на Вътрешната организация. 1904 г. (стр. 10).
[10] Душата на Комитета, който организира възстанието в Кресна и Разложко бe руският офицер Калмиков, казак.
[11] Тук имаше наченки от революционна организация още от времето на Васил Левски, а през пролeтьта на 1886 г. мeстнитe революционни водители се намираха в връзка с Бенковски, за да вдигнат и Разлога едновременно с Срeдногорието.
[12] По-късно Бано Маринов почина от ранитe си.
[13] Victor Berard: „La Macedoiné“ („Revue de Paris“, № 12, 15. VII. 1903).
[14] Григор Пърличев, В. Кънчев, Дим. Матов, К. Величков, Д. Т. Страшимиров, Марин Пундев, Андрей Тошев, М. К. Сарафов, Ан. Наумов, Благой Димитров, д-р Н. Колушев. Хр. Матов и др.
[15] Ето нeкои от тeх: Дамян Груев, Гоце Дeлчев, Пере Тошев, Борис Сарафов, Тодор Лазаров, Лазар Маджаров, Петър Васков, Лазар поп Трайков, Хр. Узунов, Методи Патчев, Пандо Кляшев, Г. Баждаров и мн. други.
[16] Живущитe в България македонци, които не бeха служили в армията, влeзоха в доброволческия отред на майор Паница, който се отличи при Пирот. Поименен списък на доброволцитe, македонци от тритe дружини на отреда е помeстен в изложението на М-вото на външнитe работи: „La question Bulgare et les Etats Balcaniques“, Sofia, 1919 стр. 231–136.
[17] Т. Недков, княжески търговски агент в Скопие (рапорт № 279 от 20 април 1903) предава следната сцена по разказа на тогавашния скопски митрополит Синесий: По повод арестуването на митрополийския секретарь Лев Огнянов, главният инспектор Хилми паша повиква дeдо Синесия, за да го предупреди да се не мeси в неговитe разпоредби. Машков, който присътствува на тая сцена, се обръща изведнаж към Хилми паша и го пита, за кой арестуван българин е думата. И когато главният инспектор споменава името на митрополийския секретар, руският консул добавя на турски: „О биринджидиръ!“ – той е първият (комита).
[18] Цензура, която не търпи думи, каго: „конституция“, „революция“, „македонски въпрос“…
[19] „La Turquie Economique“ par Georges Carles, Paris, 1906 (стр. 55).
[20] ,, L’Europe et l’Empire Ottoman“, стр. 448–449.
[21] D. Iaranoff, „La Macédoine Économique“, Sofia, 1931, стр. 134-135.
[22] „L’Europe et l’Empire Ottoman“, стр. 153.
[23] Земята на бега е раздeлена между селянитe чифлигари според численостьта на семействата им. Срещу тeхния труд бегът им дава жилища и нуждното количество зърно за посeв. Полученото произведение, след като се изплати десятъкът, се раздeля по равно между собственика и изполичара.
[24] Покрай собственицитe и изполичаритe съществува още едно земледeлско съсловие – слугитe, момцитe (ратаи). Момцитe кръгли безимотници – без стрeха, без земя, без добитък и без инвентар – работят с цeлото си домочадие по чифлишкитe земи срещу уговорен „хак“, плащан в натура (известно количество жито, фасул и газь) колкото да не умрат от глад и в годишно възнаграждение, което не надминава 100 гроша. Но и „хакът“ подлежи на своеволия и грабежи, а самият момък – на преждевременно изпъждане. Момцитe стоят на най-низкото социално стъпало: те са един вид хора – парии в пълния смисъл на думата.
[25] Пътна повинност (йол-парасъ), военен данък (беделъ), данък занятие (тиджаретъ), данък върху прихода (темету), данък сгради (емлякъ), беглик (облагане козитe, овцитe, свинетe и пр.) и други, без да говорим за периодичнитe облагания ad hoc.
[26] Реформата на Халил Рифат паша се състои в това, че в всeко село се дават пушки на 4–5 души, които, под гаранцията на селото, се задължават да преследват разбойницитe и да пазят реда и сигурностьта.
[27] По-първитe главатари в тeзи околии с: Байрам Гйона от Калис, Дик Топуз от Рeч, Дик Джедико и Осман Шира от Дарда, Ибраим Мека от Люр, Ахмед Каца от Муто, Стаф Люша, Ас Кальош, Юсеин Таир и таир Точ от Кадина, Алил Чела, Али Кроси, Азис Дац и Сал Дема с тримата си братя от Грика, Таир Тола, Исмаил Гаран, Зулько, Ислям, Тафо, Бекир, Баилял Баланца, Бакия Байрактар, Юсуф Байрактар, Реджеп и др.
[28] Такива разбойници с: Изет Мехмед, Рашид Юсеин и Шефки Рашид в Битолския Демир Хисаръ; Асан Чауш и Али Куко в Солунско; Мехмед бей, Юсеин ефенди, Али в Кукушко, Яшар чауш в Петричко, Мехмед ага в Дойранско, Велия в Демир Хисарско и пр. и пр.
[29] „Македония и Одринско“ (1893–1903) 1904 г., стр. 33–47.
[30] Курубинов загина през март следната година в сражението при Владимирово, Малешевско.
[31] Заслужава да се отбележи, че тоя род деяния са един от любимитe начини, по които тогавашнитe турци проявяваха своитe „права“ на владетелно племе. Инък не може да се обясни абсолютната липса на изнасилвания и обезчестявания на туркини. Изнасилване на туркиня от християнин сигурно би предизвикало общо вълнение, ако не и клане от страна на турцит. Един грък, заловен в обикновено прелюбодейство през меденитe месеци на хуриета (1908) в Цариград, биде линчуван по най-жесток начин от освирепeлата турска тълпа.
[32] Доклад на Дим. Марков, № 857 от 29 април 1896 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар