Людмил Станев "Рязко"

Д-р Никола Бенин

Людмил Станев „Рязко“ (разкази и миниатюри), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2015

Митко Новков

„Няма такава книга“. Не, не, не се безпокойте, няма да си правя тук постмодернистична гаргара, споменавам само първата книга на Людмил Станев, с която той веднага привлече вниманието не само на критиката, но и на читателите. Които и досега му остават верни: на последния панаир на книгата срещнах няколко човека, тръгнали специално да си закупят новата му книга „Рязко“. „Рязко“, макар заглавието да е такова, е доста по-мека, по-меланхолична от „Няма такава книга“, „Ненакърнимо“ и „Неприятният татарин“ – първите негови сборници с разкази. Не зная дали тук е поднесена дан на възрастта, или пък на авантюрата с писането за деца („По-малко“ печели наградата „Христо Г. Данов“ за детска литература), но от „Приятели мои“ почеркът на Людмил Станев е вече доста повече нежен, отколкото рязък. По повод на първите му произведения имах намерение дори да пиша за българските „сърдити млади хора“, сега вече едно такова намерение не би било на място, по-скоро ще трябва да пиша за българските „успокоени зрели хора“, узнали перипетиите на живота, които обаче – въпреки всичките си усилия, той така и не е успял да прекърши. Не ги е прекършил, но те са останали с носталгията си по времената, когато са били сърдити и са му се тросвали без да го жалят – нетактично и безпардонно. За тези времена идва дума в „Рязко“, дума идва и за практиката на Людмил Станев като лекар от „Бърза помощ“ във Варна. Но ако си мислите, че това са истории ad hoc натуралистични, ще сбъркате – те са обагрени със специфичния Людмил-Станевски глас на нежна ирония и тъжен хумор. Абсурдисткото, което доста присъстваше в по-ранните му книги и по което той приличаше на големия наш писател Станислав Стратиев (разликата между двамата е в по-острата социална сатира на автора на „Сако от велур“ и „Българският модел“), сега е приглушено, отстъпило е място на емпатията и нежността: „Две стиснати ръце… Цветно, пъстро, изящно, мощно и истинско. Тази вечер никой няма да умре!“ Любопитна е тази метаморфоза: гневът е заменен от разбирането, че животът – колкото и понякога да е несправедлив и подъл, все пак трябва да се живее и затова е по-добре да обръщаш внимание не на неговото коварство, а на неговата любов – цветна, пъстра, изящна, мощна и истинска. Именно за любовта говори тази последна книга на Людмил Станев – за любовта към ближния, към приятеля, към непознатия, към приятеля. И макар да се казва „Рязко“ – заглавието, впрочем, го отдавам единствено на слабостта на Людмил към парадоксите, нейният пламък е тих като коледна нощ, фин като персийска тъкан. Но може би изборът на заглавие е и заради друго: „Рязко“ рязко ни казва, че увлечени в гонитба на някакъв имагинерен успех и още по-имагинерно имане, ние забравяме истинското живеене, изгубваме сладостта на живота. Е, книгата на Людмил Станев иска да ни ги върне и – без йота съмнение – прави го успешно.

 Откъс "Рязко" на известния български сатирик Людмил Станев  

ПОЧТИ КОЛЕДНА ИСТОРИЯ

В един мрачен декемврийски следобед слънцето вече си отиваше и ако бавно се приближим до пощенски клон No 2 в крайморския град, ще видим началото на тази история. Нека да надникнем през прозорците.

Помещението е малко и слабо осветено. Пет жени над средна възраст в изхабени служебни елечета си говорят и сортират писмата. Те са леко изнервени, защото по това време работата се увеличава многократно. Така е по коледните празници, напук на интернет. Най-възрастната внезапно се спира, в ръката си държи незапечатан плик:

– Елате да видите това!

Всички се събират около нея, тя държи плика, на който няма дори марка, а върху него с неуверен детски почерк е написано:

Писмо до Дядо Коледа
от Николайчо Колев
ул. "Отец Паисий" No 5

Жената вади листа от писмото и чете:

Мили Дядо Коледа. Аз тази година много слушах. Майка и татко са безработни и нямаме достатъчно парички. Пестим и тока, затова в къщи е студено. Много те моля, ако мога да получа подарък за Коледа едно якенце, една шапка и едни ръкавички.

Отдолу имало очертана с химикал детска ръчичка.

Петте жени в малката стаичка се почувствали някак си тъжни и замислени... не, по-скоро угнетени. Най-възрастната избърсала с длан очите си и казала:

– Вижте сега, дайте да отделим по 10 лева от заплатите си и да ги купим тези неща. Ще ги опаковаме празнично, а в нощта срещу Коледа Делчо пощальона ще остави пакета на адреса. От това заплатите ни няма да станат много по-мизерни...

Така и направили. Но... за ръкавички петдесетте лева не достигнали, даже пощаджийките додали малко за якето и шапката. "Е, нищо – казали си жените, – ръкавичките догодина!"

Празниците отминали. Даже някои още дояждали зелевите сарми и годината започвала с обичайния си ритъм. В един такъв ден, в същия клон, се получило отново незапечатано писмо с познатия детски почерк. Жените радостно се скупчили и най-възрастната зачела писмото:

Мили Дядо Коледа, от сърце ти благодаря за хубавото якенце и топлата шапка. Ръкавички не получих, но не ти се сърдя. Аз знам, че си много добър и си ми пратил и ръкавички, но сигурно са ги откраднали ония гадини от пощата. Обичам те и ти благодаря още един път!

Твой Николайчо