Артюр Рембо: „Невръстният Шекспир”

Никола Бенин

Артюр Рембо – момчето бунтар на поезията на 19-ти век е роден на 20 октомври 1854 година в Шарлевил, Франция. Той създава своите творби в периода, когато е между 15 и 19 години. 

Определението „Невръстен Шекспир” му е дадено от Виктор Юго, въпреки че приживе няма издадена стихосбирка и не е признат като поет, а е познат като търговец на оръжие.

Баща му е морски капитан Фредерик Рембо, който напуска семейството, а майка му, Виали Кюиф, трудно издържа четирите си деца. Детството на Артюр преминава в оскъдица и мечтае да отиде в Париж. Той изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб” на Пол Верлен, който харесва творбата и му изпраша билет за Париж. Великият френски поет издържа и помага на Рембо да влезе в средите на парижката бохема. Верлен се жени за 17-годишната и бременна Матилда Мауте. Двамата с нея имат бурна и драматична връзка, в която често преминават границите на приличието. 

Рембо и Верлен употребяват абсент и хашиш. Отдал се на безделническия живот на бохема, Рембо спира да пише. След пиянска свада през 1873 год. Верлен прострелва Рембо в ръката. Следва затвор за по-възрастния поет, а за Рембо – нова връзка. През 1874 г. той се сближава с Жерменом Нуво и няколко месеца живеят заедно в Англия. Неудовлетворен и тази любовна авантюра, Артюр започва живот на безкрайни странствания в държави от три континента. Той пътува до Дания и Швеция през 1877, а през 1878 работи в Кипър. През 1879 г. Артюр се завръща в родния си град, където помага на свои роднини във фермата им.

Като поет Артюр Рембо е признат десетилетия по-късно като е припознат като един от най-талантливите продължители на естетиката на Бодлер.

Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато
обковано, листака, където слепи
смътен блясък и плахо целувката спи —
през дантели, раздрани от слънце разлято,

гледа фавън с огромни искрящи очи,
с бели зъби, захапали пурпурно цвете —
сякаш вино е с кръв оросило и двете
сочни устни — и смях сред клонака ечи…

А когато препусне — по-пъргав от златка,
дълго тръпнат листата от младия смях
и смутена — синигер разтупкан и плах —
в злака Златната Горска Целувка е сладка.

Венера Анадиомена

Като от цинков стар ковчег глава на млада
разчорлена жена с ленив, запуснат вид
стърчи от ваната и всичко е в помада,
но кусурите — бол, и всеки зле прикрит.

Вратът мръсняв и къс, широките ѝ плешки,
нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз
завършил изведнъж; и тия буци мас,
които диплят се във форми нечовешки;

гръбнакът — зачервен, като в красив кошмар;
а лупа вземеш ли, те чака откровеност
в татуировката на кръста: Clara Venus —

две думи, пълни със страхотно странен чар…
Но нà — и задникът е вън и се показва
накрая анусът — прекрасно-грозна язва.

27 юли 1870

Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,
сред дъх на спарено са вперили очи
към хора, в който пак разпяват се, мучейки,
над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,
печални, кротки, те напомнят бито псе.
Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —
са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре — седят на пейка гладка
след шест кошмарни дни, в които няма Бог!
И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,
след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,
в очите им — молба, но не отронват стон;
поглеждат скришом как се фръцва цяла група
от уличници зли с капели без фасон.

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.
Добре са. Още час. И после пак тегла.
Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,
една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,
от кол и от въже събрали се и днес;
разтворил требник вехт, слепецът също души —
загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра
и жалбите си в такт повтарят пред Христос,
задрямал горе — жълт от прашната омара,
далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,
от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;
молитвата цъфти с най-ярките рефрени
и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата — там разнищват свила гъсти
лъчи — кварталните Госпожи, о, Христе,
стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти
в светената вода потапят в унес те…

1871

Вечерна молитва

Все седнал — като ангел в ръцете на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време
и двойната ми гушка като издут корем е;
с лула в устата — вдигам платна като корсар.

И — курешки димящи сред гълъбарник стар —
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби — какво човек да прави? —
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

Превод от фрунске:  Кирил Кадийски