ЗЛАДКО ЕНЕВ
През 1943 г., когато Втората световна война все още бушува, в американското научно списание „Journal of Abnormal and Social Psychology“ се появява едно необикновено изследване: „Индивидуално и масово поведение в екстремни ситуации“ („Individual and Mass Behavior in Extreme Situations“). Негов автор е Бруно Бетелхайм (1903–1990), австрийски психолог от еврейски произход, който след аншлуса на Австрия през 1938 г. е арестуван от нацистите и прекарва близо година в концентрационните лагери Дахау и Бухенвалд. Освободен през 1939 г., той емигрира в Съединените щати, където по-късно става известен като психолог и изследовател на детското развитие.
Текстът, който след малко ще ви предложим в съкратен превод в „Либерален преглед“, е сред ранните психологически изследвания на живота в нацистките концентрационни лагери, написани от човек, който сам е бил техен затворник. Бетелхайм се опитва да разбере не толкова физическите страдания на лагерниците, колкото промените, които продължителният живот в условия на произвол, унижение и пълна зависимост предизвиква в човешката личност. Как човек постепенно привиква към непоносимото? Как губи предишните си ориентири? Защо понякога започва да възприема ценностите и поведението на собствените си потисници?
Това изследване принадлежи към интелектуалната история на ХХ век, белязана от усилията да се разбере не само как възниква тоталитарната власт, но и как тя променя хората, над които властва. Някои от обобщенията на Бетелхайм по-късно са оспорвани, а опитът на нацистките лагери не може механично да се пренася върху други исторически обстоятелства. Но основният въпрос, който той поставя, остава: какво се случва с човешката личност, когато е принудена продължително да живее в среда, чийто ред противоречи на основните ѝ представи за справедливост, законност и човешко достойнство?
Тъкмо тук възниква възможността за едно на пръв поглед абсурдно сравнение със съвременна България. Разбира се, България не е концентрационен лагер. Разликите са огромни и всяко приравняване би било исторически и морално несъстоятелно. Но психологическите механизми, които Бетелхайм описва в крайните условия на лагерното съществуване, заслужават внимание и извън тази среда. Какво става с хората, когато разминаването между закон и действителност се превърне в трайна характеристика на живота им? Когато привикнат да приемат произвола за неизбежен, безсилието за благоразумие, а личното приспособяване за единствената разумна стратегия? И не започват ли постепенно сами да възпроизвеждат отношенията, от които страдат?
Най-тревожната възможност, към която ни насочва изследването, е, че приспособяването към една неприемлива действителност може постепенно да промени самите ни представи за приемливо. Човек може да изгуби способността да си представя живота по друг начин, дори когато продължава да отхвърля действителността, към която се е приспособил. А когато достатъчно много хора достигнат до подобно състояние, самото общество започва да възпроизвежда условията, от които те се оплакват.
Оттук следва и един възможен практически извод: съпротивата срещу произвола започва със запазването на собствените критерии за нормалност, справедливост и човешко достойнство. Но тя трудно може да остане само индивидуално усилие. Необходими са отношения на доверие, взаимна подкрепа и солидарност, които позволяват на хората да отстояват тези критерии заедно.
Затова текстът на Бетелхайм не е просто свидетелство за един отдавна отминал ужас. Той предлага и една възможност да погледнем собственото си всекидневие от необичаен ъгъл. Защото най-страшното в привикването към абсурда може би е, че постепенно преставаме да го разпознаваме като абсурд.
