Човекът - на кръстопътя между бляна и действителността (Есе)

 Никола Бенин 

Човекът винаги е бил на прага между мечтата и реалността в стремежа си към щастие и съвършенство. Понякога мечтите са неосъществими, но стре­межът към тяхното реализиране е в същността му, защото хората винаги са жадували за промяна и достигане до нови хоризонти. 

Мечтите са част от нас и те ни во­дят към осъществяване на съкровени­те ни желания. Но понякога, за жалост, не преценяваме кога те са осъществи­ми и кога - не. И тогава може да се лу­таме в продължение на години, на цял един живот дори, докато накрая не осъз­наем, че всичко е било напразно и бит­ката е била загубена още в самото й на­чало. Всъщност никоя мечта, дори най-невъзможната, не е безсмислена. Истинският смисъл е в стремежа към осъществяването й, в полета на човеш­кия дух. Понякога дори именно тези на­ши копнежи са по-ценни от осъществе­ните, защото те ни дават шанс, перс­пектива да продължим да вървим нап­ред. Всяка мечта е борба с реалността, желание за промяната й, несъгласие с нея. Но има и мечти, които са бягство от тази реалност, единствено спасе­ние от света. Такава е мечтата на лирическия герой в стихотворенията на Дебелянов „Скрити вопли" и „Помниш ли, помниш ли...". Тя е бягство, изпълне­но с болка и горчивина от смазващия живот, който е толкова далеч от истин­ските стремежи на душата. Този блян е недостижим и носи само болка от ми­сълта за невъзможното осъществява­не на желанието. 

Болка носят не само непостигнатите стремежи. Понякога и осъществените мечти предизвикват стрес, защото те са завършекът на един процес, който е бил стимул в развитието ни, карал ни е да се самоусъвършенстваме, да бъдем дейни и да се борим за онова, което сме пожелали. Когато този процес приклю­чи, осъществената мечта е вече факт. Тя не търпи промяна, тъй като е стана­ла част от онази реалност, срещу коя­то сме се борили, и ни кара да страдаме, вместо да сме щастливи. 

Разбира се, има мечти и мечти. В тях най-ясно проличава истинската същ­ност на хората. Така писателят Светос­лав Минков в разказа си „Дамата с рент­геновите очи" разкрива чрез мечтите на Мими Тромпеева душевността й и тази на обществото, към което принадлежи, или по-точно - липсата на каквато и да било душевност у всички представите­ли на хайлайфа. Тя мечтае да се омъжи за милионер с красиво и атлетично тяло, мечтае за хермелиново палто и бална рокля. Такива стремежи не само не обогатяват духовно човека, а го принизя­ват. Това не са възвишени мечти за щас­тлив и пълноценен живот с достоен партньор, а елементарни и лишени от вся­каква духовност желания. Но има и мечти, които извисяват чо­века и осмислят неговото съществува­не. Има мечти големи, чисти, благород­ни, способни да пречистят и издигнат не само един човек, но цял народ, да съз­дадат една нова реалност и да изтрият с един замах векове мрак и безперспективност. Такава мечта е идеята за ос­вобождение на България, дала полет на духа на нашия народ и насочила силите и стремежите му в такава висша ценност като свободата. Тази мечта довежда до подвизи, на които хората не предполагат, че са способни, и осмисля живота и смъртта на всеки един, пожертвал се за осъществяване на великата мечта -свободата на България. Тя променя хора­та и реалността, пречиствайки и моде­лирайки ги според нови ценности и пред­стави. Тя преодолява границата между реалното и химерното, като ги слива в името на един вечен подем. 

Човекът - претворяващ себе си и све­та, непрестанно ще бъде на прага между мечтата и реалността, ще го прекрач­ва или ще стои безсилен, без да може да го премине. Могъщ в своето безсилие, ще побеждава или ще бъде побеждавай, но докато отправя взор напред към бъде­щето и е готов да го създаде, той ще бъде истински човек.