„РОМАНСИ БЕЗ ДУМИ“ (1874) „ЕСЕННА ПЕСЕН“ - КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ

 Никола Бенин

          По време на едногодишното скитничество на Верлен и Рембо из Белгия, Англия и Франция се раждат стиховете от книгата „Романси без думи“. Тя бива публикувана обаче едва през 1874 г. след почти двегодишно пребиваване на Верлен в белгийски затвор и окончателната раздяла на двамата приятели.

          Стихосбирката съдържа 21 творби, колкото и предишната „Добрата песен“. В Брюксел е създаден първият цикъл „Забравени песнички“, който Верлен възнамерявал да посвети на Рембо. Цикълът е съставен от девет песни, повечето от които поетът изпраща в Париж за списанието „Литературен и творчески ренесанс“. Междувременно разгромът на Франция по време на Френскопруската война и последвалата го Парижка комуна са важен предел в живота на поета. Не става дума, само за увлечението му по юношата Рембо и разпадането на семейството му. През годината на скитничеството Верлен скъсва и с литературната си среда. Това е времето на отделянето му от парнасистите, повечето от които се оказват политически на страната на реакцията. Поетът е изпълнен с омерзение към тях, а и самите те се разграничават от него след шумния скандал в Брюксел и попадането му в затвора.

          Цикълът „Забравени песнички“ е издържан в друга тоналност в сравнение с предходните книги на поета. В него е ясно доловима нотката на горчивина и обърканост, характерни за поета през този период. Макар и увлечен по гибелния чар на фаталния юноша Артюр Рембо, Верлен прави отчаяни опити да се сдобри със съпругата си Матилд и да се върне в семейството си. Една от най-трогателните любовни елегии в европейската поезия е изпята тъкмо в „Забравени песнички“. Тя звучи почти като старинен фолклорен напев с пределно опростената си лексика и с присъщите на народната песен подземания. На български притежаваме два поетически превода, осъществени от Гео Милев и Кирил Кадийски. „Есенна песен“ на стена на сграда в Лейден, Холандия.

          Пет от творбите в цикъла са предшествани от епиграфи и това е предзнаменование за прочутия сборник от последните години на знаменития вече поет „Посвещения“, когато мнозина се умилквали около него с надеждата да бъдат обезсмъртени чрез посвещение. Третата песничка е въведена с кратък цитат от стихотворение на Рембо, който в превод гласи: „Тихо вали над града“.

Стихотворението „Есенна песен“ е своеобразна визитна картичка на Берлен в европейската поезия. То, както впрочем и останалите „песнички“, е връх в музикализиращите тенденции, характерни за лириката на Верлен, спечелили му славата на един от най-популярните и обичани не само френски, но и европейски символисти. Малко по-късно, пак през 70-те години на XIX в. поетът написва „Поетическото изкуство“, стихотворението, смятано не без основание за своеобразна поетика на символизма. Знаменит е първият му стих: „Музика преди всичко...“ Той свидетелствува какво значение е отдавал поетът на звуковата картина (евфонията) на стиха като път към сърцето на читателя. В този смисъл не са случайни заглавията както на стихосбирката, така и на цикъла. В повечето случаи е постигната така виртуозна оркестрация на стиха, която е невъзпроизводима на

чужд език. На български притежаваме два превода – от Пенчо Симов и К. Кадийски, които в една или друга степен се приближават до оригиналното звучене. Заслужава да се спомене и влиянието на младия гений Рембо, който в Лондон разкрива на приятеля си ефекта на нечетните стихове и редуването на стихове с различен брой нечетни стихове, като го запознава с поезията на гравитиралата към романтизма френска поетеса Марсьолин Деборд-Валмор.

          В „Есенна песен“ Верлен използва ефектно този похват, като в неговия оригинал всеки първи и трети стих от строфата е петсричен, а вторият и четвъртият са седемсрични. В превода на К. Кадийски, който е безспорно по-добрият, редуването е между осемсрични и седемсрични стихове. Оригинална е и римната схема в тази невероятно въздействаща песничка, усилваща музикализиращото внушение: абаа и в четирите катрена.

          И така, навън вали, а душата на поета плаче, без той да знае защо – това, е най-краткото резюме на стихотворението. Изключително ефектна е квазиомофонията (звукоподобието) между безличния френски глагол вали (il pleut) и непреходната форма на глагола плача (pleurer), каквато липсва в повечето езици. Така или иначе, паралел между вечерния дъжд и риданието на поетовата душа безспорно има, а омофонията в оригинала само го подсилва. В първата строфа от оригинала „сърцето“ е в краестишна позиция (I и IV стих), а в първия има и вътрешна рима, невъзпроизводима на български: „плаче“ – „сърцето“. При все това преводът на Кирил Кадийски предлага максимално приближаване към оригинала.

                                Сърцето ми сълзи лее,

                                тъй както навън вали,

                                какво го срази, че зле е

                                и сълзи все лее?

                                Звъни водата дъждовна

                                по стрехи и по стъкла.

                                За тая мъка отровна –

                                о , песен дъждовна!

                                Това е плач без причина

                                 в едно ранено сърце!

                                 Измяна? Уви – проклина

                                 света без причина.

                                 О, най-ужасната мъка,

                                 че сам не знаеш защо –

                                 без обич и без разлъка –

                                 топиш се от мъка!

          Риданието на сърцето е без причина, не иде нито от измяна, нито от любов или от омраза (така, е според оригинала) и въпреки това то прелива от мъка. Бихме могли да разчетем това състояние на поета не като отврата от живота, а от самия себе си, от собственото безволие.

Стихотворението извиква асоциация с третия „Сплин“ на Бодлер: „Аз съм царят в страната на вечния дъжд“.

          Преживяванията на лирическия персонаж в „Есенна песен“ на Верлен издават сходство с Бодлеровия „Сплин“. Но дори да имаме предвид и четирите „Сплин“, разликата в поетическия изказ на двамата поети е съществена. У Бодлер страданието е метафизично, някак отвъдно и непредотвратимо, докато песенната, лекота и прозрачност у Верлен правят мъката на поета просветлена. „Това е плач без причина“ – казва поетът и ние го допълваме: това е плачът на невинно дете, чиито сълзи изсъхват бързо, щом то се усмихне отново. Разбира се Бодлер и Верлен са твърде различни поети, общото между тях е може би само в това, че те се нареждат сред най-значителните европейски лирици. А нека не забравяме и друго: Бодлер е предсимволист (предходник на френския символизъм), а Верлен отричал, че е символист, а и наистина не принадлежал към школата на френските символисти.

          Нека добавим накрая, че в изумителния цикъл на Димчо Дебелянов „Под сурдинка“ във финала на третата част нашият поет вплита в оригинал стих из стихотворение на Верлен, писано в белгийския затвор. Това е поклон пред великия френски поет, незасвидетелстван другаде в европейската поезия. Цитирам тази паметна строфа:

                                        То сякаш горко запленена,

                                        далече е глъхналия лес,

                                        звъни душата на Verlaine’а:

                                       „dis qu’as-tu fait de la jeunesse!“