БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

 Никола Бенин

ВЪЗНИКВАНЕ И СЪЩНОСТ           

Възраждането е един от най-важните етапи от развитието на българското общество и култура. Думата „възраждане“ е буквален превод на думата „ренесанс“. Затова често се казва, че Възраждането играе в българската история ролята, която е изиграл Ренесансът в развитието на европейските култури. Несъмнено във възрожденската ни култура се откриват редица ренесансови белези, но характерът на Българското възраждане не се изчерпва с тях. По времето, в което то се осъществява, в Европа се разгръща друго мощно идейно, политическо и духовно движение, отново наречено „възраждане“. Става дума обаче за различен вид възраждане, довело да поява на националната идея и до борбите за самоопределение, формирали националните държави.           

В протичането на Българското възраждане тези две страни на процеса се долавят ясно. От една страна се наблюдават явления, присъщи за класическия Ренесанс: освобождаване на човешкия мироглед от каноните на религиозното мислене; поставяне на човека в центъра на света, развитие на градския тип култура; разпространение на книжовността с помощта на книгопечатането; развитие на творческата страна на изкуството и отхвърляне на неговата богослужебна функция. От друга страна, Възраждането е време, в което се изграждат основите на българското национално съзнание и се развива движението за освобождение и обединение на отечеството. Главната особеност на Българското възраждане е в това, че тези два идейни, политически и духовни процеса протичат едновременно и паралелно, за разлика от развитието им в Западна Европа, където те са разделени от два века. Затова, когато говорим за възникването на Българското възраждане, трябва да имаме предвид два типа предпоставки.           

От една страна са предпоставките, водещи до възникването на типично ренесансовите явления. Те са свързани най-вече с модернизацията в общественото развитие. Тези процеси започват да се усещат по нашите земи някъде в средата на 18. век. Тогава в Османската империя, която дотогава е живяла изолирано, настъпват някои съществени изменения. Заради упадъка на феодалната система империята е принудена да се отвори към европейския свят. Отпушват се търговските пътища през Средиземно море и по течението на река Дунав. По тях потичат мощни цивилизационни влияния, въздействащи върху развитието на целия Балкански полуостров. Възниква стоковото производство, разраства се търговията, което от своя страна, води до формиране на градовете и градския тип култура. И всичко това предизвиква типично ренесансови процеси в развитието на балканските народи.           

От друга страна, това е времето на големите обществени промени, довели до избухване на Великата френска революция и до формиране на националните държави. Ренесансовите процеси, изградили светски тип култура на народни езици, преминават в нов етап – изграждане на национални култури, базирани върху книжовни национални езици. Тези явления, свързани основно с разгръщане на Просвещението, също бързо стигат до Балканите и влияят върху съзнанието на живеещите там народи.       

Тази обществена и културна ситуация съвсем естествено води до появата на сложния и многопластов исторически процес, който днес наричаме „Българско възраждане“. Още от средата на 18. век, но особено в началото и първата половина на 19. по нашите земи започва да се развива градски тип култура, занаятчиите постепенно въвеждат стоковото производство, появява се необходимостта от народностно и национално самосъзнание. В популярните представи Възраждането е процес, продиктуван преди всичко от нуждите на националното освобождение. Преди да се стигне до това обаче, е било необходимо да се създаде самата представа за нацията с нейните основни ценности. От безликата християнска рая, живееща затворена в своите тесни регионални граници, е трябвало да се изгради национална общност, подчинена на нова ценностна система: общ национален език, съзнанието за общо велико минало, национално пространство, национална идея, национална култура, национален пантеон на героите. Нищо от това не може да се роди само. Нужна е активна работа за постигането му – задача, изпълнена преди всичко от литературата.           

ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ           

Сложните и многопластови процеси, протичащи в българското общество и култура, определят и сложния характер на явлението, наречено Българско възраждане. В него едновременно се развиват процеси, характерни за различни етапи от развитието на европейската култура – Ренесанс, Просвещение и Романтизъм.           

Ренесансовият характер на Българското възраждане се изразява в развитието на нов тип култура, присъща на свободния град и свободния човек. На мястото на средновековния християнски образ на света идва съзнанието, че не Бог, а човекът е в центъра на света. Светът се осмисля основно през погледа на личността и народността, а не чрез догмите на религията. Появява се нов тип човек – предприемчив, уповаващ се основно на себе си и своите собствени сили, разностранно развит и активен. Словото и книгата постепенно се откъсват от пълната си обвързаност с религията и църквата и започват да служат на светското общество с неговите нужди и проблеми. Тези процеси са особено явни при първите дейци на Българското възраждане – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели. Независимо, че те всички са духовници (но нека припомним, че и Джовани Бокачо е бил духовник), те се проявяват като истински ренесансови личности – с разностранната си дейност за разкрепостяване на общественото съзнание, с целенасочената си писателска активност, личен пример и водачески функции. Във възрожденската култура и литература се формират нови жанрове, характерни преди всичко за светското, а не за религиозното възприемане на живота – историята, поучителната книга, поемата и др.           

Заедно с ренесансовите белези на Българското възраждане обаче ясно се откроява и неговият просвещенски характер. Както вече знаем, Просвещението ражда идеята, че човекът е преди всичко цивилизовано същество, подлежащо на възпитание и развитие посредством образование и труд. Освен това Просвещението издига и идеята за нацията като особен вид общност, подчинена на обществения договор. Просвещенски по своя характер са и институциите, формиращи граждански ориентираната личност: училище, читалище, книгопечатане, периодичен печат, национална, а не универсална църква. Създава се и един нов граждански морал, различен от религиозния. Просвещенски по своя характер са и опитите за установяване на общ национален език , започнали с първите речници и граматики на Неофит Рилски и продължили с усилията на всички възрожденски книжовници. В полето на литературата на особен интерес се радват типично просвещенските жанрове: писмо, автобиография, описания на пътешествия, повест, сатира, басня, дидактичен диалог и др. Създаването на основите на гражданското общество и на нацията са двата най-големи приноса на Просвещението в развитието на Българското възраждане.           

Романтическите влияния върху Българското възраждане можем да открием най-вече в изключителното значение на идеята за свободата. Романтически по дух е и интересът към народностните корени, превърнал се в целенасочен процес за изграждане на национална митология. Оттук и вниманието към творенията на народното творчество, възприемано като израз на народната душа. Именно по време на Възраждането тези творения започват целенасочено да се събират и отпечатват, за да се съхрани духовното наследство на общността.  Романтически по своя характер са и опитите да се създаде представата за национална идентичност чрез написването на специално произведение, свързващо настоящето с дълбоките народностни корени. В европейската култура такива произведения са „Осиан“ на шотландския поет Макферсън, „Пан Тадеуш“ на полския поет Адам Мицкевич, епосът „Калевала“, съставен от финландския учител Льонрот и още много други. У нас тази роля успешно се изпълнява от „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, който показва миналото на българите по несъмнено романтичен начин. Принос към този процес обаче имат и други видни възрожденци като Братя Миладинови и Георги Раковски.           

Но несъмнено романтическият характер на Българското възраждане най-ярко се проявява в мощното духовно и политическо движение за национално освобождение. Идеята за свободата е централна в идеологията на Романтизма. Но за разлика от Европа, където става дума по-скоро за освобождаване на личността от сковаващите обществени норми, у нас свободата се разбира основно като отхвърляне на чуждото владичество. То е условие за реализиране на пълноценен живот както на обществото като цяло, така и на отделната личност. Особено силно тази тенденция е прокарана в творчеството на Христо Ботев, но е видна и в произведенията на поети като Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.           Романтическа по дух е и тенденцията да се създават лични произведения в духа на народното творчество. По този начин възрожденските писатели искат да изразят идеята за дълбокия народностен характер на възрожденския дух. Особено характерни в това отношение са творбите на П. Р. Славейков, Найден Геров, Любен Каравелов и Христо Ботев.           

ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ          

 Българското възраждане преминава през няколко етапа. Въпросът за това, кога започва процесът, и до днес предизвиква разгорещени спорове. Някои приемат, че началото е поставено с „История славянобългарска“ на Паисий, докато други смятат, че зараждането на възрожденските процеси трябва да се търси още в началото на 18. век. Ако приемем, че най-важната черта на този процес е раждането на нов тип култура, изразяваща се в появата на светска книжнина, написана на разговорен език и утвърждаваща централното място на човека в света, то процесът наистина започва в ранния 18. век. Ако обаче приемем, че най-важната задача на Българското възраждане е формирането на нацията и националната ценностна система, то началото действително трябва да се търси в „История славянобългарска“. Където и да започва този първи етап обаче, неговият край е ясно очертан - 20-те години на 19. век, когато в българската възрожденска култура проникват нови моменти.          

 Най-важните представители на Ранното възраждане са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Тяхното дело изиграва и най-голяма роля в процеса по изграждане на българско национално самосъзнание. Това се отнася както за „История славянобългарска“ на Паисий, така и за „Неделник“ на Софроний Врачански – първата българска печатна книга.          

 Вторият етап от развитието на Българското възраждане е периодът между 20-те и 40-те години на 19. век. Той се характеризира с бурното развитие на просвещенските идеи за човека и с изграждането на институциите на гражданското общество: училища, читалища, периодичен печат, книгоиздаване. В училищата се въвежда нов тип светско образование, целящо да запознае децата с историята, географията и естествените науки. Именно във връзка с този процес можем да разглеждаме и налагането на книгата като основен инструмент за просвещение. В повечето случаи това са учебници или учебни пособия като „Рибен буквар“ от Петър Берон, „Първа българска граматика“ от Иван Богоров и др. Просвещенска по своя характер е и дейността на Васил Априлов, Неофит Бозвели и други видни възрожденци.           

Най-важният етап в развитието на възрожденската култура настъпва в края на 40-те години на 19. век, когато се появяват и първите художествени произведения. Към тях можем да причислим и отпечатаната през 60-те години автобиография на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония“, която, макар и написана в началото на века, получава обществен отзвук много по-късно. Този период, наречен Зряло възраждане, завършва в началото на 70-те години, когато е извоювана независимостта на българската църква. Годините след това се отнасят към т.нар. Високо възраждане, което продължава до Освобождението. В периода на Зрялото възраждане най-значима е дейността на писатели, като Константин Фотинов, Иван Богоров, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Георги Раковски, Васил Друмев, Любен Каравелов и др. През Високото възраждане най-ярко се откроява делото на Христо Ботев.           В повечето популярни представи Българското възраждане завършва през 1878 година с Освобождението на България. Но редица от процесите, свързани с формирането на българското национално самосъзнание и с борбите за национално освобождение, все още не са напълно завършени. Важни части от националния образ на света и националната ценностна система се създават след Освобождението с творбите на писатели, като Иван Вазов, Захари Стоянов, Пенчо П. Славейков, Пейо К. Яворов и др.           

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И ЕВРОПЕЙСКИЯТ КУЛТУРЕН ПРОЦЕС            

Обикновено се смята, че Българското възраждане е закъсняло спрямо нормалния европейски културен процес. Съществува дори и специално понятие – „забавено ускорено развитие“. Действително, ако погледнем към времето, в което се развиват ренесансовите процеси в Европа, нашето Възраждане изглежда много закъсняло. Това забавяне е резултат от неравномерното икономическо и културно развитие на европейския континент, чийто център заради Великите географски открития се премества към бреговете на Атлантическия океан. Така класическата страна на Ренесанса – Италия, постепенно запада, а центърът се премества към Англия и Франция. Подобни процеси поставят страните от Югоизточна Европа в особено неблагоприятно положение и затова те изостават. Въпреки това обаче през 18. и 19. в. и на Балканите нахлуват идеите на Просвещението. Така процесите, протичащи у нас, вече са много по-близки по време до онези, ставащи в Западна Европа. Закъснението вече се измерва с десетилетия, а не с векове. Най-важната книга на Просвещението – „Енциклопедията“, излиза в периода между 1751 и 1781 г„ а „Рибният буквар“ на Петър Берон вижда бял свят през 1824 г. При това неговата поява не се обяснява с желанието за догонване на европейския културен процес, а като вътрешна необходимост на българското общество.           

Същото се отнася и за проявите на Романтизма. Първите работи на немския философ и писател Хердер, посветени на фолклора, датират от 1778 г. докато „Историята“ на Паисий е написана през 1762 г. Сборникът „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим излиза през 1812 г„ сборникът с народни песни на Вук Караджич (Сърбия) – през 1824 г„ а „Български народни песни“ на Братя Миладинови - през 1861 г.           

Още един важен процес играе роля при определяне мястото на Българското възраждане в общото европейско културно развитие – формирането на нациите. Това е най-важната задача, която решава Българското възраждане. Но този процес протича почти едновременно с процесите в повечето европейски страни, някои от които са с далеч по-богати културни традиции, като Италия, Германия, Испания, Полша, Унгария, Чехия, Хърватско, Сърбия, Гърция и още много други. В това отношение развитието на Българското възраждане протича почти синхронно с процесите, осъществяващи се по целия европейски континент.           

Всички тези сравнения показват, че идеята за закъсняло и след това ускорено развитие на българската възрожденска култура е само частично вярна. Истина е по-скоро нещо друго – в сравнение с културите на големите европейски народи нашата не успява да роди явления от толкова високо качество. Най-вече заради скромните ресурси в икономическо и духовно отношение, които притежава един малък народ. Но ако забравим за миг разликите в художественото качество, ще видим, че протичащите у нас и в Европа процеси са доста сходни в същността си. Така че, когато говорим за Българско възраждане, по-добре е да го разглеждаме като един органично породен от общите европейски процеси културен феномен, отколкото като догонване на някакъв възприеман за „нормален“ модел в развитието на културата. И ако при изследването на нашата възрожденска култура открием влияния и подражания на чужди образци, това може да се обясни с нуждата от бързо задоволяване на вече проявените потребности на обществото, а не с криворазбрания стремеж да бъдем „модерни“