Никола Бенин
Ботевото творчество е малко по обем, но е необхватно по
отношение на размислите, които провокира у толкова поколения българи.
Многопосочна и многопластова е поезията на Ботев. Затова всяко поколение
изживява тази поезия.
Не са много ключовите думи в лириката на поета. Сред тях е
песента. За Ботев това е многозначно понятие, което побира в себе си
песента-плач, песента-любов, юнашката песен на гората, песента-родова памет и
завещание към поколенията, както и песента-път от смъртта към безсмъртието.
Проследяването на двадесетината стихотворения на поета,
писани между годините 1867-1875, ни разкрива многозначността на песента в
Ботевата лирика. Родината за този поет-бунтовник не е само “бащино огнище” , а мястото, където ще се
води битката за “свобода или смърт юнашка”.
Защото робът е решил да отстоява личната и националната си свобода.
Тежко и дълго е било робското тегло. То е родило песента-плач. Плаче майката: “ти ли си, мале, тъй жално пела”/”Майце си”/,
плаче с песен жетварката “нейде в
полето” /”Хаджи Димитър”/, пеят тъжните робини: “Жътва е сега!…Пейте, робини,
тез тъжни песни!” /”Хаджи Димитър”/. Песента-плач е намерила своето място и в
духовното пространство на Ботевия лирически герой: “…а сам аз за тегло да пея,/ за тегло, дядо,
сюрмашко…”/”Хайдути”/. Превзела робските души, тази песен е разширила своите
измерения и е обхванала природата: “Зимата пее свойта зла песен…” /”Обесването
на Васил Левски”/. И както жестокото
робско минало и настояще, така и липсата на бъдеще за роба ражда песента-плач:
“…приказки за стари времена и песни за нови теглила” /”До моето първо либе”/.
Песента-плач е тъжна, в нея се оглеждат страданията на
робските души. Но до всяко страдание върви надеждата. Тази надежда ще открием в
юнашката песен. Народното творчество, което е най-стойностният учител на Ботев,
му е завещало много образци в това отношение. Като се започне от
хиперболизирания от народа образ на Крали Марко и се стигне до юначния Индже,
за когото плаче гората и “на гората листата”. Образът на Балкана, който пее
“хайдушка песен” , се е превърнал за Ботев в символ на жаждата за свобода на роба.
Тази песен повдига духа на народа по сборове и по седенки:
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна – запея
песни юна’ки, хайдушки,
песни за вехти войводи /”Хайдути”/
Либето ще чуе тази песен: “…но чуйш ли как пее гората?”/”До
моето първо либе”/ и ще разбере, че
дългът и любовта трудно могат да съжителстват в едно единствено човешко сърце,
дори и ако то е “сърце мъжко, юнашко”.
Майката ще чуе юнашката песен за своя син и трябва да преглътне сълзите
си:
Ти излез, майко, послушай
със моите братя невръстни
моята песен юнашка –
защо и как съм загинал. /”На прощаване”/
Песента-любов в стихотворението “До моето първо либе” е
видяна през призмата на една разкъсана от вътрешни противоречия душевност.
Дългът фокусира всички любови на Ботевия лирически герой и отразявайки ги, той
очертава неговия път. Затова либето трябва да остави “тая песен любовна”, да не влива “в сърце отрова”. Защото за Ботев либето, майката и бащата са
част от родината, а поетът е подчинил любовта към най-близките си същества на
дълга към отечеството.
Към бъдните поколения Ботев отправя своята песен-памет:
песента ще се понесе
по гори и по долища –
горите ще я поемат,
долища ще я повторят /”Хахдути”/
Природата, идващите поколения ще поемат посланието на поета,
който съзря личната си свобода в саможертвата за отечеството и превърна песента
в път от смъртта към безсмъртието:
Тоз, който падне в бой за свобода,
Той не умира, него жалеят
Земя и небе, звяр и природа,
И певци песни за него пеят. /”Хаджи Димитър”/
Няма коментари:
Публикуване на коментар