Юлия Кръстева беше разкрита като секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС (ПГУ, външнополитическото разузнаване) под псевдонима „САБИНА” тази седмица (27 март 2018 г.). В четвъртък тя отрече пред френски медии, че е била сътрудник на ДС.
Досието ѝ започва с том 1 (лично дело), което се състои от 164 листа. Най-ранната дата в него е 3 август 1964 г., когато започва проучването ѝ от ДС (лист 12).
В личното дело се съдържат материали за нейното проучване, включително и семейството ѝ, както и контактите на ДС с нея.
Досието е предадено от Националната разузнавателна служба, правоприемник на ПГУ, на Комисията по досиетата през 2009 г. Дотогава то е би могло да бъде манипулирано.
В него има белези, потвърждаващи преномериране на част от листовете. Освен това делото е оформено за предаване в архив през месец май 1973 г., когато е номерирано и прошнуровано до 84 листа. След това обаче работата на ПГУ със "САБИНА" продължава и има документи, събрани в пликове към делото след май 1973 г., което е нарушение на строго секретната инструкция за оперативне отчет на ПГУ и реда за съхранение и оформяне на делата.
От архивните материали става ясно, че Държавна сигурност следи нейното развитие от 1965 г., когато заминава на специализация във Франция.
През декември 1970 г. в Париж с нея се среща офицер от ДС под псевдонима „ЛЮБОМИРОВ”, с когото тя е разговаряла още в София и двамата се познават.
На срещата офицерът ѝ предлага „да бъде полезна на страната и на нашата служба”.
Той подчертава, че това „трябва да се основава на пълно доброволна основа и в рамките на нейните възможности и при пълно нейно съзнателно желание”.
„Заяви, че е съгласна. Помоли задачите да бъдат в рамките на нейните възможности”, е записано в строго секретната справка за срещата, оформена като вербовъчна беседа (виж листове 28-32).
През 1973 г. ДС заключава, че Юлия Кръстева е преминала на прокитайски позиции и я изключва от агентурния апарат. Въпреки това различни оперативни работници от ДС, продължават да осъществяват контакт с нея през следващите години, като последния път е през 1978 г.
Един от тези офицери от ДС е Владимир Костов (псевдоним „КРЪСТЕВ”, б.а.), който контактува с нея още преди вербовката и след изключването ѝ от сътрудническия апарат.
Костов работи в Париж под прикритието на журналист, кореспондент на Българската телевизия, но изменя на ДС през 1977 г., след което ДС започва да го разработва под псевдонима „ЮДА” и прави опит за ликвидирането му през 1978 г. преди убийството на писателя Георги Марков в Лондон същата година.
Посочено е, че получаваните сведения са в устна форма. Те са оформяни документално от оперативните работници на ДС, с които Кръстева се е срещала.
Интересът към Юлия Кръстева от страна на тоталитарните комунистически служби е бил голям, показват още проверките по оперативния отчет. Към нея интерес е проявявало Разузнавателното управление на Генералния щаб (военното разузнаване, б.а.), Второ главно управление на ДС (контраразузнаването, б.а.) и Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия.
Връзка: http://desebg.com/ucheni/3529-2018-03-30-05-01-16
Историята с обругаването на Юлия Къстева показва най-отвратителната страна не само на Държавна сигурност, но и на народа ни.
Прегледайте тези документи - в тях няма абсолютно никакви донесения на предполагаемата Сабина. Това е историята на едно неуспешна разработка, вероятно опит за отчитане на точки от агента "Любомиров", който се бори за брошка с пистолетче. Самите служби констатират, че в досието няма нищо.
Четем сведения, справки, преразкази на разговори по общо-политически теми, каквито всеки французин води с охота и в които агентът очевидно се представя за приятел, има превод от Нувел обс, та дори - протесното писмо на Солерс и Къстева за това, че не пускат родителите й да видят детето им.
Не съм адвокат на г-жа Кръстева, знам едно обстоятелство тя стъпи в България за първи път като придружител на Митеран през 89, за да види болния си баща. Защо не е искала да рискува да бъде уловена тук, можем да гадаем.
Не, Кръстева не е била дисидентка, изпратена е със стипендия - но да се твърди, че е била агент е абсурдно. А дискусията на маоисткия й период е съвсем друга тема.
Защо цялото това безумие? Първо - за да се приравнят офицерите от престъпната ДС с техните "обекти". Второ - да се опозори един от най-известните българи.
Прегледайте тези документи - в тях няма абсолютно никакви донесения на предполагаемата Сабина. Това е историята на едно неуспешна разработка, вероятно опит за отчитане на точки от агента "Любомиров", който се бори за брошка с пистолетче. Самите служби констатират, че в досието няма нищо.
Четем сведения, справки, преразкази на разговори по общо-политически теми, каквито всеки французин води с охота и в които агентът очевидно се представя за приятел, има превод от Нувел обс, та дори - протесното писмо на Солерс и Къстева за това, че не пускат родителите й да видят детето им.
Не съм адвокат на г-жа Кръстева, знам едно обстоятелство тя стъпи в България за първи път като придружител на Митеран през 89, за да види болния си баща. Защо не е искала да рискува да бъде уловена тук, можем да гадаем.
Не, Кръстева не е била дисидентка, изпратена е със стипендия - но да се твърди, че е била агент е абсурдно. А дискусията на маоисткия й период е съвсем друга тема.
Защо цялото това безумие? Първо - за да се приравнят офицерите от престъпната ДС с техните "обекти". Второ - да се опозори един от най-известните българи.
Емилия Дворянова пише: “От всичко, което прочетох в първия том от досието на Юлия Кръстева, си извадих един извод: "човешко, твърде човешко". Не мисля, че това е "сътрудничество" в собствения смисъл на думата. Лъха единствено на желание за комфорт, колкото е възможно да я смятат за "наше момиче", за да я посещават родителите й, да не се води "невъзвращенка" и ред други такива "удобни" неща. Нищо повече и нищо по-малко. Топлохладно.
Ако не се беше "героизирала" след 89-та, нямаше да заслужава никакво внимание. Обичайно тривиално.
На такова прилича. На конформизъм и опортюнизъм. Странно изглежда, че се е съгласила да сътрудничи години, след като се е "спасила" на Запад, вече омъжена за него в лицето на Ф. Солерс, установена в академията, в Париж и в света, докато кариерата и славата й шеметно вървят нагоре. За какво й е било въобще да се цапа с ченгета-доносници и с ченгета-недоносчета? Заради грижите за близките? За да разчита на връзки, за да им помага при нужда; особено след като е помогнала и на сестра си да се изнесе и така родителите й са останали сами? Един ще определи това като “човешко, твърде човешко”, друг ще се сети за “баналността на злото”, трети ще си припомни “Обикновен фашизъм” на Михаил Ром и ще посочи приликите с обикновения комунизъм, от чиито пелени през 70-те Юлия Кръстева сякаш все още се измъква. Връзкарско момиче, което умее да се нагажда и да се урежда, маневрена, хлъзгава и убеглива лисана-глезана, която забравя за срещи и не спазва конспиративна дисциплина, хвали се с успехи, пътувания, почивки, ваканции. Говори с разработчиците, сякаш са нормални хора, работници на тихия фронт, с което сякаш ги легитимира, поставя им акцент на реалност, прави ги истински и достойни в собствените им очи. Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета. И през цялото време работи на сто места, преподава, пише, публикува, пътува, почива и произвежда продукция като халтава.
Това, което аз виждам в това досие, е добро възпитание и интелектуална честност. Кръстева е установена във Франция, но все още не е открила своята Франция като еманация на цивилизацията. За нея съревнованието и спорът между системите са все още съвсем реални и изходът от тях далеч не е предрешен. Тя е лявомислеща като всеки смислен човек и тогава, и днес. Ала съветският комунизъм е скапан, не по-малко сбъркан е и западният капитализъм. И двете системи са зле, тя не е направила още своя избор и е в процес на търсене. Оттам и маоизмът, и залагането на китайската карта, без изглежда да е имала идея за мащаба на насилието и мракобесието на културната революция. Но отива в Китай и от малкото, което й позволяват да види, разбира достатъчно. Тъй че си остава с психоаналитичният феминизъм, който в нейната версия е по-скоро джендър проект, склонен по-скоро да фаворизира женствеността и майчинството пред жените и жената; проект, който тя свързва с един очарователен и вдъхновяващ възглед за литературата и изкуството като алтернативен, носталгичен копнеж по едно винаги вече загубено автентично общуване отпреди езика, закона и властта.
Някъде се възхищаваха, че е водила за носа ченгетата, че финтирала блестящо. За мен изненадата идва от обратното: че всъщност не ги е разигравала, а че е спорила с тях, че е споделяла различни от техните възгледи, като при това нейните били в движение, в процес на развитие, промяна. В този респект към хора, които може би не са й били на нивото, е налице и интелектуалната честност, и етическата позиция да присвои достойнство на своите опоненти в качеството им на човешки същества. Тази готовност за спор и отстояването на собствените позиции в него говори, че за нея тези ченгета не са били изгубени души и че са заслужавали с тях да се говори като с равни, надарени с достойнство хора. Нещо повече: тя изглежда е предпочитала недоносчетата пред донасящите, които се оплакват, че била високомерна и била загубила връзка с и интерес към процесите в българската литература, която познавала по Литфронт, в който били увити компотите в колетите й. Тъй че из-от обикновения комунизъм с характерния му опортюнизъм и конформизъм изплува нещо друго – едно добро възпитание, чувство за приличие и достойнство, автентичност и уважение към другия като човек, една цивилизованост с мисия и без компромиси. И ако някой се дразни от непрестанната воля да взема, без нищо да даде, дали всъщност не дава повече: дали по начина, по който е разговаряла със своите разработчици, тя не им е отваряла светове, за които те не са и сънували? И дали ДС шефове не са се досетили, че тя обръща играта: че тя е котката, а техните хора – мишките, и че ако някой някого разпитва, проучва, обръща и потенциално преобразява, това е по-скоро тя тях, а не обратното.
Когато намери време за тях, разбира се, което явно е било рядко, поради което, както хубаво забелязва М. Николчина, те се чувстват по-скоро като излъгани любовници. Ами да, тя през цялото време настоявала за легализиране на контакта, те са се пънели да останат в нелегалност. Оттам и верността на усещането им на измамени.
Link:https://www.facebook.com/ivaylo.ditchev?hc_ref=ARQ4st41gE-aX59EUL_qjkXuqNxpxpK1bKAetP46BRaFRemyxaVwbDHiE4YAr-247UE&fref=nf
Dimitar Kambourov Просто изхождаме от анахронични очевидности. За вас изглежда очевидно, че през 60-те и 70-те социализмът е универсално възприеман като престъпен строй без бъдеще. Но изглежда за марксистката Кръстева по това време не е дотам ясно, че извратеният комунизъм на социализма е обречен и неспасяем, нито за нея е очевидно универсалното предимство на капитализма като система. Оттам и маоизма, и възприемането на представителите на България като на хора, с които може да се спори. А и има още един момент на почтеност: тя е пратена във Франция с благословията на службите и има съзнание за дълг към тях. Може да ви се струва, че това е чудовищно, да се чувстваш задължен към службите, но може би просто ни липсва въображение, а и не сме чели достатъчно как са се преживявали част от хората от елита по онези времена. Покрай казуса Георги Марков ми се случи да се докосна до такъв тип алтернативни нагласи.
Ако не се беше "героизирала" след 89-та, нямаше да заслужава никакво внимание. Обичайно тривиално.
На такова прилича. На конформизъм и опортюнизъм. Странно изглежда, че се е съгласила да сътрудничи години, след като се е "спасила" на Запад, вече омъжена за него в лицето на Ф. Солерс, установена в академията, в Париж и в света, докато кариерата и славата й шеметно вървят нагоре. За какво й е било въобще да се цапа с ченгета-доносници и с ченгета-недоносчета? Заради грижите за близките? За да разчита на връзки, за да им помага при нужда; особено след като е помогнала и на сестра си да се изнесе и така родителите й са останали сами? Един ще определи това като “човешко, твърде човешко”, друг ще се сети за “баналността на злото”, трети ще си припомни “Обикновен фашизъм” на Михаил Ром и ще посочи приликите с обикновения комунизъм, от чиито пелени през 70-те Юлия Кръстева сякаш все още се измъква. Връзкарско момиче, което умее да се нагажда и да се урежда, маневрена, хлъзгава и убеглива лисана-глезана, която забравя за срещи и не спазва конспиративна дисциплина, хвали се с успехи, пътувания, почивки, ваканции. Говори с разработчиците, сякаш са нормални хора, работници на тихия фронт, с което сякаш ги легитимира, поставя им акцент на реалност, прави ги истински и достойни в собствените им очи. Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета. И през цялото време работи на сто места, преподава, пише, публикува, пътува, почива и произвежда продукция като халтава.
Това, което аз виждам в това досие, е добро възпитание и интелектуална честност. Кръстева е установена във Франция, но все още не е открила своята Франция като еманация на цивилизацията. За нея съревнованието и спорът между системите са все още съвсем реални и изходът от тях далеч не е предрешен. Тя е лявомислеща като всеки смислен човек и тогава, и днес. Ала съветският комунизъм е скапан, не по-малко сбъркан е и западният капитализъм. И двете системи са зле, тя не е направила още своя избор и е в процес на търсене. Оттам и маоизмът, и залагането на китайската карта, без изглежда да е имала идея за мащаба на насилието и мракобесието на културната революция. Но отива в Китай и от малкото, което й позволяват да види, разбира достатъчно. Тъй че си остава с психоаналитичният феминизъм, който в нейната версия е по-скоро джендър проект, склонен по-скоро да фаворизира женствеността и майчинството пред жените и жената; проект, който тя свързва с един очарователен и вдъхновяващ възглед за литературата и изкуството като алтернативен, носталгичен копнеж по едно винаги вече загубено автентично общуване отпреди езика, закона и властта.
Някъде се възхищаваха, че е водила за носа ченгетата, че финтирала блестящо. За мен изненадата идва от обратното: че всъщност не ги е разигравала, а че е спорила с тях, че е споделяла различни от техните възгледи, като при това нейните били в движение, в процес на развитие, промяна. В този респект към хора, които може би не са й били на нивото, е налице и интелектуалната честност, и етическата позиция да присвои достойнство на своите опоненти в качеството им на човешки същества. Тази готовност за спор и отстояването на собствените позиции в него говори, че за нея тези ченгета не са били изгубени души и че са заслужавали с тях да се говори като с равни, надарени с достойнство хора. Нещо повече: тя изглежда е предпочитала недоносчетата пред донасящите, които се оплакват, че била високомерна и била загубила връзка с и интерес към процесите в българската литература, която познавала по Литфронт, в който били увити компотите в колетите й. Тъй че из-от обикновения комунизъм с характерния му опортюнизъм и конформизъм изплува нещо друго – едно добро възпитание, чувство за приличие и достойнство, автентичност и уважение към другия като човек, една цивилизованост с мисия и без компромиси. И ако някой се дразни от непрестанната воля да взема, без нищо да даде, дали всъщност не дава повече: дали по начина, по който е разговаряла със своите разработчици, тя не им е отваряла светове, за които те не са и сънували? И дали ДС шефове не са се досетили, че тя обръща играта: че тя е котката, а техните хора – мишките, и че ако някой някого разпитва, проучва, обръща и потенциално преобразява, това е по-скоро тя тях, а не обратното.
Когато намери време за тях, разбира се, което явно е било рядко, поради което, както хубаво забелязва М. Николчина, те се чувстват по-скоро като излъгани любовници. Ами да, тя през цялото време настоявала за легализиране на контакта, те са се пънели да останат в нелегалност. Оттам и верността на усещането им на измамени.
Link:https://www.facebook.com/ivaylo.ditchev?hc_ref=ARQ4st41gE-aX59EUL_qjkXuqNxpxpK1bKAetP46BRaFRemyxaVwbDHiE4YAr-247UE&fref=nf
Dimitar Kambourov Просто изхождаме от анахронични очевидности. За вас изглежда очевидно, че през 60-те и 70-те социализмът е универсално възприеман като престъпен строй без бъдеще. Но изглежда за марксистката Кръстева по това време не е дотам ясно, че извратеният комунизъм на социализма е обречен и неспасяем, нито за нея е очевидно универсалното предимство на капитализма като система. Оттам и маоизма, и възприемането на представителите на България като на хора, с които може да се спори. А и има още един момент на почтеност: тя е пратена във Франция с благословията на службите и има съзнание за дълг към тях. Може да ви се струва, че това е чудовищно, да се чувстваш задължен към службите, но може би просто ни липсва въображение, а и не сме чели достатъчно как са се преживявали част от хората от елита по онези времена. Покрай казуса Георги Марков ми се случи да се докосна до такъв тип алтернативни нагласи.
