НАЦИОНАЛНАТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ „ЙОРДАН ЙОВКОВ – МЪДРИЯТ МЪЛЧАЛИВЕЦ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА“, ПОСВЕТЕНА НА 135 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ, проведена на 29 и 30 септември в Дом-паметник „Йордан Йовков" – Добрич
МЪЛЧАЛИВИЯТ
СТРАДАЛЕЦ ИВАН БЕЛИН
Иван Белин се нарежда
тихо и някак си незабележимо сред мълчаливите страдалци Сали Яшар, Нонка,
Другоселеца... Неговото присъствие не е явно в тази любима на автора група от
персонажи, защото предимно свързваме овчаря, убиец на вълчицата, с греха. Това
е така поради Йовковото ясно и преднамерено внушение чрез заглавието на разказа
„Грехът на Иван Белин”. Ще си позволя обаче да се усъмня, че идеята за греха,
към която този надслов насочва, е единствената в проблемно-естетическото съдържание на
творбата.
Видно е, без да се правят
задълбочени анализи, че много от заглавията на творбите на Йордан Йовков са
емблематични, внушаващи образни представи. И тогава, когато авторът не може да
открие сполучливо поетично название на разказа със съществуващите думи в
българския език, той измисля нова дума със арабски и латински заемки – “Албена”. Ако използвам една игра на
думи, може да кажем – Албена се превръща в емблема. Така разказът “Албена” става част от поредицата
творби със заглавия символи, заглавия емблеми: “Грехът на Иван Белин”, “По жицата”, “Белите рози”, “Песента на колелетата”, “Русалска нощ”, “Дрямката на Калмука” и още много
други .
Тези емблематични и
образни метатекстове отвеждат към един от смисловите пластове в текста. Творбите
на Йордан Йовков обаче никога не са еднопластови; зад едно смислово ядро
откриваме второ, трето... Така осъзнаваме, че в разказа “По жицата” героите разговарят и мечтаят
да видят бялата лястовица – това е външната наративна линия, но под нея има
скрита същностна смислова нишка – безкрайната жица между всеки два телеграфни
стълба, на която кацат черни лястовици. Смисълът на творбата не се съдържа
толкова в концепта за бялата лястовица – символ на надеждата. Моканина лъже, че
я е видял, а Гунчо се съмнява, че съществува. Скритото послание е, че
страданието е безкрайно и черните лястовици като символ на това страдание
съпътстват пътя на потъналите в мъка хора. Неслучайно текстът завършва с
болезненото откровение на Моканина: “Боже,
колко мъка има на тоя свят, Боже”. Така че в този разказ заглавието отвежда към
дълбинния и фундаментален смисъл за страданието и (съ)страданието.
По подобен начин, в
обсъдената вече творба – “Песента
на колелетата”, подтекстовото внушение е за страданието и състраданието на
майстора и за любовта, която преобразува страданието в необикновено творчество.
Заглавието “Грехът на Иван Белин” съдържа в себе
си само един от проблемите в художествения свят на творбата. Другият, въплътен смисъл, е дълбоката и
несподелена мъка на овчаря и на неговата съпруга, баба Бяла. Тук отново
намираме общата концептуална идея, присъстваща в голяма част от Йовковото
творчество – тази за страданието и състраданието. Те са устойчиви
характеристики на човешката душа, които дават възможност да се поставя и
обсъжда битието в универсален смисъл. Те са и едни от големите културни екрани,
на които се презентират вечните драми на човека и неговото отпадане от света.
По силата на традицията и
предимно поради следването на един шаблон критиката на творбите на Йовков се
съсредоточава предимно върху проблема за хуманизма. Човеколюбието безспорно е
важно смислово ядро в неговото концептуална система, присъства в цялото му
творчество и е претворено от различни ракурси. Така например Серафим проявява
състрадание към мъката на Павлина и със своя ангелски жест й дарява дълго
спестяваните пари, за да лекува мъжа си. Състрадателни са постъпките на
Моканина, на Сали Яшар, на селяните (макар и временни) към другоселеца, на
Аничка, на дядо Сидер.
Преди да интерпретирам
страданието в разказа “Грехът на Иван Белин”, ще потърся проблемно-естетически сходства между
тази творба и разказа “Песента
на колелетата”. Този междутекстови прочит се налага, за да се представят, от
една страна, трайният творчески интерес на Йовков към дълбоката мъка в душата
на човека и от друга – използването на оригинален модел на наратива при проследяването
на постъпките на двата персонажа. Общият мотив в разглежданите текстове е
таеното и несподелено страдание на Иван Белин и Сали Яшар, всеки, от които
скърби за двама мъртви синове. Друга сходна черта намирам в това, че главните
герои притежават рядко срещани способности.
Овчарят Иван Белин е един
от Йовковите образи на другостта, които са способни да разчитат знаци. Нека да
си припомним как започва разказът “Грехът
на Иван Белин”: “Иван
Белин обичаше да се вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в него, да го
проумее. Инак нямаше да има славата, към която и той сам не беше равнодушен, че
е човек, който вижда знаци, открива поличби и казва пророчества, които се
сбъдват”. Ако се опитам да обединя чертите на тези странни Йовкови персонажи,
ще се получи един човек, който носи особена чувствителност, човек – страдалец,
стоящ близо до Бога. В поведението му има нещо свръхчовешко. Неговата
прорицателска, знахарска дарба е белязана със символен знак, това е
надареността да се прозре същността на явленията и нещата отвъд видимата
реалност, да се обясняват загадките и смислите, да се прекосяват границите и да
се пребивава в ирационалното пространство.
Обща типологична черта в
композицията на двете творби е последователното и дискретно внушение за страданието, което
носят в душата си двата персонажа. Ако в разказа “Песента на колелетата” белетристът е
дискретен при пресъздаването на страданието на Сали Яшар, то в творбата „Грехът
на Иван Белин” може да се каже, че е още по-въздържан при внушението на кризата
в душата на овчаря. С откъслечни изречения, вмъкнати умело и ненатрапчиво в
текста, авторът създава усещането за неговата мъка, за една изострена
чувствителност и болезненост в погледа му към света. В случая на окръжаващия го
микросвят – гората, полето, бялата вълчица. Едва в края на разказа се досещаме,
отново по индиректен начин, чрез плача на баба Бяла, че причината на
страданието му, което дълбоко таи в себе си, е убийството на синовете му на
бойното поле.
Йовков не анализира тъмните кътчета на човешката психика като
Георги Райчев и не описва драмата на отчуждението у човека като Константин
Константинов. Той показва страданието и чрез различни образи и знаци създава
представата за него. Според Юлия Николова: “Йовков е магьосник на словото. Той обича да оставя
скрити знаци, а всеки негов израз провокира към свобода и желание за собствен
прочит, като превръща написаното в безкраен диалог с читателя, независимо от
възрастта и времето, в което, чрез което или за което той живее”
(Николова 2019: 363).
Както и в другите
разкази, за които стана въпрос по-горе, където страданието е основно смислово
ядро, така и в творбата “Грехът
на Иван Белин” то не е изведено на преден план в наратива. Основната сюжетна
линия повествува за убийството на бялата вълчица и за залавянето на нейните две
вълчета. Разказът започва през оптиката на неотклонния поглед на овчаря към полето, където бяга вълчицата. При
внимателен прочит не може да не забележим, че във всяко от първите четири
изречения присъства глагол, изразяващ съзерцание: Иван Белин “се вглежда във всяко нещо”, “вижда знаци”, “пак гледа нещо”, “бялата вълчица, която беше виждал и
друг път”.
Началото на разказа “Грехът на Иван Белин” провокира възникването
на няколко въпроса: Защо героят дълго време е съсредоточен върху бялата
вълчица? Какви знаци вижда в този неин бяг? Той е дотолкова погълнат от това
действие, че дори забравя да върши своята привична работа. На два пъти в текста
се среща едно и също изречение “Тръгна
да догони стадото си”, с което Йовков фокусира вниманието върху това, че не
грижата за овцете го поглъща изцяло. За Сали Яшар също работата, която върши,
не е най-важното в неговия живот. Белетристът пише: “Никакви увещания, никакви молби не
можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа,
колкото и бърза да беше тя”. Иван Белин се отдава на съзерцание и то му помага
да разбере, че вълчицата има малки. Макар че достига до това откритие, наблюдавайки,
овчарят всъщност с вътрешните си сетива, със своята болезнено-изострена
чувствителност усеща майчинската, почти човешка загриженост на вълчицата за
рожбите й. Образът на майката има ключова роля, чрез него се откроява
ситуацията на криза и душевна болка. В края на разказа ще се появи друга майка
– баба Бяла, също въплъщение на страданието. Двата образи в повествованието са
образи двойници, чрез които Йовков уплътнява внушението за болезнените чувства
в душата на Иван Белин. В този смисъл Марияна Бийелич
заявява: “След самото убийство, като носителки на разпознаването на
майчинския характер на вълчицата, тоест гледната точка, която предлага
по-задълбочено разбиране на вълчицата, се появяват образите на селските жени,
които самите са майки, сред които е и жената на Иван Белин, която в болката си
и клеветите си съзира в малките на вълчицата двамата си сина, загинали във
войната, чрез което се намеква за схващането за една по-задълбочена обединяваща
същност на убийственото насилие, свързано с демонизирането или унищожаването на
другия – както военното насилие, така и убийството на вълчицата майка и
потвърждава стойността на милосърдието” (Бийелич 2017: 393).
Овчарят изоставя стадото
си, за да съпреживява мъчителните усилия на вълчицата да намери храна за своите
малки. Майчинският инстинкт я подтиква да напада овцете посред бял ден, да
забрави са своето спасение, когато кучетата я гонят и да “мишкува” – “най-недостойния лов за един вълк”.
Ето как Йовков създава последователно и ненатрапчиво представата за страданието
на Иван Белин. Най-напред е казано, че в очите му “сякаш има сълзи”. Както в музиката,
подобно на талантлив композитор, белетристът ще развие мотива за очите и
изразената в тях мъка. В сцените, свързани с наблюдението на вълчицата е
вмъкнато и съпреживяване на майчинското страдание от героя: “И това, което Иван Белин никога не
можеше да забрави, беше тоя поглед и тия очи, на които липсваха само думи. В тях
нямаше страх, нямаше грижа за себе си, нито за нищо, което беше наоколо. В тях
гореше само огънят на друга болка, дълбока и скръбна. Някой сякаш с ръка стисна
сърцето на Иван Белин и той разбра всичко: тия очи и тая мъка в тях му бяха
познати. Това бяха очите на всяка майка, все едно дали тя е човек, или звяр”.
Разгръщането на мотива за очите завършва
с потресаваща картина: “На
земята, просната и вкоченена, лежеше вълчицата. А до нея, близо до увисналите и
гърди, стояха вълчетата. Едното спеше, другото беше право. И това, което беше
будно, се обърна и загледа Иван Белин със сините си като мъниста очи. Ръката на
Иван Белин затрепера и газеничето заподскача”.
Иван Белин мълчаливо и болезнено страда,
защото е извършил грях. Истинското и постоянното му страдание обаче е друго –
това е страданието, произтичащо от убийството на двамата му синове. Мъката в
очите на вълчицата майка, плачът на баба Бяла, погледът на вълчето, всичко
това асоциативно подсказва душевното страдание
на бащата: “Той
подига очите си към звездите, но сега не търси в тях знаци и поличби, а му се
струва, че вижда очите на бога. Мисълта му се връща пак към вълчицата”.
Най-прекият път към Бога
преминава през страданието. Богът е свързан знаково с емоционалните рефлексии,
в смисъл, че героят се откъсва от един свят, в която има съдбовни липси и който
е изпълнен с повсеместна мъка. Иван Белин е достоен да види божиите очи, защото
е страдалец и защото изпитва състрадание, което е едно от най-великите
християнски добродетели. Както при Сали Яшар, така и при него страданието се
превръща в (със)традание, но това само е в началото на наратива. Посредством
двамата герои Йовков представя противоположни проявления на голямата и
всепоглъщаща мъка. За разлика от Сали Яшар, при когото любовта преобразува
страданието в състрадателен жест – правенето на каруци, Иван Белин отива в
кръчмата и под влияние на алкохола изгубва човешките си качества. Той се
превръща в животно, показано символно посредством лазенето на четири крака,
когато се прибира вкъщи. Смисловото обвързване на животното, животинското и
човешкото още веднъж по сполучлив естетически начин е използвано от разказвача,
за да се внушат определени представи. Една, от тях е, че овчарят извършва
непростим и нечовешки грях над бялата вълчица майка пиян и провокиран от
Чубрата.
Йовков не заявява
директно, че Иван Белин отвива в кръчмата, защото страда, а просто отбелязва,
че го зове “тайнствен
глас”. Читателят е поставен в творческа ситуация да тълкува значението на
думите и да “дописва
текста”
според Ролан Барт. Белеристът наистина не дава точен и пряк отговор за
причината, поради, която овчарят отива в кръчмата, но с цялостната атмосфера в
текста, с умело вмъкнати думи и знаци, той асоциативно ни кара да мислим, че “тайнственият глас” е дълбоко спотаеният
глас на страданието.
Въз основа на този прочит
ще направя следните обобщения:
Страданието е възможност
да мислим за липсите в живота.
Страданието е възможност
да говорим за състраданието и греха.
Страданието е възможност
да четем знаци и подтекст.
Страданието е възможност
да съпреживяваме човешките безпокойства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар