Никола Бенин
Като жанр в старобългарската литература, житието има за свой художествен обект живота на праведния християнин, канонизиран от църквата за светец заради своя достоен живот и деяния, с което придобива „вечен живот“ и прослава. Сред най-популярните творби в тази литература са Пространните жития на св. св. Кирил и Методий, наричани още Панонски легенди, поради предположението, че са възникнали в Панония, посветени на живота и делата на двамата първоучители на славяните. Създадени по различно време, житията са отзив на естествения култ към личността на двамата солунски братя. Пространното житие на св. Кирил вероятно е писано в Моравия след смъртта му (869 г.) от неговите преки ученици и под ръководството на брат му — епископ Методий, което дава основание за достоверност на разказа. Житието на Методий е създадено значително по-късно.
Духовният подвиг на Константин-Кирил дава богат материал на житиеписеца. Като водеща личност в общото дело с Методий, Кирил привлича вниманието и става агиогерой, който заслужено получава своята прослава. Вероятно неизвестният автор на Пространното житие пише своята творба, за да утвърди църковния култ към създателя на славянската писменост, с която става ясно и достъпно Божието слово за един многоброен народ. Мястото на просветителя е безспорно сред християнските светци, близо до Бога, но същевременно — и до хората, за чието благо е отдал целия си благочестив живот. Като създава нетленния дар — славянските букви, и достойно го защитава и брани до края на дните си, той придобива светия ореол на безсмъртието. Така култът към личността на Константин-Кирил като светец на християнската църква се превръща в култ към божественото познание, което е най-ценното за човека. В увода на житието, напълно в съответствие с жанровата специфика, авторът насочва вниманието на читателя към милосърдието на Бога, който очаква да се покаят хората, „за да се спасят всички и да дойдат до познанието за истината“. Напомня, че с милост и щедрост Бог „не изоставя човешкия род от слабост да отпадне, да се поддаде на дяволската съблазън и да погине“. С тази грижа според житиеписеца е въздигнат по Божия воля „този учител, който просвети нашия народ“, за да върви в „светлината на божиите заповеди“. Представянето на агиогероя в съответствие с Божиите повели явно цели да създаде необходимото въздействие върху онези, които ще четат или слушат написаното. Напълно в духа на християнската традиция е подчертано, че учителят Кирил е богоизбран. Светостта му е качество, дадено му по рождение, а след това утвърдено чрез богоугодни дела. Цитирайки апостол Павел: „Подражавайте на мене, както аз на Христа“, житиеписецът насочва вниманието към стремежа на светеца да се уподоби на Бога, като с това той става и пример за новопокръстените славяни, който те трябва да следват.
Следващият момент в житието представя детството на Константин-Кирил. Още самото му раждане показва, че това няма да бъде само начало на един обикновен живот. Той се ражда в семейството на благороден и праведен баща като библейския Йов. Въпреки високото си положение в обществото — помощник на военачалника в Солун, този човек живее достойно и в нравствена чистота. Явно житиеписецът цели да подчертае, че само от добри родители може да се роди свят човек. Кирил е седмото дете в семейството, а числото 7 има особено значение в християнската символика, което се проявява и по-нататък в разказа във връзка със знаменателния му сън на 7-годишна възраст, когато избира за своя спътница в живота София, т. е. премъдростта. Показателно е това, че малкото дете отказва да бъде кърмено от дойка. Този факт се тълкува като знак — „по божия промисъл“, „за да бъде отхранена с чисто мляко добрата младочка от добрия корен“. Като Божи промисъл се приема и случката, в която според обичая богатите деца играят на лов, а Константин участва, но вятърът отнася ловната му птица. Загубата на сокола натъжава момчето, но и го кара да се замисли за изменчивостта на земния живот с неговата суета и да се откаже от привидните радости в него: „От днес ще хвана друг път, който е по-добър от досегашния, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот!“ Авторът на житието не пропуска да подчертае грижата на Бога към тези, „които са негови“: „Поради човеколюбието си милостивият Бог, като не му позволяваше да привикне на земни наслади, навреме го улови...“ Според средновековната символика соколът е символ на властта, воинските подвизи, мъжеството и удоволствията, а изгубването му означава отказ от земните наслади. Случката е въведена в повествованието вероятно да покаже вътрешната мотивация на агиогероя в неговия път към духовно извисяване. Показаното преосмисляне на житейските ценности е съпроводено с драматизъм — от загубата на сокола, което поражда страдание, до просветлението: „Такъв ли е този живот? Вместо радост иде скръб!“ Родителите на Константин също му помагат да избере достойния път за себе си, като въздигне духа си чрез познанието. Когато изслушват разказа за пророческия сън на детето, те го съветват да избере пътя на премъдростта, защото това е един от даровете на Бога към хората. Чрез символичния брак със София Константин се приближава до божествената същност и придобива дарбата на словото. Дава му се Божият дар да учи и разбира с лекота езиците.
Отделните моменти в биографията на Константин-Кирил авторът използва като основа за неговата прослава и като възможност той да се открои като пример за подражание. В Пространното житие на св. Кирил подробно се проследяват всички важни моменти в живота на агиогероя. Описани са учението му и духовните му изяви, като например силният интерес към беседите на Григорий Богослов, първото стихотворение, написано под влияние на неговия забележителен духовен пример „коленича пред тебе с любов и вяра и бъди ми учител и просветител!“; невероятното старание и амбиция на момчето с „бързата памет“, с която удивлява всички, да научи граматиката сам и с Божията подкрепа, когато прочут граматик в Солун отказва да го учи. Благодарение на своята преданост към познанието, младият Константин получава найвисокото образование за своето време в прочутата Магнаурска школа, като овладява геометрия, риторика, диалектика, астрономия, словесност и всички елински изкуства. Способностите му са впечатляващи: „И то тъй ги изучи всички, както друг би изучил само един от тези предмети...“, подчертава житиеписецът. Забележителни са успехите му по философия, заради които по-късно, вече като преподавател в същата школа, получава титлата философ. Със силата на своите дълбоки знания и убедително слово, макар и още млад, Константин-Кирил побеждава сваления патриарх Анис в спор за иконоборството.
Важен момент в Пространното житие на св. Кирил е прението му със сарацините. Проявата на бързия му ум и находчивост се съчетават блестящо с точното и задълбочено познаване на библейските текстове, както и на свещените книги на друговерците и на техните религиозни доктрини, философът успява да срази своите противници в спора, като цитира пред арабските мъдреци думите на техния пророк Мохамед, след като е изучил езика и обичаите им старателно, преди да замине на тази мисия. По същия начин побеждава и в спора с хазарите, като успява да покаже убедително превъзходството на християнската вяра и да даде блестящ отговор на важни въпроси от нравствено-философски характер. Във всички тези моменти от житието на славянския първоучител ясно проличава неговата изключителна способност да овладява знанията и с тях да принася полза за каузата, на която служи като християнски мисионер по повеля на византийския император. Константин философ е един от най-високообразованите хора в своето съвремие, надарен с полемичен талант, но и с умението да овладява научните знания удивително бързо. Всичко това според житиеписеца се дължи на връзката на светия човек с Бога. Така става, когато „някой самарянин... се препираше с него“. След молитвата си философът „прие от Бога просветление, започна да чете книгите безпогрешно“. Чудото утвърждава силата на ума, устремен изцяло към божествената светлина. Това е подчертано чрез възклицанието: „Наистина, които вярват в Христа, скоро приемат Св. Дух и благодатта му!“
Безспорно, най-значителната в живота на Константин-Кирил философ е мисията му във Великоморавия. С нейното осъществяване е свързано и най-голямото дело на неговия живот — съставянето на азбуката. Това е една съвършено нова, оригинална азбука — глаголицата, която той създава в съответствие с езика на славяните. Според автора на Пространното житие на св. Кирил изнамирането на буквените знаци става по Божие вдъхновение: „...по предишния си обичай философът се предаде на молитва заедно с други сподвижници. И скоро му се яви Бог, който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: „В началото бе словото и словото бе у Бога, и Бог бе словото.“ Като истински изразител на Божието човеколюбие, Кирил се заема с тази мисия с цялата си жертвоготовност, за да имат славяните своя писменост като новопокръстени християни. Той пренебрегва дори факта, че е „уморен и болен“ и приема мисията си с чувство за дълг, защото е убеден, че Божието слово може да се възприеме най-точно на роден език. Авторът на житието подчертава, че делото на Кирил е благословено от Бога, с което му придава особено значение и стойност. Точно този мотив в творбата се свързва по-нататък с ожесточените спорове и нападки срещу славянската писменост и правото й на съществуване, като става добра основа за нейната защита. Връзката с божественото начало и с Божията воля проличава в писмото на цар Михаил до княз Ростислав, което неслучайно се цитира в житието: „Бог, който заповядва всекиму „да дойде до познание за истината“...като яви букви за вашия език, направи... та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И изпратихме ти тогова, комуто Бог яви буквите, мъж почтен и благочестив, много учен и философ. И приеми този дар, по-добър и по-почтен, дори от всякакво злато и сребро и от скъпоценен камък, и от нетрайното богатство.“ Безценният дар на буквите въздейства преобразяващо в живота на славяните в Европа, като ги насочва по нов път на културното им развитие, за което безспорно Кирил има изключително голям принос. Той не само изнамира уникалните писмени знаци, но и сам създава книжовност чрез тях. Превежда за кратко време свещените текстове и съчинява оригинални творби с високи художествени качества, които да се използват при богослужението на славянски език.
Докато в споровете със сарацини, хазари или юдеи Константин-Кирил защитава християнската вяра, то в спора с триезичниците той се изправя срещу противници от същата вяра, но обсебени от фанатичната си ограниченост, с което отричат правото на други народи да славят Бога на свой собствен език. Именно това се опитва да разобличи славянският първоучител в диспута с тях във Венеция. Ожесточението на неговите врагове е показано чрез метафората „налетяха на него като врани на сокол“. Думите, с които Кирил се обръща към тях, са ясни и точно подбрани, за да покажат безсмислието на тяхната теза, че Бог може да се слави само на трите, признати дотогава езици — еврейски, гръцки и латински. Опитът, който безспорно е придобил в предишните мисии и спорове, в този диспут се оказва особено ценен. Блестящият полемичен дар, както и овладяното до съвършенство на ораторското изкуство, спомагат да прояви по най-убедителен начин дълбоките си познания по теология и да намери най-силните аргументи, с които да срази враговете на славянската писменост. Константин-Кирил философ използва умело реторични въпроси, ярки примери и цитати от Свещеното писание, които имат необходимото силно въздействие в защита на неговата хуманитарна кауза. В словата на Кирил ясно се чувства загрижеността за съдбата на един многоброен славянски народ в пределите на Европа: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми — Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае?“ В подкрепа на правото да съществува новосъздадената славянска писменост философът цитира думите на св. Павел към коринтяните: „Защото, ако се моля на език непознат, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден.“ По този начин е разобличена и сразена догмата, която оковава и възпрепятства човешките души по пътя им към Божията светлина и милост. Моравската мисия на Константин-Кирил философ завършва с признанието на създадената от него азбука като равностойна на съществуващите преди нея, както и с освещаването на славянските книги от папата. Пътят за развитието на славянската християнска култура вече е отворен благодарение на ревностната й защита от първоучителя. В това се състои найзначителният му духовен подвиг. Смъртта на този свят мъж е завършек на един богат и съдържателен живот, достоен пример за неговите ученици и за всички, които вървят по пътя на духа. В предсмъртната си молитва той не мисли за земното си величие, а за бъдещето на своето дело. Завещанието към последователите му е да защитават постигнатото и да продължат делото, на което той е посветил всичките си усилия като учен и религиозен деец.
Пространното житие на св. Кирил е първата представителна творба на старобългарската литература, която изразява преклонението на славяните пред святото му и безсмъртно дело, даряващо ги със светлината на Божието слово на роден език. Паметта за славянския просветител е утвърдена в творбата като напомняне за житейския път на един праведен и свят човек, устремен чрез своите деяния към Бога и посветил се докрай на човешкото благоденствие и възвисяване на духовното начало в човешкия живот
Няма коментари:
Публикуване на коментар