Подривният монах
500 години Мартин Лутер
Ингрид Д. Роуланд
През
1517 г. в навечерието на Вси светии Мартин Лутер, августински монах и професор
по теология, поставя голям плакат върху информационното табло на факултета на
малкия провинциален Витенбергски университет в немската област Саксония (което
по някаква случайност се оказва вратата на църквата, прилежаща към замъка на
местния сюзерен). Афишът обаче не е някаква шега по случай Хелоуин. По
академичен обичай, в него той огласява желанието си да вземе участие в публичен
дебат по някои въпроси. Въпреки че изпраща копия на същия този плакат до важни
фигури извън Витенберг, изглежда никой не приема предизвикателството му.
Предложените от него въпроси са твърде подривни. С тях той поставя под съмнение
основните разбирания на църквата.
Лутер
твърди, че повратна точка в живота му настъпва две години по-късно, когато бива
осенен от внезапно прозрение за естеството на християнското спасение. За
неговите съвременници обаче поставянето на 95-те му тезиса през 1517 г. дава
искрата, подпалила протестантската Реформация, която бележи основен етап в
изграждането на общата германска идентичност. По случай 500-годишнината от това
събитие, Федерална република Германия спонсорира поредица празненства в чест на
Лутер в страната и чужбина, които започнаха през есента на 2016 г. и ще продължат
до края на 2017 г. В тях са включени редица амбициозни изложби на тема „Лутер”,
като тези в Съединените щати. Там има две големи представяния - в Минеаполис и
Лос Анджелис, както и по-малки версии на пищната изложба от Минеаполис в Ню
Йорк и Атланта, всяка от които предлага на зрителя нова гледна точка към живота
и епохата на Лутер, както и към огромната непредсказуема сила, която неговият
бунт отприщва.
Изложбените
каталози – два тома от по 500 страници, публикувани в Минеаполис, Ню Йорк и
Атланта, и едно отделно издание за Лос Анджелис – обхващат широк набор от теми:
Мартин Лутер и Мартин Лутер Кинг, латрината на Мартин Лутер, лутераните в
Северна Америка, Лутер в комунистическа Източна Германия, не планираните
последствия на Реформацията. Но за да може човек да извлече максимално много от
изложбите в чест на Лутер, не е зле да разполага с добра биография подръка.
Книгата на Линдъл Роупър „Мартин Лутер: вероотстъпники пророк“ предлага
експертни обяснения в духовит стил. Такива ще откриете и в „Бранд Лутер“ от
Андрю Петигри - изследване на новаторския начин, по който Лутер ползва
печатарската преса. Ако трябва да сме точни, Лутер не е монах, въпреки че често
бива наричан така - той е проповядващ свещеник, който принадлежи на най-големия
католически орден по онова време – отшелниците на Св. Августин. Вместо да
прекарват времето си в уединение и молитви в манастир, както правят монасите,
августинците живеят в градовете и се местят от място на място. Те се обучават
да предават Христовото послание по революционен за онова време начин: заимстват
техники от ораторите на Класическата античност и от съвременни проповедници,
които изнасят своите проповеди на разговорен език, вместо на латински, и
открито провокират емоциите на своите слушатели.
Монахът
Мартин съсредоточава гнева си (както и повечето от тезисите му) върху една
конкретна практика на църковната институция: продажбата на индулгенции. Това
опрощение от папата, което се е удостоверявало с писмен сертификат, се заражда
от традиционното средновековно убеждение, че молитвите, разкаянието, добрите
дела и поклонничеството могат в някаква степен да изкупят греховете. Възможно
било дори да ти се назначи епитимия[1] за някой друг, както се и случило с
Лутер при посещението му в Рим, където трябвало да коленичи на Светите стъпала
до архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“, за да получи индулгенция за дядо
си. Опрощение на грехове можело да се даде и ако човек правел дарения на някоя
църква. Това скъсявало времето, необходимо да се прекара в неприятното царство
на Чистилището след смъртта. В индустрия обаче продажбата на индулгенции се
превръща едва по времето на Лутер и само по неговите земи. Тя е въведена от
„войнствения папа“ Юлий II и аугсбургския банкер Якоб Фугер. След 1506 г.
папата и банкерът насочват приходите, събрани от продажбата на индулгенции в
германските земи, към повторното построяване на базиликата „Св. Петър“ в Рим.
За
всяка пратка на юг Якоб Фугер получавал 3% дял от монетите. А самият Лутер
поназнайвал това-онова за стойността на метала още от детските си години.
Факт
е, че самият Мартин Лутер споделя, че произлиза от скромно семейство. И
настина, баща му Ханс Лудер завършва живота си под бремето на финансови
затруднения. Но през 1483 г., когато Мартин се появява на бял свят, Лудерови са
преуспяло семейство, занимаващо се с леене на мед и живеещо в подножието на
богатата на рудни находища планина Харц. Археологическите находки, открити при
разкопките на семейното жилище в Мансфелд, където Мартин прекарва детството си,
говорят за охолство.
Както
разкриват изложбите, светът на Лутер и Лутеровата Реформация в голяма степен се
въртят около метала. Среброто, медта, оловото и желязото, добивани в планината
Харц и обработвани в малки фабрики като медния завод на Ханс Лудер, имат много
малък дял на един международен пазар, в който Якоб Фугер е един от
най-агресивните играчи. Фугер може и да праща на папата в Рим цели ковчежета с
монети, но собствената му хазна се пълни от мините му за добив на сребро и мед
в Тирол и Бохемия.
Почти
всеки аспект от изложбите се свързва по някакъв начин с метала - монахът
Мартин, например, вместо да разхищава ценен метал при заковаването, закрепя
тезисите си на вратата на църквата с лепило или восък. Разнасяните напред-назад
метални плочи с надписи, съдържащи аргументите на реформаторите и поддръжниците
на Римокатолическата църква, са дело на германски металурзи. От тях тръгват и
бляскавите оръжия и пушки, с които малко по-късно са причинени кръвопролитията
в новите жестоки религиозни войни. Първият трактат по металургия е дело на
италианец, Ваночо Бирингучо, който обаче натрупва опит в леенето на олово и
сребро в тиролските мини на Фугер. По време на Ренесанса германците се славят
като майстори на металургията в Европа и са толкова ненадминати, че до тях се
допитват и италианските бижутери.
Металите,
естествено, означават пари. Между 1508 г. и 1524 г. фирмата на Фугер не просто
управлява продажбата на индулгенции в германските земи, но и сече монетите на
монетния двор в Рим, както вероятно Лутер разбира (или вече знае), когато отива
на посещение в града през зимата на 1510 - 1511 г. И съвсем неслучайно, 45-ият
от неговите тезиси е върху парите: „Християните трябва да бъдат поучавани, че
който види човек в нужда и го отмине, а дава парите си за индулгенции, не
купува папски индулгенции, а Божия гняв.“ А 50-тият гласи: „Християните трябва
да бъдат поучавани, че ако папата знаеше за изнудванията на проповедниците за
индулгенциите, той би предпочел катедралата „Свети Петър“ да изгори до пепел,
вместо да бъде построена с кожата, плътта и костите на неговите овце.“
Онова,
което обаче подтиква монаха Мартин да залепи тезисите, е духовно прозрение,
което е толкова разтърсващо, че го кара да промени името си от Мартин Лудер на
Мартин Елевтериус (Мартин Свободни). Християнската надежда за вечен живот, в
която той започва да вярва, е дар Божий, който никой човек, независимо колко е
праведен, не може да заслужи. Следователно, спасението не е награда, а директен
дар от Бог в израз на огромната любов, която Той изпитва към своето творение.
Години
наред монахът Мартин не може да приеме идеята за критичния Бог, който наказва
грешниците. „Написано е, че „Праведният чрез вяра ще живее“. Тогава прозрях, че
праведният [човек] живее чрез Божия дар, а именно чрез вярата. И значението е
следното: Божията праведност се разкрива в Евангелието, с което милостивият Бог
ни оправдава чрез вяра... Така пред мен се яви цялото Свето писание с напълно
различен облик.“ И поради тази причина Мартин залепя тезисите си - „от любов
към истината и от желание да я разкрия“.
Посланието
на Лутер бързо намира последователи, особено в германските земи. Едните
поддържат доктрината му за оправдание чрез вяра, а другите, също като него, са
срещу обединяването на религия с капитализъм, което би превърнало опрощението
на грехове в търговско начинание. Любопитното е, че след предизвиканата от
Лутер религиозна и политическа стихия, той оцелява не просто благодарение на
феноменалните си кураж и красноречие, но и защото местният суверен - Фридрих
III, курфюрст на Саксония, решава да застане не на страната на своя епископ, а
на страната на разбунтувалия се монах. Фридрих, известен като „Мъдри“, е
толкова далновиден, колкото и благочестив. През годините той натрупва смайващ
брой реликви на светци – през 1520 г. вече има около 18 970. Тях той излага
веднъж годишно във Витенбергския замък, като всяка реликва е поставена в
разкошна и изящно изработена метална мощехранителница (някои от тях са сред
експонатите в Минеаполис).
Поклонниците
се стичат да разглеждат колекцията и оставят даренията си - монети и
скъпоценности – и така Фридрих III остава необременен от огромни задължения към
Фугер. Същевременно Фридрих Мъдри никога не застава изцяло на страната на
Лутеровата революция (остава си католик), но пък и не е против нея. В критичен
момент през 1521 г. той дори спасява живота на Лутер, като го скрива във
Вартбургския замък като енориаш на име „Юнкер Йорг“.
Един
от първите и най-силни противници на Лутер е неговият епископ - Алберт от
Бранденбург, архиепископ на Майнц. Алберт получава едно от първите копия на
95-те тезиса и съобщава за тях на папа Лъв X. Архиепископът има защо да се
притеснява: той отговаря за продажбата на индулгенции в богатия си на метал
диоцез и е затънал до шия в дългове към Якоб Фугер, който е финансирал
кампанията му за поста архиепископ. Папата, след като бива надлежно информиран,
призовава преподобния Мартин в Рим, за да отговаря за действията си, но скоро
става ясно, че Лутер няма намерение сам да се поднесе на тепсия.
Малко
по-късно, през 1518 г. в Аугсбург, в къщата на Фугер, се насрочва среща между
монаха Мартин и кардинал Томазо ди Вио да Гаета, известен още и като Кайетан, -
бивш ръководител на Доминиканския орден и един от най-влиятелните прелати на
своето време, обучен инквизитор, който трябва да накара Лутер да се откаже от
думите си или да го арестува и завлече в Рим.
Кайетан
е схоластик, майстор на сложната средновековна теологична реторика, а Лутер, от
своя страна, ненавижда схоластиката и нейната педантичност поне толкова силно,
колкото и смесването на религия с бизнес. Слаб и болен, той смело изслушва
кардинала, който му чете морал заради някои от тезисите, и макар че може да го
осъди на смърт, го пуска да си тръгне невредим. Кардиналът си дава сметка, че
Лутер не е просто рядко срещан еретик, който тайно да може да бъде прогонен на
някое затънтено място, а вече има зад гърба си цяло движение.
До
онзи момент Лутер не е пишел много, но след това започва да излага възгледите
си в проза и поезия както на латински, така и на немски и разпространява идеите
си дотам, докъдето може да стигне печатарската преса. Установява две незаменими
партньорства, едното с колегата си Филип Меланхтон - професор по гръцки във
Витенберг, а другото с придворния художник на Фридрих III - Лукас Кранах.
Меланхтон придава на процъфтяващото движение интелектуална строгост, а Кранах,
заедно с Лутер, превръща малкия отдалечен Витенберг в печатарски център.
Но
дори и когато Реформацията започва да набира скорост, Кранах не престава да
рисува портрети на важни велможи – както католици, така и лутерани, и паралелно
с това измисля с Лутер стандартния формат на публикациите му – т. нар. „формат
ин куарто” (с размер на голяма съвременна книга с меки корици) със заглавия,
изписани с готически букви над рисунка на дървена гравюра от ателието на
Кранах, направена според новото Лутерово виждане за небесата и земята.
Същевременно
Кранах постоянно рисува Лутер, като първоначално го изобразява като слаб монах,
гладко избръснат, с хлътнали бузи, подстриган по начина, характерен за Свети
Августин, със слънчеви лъчи зад главата, с яростно концентриран поглед.
И в
текстовете сиЛутер е безапелационен. Ако на латински нарича света „отходен
канал“ (клоака), то на немски използва формулировката „купчина лайна”.
Освободен от монашеските си клетви, през 1525 г. Мартин се жени за избягалата
монахиня Катарина фон Бора, която не само върти домакинството му във все
по-разрастващата се къща, вари отлично пиво, гледа ферма за свине и открива
болница, но и му ражда шест деца, а освен това се грижи и за четири сирачета.
Кранах рисува Мартин и Катарина като съвършената християнска двойка, а Лутер и
Меланхтон – позакръгления реформатор и кльощавия професор - като титани.
Биографията
на Роупър и каталозите към изложбите засягат и Лутеровите хладни чувства към
евреите, католиците, калвинистите, а и всички други, които не са виждали
истината като него. Като цяло обаче, те акцентират най-вече върху образа на
вдъхновения мъж с мисия в сложния свят на парите и алхимията, на възвишеното
изкуство и музиката, на наболелия въпрос как вярата да се впише в едно ново
общество, с нови граници.
Ню Йорк ривю ъф букс, 8
юни 2017 г.
Превод
от английски Росен Асенов
[1] Епитимия
– задължение като пост, молитва, лишаване от причастие, което свещеникът налага
на вярващия заради извършени грехове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар