Плутарх „Нравствени съчинения“ с оригинално заглавие Ἠθικά, в латинската си версия – Moralia.

д-р Никола Бенин

Плутарх (ок. 46–127) е роден в беотийския град Херонея. Получил високо образование по философия, реторика и математика в Атина, той смятал, че знанията трябва да служат на хората. Затова заемал важни обществени длъжности в родината си – на магистрат, дипломат, архонт епоним. Успешните посланически мисии, както и изявите му на преподавател по философия и етика му спечелили много приятели в Атина и Рим. Поддържал близки отношения с императорите Траян и Адриян. Според лексикографа Суда Траян го удостоил със статус на почетен консул. Получил и римско, и атинско гражданство, но предпочитал да живее в Херонея. В края на дните си бил жрец на Аполон в светилището в Делфи. Пътувал много и по време на тези странствания се докоснал до съдбата на различни народи в Гърция, Мала Азия, Северна Африка и Италия. Силно впечатлен от вековната мъдрост, събрана в народната памет и големите книги на античния свят, той ни е оставил два изключителни сборника, обединяващи многобройни по-малки творби с акцент върху добродетелта – „Успоредни животописи“ и „Нравствени съчинения“. Част от „Нравствени съчинения“ са и представените тук „Забележителни дела и думи“.

Плутарх като етик: между универсалията и нюанса 

НЕВЕНА ПАНОВА 

На български Плутарх е познат основно като автор на биографични съчинения за известни гърци и римляни1 . Затова заслужава отбелязване с радост излизането в края на 2017 г. на тома „Нравствени съчинения“ с подзаглавие „Забележителни дела и думи“. Той обхваща подбрани преводи, осъществени от Виолета Герджикова и Петя Янева, от второто (макар и по-ранно като време на създаване) голямо съчинение на Плутарх (ок. 46–126 г.), с оригинално заглавие Ἠθικά, известно повече в латинската си версия – Moralia. Трите варианта на заглавието си съответстват, но и звучат недостатъчно определено, а и някак „тежко“, въпреки че съдържанието предлага немалко фрагменти и с анекдотично съдържание. Зад това заглавие се крие корпус от над 70 кратки текста, често и вътрешно подразделени, по разнообразни литературни, религиозни, философски (наистина най-вече етически), образователни и културно-исторически въпроси, чиито подзаглавия звучат твърде любопитно. Следва да се надяваме, че с този том се поставя началото на поцялостното представяне на корпуса и на български2 . Плутарх е последовател на Академията, но тази обвързаност не е категорична. И като тематика, и като метод неговите съчинения са в немалка степен еклектични. Все пак и погледът към етически въпроси (наличието и развитието на отделни добродетели), и конкретната, практико-всекидневна рамка на даваните примери, и вкусът към диалогичното (отделни произведения в рамките на „Нравствени съчинения“ са конструирани като диалози) отвеждат към Сократово-Платоновото философстване. Произведението и жанрово е трудно определимо. „Сборник с етически трактати“ е приетото му назоваване, но и то е сравнително широко и заедно с това тясно, за да обхване „пъстротата“ на темите, както и авторовите мотиви и средства те да бъдат изложени. Освен това двете произведения на Плутарх имат повече общо, отколкото заглавията и обичайните им класификации подсказват. Защото и в „Нравствени съчинения“ присъстват елементи на биографизъм и исторически контекст, и в „Животописите“ се поддържа постоянен етически коментар. Включените в настоящото издание сбирки – „Остроумни мисли на царе и военачалници“, „Остроумни мисли на римляни“, „Остроумни мисли на спартанци“, „Остроумни мисли на спартански жени“, „Древните обичаи на спартанците“, „Доблестта на жените“ – показват широтата на хоризонта, характерна за времето на Плутарх, но преди всичко за неговата собствена ценностна система, и дори своеобразен космополитизъм. От друга гледна точка, налице е и едно оспорване и отместване на „класическия“ център или акцент: от Гърция към Рим, от Атина към Спарта, от мъжките добродетели към женските. В последния случай като че ли съпоставителният момент се пази по-отчетливо, доколкото в началото на „Доблестта на жените“ самият Плутарх първо оспорва мнението на някои по-древни автори – споменати са историкът Тукидид и софистът Горгий: най-достойната жена е тази, за която малко се говори. Целта на самия Плутарх обаче е да покаже, че „добродетелта на мъжа и жената е една и съща“ (202). Освен това, както показват следващите истории, тя е еднаква и навсякъде. Тук отново проличава интересът на Плутарх не само към гърците/гъркините и римляните/римлянките, но също и към варварските жени. А и както посочва В. Герджикова в уводните думи към тома: „В творчеството на Плутарх жените присъстват по-видимо и отношението към тях е по-нюансирано от обичайното за повечето автори в патриархалното антично общество… Тези намеси [на жените] в традиционно мъжки сфери на действие не са продиктувани от личен интерес и неуместна амбиция, а са отговор на обстоятелства, в които мъжете не успяват да се справят или проявяват безогледно насилие и деспотизъм“ (9). Тук като че ли би могъл да бъде прокаран и един по-нетрадиционен паралел – с Аристофановите женски персонажи. Макар да става дума за съвсем различни жанр, перформативни условия и дискурс, то ситуацията, налагаща женска намеса, е сходна.

И в „женските“ разкази, и изобщо, Плутарх се движи между универсалията и нюанса. Отделните „есета“ имат самостоятелност и могат да бъдат четени без ред. За някои от тях се спори дали са организирани от самия Плутарх по този начин, или са представлявали работни записки за включване в поголеми произведения. Така или иначе, към отделния текст винаги умело е представена контекстуална рамка (която е и удвоена тук благодарение на преводаческите бележки), така че тези есета действително могат да бъдат разбирани и като „моментни снимки“ на Античността в доста широк времеви и пространствен хоризонт, препращащи към редица ключови факти, към персонажи и добродетели на техните характери, действащи обикновено при „извънредни обстоятелства“. Те обаче могат да се разглеждат и като примери/образци/модели, навързващи се в една обща картина – и позната, и заслужаваща още опознаване. Подобно „каталожно“ съчинение трудно може да се представи наративно, но прочитът му, фрагментарно или в цялост, добавя любопитни, поучителни и дори нерядко забавни допълнения към собствената картина за Античността на читателя, а също така представя модел за рецепция на класическото наследство, отдалечено вече и от самия Плутарх. Самият той подхожда към миналите времена с респект към източниците си, както и към логоса като цяло, защото забележителните дела са предшествани или съпътствани от забележителни думи, които същински изграждат „интригата“.

1 И тук очакваме още преводи, но все пак имаме три тома с избрани биографии под заглавието „Успоредни животописи“ (изд. „Народна култура“, библиотека „Хермес“, прев. Б. Богданов и П. Димитров, 1981 (разширено издание на по-ранното от 1969); изд. „Фондация за българска литература“, колекция „Архетип“, прев. Д. Вълчева, Д. Табакова, Н. Панова, 2008; изд. „Ерго“, прев. Д. Вълчева, М. Славова, Н. Панова, 2014). 2 Досега от него е преведена много малка част от текстовете, макар и два още в края на ХIХ в.