Черноризец Храбър „За буквите“: Критически прочит

Никола Бенин

 

АВТОРЪТ           

Черноризец Храбър е старобългарски писател от края на IX или началото на X век, чиято самоличност и до днес предизвиква спорове сред учените. Една от най-популярните хипотези, макар и недоказана, го идентифицира с младия княз Симеон. Всъщност наличните данни не ни дават ясен отговор на въпроса „Кой е Черноризец Храбър?“. Името му не се споменава никъде от останалите старобългарски писатели. И все пак неговата широка култура и филологическа компетентност доказват, че това е книжовник от дворцовия кръг, получил блестящо образование, най-вероятно в престижните византийски висши училища. Много е вероятно той да е бил в свитата на княза по времето на неговото обучение в Магнаурската школа в Константинопол. Но дори да имахме точни сведения за личността на Черноризец Храбър, това едва ли би могло да добави или отнеме нещо съществено от представата ни за него. Макар да е оставил за потомците само еднаединствена кратка творба, той заема централно място сред книжовниците от Златния век, а творбата му е една от малкото, които и днес се възприемат и тълкуват значително по-лесно от останалите средновековни текстове. 

 ПРОИЗВЕДЕНИЕТО           

Според вече утвърдените научни схващания творбата най-вероятно е възникнала в новата столица Преслав около времето, когато там се провежда важният с взетите решения Преславски събор (893). Наред с преместването на столицата от (езическата) Плиска в (християнския) Преслав съборът провъзгласява за княз третия син на Борис I – младия княз Симеон, а освен това взема решение за ръкополагането на Климент за епископ на Охрид, а Константин – за епископ на Преслав. Но може би най-важното решение, взето от събора, е утвърждаването на славянската писменост като официална и за държавно-административни, и за богослужебни нужди. Най-вероятно именно това е поводът за написването на творбата – това последно решение е трябвало да бъде аргументирано и защитено както от „вътрешните“, така и от „външните“ врагове на славянските букви. Така се обяснява относително краткият обем на произведението – то е трябвало да се произнесе публично пред голяма, разнородна аудитория и само в няколко минути да я убеди в необходимостта да се вземе съответното решение. Взетите решения имат толкова съществени последици в по-късното развитие на българската история, литература и култура, че присъствието на Черноризец Храбър и неговото слово на събора ще да е било твърде важно. Моментът е определящ за бъдещето на славянските писмена и това изисква избраната теза да бъде защитена възможно най-радикално и категорично.           

ЖАНРЪТ           

Естествената форма за такава защита е полемичната апология. Произходът на този жанр се свързва с античното риторично изкуство, чиито практически правила за изграждане на ораторската реч са великолепно усвоени във византийската християнска традиция. Предназначението на апологията – да защитава някакъв възглед, подложен на критика, намира приложение в защитата на християнското учение от нападките на философите езичници, а в по-късната епоха - от ересите. Разбира се, апологията най-често се съчетавала е полемика – сложно изградена система за водене на публични спорове, при която възгледите на противниците били излагани последователно и подлагани на критика, за да бъдат отхвърлени. Начинът, по който най-резултатно и убедително се излагат аргументите „за“ и „против“, се усвоявал в рамките на обучението по риторика, задължително включено в системата на византийското виеше образование.           

„За буквите“ е полемично слово, което си поставя за цел да обори и отхвърли аргументите на противниците на славянските букви, като защити и оправдае правото им да бъдат използвани в богослужението и държавната администрация. Авторът на тази творба очевидно е овладял риторическото майсторство на равнище, достойно за възпитаник на прочутата Магнаурска школа. Умението му да използва всички възможни доводи в защита на своята теза, без при това да навлиза в излишни подробности, е респектиращо. Истинският майстор на апологията личи не само по способността да се изброят необходимите аргументи, но и по чувството за мярка, което прави изложението стегнато и концентрирано. Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време, отбелязва той в края на словото – сякаш за да ни въведе в напрегнатата атмосфера на събора, където целта не е да се демонстрира филологическата компетентност на оратора, а да се задържи „будно“ вниманието на слушателите. С тази цел Черноризец Храбър създава не монотонна възхвала на славянското писмо, а творба, в която интонацията варира в широк диапазон, за да може присъстващите да се почувстват въвлечени в спора и така – убедени в аргументите на полемиста.           

КОМПОЗИЦИЯТА           

Творбата се състои от две основни части. Първата – историческата, започва с кратък обзор на историята на славянското писмо: Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Учените и днес спорят какви са били тези „черти и резки“ – найвероятно става дума за прабългарските руни, особена графична система, използвана от древните народи и неразчетена и до днес. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви… В този пасаж е отразена една от най-важните характеристики на славянската азбука – тя отразява до съвършенство особеностите на славянската реч и има специфичен знак за всеки от специфичните звуци в славянските говори, които ги различават от останалите европейски езици. Напр. в гръцкия език, а и в латиницата и до днес липсва звук (и съответно – буква) Б, Ж, Ч, Ш, Ъ, ь. Тази липса е осезаема и за нас днес, когато се опитваме да пишем на български език с латиница (затова използваме различни „заместители“ за Ч и Ш) – т.е. и днес ние се опитваме да пишем „славянската реч... с римски букви... без устроение“. Като създава необходимите графични знаци за тези звукове, Константин-Кирил прави азбуката наистина славянска.           

Проследявайки нататък историята на писмото – както гръцкото и латинското, така и славянското, Черноризец Храбър подрежда етапите в развитието му възходящо, за да стигне до кулминацията: След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум... смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви. Още тук авторът формулира найважното си твърдение: славянските букви са дар от Бога, а създателят им е светец, затова те са поценни от чуждите.           Втората част на словото е полемичната. В нея се излагат и оборват твърденията на противниците на славянските букви. Те засягат броя на графичните знаци (в глаголицата те са 38, а не 24, както в гръцката азбука, която се дава за пример), „изначалността“ на азбуката, нейната боговдъхновеност и, разбира се, – правото й да съществува наред с азбуките на древните народи.           

Всяко от тези обвинения е изложено, а след това опровергано с кратки, но категорични и  убедителни доводи. В своята аргументация полемистът използва както широката си филологическа осведоменост (напр. сведения за историята на финикийската и гръцката азбука), така и богатата си богословска култура. Излагането на доказателствата следва логиката на спора. В него ние сякаш усещаме присъствието на опонентите – макар да нямат думата, те са обрисувани ярко и въздействащо. Това са тези окаяници и безумци, които отхвърлят славянските букви, макар самите те да не знаят с колко пишат гърците (това означава, че противниците на Храбър не са самите гърци, които не може да не познават собствената си азбука, а по-скоро защитниците на „византийската идея“ на Преславския събор). Полемичният жанр допуска противникът да бъде осмян и представен в неблагоприятна светлина, за да може неговите твърдения да изглеждат неубедителни. Затова авторът насочва срещу враговете на буквите своята ирония и сарказъм.           

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ           

Първите десетилетия след приемането на християнството (865) и пристигането на КирилоМетодиевите ученици в България (885) са време на динамични процеси на оформяне на една идеология, нова за средновековна Европа и славянския свят. Това е културният модел на православното славянство (Slavia Orthodoxa), третата голяма цивилизация, която в продължение на векове ще търси своето място между Изтока и Запада. В основата на този модел е делото на светите Кирил и Методий, които оставят на славяните най-важния аргумент за тяхната културна независимост – азбуката, и най-мощното оръжие за защитата й – превода на свещените текстове на славянски език.           

Учениците и последователите на солунските братя продължават тяхното дело, като успяват да го пренесат и спасят в България. По това време българският княз Борис I води сложни дипломатически преговори с Рим и Константинопол, за да постигне независимост на българската църква. Затова когато светите Климент, Наум и Ангеларий стигат до границите на българската държава, те са посрещнати радушно. В следващите години около княжеския двор се събира цяло съзвездие от дейци на литературата и изкуството, обединени от поставената цел – да утвърдят и защитят идеите на славянобългарската култура. Съчиненията на Климент и Наум Охридски, на Константин Преславски и Йоан Екзарх, на самия княз Симеон отново и отново доказват тези идеи. В основата на мащабния комплекс от творби лежи представата за българите и по-общо – за славяните, като народ, избран от Бога за специална мисия, и надарен с особен дар – божия дъжд на буквите. Положени в по-широкия контекст на историческите събития в Европа в IX - X век, славянските книги и особено тяхната употреба като свещено (литургично) писмо предизвикват поредица от политически и църковно-административни конфликти както на Запад, така и на Изток. Неслучайно защитата на правото на славяните да имат свой собствен сакрален език е найважната тема в творчеството на писателите от Златния век на българската литература и култура.           

ТЕМИТЕ           

През IX век един от широко популярните възгледи в християнска Европа е триезичието. Според неговите поддръжници Божието слово би трябвало да се пише само на трите езика – еврейски, гръцки и латински, – на които е бил надписът върху кръста, на който е разпънат Христос. Това учение, макар и официално отхвърлено от църквата, е сериозна пречка в разпространяването на новосъздадената славянска писменост; още Константин-Кирил Философ е принуден да защитава делото си от нападките на триезичниците на събора във Венеция. Но ако противниците на Кирил са латинските епископи, разтревожени от възхода на славянските църкви в Панония и Великоморавия, то противниците на Черноризец Храбър са най-вероятно тези, които се страхуват от „прекадената независимост“ на българската държава и църква, т.е. вътрешните врагове на държавните интереси. Бихме могли да си представим случващото се на Преславския събор като образец на днешните парламентарни дебати, в които след разгорещени полемики се вземат важни решения, засягащи бъдещето на народа и държавата; само че през Средновековието участниците в такива дебати са били задължително подготвени в „изкуството на спора“ и са умеели да излагат своите аргументи кратко и убедително.           

За това, че творческите усилия на Черноризец Храбър са се оказали успешни, можем да съдим по факта, че дори днес – единадесет века по-късно — творбата му се чете с увлечение и лекота. Разбира се, тази достъпност се дължи и на факта, че макар да използва аргументи от библейската история, полемистът предпочита да доказва твърденията си чрез реални исторически факти. Така апологията на славянската писменост се превръща в ценно свидетелство за обществената атмосфера в България в началото на Златния век.           

МОЗАЙКА           

Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани... Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път. Макар днес да ни изглежда естествено и логично, през Средновековието това схващане е твърде смело. Според тогавашното разбиране светът и всичко в него е сътворено от Бога веднъж завинаги съвършено и всеки опит за промяна нарушава божествения ред и съвършенство. Като приема, че е „по-лесно да се нагласи отпосле“, Черноризец Храбър проявява съвременно разбиране за процесите на езиковия развой и така поставя научните си възгледи над средновековната догма.           

Творбата завършва с възхвала на светите солунски братя и тяхното дело: още в края на IX век дори славянските азбукарчета (т.е. малките деца, които учат буквите) знаят и почитат имената на създателите на свещените букви: Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе Книгите и брат му Методий. Спомнете си епизода „Радини вълнения“ от „Под игото“, където децата по време на годишния изпит отговарят на същия въпрос по същия начин. Може да се каже, че със своята творба още преди единадесет века Черноризец Храбър поставя началото на пътя, по който славянските азбукарчета и до днес продължават да вървят по дирите на учителите.           

„За буквите“ неслучайно е една от творбите, запазени за поколенията в многобройни преписи (над сто!), направени в целия славянски свят. Макар проблемите, които са били актуални в Преслав в началото на Златния век, отдавна да са решени, изглежда, някои от тях продължават да ни тревожат до днес. Ние самите сме съвременници на това, колко е трудно да се съхраняват и отстояват културните традиции в модерния, глобален свят. Свещените букви на КонстантинКирил и сега са заплашени от вътрешни и чужди противници (а и ние самите често ги пренебрегваме, за да изглеждаме „по-модерни“ или „по-лесно съвместими с големия свят на идеите“). Затова заветът, който ни оставя Черноризец Храбър – че славянските букви са no-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, има своята актуалност и днес.

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

 Никола Бенин

ВЪЗНИКВАНЕ И СЪЩНОСТ           

Възраждането е един от най-важните етапи от развитието на българското общество и култура. Думата „възраждане“ е буквален превод на думата „ренесанс“. Затова често се казва, че Възраждането играе в българската история ролята, която е изиграл Ренесансът в развитието на европейските култури. Несъмнено във възрожденската ни култура се откриват редица ренесансови белези, но характерът на Българското възраждане не се изчерпва с тях. По времето, в което то се осъществява, в Европа се разгръща друго мощно идейно, политическо и духовно движение, отново наречено „възраждане“. Става дума обаче за различен вид възраждане, довело да поява на националната идея и до борбите за самоопределение, формирали националните държави.           

В протичането на Българското възраждане тези две страни на процеса се долавят ясно. От една страна се наблюдават явления, присъщи за класическия Ренесанс: освобождаване на човешкия мироглед от каноните на религиозното мислене; поставяне на човека в центъра на света, развитие на градския тип култура; разпространение на книжовността с помощта на книгопечатането; развитие на творческата страна на изкуството и отхвърляне на неговата богослужебна функция. От друга страна, Възраждането е време, в което се изграждат основите на българското национално съзнание и се развива движението за освобождение и обединение на отечеството. Главната особеност на Българското възраждане е в това, че тези два идейни, политически и духовни процеса протичат едновременно и паралелно, за разлика от развитието им в Западна Европа, където те са разделени от два века. Затова, когато говорим за възникването на Българското възраждане, трябва да имаме предвид два типа предпоставки.           

От една страна са предпоставките, водещи до възникването на типично ренесансовите явления. Те са свързани най-вече с модернизацията в общественото развитие. Тези процеси започват да се усещат по нашите земи някъде в средата на 18. век. Тогава в Османската империя, която дотогава е живяла изолирано, настъпват някои съществени изменения. Заради упадъка на феодалната система империята е принудена да се отвори към европейския свят. Отпушват се търговските пътища през Средиземно море и по течението на река Дунав. По тях потичат мощни цивилизационни влияния, въздействащи върху развитието на целия Балкански полуостров. Възниква стоковото производство, разраства се търговията, което от своя страна, води до формиране на градовете и градския тип култура. И всичко това предизвиква типично ренесансови процеси в развитието на балканските народи.           

От друга страна, това е времето на големите обществени промени, довели до избухване на Великата френска революция и до формиране на националните държави. Ренесансовите процеси, изградили светски тип култура на народни езици, преминават в нов етап – изграждане на национални култури, базирани върху книжовни национални езици. Тези явления, свързани основно с разгръщане на Просвещението, също бързо стигат до Балканите и влияят върху съзнанието на живеещите там народи.       

Тази обществена и културна ситуация съвсем естествено води до появата на сложния и многопластов исторически процес, който днес наричаме „Българско възраждане“. Още от средата на 18. век, но особено в началото и първата половина на 19. по нашите земи започва да се развива градски тип култура, занаятчиите постепенно въвеждат стоковото производство, появява се необходимостта от народностно и национално самосъзнание. В популярните представи Възраждането е процес, продиктуван преди всичко от нуждите на националното освобождение. Преди да се стигне до това обаче, е било необходимо да се създаде самата представа за нацията с нейните основни ценности. От безликата християнска рая, живееща затворена в своите тесни регионални граници, е трябвало да се изгради национална общност, подчинена на нова ценностна система: общ национален език, съзнанието за общо велико минало, национално пространство, национална идея, национална култура, национален пантеон на героите. Нищо от това не може да се роди само. Нужна е активна работа за постигането му – задача, изпълнена преди всичко от литературата.           

ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ           

Сложните и многопластови процеси, протичащи в българското общество и култура, определят и сложния характер на явлението, наречено Българско възраждане. В него едновременно се развиват процеси, характерни за различни етапи от развитието на европейската култура – Ренесанс, Просвещение и Романтизъм.           

Ренесансовият характер на Българското възраждане се изразява в развитието на нов тип култура, присъща на свободния град и свободния човек. На мястото на средновековния християнски образ на света идва съзнанието, че не Бог, а човекът е в центъра на света. Светът се осмисля основно през погледа на личността и народността, а не чрез догмите на религията. Появява се нов тип човек – предприемчив, уповаващ се основно на себе си и своите собствени сили, разностранно развит и активен. Словото и книгата постепенно се откъсват от пълната си обвързаност с религията и църквата и започват да служат на светското общество с неговите нужди и проблеми. Тези процеси са особено явни при първите дейци на Българското възраждане – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели. Независимо, че те всички са духовници (но нека припомним, че и Джовани Бокачо е бил духовник), те се проявяват като истински ренесансови личности – с разностранната си дейност за разкрепостяване на общественото съзнание, с целенасочената си писателска активност, личен пример и водачески функции. Във възрожденската култура и литература се формират нови жанрове, характерни преди всичко за светското, а не за религиозното възприемане на живота – историята, поучителната книга, поемата и др.           

Заедно с ренесансовите белези на Българското възраждане обаче ясно се откроява и неговият просвещенски характер. Както вече знаем, Просвещението ражда идеята, че човекът е преди всичко цивилизовано същество, подлежащо на възпитание и развитие посредством образование и труд. Освен това Просвещението издига и идеята за нацията като особен вид общност, подчинена на обществения договор. Просвещенски по своя характер са и институциите, формиращи граждански ориентираната личност: училище, читалище, книгопечатане, периодичен печат, национална, а не универсална църква. Създава се и един нов граждански морал, различен от религиозния. Просвещенски по своя характер са и опитите за установяване на общ национален език , започнали с първите речници и граматики на Неофит Рилски и продължили с усилията на всички възрожденски книжовници. В полето на литературата на особен интерес се радват типично просвещенските жанрове: писмо, автобиография, описания на пътешествия, повест, сатира, басня, дидактичен диалог и др. Създаването на основите на гражданското общество и на нацията са двата най-големи приноса на Просвещението в развитието на Българското възраждане.           

Романтическите влияния върху Българското възраждане можем да открием най-вече в изключителното значение на идеята за свободата. Романтически по дух е и интересът към народностните корени, превърнал се в целенасочен процес за изграждане на национална митология. Оттук и вниманието към творенията на народното творчество, възприемано като израз на народната душа. Именно по време на Възраждането тези творения започват целенасочено да се събират и отпечатват, за да се съхрани духовното наследство на общността.  Романтически по своя характер са и опитите да се създаде представата за национална идентичност чрез написването на специално произведение, свързващо настоящето с дълбоките народностни корени. В европейската култура такива произведения са „Осиан“ на шотландския поет Макферсън, „Пан Тадеуш“ на полския поет Адам Мицкевич, епосът „Калевала“, съставен от финландския учител Льонрот и още много други. У нас тази роля успешно се изпълнява от „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, който показва миналото на българите по несъмнено романтичен начин. Принос към този процес обаче имат и други видни възрожденци като Братя Миладинови и Георги Раковски.           

Но несъмнено романтическият характер на Българското възраждане най-ярко се проявява в мощното духовно и политическо движение за национално освобождение. Идеята за свободата е централна в идеологията на Романтизма. Но за разлика от Европа, където става дума по-скоро за освобождаване на личността от сковаващите обществени норми, у нас свободата се разбира основно като отхвърляне на чуждото владичество. То е условие за реализиране на пълноценен живот както на обществото като цяло, така и на отделната личност. Особено силно тази тенденция е прокарана в творчеството на Христо Ботев, но е видна и в произведенията на поети като Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.           Романтическа по дух е и тенденцията да се създават лични произведения в духа на народното творчество. По този начин възрожденските писатели искат да изразят идеята за дълбокия народностен характер на възрожденския дух. Особено характерни в това отношение са творбите на П. Р. Славейков, Найден Геров, Любен Каравелов и Христо Ботев.           

ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ          

 Българското възраждане преминава през няколко етапа. Въпросът за това, кога започва процесът, и до днес предизвиква разгорещени спорове. Някои приемат, че началото е поставено с „История славянобългарска“ на Паисий, докато други смятат, че зараждането на възрожденските процеси трябва да се търси още в началото на 18. век. Ако приемем, че най-важната черта на този процес е раждането на нов тип култура, изразяваща се в появата на светска книжнина, написана на разговорен език и утвърждаваща централното място на човека в света, то процесът наистина започва в ранния 18. век. Ако обаче приемем, че най-важната задача на Българското възраждане е формирането на нацията и националната ценностна система, то началото действително трябва да се търси в „История славянобългарска“. Където и да започва този първи етап обаче, неговият край е ясно очертан - 20-те години на 19. век, когато в българската възрожденска култура проникват нови моменти.          

 Най-важните представители на Ранното възраждане са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Тяхното дело изиграва и най-голяма роля в процеса по изграждане на българско национално самосъзнание. Това се отнася както за „История славянобългарска“ на Паисий, така и за „Неделник“ на Софроний Врачански – първата българска печатна книга.          

 Вторият етап от развитието на Българското възраждане е периодът между 20-те и 40-те години на 19. век. Той се характеризира с бурното развитие на просвещенските идеи за човека и с изграждането на институциите на гражданското общество: училища, читалища, периодичен печат, книгоиздаване. В училищата се въвежда нов тип светско образование, целящо да запознае децата с историята, географията и естествените науки. Именно във връзка с този процес можем да разглеждаме и налагането на книгата като основен инструмент за просвещение. В повечето случаи това са учебници или учебни пособия като „Рибен буквар“ от Петър Берон, „Първа българска граматика“ от Иван Богоров и др. Просвещенска по своя характер е и дейността на Васил Априлов, Неофит Бозвели и други видни възрожденци.           

Най-важният етап в развитието на възрожденската култура настъпва в края на 40-те години на 19. век, когато се появяват и първите художествени произведения. Към тях можем да причислим и отпечатаната през 60-те години автобиография на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония“, която, макар и написана в началото на века, получава обществен отзвук много по-късно. Този период, наречен Зряло възраждане, завършва в началото на 70-те години, когато е извоювана независимостта на българската църква. Годините след това се отнасят към т.нар. Високо възраждане, което продължава до Освобождението. В периода на Зрялото възраждане най-значима е дейността на писатели, като Константин Фотинов, Иван Богоров, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Георги Раковски, Васил Друмев, Любен Каравелов и др. През Високото възраждане най-ярко се откроява делото на Христо Ботев.           В повечето популярни представи Българското възраждане завършва през 1878 година с Освобождението на България. Но редица от процесите, свързани с формирането на българското национално самосъзнание и с борбите за национално освобождение, все още не са напълно завършени. Важни части от националния образ на света и националната ценностна система се създават след Освобождението с творбите на писатели, като Иван Вазов, Захари Стоянов, Пенчо П. Славейков, Пейо К. Яворов и др.           

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И ЕВРОПЕЙСКИЯТ КУЛТУРЕН ПРОЦЕС            

Обикновено се смята, че Българското възраждане е закъсняло спрямо нормалния европейски културен процес. Съществува дори и специално понятие – „забавено ускорено развитие“. Действително, ако погледнем към времето, в което се развиват ренесансовите процеси в Европа, нашето Възраждане изглежда много закъсняло. Това забавяне е резултат от неравномерното икономическо и културно развитие на европейския континент, чийто център заради Великите географски открития се премества към бреговете на Атлантическия океан. Така класическата страна на Ренесанса – Италия, постепенно запада, а центърът се премества към Англия и Франция. Подобни процеси поставят страните от Югоизточна Европа в особено неблагоприятно положение и затова те изостават. Въпреки това обаче през 18. и 19. в. и на Балканите нахлуват идеите на Просвещението. Така процесите, протичащи у нас, вече са много по-близки по време до онези, ставащи в Западна Европа. Закъснението вече се измерва с десетилетия, а не с векове. Най-важната книга на Просвещението – „Енциклопедията“, излиза в периода между 1751 и 1781 г„ а „Рибният буквар“ на Петър Берон вижда бял свят през 1824 г. При това неговата поява не се обяснява с желанието за догонване на европейския културен процес, а като вътрешна необходимост на българското общество.           

Същото се отнася и за проявите на Романтизма. Първите работи на немския философ и писател Хердер, посветени на фолклора, датират от 1778 г. докато „Историята“ на Паисий е написана през 1762 г. Сборникът „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим излиза през 1812 г„ сборникът с народни песни на Вук Караджич (Сърбия) – през 1824 г„ а „Български народни песни“ на Братя Миладинови - през 1861 г.           

Още един важен процес играе роля при определяне мястото на Българското възраждане в общото европейско културно развитие – формирането на нациите. Това е най-важната задача, която решава Българското възраждане. Но този процес протича почти едновременно с процесите в повечето европейски страни, някои от които са с далеч по-богати културни традиции, като Италия, Германия, Испания, Полша, Унгария, Чехия, Хърватско, Сърбия, Гърция и още много други. В това отношение развитието на Българското възраждане протича почти синхронно с процесите, осъществяващи се по целия европейски континент.           

Всички тези сравнения показват, че идеята за закъсняло и след това ускорено развитие на българската възрожденска култура е само частично вярна. Истина е по-скоро нещо друго – в сравнение с културите на големите европейски народи нашата не успява да роди явления от толкова високо качество. Най-вече заради скромните ресурси в икономическо и духовно отношение, които притежава един малък народ. Но ако забравим за миг разликите в художественото качество, ще видим, че протичащите у нас и в Европа процеси са доста сходни в същността си. Така че, когато говорим за Българско възраждане, по-добре е да го разглеждаме като един органично породен от общите европейски процеси културен феномен, отколкото като догонване на някакъв възприеман за „нормален“ модел в развитието на културата. И ако при изследването на нашата възрожденска култура открием влияния и подражания на чужди образци, това може да се обясни с нуждата от бързо задоволяване на вече проявените потребности на обществото, а не с криворазбрания стремеж да бъдем „модерни“

On February 24, 1500, Charles V was born in Ghent, Flanders (На 24 фувруари през 1500 г. Карл V е роден в Гент, Фландрия )

 Никола Бенин

On February 24, 1500, Charles V was born in Ghent, Flanders [now in Belgium].

During his lifetime, he reigned as Holy Roman Emperor (1519–56), King of Spain (as Charles I; 1516–56), and Archduke of Austria (as Charles I; 1519–21). He had an empire stretching across Europe from Spain and the Netherlands to Austria and the Kingdom of Naples and reaching across the ocean to Spanish America. Faced with the rise of Protestantism and pressure from the Ottomans and France, Charles V would struggle to keep the empire together. He eventually gave in and abdicated in favor of his son Philip II, giving the title of emperor to his brother Ferdinand I. He retired to a monastery and died on September 21, 1558 in San Jerónimo de Juste, Spain.

На 24 фувруари през 1500 г. Карл V е роден в Гент, Фландрия [сега в Белгия].

По време на живота си той царува като император на Свещената Римска империя (1519–56), крал на Испания (като Карл I; 1516–56) и ерцхерцог на Австрия (като Карл I; 1519–21). Той имаше империя, простираща се в Европа от Испания и Холандия до Австрия и Кралство Неапол и достигаща отвъд океана до Испанска Америка. Изправен пред възхода на протестантството и натиска от османците и Франция, Карл V ще се бори да запази империята заедно. В крайна сметка той се поддаде и абдикира в полза на сина си Филип II, давайки титлата император на брат си Фердинанд I. Той се оттегля в манастир и умира на 21 септември 1558 г. в Сан Херонимо де Юсте, Испания

Средновековие: ТЕСТ

 НИКОЛА БЕНИН

1. Българската средновековна литература НЕ е:        1 т.

      A) нормативна

      Б) религиозна

      B) модерна

      Г) хилядолетна

2. Кои са основните ценности през Средновековието?        1 т.

      A) Умереност, която се изразява в грижата на човека за радостите на тялото и душата му.

      Б) Вяра в Бога и стремеж към спасението на душата.

      B) Стремеж на човека към героични дела и подвизи, чрез които ще се превърне в пример и ще

остане в паметта на поколенията.

      Г) Активно участие на човека в устройството и в живота на държавата.

3. Писателите, намерили място в Библията, са изразители на:        1 т.

      A) общественото мнение

      Б) мнението на висшите слоеве на обществото

      B) Божията мъдрост

      Г) собственото си мнение

4. Кой сюжет НЕ е от Стария завет?      1 т.

      A) Тайната вечеря

      Б) Сътворението на света и човека

      B) Грехопадението на Адам и Ева

      Г) Братоубийството на Авел от Каин

5. Кое твърдение е вярно?         2 т.

      A) В жанрово отношение старобългарската литература не се отличава съществено от

съвременната.

      Б) Кирил умира във Великоморавия и е признат за светец веднага след смъртта му.

      B) След като създава славянската азбука, Кирил сам я разпространява по българските земи.

      Г) Константин Преславски е издигнат в сан епископ.

6. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение.         2 т.

      A) Папата освещава славянските книги и ръкополага учениците на Кирил в Рим.

      Б) Създадените от Кирил букви са 40, колкото са и стиховете в „Азбучна молитва“.

      B) „Учително евангелие" е преводен сборник, но съдържа и една авторска беседа от Константин

Преславски.

      Г) В старобългарската литература светлината символизира силата на Божието слово и

християнските ценности.

7. „За буквите" е:

      A) похвално слово

      Б) житие

      B) полемично слово

      Г) поучително слово

8. Към противниците на славянската писменост Черноризец Храбър НЕ е:     1 т.

      A) непримирим и безпощаден

      Б) съчувстващ и разбиращ

      B) гневен и безкомпромисен

      Г) ироничен и саркастичен

9. Кое от твърденията е вярно?    2 т.

      А) „За буквите" е единственото запазено съчинение на Черноризец Храбър, създадено найвероятно в края на IX век.

      Б) Всички научни доказателства сочат, че Черноризец Храбър е псевдоним на цар Симеон.

      В) Основните си аргументи Черноризец Храбър открива в миналото на своя народ.

      Г) Според Черноризец Храбър славянските букви са 24.

10. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение.        2 т.

      A) „За буквите" е поетическа творба, защитаваща и възхваляваща славянската писменост.

      Б) Още заглавието „За буквите" поставя проблема за славянската писменост и нейното

официално признаване в християнския свят.

      B) Оборвайки противниците на славянската азбука, полемистът акцентира върху нейните

преимущества и така я възхвалява като забележително постижение на славянския гений.

      Г) „За буквите" не изгражда художествени образи, а внушава идеите си пряко, публицистично.

11. Формулирайте теза на тема:       0-10 т.

Каква е ролята на старобългарската литература в културното развитие на страната ни?

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

………………………………………………………………………………………………….............................................

…………………………………………………………………………………………………............................................

Отговори на тест 1:

1-В; 2-Б; 3-В; 4-А; 5-Г; 6-Б; 7-В; 8-Б; 9-А; 10-А

ТЕСТ: Модернизъм

Никола Бенин

1. Модернизмът се появява през:

      А) началото на деветнадесети век;

      Б) втората половина на деветнадесети век;

      В) края на деветнадесети век.

2. Модернизмът се развива в/във:

      А) Франция и Германия;

      Б) Англия и Германия;

      В) почти всички европейски страни.

3. Принципите на кое от предходните направления се развиват от модернизма?

      А) на Просвещението;

      Б) на Романтизма;

      В) на реализма.

4. Името на модернизма идва от:

      А) латинското име за нещо съвременно, неотдавнашно;

      Б) от това, че изразява основно идеите на модерността;

      В) от понятието за мода.

5. Основните идеи на модернизма са свързани с философията на:

      А) на колективизма;

      Б) на християнството;

      В) на индивидуализма.

6. Принципът „музиката преди всичко“ принадлежи на:

      А) реализма;

      Б) модернизма;

      В) Романтизма.

7. Кой е основният художествен принцип на модернизма?

      А) търсенето на нови изразни средства;

      Б) следването на образци;

      В) подражанието на действителността.

8. Обединяващата идея на всички модернистични школи е:

      А) следването на традицията;

      Б) противопоставянето на традицията;

      В) изобразяването на живота във формите на самия живот.

9. Кой е основният начин за търсене на нови изобразителни принципи при модернизма?

      А) съответствие с образците;

      Б) максимално доближаване до звученето на устната реч;

      В) експериментът.

10. Типични жанрове на модернистичната литература са:

      А) идилия, сатира, поучителен диалог;

      Б) лирическа миниатюра, сонет, елегия;

      В) социален роман, повест, разказ.

11. Основните мотиви на модернистичната поезия са:

      А) тъга по неживения живот, невъзможният диалог с другите и света, излишността на човека;

      Б) любовта, екзотичните пътешествия, природният живот;

      В) социалният успех, движещите сили на обществото, обществените борби.

12. Основната социална роля на писателя модернист е:

      А) гений, създател на нови художествени светове;

      Б) борец за социална справедливост;

      В) аутсайдер и бохем.

13. Лирическият мотив в „Сплин“ е свързан с/със:

      А) смъртта и отчаянието от липсата на надежда;

      Б) мечтите за по-добър живот;

      В) идеята за разума като основна характеристика на човека.

14. В основата на внушението, реализирано от „Сплин“, е положено чувството за:

      А) радостта от природния живот;

      Б) ужаса от задушаване в затворени пространства;

      В) тъгата от загубена любов.

15. Основната идея на символистическата поезия е свързана с/със:

      А) смелостта да мислиш със собствената си глава;

      Б) желанието за разкрепоставяне на човека от закостенелите норми;

      В) трагичното несъответствие между желания и реалния свят.

16. Основната тема на „Есенна песен“ е:

      А) меланхолията на разочарования чувствителен човек;

      Б) пагубното влияние на фалшивите представи за живота;

      В) стремежът към социален успех.

17. Кой е основният конфликт в „Есенна песен“?

      А) противоборството между деспотизма и желанието на човека да бъде свободен;

      Б) несъвпадението между желанието на човека да има свое място в света и реалността, която

го люшка насам-натам;

      В) противоречието между интересите на различните обществени класи.

18. Основният принцип на символистичната поезия е:

      А) възпяване на свободолюбивия човешки дух;

      Б) разкриването на движещите сили в обществото;

      В) отказ да се описва външният свят и съсредоточаване върху вътрешния свят на човека.

Отговори: ТЕСТ № 2.

1-Б; 2-В; 3-Б; 4-А; 5-В; 6-Б; 7-А; 8-Б; 9-В; 10-Б;

11-А; 12-В; 13-А; 14-Б; 15-В; 16-А; 17-Б; 18-В;

ЗАЯВЛЕНИЕ

 Никола Бенин

          Заявлението е текст, с който гражданите влизат във взаимодействие с различни обществени институции. Както подсказва името (от „заявявам“), с този текст гражданинът изразява волята си да получи някаква услуга, предоставяна от институцията, към която се обръща. Чрез заявления се иска годишен отпуск, внася се проект по обявен конкурс, молба за издаване на разрешение за строеж и още много други разрешения за извършване на действия, за които е предвидено спазването на определен административен ред.

          Тази характеристика на заявлението като текст от официално-деловия стил определя и

особеностите на ситуацията на общуване, в която този текст се реализира.

          Отправителят на заявлението, което винаги е писмено, го подава от името на определена роля – той е гражданин, служител, участник в конкурс и т.н. Затова при съставяне на заявлението винаги трябва да се посочи в качеството си на какъв гражданинът се обръща към институцията.

Освен това той трябва да посочи всички необходими за идентификацията му данни: ЕГН, адрес, телефонен номер, адрес на електронната поща и т.н.

          Получателят на заявлението винаги е някаква обществена институция. Дори и да е адресирано към конкретен човек, то той се явява като представител на тази институция. Затова заявленията обикновено се адресират до длъжностното лице, което представлява тази институция – министър, началник, директор, председател и т.н. За да бъде общуването поцивилизовано, хубаво е да се спомене името на конкретния човек, който в дадения момент изпълнява тази функция.

          Темата на заявлението винаги е свързана с волята на заявителя да получи някаква услуга от институцията, към която се обръща – да бъде допуснат за участие в конкурс, да получи отпуск по болест, да запише детето си в определено училище и т.н. В повечето случаи това желание трябва да се мотивира, затова към заявлението се прилагат и други документи, с които се доказва, че заявителят има право да иска услугата. Тези приложения задължително се описват в самото заявление.

          Целта на заявлението е да се изрази официално волята на заявителя и по този начин тя да влезе в предвидените административни процедури. Това означава, че заявлението не е обикновен текст, а административно-правно действие, от което се очакват определени последствия.

          Очакваната ответна реакция е получаване на исканата услуга. В някои случаи тя може да бъде отказана, но институцията, към която е отправено заявлението, трябва да върне на заявителя аргументиран отговор защо му отказва.

          Композицията и изразните средства, с които се изгражда заявлението, са стандартизирани, защото, както казахме, то не е обикновен текст, а административно-правно действие, при което трябва да се изключи всяка възможност за двусмислени тълкувания и неясноти. Ето защо в много случаи заявленията се пишат чрез попълване на специално подготвени за целта формуляри.

          Пример:

          Наредба № 3 от 17.05.2004 г. за организацията и провеждането на държавните зрелостни

изпити предвижда:

          Чл. 7. (1) Учениците, завършили успешно XII клас, полагат държавните зрелостни изпити на територията на областта, в която са завършили успешно последния гимназиален клас.

          Чл. 9. (1) Учениците по чл. 7, които желаят да бъдат допуснати до държавни зрелостни изпити, подават заявление по образец, утвърден със заповед на министъра на образованието и науката, до директора на училището, в което се обучават.

          (2) Лица, които са придобили правото да полагат зрелостни изпити през минали учебни години, но не са ги положили успешно, подават заявлението по ал. 1 до директора на училището, в което са се обучавали, а в случаите, когато то е преобразувано или закрито – до регионалния инспекторат по образованието (РИО).

          (3) Лицата, които не са положили успешно държавните зрелостни изпити и преди следващата сесия са се завърнали в България, подават заявлението по ал. 1 до регионалния инспекторат по образованието (РИО) по местоживеене и полагат държавни зрелостни изпити в посочено от него училище.

          Заявлението, което трябва да се попълва, изглежда така:

          ДО

          ДИРЕКТОРА

          НА …………………………………………………………..   

          ГР./С. ……………………………………………………….

ЗАЯВЛЕНИЕ

за допускане до държавни зрелостни изпити (ДЗИ)

          от ………………………………………………………………………………………………....

                                                                           (име, презиме и фамилия) 

          ЕГН / ЛНЧ

          живущ (а) в гр./с. ..................................................., община .............................................   

          област ......................................., ж.к./ул. ............................................................№ ..........

          бл. .......................... вх. .............., ет. ..............., тел. за контакти  ....................................  

          на когото/на която предстои да завърши/е завършил (а) ...................................... клас

         през учебната ..................година

 ................................................................................................................................................... 

                                                                                  (пълно наименование на училището)

                                                            

         гр./с. ........................................., община......................................, област ..........................

 

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН / ГОСПОЖО ДИРЕКТОР,

          Желая да бъда допуснат (а) до държавни зрелостни изпити през 

....................................

 (майска, септемврийска)

          сесия на учебната .................................................... година, както следва:

ДЗИ

Наименование на учебния предмет

или на цикъла учебни предмети

Първи задължителен ДЗИ

Второ задължителен ДЗИ

ДЗИ по желание:

Прилагам копие от медицински документ № ....................за заболяване: ..............................

и желая да бъда допуснат(а) до ................................................................................................. 

                                                     (посочва се видът на изпита според използваната номенклатура)

Прилагам копие от диплома за средно образование № ..................................................   

Прилагам копие от удостоверение за завършен гимназиален етап № ...........................

Гр./с. ............................................................           

Дата:............................................................

                                                                                                                                 ............................................        

                                                                                                  (подпис на заявителя)

   

„РОМАНСИ БЕЗ ДУМИ“ (1874) „ЕСЕННА ПЕСЕН“ - КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ

 Никола Бенин

          По време на едногодишното скитничество на Верлен и Рембо из Белгия, Англия и Франция се раждат стиховете от книгата „Романси без думи“. Тя бива публикувана обаче едва през 1874 г. след почти двегодишно пребиваване на Верлен в белгийски затвор и окончателната раздяла на двамата приятели.

          Стихосбирката съдържа 21 творби, колкото и предишната „Добрата песен“. В Брюксел е създаден първият цикъл „Забравени песнички“, който Верлен възнамерявал да посвети на Рембо. Цикълът е съставен от девет песни, повечето от които поетът изпраща в Париж за списанието „Литературен и творчески ренесанс“. Междувременно разгромът на Франция по време на Френскопруската война и последвалата го Парижка комуна са важен предел в живота на поета. Не става дума, само за увлечението му по юношата Рембо и разпадането на семейството му. През годината на скитничеството Верлен скъсва и с литературната си среда. Това е времето на отделянето му от парнасистите, повечето от които се оказват политически на страната на реакцията. Поетът е изпълнен с омерзение към тях, а и самите те се разграничават от него след шумния скандал в Брюксел и попадането му в затвора.

          Цикълът „Забравени песнички“ е издържан в друга тоналност в сравнение с предходните книги на поета. В него е ясно доловима нотката на горчивина и обърканост, характерни за поета през този период. Макар и увлечен по гибелния чар на фаталния юноша Артюр Рембо, Верлен прави отчаяни опити да се сдобри със съпругата си Матилд и да се върне в семейството си. Една от най-трогателните любовни елегии в европейската поезия е изпята тъкмо в „Забравени песнички“. Тя звучи почти като старинен фолклорен напев с пределно опростената си лексика и с присъщите на народната песен подземания. На български притежаваме два поетически превода, осъществени от Гео Милев и Кирил Кадийски. „Есенна песен“ на стена на сграда в Лейден, Холандия.

          Пет от творбите в цикъла са предшествани от епиграфи и това е предзнаменование за прочутия сборник от последните години на знаменития вече поет „Посвещения“, когато мнозина се умилквали около него с надеждата да бъдат обезсмъртени чрез посвещение. Третата песничка е въведена с кратък цитат от стихотворение на Рембо, който в превод гласи: „Тихо вали над града“.

Стихотворението „Есенна песен“ е своеобразна визитна картичка на Берлен в европейската поезия. То, както впрочем и останалите „песнички“, е връх в музикализиращите тенденции, характерни за лириката на Верлен, спечелили му славата на един от най-популярните и обичани не само френски, но и европейски символисти. Малко по-късно, пак през 70-те години на XIX в. поетът написва „Поетическото изкуство“, стихотворението, смятано не без основание за своеобразна поетика на символизма. Знаменит е първият му стих: „Музика преди всичко...“ Той свидетелствува какво значение е отдавал поетът на звуковата картина (евфонията) на стиха като път към сърцето на читателя. В този смисъл не са случайни заглавията както на стихосбирката, така и на цикъла. В повечето случаи е постигната така виртуозна оркестрация на стиха, която е невъзпроизводима на

чужд език. На български притежаваме два превода – от Пенчо Симов и К. Кадийски, които в една или друга степен се приближават до оригиналното звучене. Заслужава да се спомене и влиянието на младия гений Рембо, който в Лондон разкрива на приятеля си ефекта на нечетните стихове и редуването на стихове с различен брой нечетни стихове, като го запознава с поезията на гравитиралата към романтизма френска поетеса Марсьолин Деборд-Валмор.

          В „Есенна песен“ Верлен използва ефектно този похват, като в неговия оригинал всеки първи и трети стих от строфата е петсричен, а вторият и четвъртият са седемсрични. В превода на К. Кадийски, който е безспорно по-добрият, редуването е между осемсрични и седемсрични стихове. Оригинална е и римната схема в тази невероятно въздействаща песничка, усилваща музикализиращото внушение: абаа и в четирите катрена.

          И така, навън вали, а душата на поета плаче, без той да знае защо – това, е най-краткото резюме на стихотворението. Изключително ефектна е квазиомофонията (звукоподобието) между безличния френски глагол вали (il pleut) и непреходната форма на глагола плача (pleurer), каквато липсва в повечето езици. Така или иначе, паралел между вечерния дъжд и риданието на поетовата душа безспорно има, а омофонията в оригинала само го подсилва. В първата строфа от оригинала „сърцето“ е в краестишна позиция (I и IV стих), а в първия има и вътрешна рима, невъзпроизводима на български: „плаче“ – „сърцето“. При все това преводът на Кирил Кадийски предлага максимално приближаване към оригинала.

                                Сърцето ми сълзи лее,

                                тъй както навън вали,

                                какво го срази, че зле е

                                и сълзи все лее?

                                Звъни водата дъждовна

                                по стрехи и по стъкла.

                                За тая мъка отровна –

                                о , песен дъждовна!

                                Това е плач без причина

                                 в едно ранено сърце!

                                 Измяна? Уви – проклина

                                 света без причина.

                                 О, най-ужасната мъка,

                                 че сам не знаеш защо –

                                 без обич и без разлъка –

                                 топиш се от мъка!

          Риданието на сърцето е без причина, не иде нито от измяна, нито от любов или от омраза (така, е според оригинала) и въпреки това то прелива от мъка. Бихме могли да разчетем това състояние на поета не като отврата от живота, а от самия себе си, от собственото безволие.

Стихотворението извиква асоциация с третия „Сплин“ на Бодлер: „Аз съм царят в страната на вечния дъжд“.

          Преживяванията на лирическия персонаж в „Есенна песен“ на Верлен издават сходство с Бодлеровия „Сплин“. Но дори да имаме предвид и четирите „Сплин“, разликата в поетическия изказ на двамата поети е съществена. У Бодлер страданието е метафизично, някак отвъдно и непредотвратимо, докато песенната, лекота и прозрачност у Верлен правят мъката на поета просветлена. „Това е плач без причина“ – казва поетът и ние го допълваме: това е плачът на невинно дете, чиито сълзи изсъхват бързо, щом то се усмихне отново. Разбира се Бодлер и Верлен са твърде различни поети, общото между тях е може би само в това, че те се нареждат сред най-значителните европейски лирици. А нека не забравяме и друго: Бодлер е предсимволист (предходник на френския символизъм), а Верлен отричал, че е символист, а и наистина не принадлежал към школата на френските символисти.

          Нека добавим накрая, че в изумителния цикъл на Димчо Дебелянов „Под сурдинка“ във финала на третата част нашият поет вплита в оригинал стих из стихотворение на Верлен, писано в белгийския затвор. Това е поклон пред великия френски поет, незасвидетелстван другаде в европейската поезия. Цитирам тази паметна строфа:

                                        То сякаш горко запленена,

                                        далече е глъхналия лес,

                                        звъни душата на Verlaine’а:

                                       „dis qu’as-tu fait de la jeunesse!“

„ЕСЕННА ПЕСЕН“ – тъгата в човешкия живот

 Никола Бенин

          Стихотворението „Есенна песен“ (оригинално заглавие Chanson d'automne) е от първия поетически сборник на Верлен „Сатурнически стихотворения“ (Poemes saturniens), публикуван през 1866 г. Включено е в цикъла „Тъжни пейзажи“ (Paysages tristes). В него е представена тъгата, която съпровожда настъпването на есента. Поетът дава израз на собственото си изживяване на този сезон, в което доминират усещане за загуба на жизненост и чувства на скръб и безнадеждност.

          Стихотворението на Верлен е лирическа миниатюра, в която чрез есенната природна картина е представена сложната гама от емоции на лирическия говорител. Самата есен присъства чрез отделни, като че ли изолирани един от друг образи. Не те обаче са определящи, а конкретните възприятия, които определят чувствата и мислите на лирическия герой.

          В стихотворението са използвани специфични за символизма стилистични похвати, найоткрояващият се от които е сложната звукова организация на стиха, която приближава поетическия текст до музиката. В своето стихотворение манифест „Поетическо изкуство“, написано няколко години по-късно, Верлен утвърждава музиката като най-важния компонент на едно поетическо произведение, заявявайки категорично „Във всичко – музиката само!“ (в оригиналния вариант стои „музиката над всичко“). И тук поетът е търсил ефекта на съвършената система от рими, усилен допълнително от силно изразените алитерация (повторително натрупване на еднотипни съгласни) и асонанс (съзвучие на гласни звукове, най-често проявено като рима). Въпреки че българският превод успява до голяма степен да представи тази висока степен на благозвучие (например самото заглавие „Есенна песен“ с вътрешната рима – есен-песен, и ритмичната повторителност на е, с и н), въздействието на оригиналния текст остава все пак недостижимо.

          Характерна особеност на „Есенна песен“ е начинът, по който е представена есента. Верлен не рисува типична есенна картина, такава, каквато може да бъде видяна в обичайните й, стандартни пейзажни изображения. Есента от неговото стихотворение не е есен изобщо, а едно конкретно изживяване, с интимното му, лично съдържание. Редом с преките назовавания на късна есен, на ветрове и падащи листа, които отговарят на универсалната представа за есен, са въведени субективните възприятия и настроения на лирическия герой – специфичното есенния вятър като „цигулков плач“ (в оригинала „дългите ридания цигулката“), чувството за униние, изтръпване и студ, за изтичащо време, себеизживяването като „отбрулен лист“ (което ще се появи по-късно и в българската поезия).

          Картината се гради основно от тези лични, неповторими преживявания на есента, очевидно свързани с конкретен момент и конкретно място. Този изобразителен маниер е родствен на съвременното на Верлен изкуство на импресионизма, което се заражда и развива успоредно със символизма. За разлика от реалистичната живопис, която се стреми към представяне на цялостни, изчерпателно представени образи и картини, платната на импресионистите търсят ефекта от непосредственото впечатление. Ако предходниците им рисуват по памет в ателиетата си, за художниците импресионисти най-важно е да уловят образа в точно определен, конкретен момент,

в неговата неповторимост. Затова обичайно те рисуват един и същи пейзаж през различни сезони или в различни часове от денонощието. За поезията от това време също става обичайно да търси израз на непосредствените мимолетни впечатления.

          ЖАНРЪТ

          „Есенна песен“ е лирическо стихотворение. Поради краткостта си то може да бъде определено и като лирическа миниатюра.

          Основната роля, която играят в изграждането на стихотворението за печатаните в него настроения, дава основание то да бъде като импресия. Импресия (впечатление, от латински impression, означава буквално „отпечатък“) е произведение на изкуството, създадено въз основа на лични впечатления от нещо лично и непосредствено преживяно. Българската дума „впечатление“ също съдържа идеята отпечатък.

          КОМПОЗИЦИЯТА

          Стихотворението се състои от 18 стиха, разделени на две строфи, първата дванайсетстишна, а втората – шестстишна. Стиховете са подчертано къси, което отговаря на пределната лаконичност на изказа. Подобна композиция дава възможност да бъде поставен акцент върху всяка една дума, така че тя максимално да се открои със звученето и смисъла си.

          ТЕМИТЕ

          Заявената тема на „Есенна песен“ е есента. Стихотворението се разгръща около тази тема, като използва традиционната символика на есента, основана на паралелизма между смяната на годишните времена и фазите в човешкия живот. В тази устойчива схема на уподобяване между природния цикъл и фазите в човешкия живот есента означава старостта, асоциативно свързвана с представите за тъга, меланхолия и самота. Успоредяването на есента и изгубената младост е устойчив мотив във фолклора. Широко известна е народната песен „Черней, горо“, в която насилственото омъжване на девойката е оприличено на есенното оголване на гората: „Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем / ти за твойте листи, горо, аз за първо либе“.

          Паралелно е развита и другата основна тема на стихотворението – за тъгата в човешкия живот, която, макар и привидно вторична, е определяща за смисъла на стихотворението.

Лириката често рисува състояния на тъга, емоционална болка, скръб, меланхолия. Като най-интимни и съкровени състояния тези емоции намират най-надежден израз именно в лирически творби. При Верлен тъгата е показана като усещане за упадък и безперспективност, но също и като съзнание за това, че нещо прекрасно от живота е отминало, че младостта си е отишла заедно с времето. Силното емоционално въздействие от паралелизма между есента и настъпващата старост произтича основно от съзнанието, че за разлика от природата, където зимата, която следва есента, неминуемо ще премине отново в пролет, в човешкия живот подобна възраждаща цикличност е невъзможна. Както се казва в цитираната по-горе народна песен: „Твоите листи, горо сестро, пак ще да покарат, / мойта младост, горо сестро, няма да се върне!“

          ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

          По време на Втората световна война стихотворението на Верлен е използвано за кодови съобщения на Би Би Си към Френската съпротива при подготовката на десанта в Нормандия.

Излъчването на първите три стиха е означавало, че операцията ще започне в рамките на две седмици (това съобщение е било изпратено на 1 юни 1944 г.), а на вторите три, че операцията ще започне през следващите 48 часа. Второто съобщение е изпратено на 5 юни, а на 6-и операцията е била в ход.