Никола Бенин
ХХ век сякаш безвъзвратно е отнел радостта от живота, донесъл е само безразличие и духовна разруха. Битието е като лабиринт, водещ към нищото. Човекът е понесъл поредното поражение от самия себе си и е изгубил своите контрасти. Сега е обезличен и апатичен, неспособен да се противопостави на изпитанията. За пореден път си е въобразил, че е открил рецептата за вечно равенство и щастие, но същевременно довежда личността до морални гърчове. В стремежа си да я заличи напълно я унизява и задушава в оловните си прегръдки, защото „невежеството е сила” и „свободата е робство”.
За жалост амнезията се е превърнала в национална черта и малцина са тези, които са чували за Александър Вутимски. Той има нещастието да битува в едно прогнило и болно общество, в което няма място за красотата, таланта и личността. Общество, изградено от зидове, върху които ежедневно се лепят абсурдни програмни афиши, вместо да се чете поезия. Приятелите, с които той дълго е дружал и бохемствал, в един момент, също започват да странят от него, търсейки в стиховете му партийна насоченост, цвят и идеологии. Дори днес, когато би трябвало да сме се освободили от идеологическите си предразсъдъци, за Вутимски се знае малко. Бегли представи за поезията му имат само зубрачите от славянски филологии, чието ежедневие е прекалено забързано и сложно и „нямат време” да го прочетат „по-така”. Съществуват и едни, „по-обособени” общества, които също злоупотребяват с личността му, като наблягат и изтъкват неговата хомосексуалност (която самият той чувства като проклятие), вместо талантът на поезията му. Но безспорната истина е, че Вутимски е един уникален автор от европейско ниво, „Един клон от дървото на българската поезия, който обещаваше хубав плод…”, но уви, българският манталитет е настроен да отхвърля златните ябълки на таланта, да ги остави да гният, докато не се заличат напълно. Затова вече 90 години след смъртта си, Александър Вутов все още няма гроб, все още няма паметник, където, поне тези, които знаят за него, да се поклонят или да оставят по едно цвете. Но нищо. Това, което той е оставил след себе си като творчество, краткият, мъчителен, но изпълнен със смисъл живот, е достоен за възхищение. Той трябва да ни служи като пример за това, че дори когато тялото умира, покварено от „жълтата гостенка”, душата достига до безкрая и вечността. Обществото ни винаги е и ще бъде недоволно. Често чуваме оправданието, че мислещ само за насъщния, индивидът няма възможност да търси храна за душата си. Но със своята съдба Вутимски напълно отхвърля тези оправдания. Той противоречи на всички глупави догми и предразсъдъци, защото живее извън тях, живее извън времето и епохата си. За краткото си пребиваване на този свят и макар още млад, Вутимски стига до големите истини и прозрения, които описва в своите есета - „За радостта”, „За наслаждението”, „За равенството”, „За простотата”, „За най-смирените”, „За Европа”...
Поезията е лиричната изповед на непрекъснато търсещата спасение душа. В този ред на мисли, тя винаги е свързана с житейския път на своя притежател. При Вутимски поезията и живота протичат в трагична единност. Затова би било немислимо да се тълкува творчеството му, ако не се има в предвид тежката му участ. Още от дете съдбата му нанася жестоки удари – почти цялото му семейство е погубено от туберкулозата. Така той от рано попада в урбанистичната реалност, която с демоничното си дихание поглъща всички. От това време започва и съдбовната му връзка с града, който едновременно ще обича и ненавижда. Единствено там съзряващият юноша ще може да намери все пак някакво място за своето различие, макар то да е ужасяващо мъчително. За Вутимски градът ще бъде, освен извор на вдъхновение, и безмълвен съзерцател както на бохемските нощи, така и на мъчителните дни в болници. Младият поет е типичен представител на градското поколение. Фигурата му се вписва най-добре в урбанистичния пейзаж на мръсните улици, скитниците, „кръчмата”, „човекът с латерната” - едни от основните образи, живеещи в стиховете му. Омерзеният град – това е мястото, към което принадлежи, и въпреки всичките си опити да избяга от него, Вутимски не би могъл да живее другаде. В едни от ранните си стихове („Столетник”, „Есен”, „Равнина”) Вутимски описва спокойствието и красотата на родното си селище – запазило се непорочно от греховете на града. Но поетът обявява, че е неспособен да живее там:
Такъв живот, затворен сред природата
Не мога и не бих желал, защото
Застоят по-омразен е за мене,
Дори и от самата смърт.
Той търси обич и разбиране, бяга от самотата, до известна степен чувства по-близо до себе си греховната урбанистична реалност и иска да се слее с нея.
Далечен град!
При теб, при тебе искам аз.
- Не мога да стоя във равнината.
Едновременно с това градът също му е чужд.
За мен в града не се намери хляб.
За мен в града не се намери къща,
Спокойна къща... но в мен се вля
Една любов и злоба...
Така човекът в поезията на Вутимски остава ничий, самотен и низвергнат. Не случайно хотелът е често срещана фигура в поезията му. Той се чувства като наемател в живота си.
Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен
език.
..........
Тихо е. Във хотела
съм сам.
Мотивът за отчуждението е един от основните в стиховете на Вутимски. Той е изначален и за човека по принцип. Колкото и да опитва да запълни убийствения вакум около себе си със социалност, индивидът остава сам. И животът е едно прокълнато пътуване, без спирки, „сякаш спирка е само смъртта”. Усещането на тази изначална самота принадлежи само на мислещия човек, на личността. За да се достигне до ужасяващата истина за перманентната човешка обреченост се изисква най-вече личностно познание. А може би самотата е данъкът, който всеки заплаща. Вутимски съзрява изключително бързо. Сякаш преждевременно помъдрял, поетът стига до изводи, които надхвърлят общоприетия тогавашен морал. Александър Геров казва, че поетът е пророк за времето си. Обзет от своята тревожност за смисъла на един упадъчен свят, който става все по-деградирал, Вутимски бързо преминава границите, на които го обрича драмата на екзистенциалното. Предусещайки, че ще живее за кратко, той се хвърля в живота с всички сили. Всяко събиране в кръчмата за него е като за последно. Пие като за последно. Не случайно сред любимите му автори са Рембо, Бодлер и Верлен – все като него “различни”. Само, че в Париж, “столицата на разврата”, те са по-скоро екзотични “цветя на злото”. В селско-буржоазна София автор като Вутимски е пълен аутсайдер. Не напразно той споделя и в есетата, и в стиховете си, че неговото време е нощта – светът на мъждукащите фенери, залитащи пияници, проститутки, стражари и вертепи, където пият груби “въображаеми ангели”…
невъзможно е да се боря, да се радвам, да страдам
така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж
и безделник.
Но паралелно с това той ненавижда черната и греховна нощ, която винаги успява да го примами в злокобните си капани. Тя го превръща в чудовище, изважда първичното и неконтролируемото в него. Преобразява го в звяр, подвластен само на инстинктите си.
Темата за греховния и упадъчен свят е била експонирана и преди Вутимски, но никой не го познава толкова отблизо. Поетът не е страничен наблюдател, който описва видяното, а участник, част от порочната му цялост. И преди Вутимски много поети са се чувствали неразбрани и отблъснати от света, но само при него това е една постоянна орисия, дори – проклятие. Светът не винаги се е „усмихвал” на човека, но пред поета, той показва най-грозната си гримаса. Дори тогава само той, Вутимски, един от най-бедните, страдащи и нещастни поети, успява да създаде една по-красива реалност, където поне за малко да намери покой. Това е и изконният смисъл на изкуството – да пренесе душата в един по-красив, по-търпим свят, където тя да достигне своята нирвана. Живял във време на духовна и политическа разруха, чрез живота и творчеството си Вутимски става олицетворение на силата на човешкия дух, надмогнал с начина си на живот и със словото си абсурдността на времето си. Той е смъртно болен, но е по-жив и жизнен в сравнение с другите. Той е беден, сиромах и сирак, но духовно той е по-богат от съвременниците си. Но преди всичко има една дума, олицетворяваща го напълно – независим. Художникът и теоретик Василий Кандински пише в своята книга „За духовното в изкуството”, че творецът е истински само когато слуша вътрешния си глас. Според него всяко произведение е дете на своето време. Така всеки период създава свое собствено изкуство, което не може да бъде повторено. Би могло да се каже, че самата личност Вутимски е плод на изкуството. Мисълта му, чувствата и стилът на поведение са вече сами по себе си изкуство. Оставало е само някой да им придаде формата и това ще го направи самият поет. Вутимски не се стреми да подражава на никого. Той остава до последно себе си. За него няма забранени теми. Той следва вътрешния си порив. И макар на пръв поглед да изглежда слаб и болезнено чувствителен, поетът всъщност притежава голяма сила. Историята многократно показва, че най-напред слабите се поддават на манипулация и първи започват да се влияят от социалните течения, а все по-рядко се среща „талантът да има и характер”. В книгата „Интелектуалците” Пол Джонсън разкрива личния живот на много „светила” от световната класика, които в живота си са постъпвали по начин, противоречащ на морала, описан в литературата им. Друга автори робуват на модни течения или пишат това, което се очаква от тях. Но тяхното творчество сякаш не достига до сърцето на читателя. Неговата фалшивост създава бариери, които не могат да бъдат преодолени. При Вутимски обаче поетическата дарба е равнозначна на човешката. Характерът, който притежава, допринася за развитието на тази дарба. Ето защо поезията е толкова искрена и истинска, толкова сетивна. Докосваме напоените от сълзи стихове, усещаме убийствената самота, разхождаме се по тъмните софийски улици и чуваме сирените идващи от мръсния булевард. Вутимски се стреми да бъде независим, да не прилича на никого другиго. Той навреме се отърсва от заблудата и погрешното увлечение, независимо дали те се отнасят до собственото съществуване, или до творчеството. Времето, в което живее Вутимски, е сред факторите, повлияли върху неговото формиране. Той съумява да разбере много бързо, че кризисната ситуация на съвремието, предполага личностен отпор в името на ценности, които идват от друго време. Затова отпорът на поета не закъснява. Това е артистична, творческа съпротива, стремяща се да докаже идеята, че не колективът, не масите, които се оставят да бъдат манипулирани, а само личността и творческото начало са източник, от който се обновява самият живот. Хората в едно общество трябва да бъдат равни, но това не означава принизяване и унищожаване на единичността за сметка на духовно бедния индивид, а свободата и правото да разполагаш със себе си. Равенството трябва да се разбира като възможност за развитие и свобода, преборила се с всички изкуствено наложени норми и морали. Всичко друго, извън тези екзистенциални граници, не е демократично „право”, а режим, целящ да смачка всекиго, който посмее да бъде различен.
Болестта - физическа и социална – не сломява Вутимски. Поезията му е изтъкана от психологически контрасти, съчетали в себе си полет и падение, апогей и апокалипсис. Тя олицетворява самопознанието на модерния човек и неговия устрем към красотата и постигането и. Пътят към нея е изключително труден, изпълнен със заблуди. Понякога поетът се губи и търси красотата там, където не съществува. Има моменти в това пътуване, в които Вутимски се чувства неспособен да продължи. Той тръгва всеки път от себе си, от своята болезнена сетивност, за да се върне пак там, но достигнал до образи и прозрения, които са далеч от общоприетото мислене. Въпреки пошлостта и абсурдността на живота, поетът вярва, че има и други светове. Оттук идва и жаждата да ги открие, оттук и носталгията му по непознатото. За Вутимски човекът е преди всичко съзнание и в това се състои неговата свобода, но и неговото робство. Човекът винаги има избор – да бъде или не. В него е решението да бъде активен, любопитен, да търси нови светове, или да се задоволи с настоящето, да се страхува, да е пасивен и летаргичен. Последно изброените олицетворяват провала на човешкото съзнание, те не водят до развитие на личността, а напротив, принизяват я. Вутимски е поет на личностния избор, на интуицията, според която напредъкът е възможен само когато нравственото и духовното имат надмощие.
При Вутимски решението да живее или не е взето от някой друг, но как ще протече животът в отреденото му време, решава само той. Поетът може да избере да остане при единствения си жив брат и макар с много лишения, може да се вкопчи в малкото обич и грижи. Може да сведе глава, да се примири, да плюе на живота и да се озлоби, но той не го прави. Взема достойно решение, което може да направи само силната и независима личност - въпреки всичко да обича живота и да търси в него красивото. Болестта на Вутимски изостря още повече неговата чувствителност. Тя поражда траен афинитет към теми и проблеми, свързани с човешкия живот. Болестта кара Вутимски да се устреми още по-целенасочено към себе си. При него тя е причина за прозренията му относно големия потенциал на човешкото съзнание, което може и трябва да се промени, за да постигне други взаимоотношения с действителността. И може би това е общото между поезията му и тази на Далчев - екзистенциалната проблематика и усетът за трагизма в човешкото съществуване, в света, в който хуманните чувства се срещат все по-рядко. Но душевната нагласа, пък и различната житейска съдба предоставя съществените им различия. Душата на Вутимски е заплатила скъпо порива си да бъде свободна.
Нямаме друг поет, който да е толкова автобиографичен. Писането на стихове за него е като дневник на чувствата му. Самотата го кара да се вглежда още повече в себе си, във вътрешния си свят, затова лириката му може да се определи като импресионистична. За импресионистите бялото не съществува като цвят. Дори в най-семплата образност те намират цветове, живот и движение. Така и животът на Вутимски е привидно еднообразен – освен смъртта на най-близките и периодичните му посещения в болници и санаториуми не се случва нищо по-особено. Но в живота на душата му има хиляди тоналности, „вибриращи” както в импресионизма цветове, които дават друг изглед на болестта и еднообразието. Дори между белите стени на болницата той намира пъстрота. Лирическият му сват се ражда вследствие на дълбока чувствителност и изповедност, за която няма забранени теми. И както импресионистите рисуват винаги от натура, така и поезията на Вутимски подсказва, че светът на сърцето (което е човешката натура) е също вселена, за която трябва да се разкаже.
Всяко изкуство е повлияно от темперамента на своите творци. Представителите на класицизма и реализма са екстравертни и отворени към света. Те го изобразяват такъв какъвто е – грозен, уродлив и порочен. Не търсят причините, не изобразяват детайлите. Рисуват го с едри и монументални щрихи, груб, но цялостен, без да се вглеждат в детайлите, които всъщност са източникът на живот. Импресионизмът като течение в изкуството е белязан от темперамента на меланхолиците. Те съзерцават живота, насочени са по-скоро към вътрешния, отколкото към външния свят. Търсят образността първо в себе си, за да я пречупят през собствената си призма, преди да я изобразят. Меланхолиците са по-чувствителните натури, с по-изострени сетива. По нагласа и заради обстоятелствата на собствената си участ Вутимски има нещо общо с тяхната природа. В творчеството си той често е угнетен, отчужден, обзет от самота и равнодушие. Но все пак съумява да се пребори с меланхолията. Там, където поетът се чувства съвсем свободен от нея, ще го видим победител над самия себе си. Меланхолията у Вутимски се усеща най-вече в най-ранните му творби. Те напомнят привидната надежда, че светът ще стане по-добър, но погледнато по-детайлно, в тях се крие нещо друго. Напира и това униние, потиснатост и чувство за самота, които по-късно вземат връх в поезията му. Още тогава по-добрите му творби са издържани в гамата на минорното, на скръбта и тъжното чувство за живота.
Всеки с своята печал
И всеки с свойта неизбежна, кратка участ.
Поетът възприема наблюдаваното през призмата на своята меланхолия. Във външния свят той вижда това, което носи в душата си, а то е самота и усещане за неподреденост и несъвършенство. Също като при по-ранния Далчев и Вутимски изпитва чувството, че скръбта и страданието са навсякъде. И ако в по-ранните му стихове съществува надеждата, че животът може да се промени, то по-късно това чувство напълно се изгубва.
Престанахме да вярваме в Европа,
смутихме се от всички реформатори
У автора се създава усещането, че никой не може да помогне на угнетените от несправедливостта на съдбата. Човек се ражда сам и сам умира. Но дори във времето, в което битува на този свят, той отново е сам.
Вий сте всички добри...мои приятели
Мои весели, стари пияници...
Ах, къде сте сега, мои мили, в механата
Да седнете всичките...
Аз умирам в мъглите сега...под големия
син хоризонт.
Такава е ориста на човека. Нито дългът, нито общите изпитания, нито приятелството, нито любовта, могат да премахнат чувството, че неизменното у нас е самотата, невъзможността да се превърнем в едно цяло с другите. Поетът копнее за един друг живот, по-опростен и ясен, в който няма корист и агресия. Той иска все повече да се радва на меланхолията и тишината. Затова често срещани образи в поезията му са есента, дъждът, залезът и здрачът – състояния в природата, които навяват скръб и усещане, че нещо бавно и тихо умира. Но това са и моментите, които отново предразполагат към самовглъбяване и размисли. За Вутимски изкуството съдържа тайните на вечното, на това, което през всички времена е наричано любов, щастие, смърт, красота, смисъл, вяра, природа и вечност. Тези и много други тайни задължават истинския поет да не се задържа на едно място, а да прониква все по-дълбоко в собствената си същност и по този начин в същността на явленията. Не случайно Вутимски избира синия цвят за своите образи - „Синьото момче”, „мъгли тъмносини”, „син фенер” – цветът на безкрая. Според Кандински „то е углъбено, отдалечаващо се от човек, насочващо към собствения си център. Колкото по-тъмно става синьото, толкова по-силно зове човек към безкрайното. Синьото е типично небесният цвят. При силно углъбяване то развива елементи на покой, слизайки към черното, наподобява човешката печал.”
Вутимски е истински поет. Той непрекъснато размишлява за смисъла на физичното и метафизичното. Това, че като натура е по-скоро пасивен, отколкото активен, не означава, че не изразява своята съпротива срещу упадъка. И ще я намерим, не толкова в ранните му стихове, не и в „Европа хищница”, където отправя най-ревностните си обвинения за упадъка на човешките ценности и култура. Истинският бунт на поета е, когато в изстраданата си и горда самота на отвратен от епохата си и уморен от своите страдания човек той заявява:
Необитаем като Север и студен ще съм –
И ще остана сам
Под воя на воюващите континенти.
Тази мъчителна самота е форма на бунт. Това не е протест срещу една или друга „справедливост”, а срещу основите на човешкото битие и на битието изобщо, тъй като животът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Затова Вутимски се затваря в себе си, в своя вътрешен свят. Външният му изглежда абсурден, там той не може да намери красотата, там понятието за красота е изопачено и цинично. Ето защо той предпочита пред него безкрайността, „синьото небе”, за да се чувства по-спокоен и мъдър. Избира позицията на съзерцател, но не къса връзката между себе си и реалността. Това личи от есетата му, в които размишлява и критикува културата и епохата си. Това противоречие – нежеланието и отричането на един свят и същевременно неспособността да се отдели окончателно от него – Вутимски редуцира в поезия. Така той е едновременно във времето и извън него, в реалността и извън нея. Но за тази позиция, той плаща скъпо, с цената на собствения си живот.
Станало е това, което се случва при най-поетичните и вярващи души, както и при младите хора. Поетът тръгва към себе си и времето си с големи надежди. Той вярва, че все пак този хаос ще намеря начин да се подреди. Но в един момент разбира, че това едва ли е възможно. Хората и светът все повече са се отдалечили от красотата, добротата и един от друг. Затова и той ги чувства чужди („Аз нямам нищо и никого”), макар да има нужда от близост, която да бъде негова опора срещу изпитанията, поднесени му от живота. Той я търси, очаква я, но не я намира.
Отварях ги безшумно и затварях...
Това са вратите, зад които Вутимски търси близкия човек и самия смисъл на живота, но не ги намира, защото хората са се отчуждили, прекъснали са връзките един към друг и са се ангажирали изцяло с егоистичното си съществуване. Не може да има пристан в свят, в който всичко е „наполовина” – „полуобич”, „полуснизходителност” – „полуживот”.
Вутимски осъзнава своето нещастно състояние, но не може да направи нищо, освен да го сподели чрез стиховете си. Душата стига до дъното, страданието градира до сетна степен и единственото, което се отделя от нея, е несекващ и разтърсващ вопъл. Това състояние на личността Вутимски отразява в стихотворенията от цикъла си „Де профундис”. Безкрайното отчаяние и мъка на жестоката човешка участ Вутимски представя в „Извратеният”. Няма друго подобно стихотворение в нашата поезия. „Извратеният” има голямо психологическо въздействие, навярно, защото това е било преживяно и от самия поет. Никой не може да помогне на лирическия образ. Това не е съдбата на човек, а на звяр, безпомощен, изхвърлен от света. Този звяр разполага с единствената възможност да се сгромоляса пред иконата, без да разчита на някаква утеха.
Няма никой и само със своя
далечен писък вятърътсе изкатерва като плъх по стряхата
Психологическите внушения се много силни и трудно се забравят. Те показват колко дълбоко е проникнал поетът в същината на подобен тип състояния. Личи как също ги е изживявал. Със същите психологически внушения са и останалите стихотворения от „Де профундис”. Там отново срещаме това, което решително прехвърля границите на нормалното. Човекът сякаш е престанал да бъде човек, образите са отвъд пределите на нормалното човешко съществуване. Те се намират в ситуация на непреодолима изолираност и ненужност. Изхвърлените от живота, за които пише, са представени в едно окаяно съществуване, което потиска. Вутимски демонстрира интереса си към най-нещастните, към тези които са най-черната страна на живота и на неговото падение. В нощта, където мъката и нещастието са безпределни, се скитат „настръхнали мъже” с „очи на вълк”, „Пияницата”, „Лудият”.. По този кръстопът бродят „непотребни скитници”, проститутки и крадци. Това е тинята на живота, „утайката на обществото”, за която никой преди не е писал по този начин. В този свят човек дори не е вещ, тук той се е превърнал в НИЩО. Образите не са в света на ставащото, където въпреки злото светът запазва човешкото, с което е белязан. Те са противопоставени на целия свят и са обречени да загинат в самотата си, съзерцавайки безпределното си нещастие. Аутсайдерите не са потребни никому, дори на самите себе си. В този ред на мисли техният живот е като една жива смърт. Те вървят към сетния си край с едно стенание, което остава неразбрано от „нормалните”. Подобни съдби са извън това, до което може да се простира човешкото възприятие. Всичко изглежда мъртво и ако има автори в нашата поезия, които стигат дъното на отчаянието, то при Вутимски може да се каже, че той стига дори под това дъно: „Ти виждаш, Господи, че аз съм вече сам, на дъното на тая бездна, която се нарича твоя свят – и аз не мога да се повдигна.”
Проблемът с другите също е един от основните в творчеството на Вутимски. Той търси себе си в тях, очаква да намери искреност и чистота като своята, но не ги намира. Усеща своята несъвместимост, а надеждата и очакването, с които тръгва, винаги завършват с разочарование и болка. Другият не е това, което трябва да бъде. Така се създава поредната тревога и разочарование. За него животът е едно постоянно разпятие. По този начин възниква и онова желание – да се свърши всичко, да се сложи край на мъките му. Участта на Вутимски е жребият на онези, които нямат избор. Но дори паднал на това дъно, което му е отредила съдбата, той ще намери сили и да се пребори с нея. Той ще я приеме и тъкмо с нея ще присъства в живота и ще победи хаоса и абсурдността.
„Не съм затворен кръг” – ще сподели Вутимски в свое стихотворение и това е неоспорим факт, защото поетът преживява непрекъснати обрати, променя се, пада и става, за да продължи напред, за да продължи да живее. Побеждава меланхолията, заразата и лудостта, неврастенията, пиянството, раздвоенията и угризенията – те са вече отминал период. След кошмарните гърчове на плътта настъпва празникът на душата му – пречистена и витална. Най-после тя се радва на истинска почивка. Преодолял всички страхове от миналото, поетът не се нуждае от нищо повече. Защото той постига своето равновесие със себе си и живота, защото в живота има природа, небе, звезди, слънце и най-вече изкуство. А изкуството е безсмъртно, безсмъртен е и неговият създател.
Няма коментари:
Публикуване на коментар