Мигел де Сервантес - „Дон Кихот“: Критически прочит

НИКОЛА БЕНИН

АВТОРЪТ 

Мигел де Сервантес Сааведра (1547- 1616) е най-известният представител на Ренесанса в Испания и един от най-значителните писатели в цялата история на западноевропейската литература. Животът му е пълен с динамика и авантюри, изцяло в духа на епохата, към която принадлежи. Роден през 1547 г., той учи в йезуитско училище. Пътува до Италия като участник в дипломатическа визита, участва в знаменитата битка при Лепанто, където според легендарни биографични разкази изгубва лявата си ръка, „за чест на дясната“, както обича да казва самият той. Впоследствие участва в нови военни кампании, пленен е, когато на връщане към Испания галерата, на която пътува, е нападната от алжирски корсари. По време на пленничеството си в Алжир Сервантес започва да пише. След освобождаването му Сервантес работи като събирач на данъци за Непобедимата армада. Ражда му се извънбрачна дъщеря, встъпва в брак с друга жена, попада на два пъти в затвора за злоупотреби и неплатени данъци. Бил е арестуван и по обвинение в убийство, но освободен поради липса на доказателства. Целият му живот може да бъде характеризиран като несекваща борба с несгодите, а също и като серия от противоречия - увлечения и разочарования, дръзновени начинания и униние, успехи и провали, великодушие и дребнавости. В личността на Сервантес има нещо, което при цялото несъвпадение на факти води към съпоставката й с фигурата на Дон Кихот, най-забележителното творение на писателя. Сервантес започва писателската си кариера късно. Той пише много и в най-разнообразни жанрове - по собствените му думи „от плебейска дързост“. Най-интензивно публикува от 1613 г. нататък. Последната му книга - „Персил и Сигизмунда“, в посвещението на която си взема сбогом със своите читатели, е подписана за печат едва три дни преди смъртта му на 23 април 1616 г. Поетичните опити на Сервантес са в модните за тогавашния момент жанрове - сонети и балади. Писани, за да удовлетворят вкусовете на публиката, те не представляват особено литературно постижение. По-успешни са опитите му в драматургията, тъй като поне две от пиесите му - „Обсадата на Нумансия“ и „Алжирски нрави“, се радват на добър интерес и до наши дни. Талантът на Сервантес е най-вече в областта на прозата. Незавършеният му роман „Галатея“ (1585) е една от най-популярните книги на времето заради убедителния психологически анализ, който прави на героите си. Значителна роля изиграва и книгата му, озаглавена „Поучителни новели“ (1613). В нея писателят се показва като изявен майстор на новелата - един от определящите жанрове в ренесансовата литература, който свързваме най-вече със знаменитата книга на Бокачо „Декамерон“. Специфично за книгата на Сервантес е, че за разлика от типичните за епохата новелистични сборници тя има относително малък обем (съдържа само 12 новели) и че въпреки характерното за времето непрестанно заимстване на фабули сюжетите му са напълно оригинални. Пак в противоречие с преобладаващите тенденции в новелите на Сервантес еротичният елемент е слабо за¬стъпен и изключително деликатно поднесен.  

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО 

„Дон Кихот“ (ПЪЛНОТО заглавие е „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“) е найзначителното произведение на Сервантес и една от вечните книги на западноевропейска¬та литература. Книгата има интересна творческа история. Първата й част излиза през 1605 г. Почти десет години писателят не издава втората част, докато в 1614 г. се появява апокрифно продължение на романа. Анонимният автор, подписал се като „Авелянеда“, грубо изопачавал замисъла на романа и директно отправял подигравки към автора на „Дон Кихот“. Мобилизиран от предизвикателството, Сервантес довежда докрай замисъла си и пуб¬ликува втората част през 1615 г.

 СЮЖЕТЪТ 

Действието на романа се развива през XVII век. Основното му съдържание са авантюрите на идалгото Алонсо Кихана, който, умопобъркан от четенето на рицарски романи, решава, че самият той е рицар, и се впуска в приключения под името Дон Кихот. Другият постоянен участник в събитията е селянинът Санчо, на когото е отредена ролята на оръженосец. Първоначално Санчо гледа на злополучните начинания на господаря си от позицията на трезвия практицизъм и това води до спорове между двамата. Ентусиазмът на Дон Кихот обаче взема връх и приключенията продължават, едно от друго по-безумни. Той се сражава със стадо овце, които му се струват вражески пълчища. По време на нощуване в запустяла странноприемница се хвърля срещу меховете с вино, въобразявайки си, че капещото от тях вино е кръв. Всеки път, когато реалността го кара да види заблудата си, Дон Кихот намира обяснение за своята грешка в намесата на зли магьосници. Междувременно близките на Дон Кихот започват да се тревожат за него. Свещеникът и селският бръснар го откриват и като му казват, че Дулсинея, обявена от него за „дама на сърцето“, се нуждае от помощта му, го уговарят да влезе в една клетка, която натоварват на каруца, за да го откарат у дома. Икономката и племенницата му са радостни от завръщането му, но Дон Кихот е разтревожен и потиснат. Дон Кихот се възстановява, но съзнанието му остава помрачено. След известно време той отново тръгва да странства, придружен от Санчо. Отначало двамата тръгват към Тобосо, за да намерят прекрасната Дулсинея, която никой от тях не е видял с очите си. Като мисли, че господарят му е толкова побъркан, че би приел каквото и да е за истина, още при среща с първата селска девойка Санчо убеждава Дон Кихот, че това е истинската Дулсинея. Дон Кихот вижда, че срещнатата е обикновена селянка, но убеден от думите на Санчо, решава, че злите магьосници са я направили толкова непривлекателна. След множество приключения Дон Кихот пристига в един херцогски замък. Там вече са чували за неговите невероятни подвизи и решават да направят госта си за смях. Херцогът и жена му се преструват, че вярват на разказите на Дон Кихот за това, че е благороден рицар, и го молят да спаси изпаднала в беда девойка. Подготвя се спектакъл, който за организаторите е просто комедия, докато за Дон Кихот е истинско, смъртноопасно изпитание. На слугите също е наредено да участват в играта. Като кулминация на спектакъла минава процесия с прекрасни нимфи и ужасни магьосници. Казват на Дон Кихот, че Дулсинея може да бъде разомагьосана, ако Санчо доброволно понесе триста удара с камшик. Уплашеният Санчо измолва разрешение сам да определи кога да изтърпи наказанието. Херцогът изпълнява обещанието, което Дон Кихот е дал на Санчо, и обявява оръженосеца за губернатор на остров. Преди Санчо да встъпи в длъжност, Дон Кихот му дава съвети как да управлява. Въпросният „остров“ е малко селце във владенията на херцога, където е заповядано да се подчиняват на новия си господар. Въпреки своята необразованост, като демонстрира ум и находчивост, Санчо се справя успешно със задълженията си на губернатор. Накрая, след 12- дневно управление, той излиза в оставка, като изтъква като доказателство за честността си, че е напуснал поста си толкова беден, колкото е бил, когато го е получил. След дълга поредица неблагополучия Дон Кихот бива насилствено отрезвен от манията си. Облечен в рицарски доспехи, младият му съселянин Самсон Караско го предизвиква на дуел, като поставя условието онзи, който бъде победен, да се подчини безпрекословно на волята на победителя. Самсон побеждава и повелява Дон Кихот да отиде у дома си и да не хваща оръжие в продължение на една година. Дон Кихот сдържа дадената дума, но е съсипан душевно и се разболява. Прикован към леглото, той за огромна изненада на околните изведнъж става напълно нормален. Санчо убеждава господаря си да оздравее по-бързо, за да продължат търсенето на Дулсинея, но Дон Кихот, превърнал се вече отново в предишния Алонсо Кихана, упреква Санчо за непомерните му фантазии и след като прави завещанието си. издъхва в мир и спокойствие. 

ЖАНРЪТ

 „Дон Кихот“ е роман. Романът е голямо по обем епическо произведение, написано в проза, в което са представени измислени герои и събития, организирани в съгласувана история. Определяща характеристика на романовото повествование е да представя събитията така, като че ли се разгръщат в настоящето пред очите на читателя. „Дон Кихот“ е първият реалистичен роман в литературата на Западна Европа. За изграждането му Сервантес използва познатите вече видове роман - рицарския, в който се разказва за странстванията и подвизите на добродетелни рицари и за любовта им към идеалната „дама на сърцето“, и измамническо-авантюрния (наричан също пикаресков - от исп. picaro - измамник), чийто сюжет е изграден от авантюрите на ловки измамници, които с хитрост и изобретателност, използвайки наивността на другите, си набавят блага и високо положение в обществото. Докато първият тип романи рисуват идеален свят на чест и благородство, поради което са нереалистични и имат малко общо с действителността, вторият тип отразява пряко конкретното състояние на обществото в дадения исторически момент. Тъкмо опитът на измамническия роман дава възможност на Сервантес да положи странните инициативи на Дон Кихот в обстановка, която точно съответства на живота в Испания от неговата епоха. Същевременно „Дон Кихот“ е пародиен роман. Първоначалният замисъл на Сервантес е бил да напише пародия на рицарските романи. Ето защо той избира за герой идалго, побъркал се от четене на рицарски романи и започнал да се мисли за рицар. Тази начална цел на романа се осъществява чрез привидното съхраняване на характерните белези на рицарството, при което изпъква несъответствието между претенциите на Дон Кихот и действителността. И външността, и поведението на героя са само карикатура на рицаря. Несъответни на идеята за рицарството са и възрастта на Алонсо Кехана, и физиката му, и снаряжението, и дръгливата кранта, която той назовава с тържественото име Росинант. Пародия на рицарството са и героичните авантюри на героя, при които винаги се стига до разминаване между намерение и резултат. Отношението на Сервантесовия роман към рицарските романи обаче е нееднозначно. Обичайно се твърди, че след „Дон Кихот“ вече никой повече не е писал рицарски романи. Също така е вярно обаче, че тъкмо благодарение на „Дон Кихот“ идеята за рицарството и представата за рицарските романи съществуват и до днес - както чрез пародийния си образ, така и в образцовия си вариант, защото самият Дон Кихот изживява авантюрите си като истински рицар.

 КОМПОЗИЦИЯТА 

Романът „Дон Кихот“ има сложна композиция. Всяка от двете му части е разделена на значителен брой глави, като главната сюжетна линия, свързана с приключенията на Дон Кихот и Санчо, се преплита с множество допълнителни истории. Действието в романа е представено основно като серия от епизоди. Ето защо композицията на романа може да бъде определена като епизодична. 

ГЕРОИТЕ

 Сюжетът на „Дон Кихот“ е организиран основно около отношенията между рицаря и неговия оръженосец, които са модификация на мотива за господаря и слугата. Първоначалната представа, която повествованието гради, е за контрастно противопоставяне на двамата, което се провежда на всевъзможни нива. Дон Кихот и Санчо са противопоставени като външност и физика, като поведение и реч, а също и като тип световъзприемане. В двойката герои се сблъскват мечти и действителност, идеализъм и практицизъм, сън и безсъние, живот в миналото и живот в настоящето, поезия и проза. Впоследствие обаче решаващо става движението в отношенията между двамата, промените, които всеки от тях претърпява в хода на събитията. В съжителството си със Санчо Дон Кихот започва да проглежда за действителността, докато Санчо, от своя страна, под влияние на Дон Кихот постепенно заменя доводите на практицизма с високите аргументи на идеализма. От двамата по-устойчив се оказва Санчо, защото, здраво стъпил на земята, той никога не губи окончателно стабилността си, независимо от това колко примамлива е някаква мечта. Дон Кихот, от друга страна, лишен от илюзиите, които като крил е му помагат да се носи високо над грубата реалност, при лишаването му от тях сякаш пада и неподготвен за грубото съприкосновение с действителността, загива. Така успешният приносител на високи идеали се оказва практичният Санчо . Но пък единственият му шанс да влезе в досег с тези идеали, е срещата му с Дон Кихот. По този начин всеки от двамата герои се оказва немислим без другия. Логиката в развитието на двойката герои утвърждава идеята, че най-положителната човешка нагласа е трезвото, здравомислещо отношение към света, което обаче да бъде извисено от идеала, надхвърлящ границите на неамбициозната разумност и делничния практически опит. 

ТЕМИТЕ 

В „Дон Кихот“ присъстват някои от най-устойчивите теми на западноевропейската литература. Рицарските странствания на Дон Кихот могат да бъдат видени и като реализация на темата за пътя и пътуването. Ето защо редом с останалите си характеристики „Дон Кихот“ е и роман на пътуването. Сервантес използва една от най-характерните прояви на темата за пътя в средновековната литература - като рицарско странстване. Едновременно и светска авантюра, и възможност за духовно усъвършенстване, странстванията на рицаря представят най-цялостно средновековните представи за пътуването като възможност за изграждане на човешката личност. В „Дон Кихот“ традиционната тема е интерпретирана като проява на личностната свобода и на действеността като духовно дирене и като стремеж към са мопознание. А също и като изпитание, като борба в името на справедливостта и на идеала. Особено важно значение има темата за лудостта. Представена чрез Дон Кихот, тя е основен проблем при тълкуването на романа. Поведението на героя дава основание да го смятат за луд. Същевременно в ред случаи той разсъждава и постъпва напълно разумно. Ето защо повечето интерпретации на романа се съсредоточават върху въпроса луд или мъдрец е Дон Кихот. Лудостта му е удивителна с това, че той е едновременно и умопобъркан, и здравомислещ, като граница между тези две състояние не съществува. Обяснение за това странно поведение може да се търси в особеното световъзприемане на Дон Кихот. Образът на света в съзнанието на героя не съвпада с реалността. Той не прави разлика между литература и действителност, но също така често обърква единичното с общото, причината със следствието. Той е влюбен в Дулсинея не защото действително се е влюбил в нея, а защото според романите, които е чел, на рицаря е присъщо да има дама на сърцето. Пак по същата логика Амадис Галски е за него не просто рицар, а единственият и несравнимият рицар, самата същност на рицарството. Лудостта на Дон Кихот има и своите философско-психологически основания. В нея първично се проявява човешкият рефлекс да браним илюзиите си дори когато сме вече уверени в тяхната несъстоятелност. Упорството му да живее в света на рицарството дори когато прозира в дълбокото несъответствие между този измислен свят и действителността, всъщност отразява необходимостта ни да поддържаме съзнателно някаква илюзорна представа за живота си, която не ни лишава окончателно от трезвия поглед към нещата, но пък ни дава сила да ги понасяме и да съжителстваме с тях. В този си аспект лудостта на Дон Кихот се представя като фундаментална житейска мъдрост. Друга тема, която играе определяща роля в съдържанието на романа, е за господаря и слугата. Неразделната двойка на рицаря и неговия оръжиеносец е образцова реализация на традиционната фигура на сдвоените образи, чрез които литературата поставя на обсъждане някои от най- основните човешки проблеми, между които тези за властта и подчинението, за междуличностните отношения и за природната несъстоятелност на социалните роли. Дон Кихот е един от вечните образи на световната литература. Съществуват многобройни негови интерпретации в най-различни изкуства. Между музикалните реализации на мотива най-известни са балетът „Дон Кихот“ от Минкус и едноименната опера на Жул Масне, на премиерата на която ролята на идалгото е изпълнил легендарният певец Фьодор Шаляпин. Многобройни са живописните и скулптурните изображения на Дон Кихот (заедно със спътника му или без него). Особено впечатляващи са илюстрациите на Салватор Дали към романа и паметникът на Дон Кихот и Санчо в Мадрид.