"Справяне с живота по време на Тридесетгодишната война (1618–1648)" от Сигрун Хауде (Coping with Life during the Thirty Years’ War (1618-1648) by Sigrun Haude )

 Никола Бенин

В основата си Справяне с живота по време на Тридесетгодишната война (1618–1648) изследва как хората са се опитвали да оцелеят в Тридесетгодишната война, от какви ресурси са черпили и как са се опитвали да осмислят това. Богат гоблен от истории изважда наяве травмата на съвременниците, както и неумолимите инициативи на жени и мъже за спиране на негативните последици от войната. Чрез тези близки планове Сигрун Хауде показва, че преживяванията по време на Тридесетгодишната война са били много по-разнообразни и често по-объркващи, отколкото може да улови директната сюжетна линия на насилие и разрушение. Животът по време на Тридесетгодишната война не беше хомогенна долина на мрак и обреченост, а многостранна история, която често беше сърцераздирателна, но понякога и възвисяваща.

"Хенри V" от Улям Шекспир ("Henry V" by William Shakespeare)

 Никола Бенин

In Shakespeare's "Henry V," we don't find brooding princes grappling with existential angst. Instead, we meet a young king burdened by a nation's expectations, rising to the challenge of war and leadership in a whirlwind of ambition, political intrigue, and battlefield glory. Prepare for a journey on England's turbulent seas, where the weight of the crown clashes with the echoes of youthful recklessness.

From tavern brawls to royal halls: Prince Hal, once known for his riotous escapades in London's Eastcheap, ascends the throne as Henry V. He casts aside his former self, embracing the mantle of responsibility with resolute determination. But whispers of doubt linger amongst the court, questioning his ability to lead a nation into war against France.

Claiming a crown across the sea: Fueled by his father's dying wish and a desire to prove his legitimacy, Henry launches an audacious campaign against France. The journey across the Channel is fraught with peril, both internal and external. Conspiracies simmer within the English camp, while the French court throws elaborate challenges and taunts Henry's resolve.

A king forged in fire: On the battlefields of Agincourt, Shakespeare lays bare the brutal realities of war. Henry rallies his outnumbered troops with stirring speeches, transforming from king into a man amongst men, sharing their hunger, fatigue, and fear. His victory, a testament to his leadership and the resilience of his soldiers, reshapes Europe's political landscape and solidifies his reputation as a formidable warrior.

Beyond the battlefield: But "Henry V" is more than just a chronicle of conquest. Shakespeare delves into the human cost of war, exploring the emotional toll on both victors and vanquished. Henry's triumphant return is tinged with melancholy, as he grapples with the burdens of leadership and the sacrifices made in his name.

Courting both power and love: Amidst the din of war, a delicate dance of diplomacy unfolds. Henry's courtship of Princess Katharine of France offers a glimpse into the political negotiations that underpin military victories. While initially resistant, Katharine discovers hidden depths in the warrior king, leading to a union that promises to bridge the gaps between two warring nations.

Legacy etched in history: The play ends with a celebration of Henry's achievements, yet a shadow of doubt lingers. Shakespeare, ever the pragmatist, reminds us that victory is transient, fame fleeting, and even the most celebrated kings must face the inevitable passage of time.

"Henry V" is a captivating exploration of power, duty, and the transformative power of responsibility. It paints a nuanced portrait of a man thrust into leadership, forced to reconcile his youthful past with the demands of his crown. So, embark on this journey with Henry V, witness his triumphs and struggles, and ponder the questions that echo through the centuries: what makes a true leader, and at what cost do we claim victory?

В "Хенри V" на Шекспир не откриваме мрачни принцове, които се борят с екзистенциалния страх. Вместо това срещаме млад крал, обременен от очакванията на нацията, изправящ се пред предизвикателството на войната и лидерството във вихъра на амбиции, политически интриги и слава на бойното поле. Подгответе се за пътуване в бурните морета на Англия, където тежестта на короната се сблъсква с ехото на младежкото безразсъдство. От сбивания в таверните до кралските зали: принц Хал, някога известен с буйните си приключения в Ийстчип в Лондон, се възкачва на трона като Хенри V. Той захвърля предишното си аз, прегръщайки мантията на отговорността с решителна решителност. Но сред двора се носят шепоти на съмнения, поставящи под въпрос способността му да поведе нация във война срещу Франция. Претенции за корона през морето: Подхранван от предсмъртното желание на баща си и желанието да докаже своя суверенитет, Хенри започва дръзка кампания срещу Франция. Пътуването през Ламанша е изпълнено с опасности, вътрешни и външни. Конспирациите кипят в английския лагер, докато френският двор хвърля сложни предизвикателства и се подиграва с решимостта на Хенри. Крал, изкован в огън: На ​​бойните полета на Agincourt Шекспир разголва бруталните реалности на войната. Хенри събира превъзходните си войски с вълнуващи речи, превръщайки се от крал в човек сред хората, споделяйки техния глад, умора и страх. Неговата победа, доказателство за неговото лидерство и издръжливостта на неговите войници, прекроява политическия пейзаж на Европа и затвърждава репутацията му на страхотен воин. Отвъд бойното поле: Но „Хенри V“ е нещо повече от просто хроника на завоеванията. Шекспир се задълбочава в човешката цена на войната, изследвайки емоционалните жертви както на победителите, така и на победените. Триумфалното завръщане на Хенри е обагрено с меланхолия, докато той се бори с бремето на лидерството и жертвите, направени в негово име. Ухажване както на властта, така и на любовта: Сред глъчката на войната се разиграва деликатен танц на дипломацията. Ухажването на Хенри за френската принцеса Катарин дава поглед върху политическите преговори, които са в основата на военните победи. Въпреки че първоначално се съпротивлява, Катрин открива скрити дълбини в краля воин, което води до съюз, който обещава да преодолее пропастта между две враждуващи нации. Наследство, гравирано в историята: Пиесата завършва с празнуване на постиженията на Хенри, но все пак остава сянка на съмнение. Шекспир, винаги прагматикът, ни напомня, че победата е преходна, славата мимолетна и дори най-прочутите крале трябва да се изправят пред неизбежния ход на времето. „Хенри V“ е завладяващо изследване на силата, дълга и трансформиращата сила на отговорността. Тя рисува нюансиран портрет на човек, който е натрапен на лидерство, принуден да примири своето младежко минало с изискванията на своята корона. Така че, тръгнете на това пътуване с Хенри V, станете свидетели на триумфите и борбите му и размишлявайте върху въпросите, които отекват през вековете: какво прави един истински лидер и на каква цена претендираме за победа?

Immanuel Kant (1724-1804) / Имануел Кант (1724-1804)

Никола Бенин

Immanuel Kant (1724-1804) was a German Enlightenment thinker who is widely regarded as one of the most important philosophers of any period. His most famous works of critical philosophy include The Critique of Pure Reason, which challenged the dominance of empiricism and rationalism in Enlightenment thought and shifted the focus of philosophy to an examination of general concepts and categories.

Kant's first publication of his own came in 1763 with his The Only Possible Ground for Demonstration of the Existence of God. Kant, even after a long career of philosophical enquiry, returned to the subject of theology in 1793 with his Religion Within the Bounds of Pure Reason. In 1775, Kant published a treatise on natural science, his Universal Natural History and Theory of the Heavens, but his first major work of philosophy came in 1781, The Critique of Pure Reason, which covered his views on the intellectual battle between metaphysics and rationalism. This was joined in 1788 by The Critique of Practical Reason, which dealt with ethics, and in 1790 by The Critique of Judgement, which covered Kant's thoughts on aesthetics.

Perhaps Kant's most significant contribution to Enlightenment thought was to challenge the hitherto dominance of empiricism, that is the reduction in importance of metaphysics based on the belief that thinkers should focus on facts and measurements which are based on sensory experience, that is, the physical world around us. Enlightened thinkers, in reaction to the long-held dominance of religious views in Western thought, had discarded many metaphysical topics as unworthy of enquiry because they believed that provable answers could never be found to certain questions like "Does God exist?" and "Why is the universe made in the way it is?" Thinkers were now looking for certainty. Kant agreed in part with this empirical approach to knowledge, but in his Critique of Pure Reason, he proposes that full sensory experience and sensation can never be fully realised; all we can do is experience aspects of "things in themselves". In other words, even the empiricists had a dubious claim to absolute certainty.

Kant believed that some knowledge must be independent of sensation, examples given include our concepts of space and time, freedom (in the sense of choice and intention), immortality, and God. These things are a priori knowledge, things that we can think about without ever experiencing them directly, things that our minds can impose upon our experiences. Indeed, Kant goes so far as to say that experience without these a priori ideas is impossible.

Имануел Кант (1724-1804) е немски мислител от епохата на Просвещението, който е широко смятан за един от най-важните философи на всеки период. Най-известните му творби по критична философия включват Критиката на чистия разум, която оспорва господството на емпиризма и рационализма в мисълта на Просвещението и измества фокуса на философията към изследване на общи понятия и категории. Първата собствена публикация на Кант идва през 1763 г. с неговата „Единствената възможна основа за доказване на съществуването на Бог“. Кант, дори след дълга кариера на философско изследване, се връща към темата за теологията през 1793 г. със своята Религия в границите на чистия разум. През 1775 г. Кант публикува трактат по естествени науки, неговата Универсална естествена история и Теория на небесата, но първото му голямо философско произведение идва през 1781 г., Критиката на чистия разум, което обхваща възгледите му за интелектуалната битка между метафизиката и рационализма . Това се присъединява през 1788 г. от Критиката на практическия разум, която се занимава с етиката, а през 1790 г. от Критиката на преценката, която обхваща мислите на Кант за естетиката. Може би най-значимият принос на Кант към мисълта на Просвещението е да оспори досегашното господство на емпиризма, тоест намаляването на значението на метафизиката въз основа на убеждението, че мислителите трябва да се съсредоточат върху факти и измервания, които се основават на сетивния опит, тоест физическия свят около нас. Просветените мислители, в отговор на дългогодишното господство на религиозните възгледи в западната мисъл, бяха отхвърлили много метафизични теми като недостойни за изследване, защото вярваха, че никога не могат да бъдат намерени доказуеми отговори на определени въпроси като "Съществува ли Бог?" и "Защо вселената е създадена по начина, по който е?" Сега мислителите търсеха сигурност. Кант се съгласява отчасти с този емпиричен подход към знанието, но в своята Критика на чистия разум той предлага, че пълното сетивно преживяване и усещане никога не могат да бъдат напълно реализирани; всичко, което можем да направим, е да изпитаме аспекти на "нещата сами по себе си". С други думи, дори емпириците имаха съмнителни претенции за абсолютна сигурност. Кант вярва, че известно знание трябва да бъде независимо от усещането, дадените примери включват нашите концепции за пространство и време, свобода (в смисъл на избор и намерение), безсмъртие и Бог. Тези неща са априорно знание, неща, за които можем да мислим, без изобщо да ги преживяваме директно, неща, които умовете ни могат да наложат върху нашите преживявания. Наистина, Кант отива толкова далеч, че казва, че опитът без тези априорни идеи е невъзможен.

„Първо българско русенско телодвижително дружество „Сокол“

 Никола Бенин

Стоян Киселков

На 12 октомври 1894 г. в Русе инициативен комитет от 10 души отправя писмена покана към видни русенски индустриалци, търговци и общественици да се включат в изграждащото се спортно дружество в града.

На поканата се отзовават 31 души и на 27 ноември 1894 г. се провежда учредително събрание на „Първо българско русенско телодвижително дружество „Сокол“. Това име е ползвала най-голямата гимнастическа организация в Чехия. Събранието приема временен устав, избира ръководство, което е конституирано с председател Ст. Н. Станев и главатари – швейцарският учител Шарл Дюванел – учител по физкултура в мъжката гимназия и Стоян Ненов Киселов – чиновник в клона на БНБ в Русе.

Към дружеството са изградени пет отдела (секции) – по гимнастика, плуване, весларство (гребане), пързаляне със ски и кънки и колоездене.

Три месеца по-късно, на 26 февруари 1895 г., дружеството приема името „Горско пиле“, за да не се дублира с името на българските ловно-стрелкови дружества „Сокол“. В народните предания соколът е наричан още горско пиле. Емблемата на дружеството е сокол с гири в краката и знаме с букви „С“ в четирите посоки, които означават – СВОБОДЕН, СМЕЛ, СИЛЕН, СНАЖЕН.

По-късно Първо русенско телодвижително дружество „Горско пиле“ става клон на съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“.

На 20 януари 1874 година в парижкия театър Théâtre de la Porte-Saint-Martin се е състояла премиерата на драмата „Двама сираци“ (Les Deux Orphelines) от Адолф д'Енери и Йожен Кормон

 Никола Бенин

150 лет назад, 20 января 1874 года, в парижском театре Théâtre de la Porte-Saint-Martin состоялась премьера спектакля по пятиактной драме «Две сироты» (Les Deux Orphelines), написанной Адольфом д'Эннери в соавторстве с Эженом Кормоном.

Пьеса и впоследствии неоднократно ставилась во многих театрах; в 1927 году спектакль по этой пьесе был поставлен в Москве: постановка называлась «Сёстры Жерар», новую редакцию по пьесе создал В. З. Масс, реж. Н. М. Горчаков и Е. С. Телешева, руководитель постановки Станиславский; одну из главных ролей Генриетты исполняла молодая актриса Ангелина Степанова

Преди 150 години, на 20 януари 1874 година в парижкия театър  Théâtre de la Porte-Saint-Martin се е състояла премиерата на драмата в пет действия „Двама сираци“ (Les Deux Orphelines), написана от Адолф д'Енери в сътрудничество с Йожен Кормон.

Впоследствие пиесата е многократно поставяна в много театри; през 1927 г. в Москва е поставено представление по тази пиеса: постановката се нарича „Сестрите Джерард“, нова версия на пиесата е създадена от В. З. Мас, режисьор. Н. М. Горчаков и Е. С. Телешева, режисьор на продукцията Станиславски; една от главните роли на Хенриета е изиграна от младата актриса Ангелина Степанова

Пирин

 Никола Бенин

Димитър и Костадин (Кочо) Молерови

 Никола Бенин

Lewis Carroll's "Alice's Adventures in Wonderland"

 Никола Бенин

Lewis Carroll's "Alice's Adventures in Wonderland" is a whimsical and imaginative tale that transcends its apparent simplicity. Here are some key aspects of the book:

1.Nonsensical Wonderland: The story takes place in a surreal and illogical world, challenging traditional narrative structures. Carroll's use of absurdity and wordplay creates a dreamlike atmosphere, emphasizing the unpredictable nature of the fantasy realm.

2. Identity and Size Changes: Alice's frequent changes in size symbolize the fluidity of identity during childhood. The Caterpillar's question, "Who are you?" reflects existential themes, inviting readers to contemplate self-discovery and personal identity.

3. Quirky Characters: The characters in Wonderland are eccentric and memorable, each representing facets of human behavior and societal norms. From the enigmatic Cheshire Cat to the tyrannical Queen of Hearts, Carroll satirizes social conventions and authority.

4.Language and Wordplay: Carroll's mastery of language, puns, and playful dialogue adds layers to the narrative. The use of language itself becomes a source of entertainment, engaging readers with clever wordplay and linguistic creativity.

5. Curiosity and Imagination:Alice's insatiable curiosity drives the narrative, encouraging readers to embrace their imagination. The rabbit hole serves as a metaphor for the entrance into the unknown, symbolizing the journey of self-discovery and intellectual exploration.

6.Dream vs. Reality:The blurred lines between dream and reality raise questions about the nature of perception. The narrative challenges the reader to question what is real and what is imagined, adding a layer of complexity to the story's interpretation.

7. Cultural Impact: "Alice's Adventures in Wonderland" has had a profound impact on literature and popular culture. Its enduring appeal lies in its ability to resonate with both children and adults, transcending age boundaries.

„Софонисба“ на Волтер

 Никола Бенин

На 15 януари 1774 г., в парижкия театър „Комеди Франсез“ се е състояла премиерата на трагедията „Софонисба“ на Волтер, написана и публикувана през далечната 1770 г. Историята на картагенската аристократка, която става съпруга на двама крале и се самоубива, за да избегне позора на римския плен, е многократно обработвана от класически драматурзи, включително французина Корней и италианците Трисино и Алфиери. Версията на Волтер няма успех на сцената и е премахната от афиша след четвъртото представление, поради което Волтер спира да пише за театъра за няколко години.

Торнтън Уолдо Бърджес (Thornton Waldo Burgess (17 януари 1874 – 5 юни 1965)

 Никола Бенин

Роден в Сандвич, Масачузетс. Като дете той работи като овчар, бере цветя и горски плодове за продажба, хваща мускатни плъхове - голяма част от това, което Торнтън наблюдава тогава, попада в книгите му. Първите си разкази писателят започва да съчинява, за да забавлява малкия си син, останал без майка. След това започва да пише колонка във вестник, наречена „Истории за лека нощ“, като измисля нова история за всеки брой. За 50 години непрекъсната работа са натрупани 15 хиляди такива истории, а самият автор е наречен „разказвачът преди лягане“. Последният си приказен разказ писателят публикува в легендарната вестникарска колона, когато е на 86 години. По книгите на Бърджис са направени карикатури, а самият той получава няколко награди, свързани както с литературното творчество, така и със заслуги в опазването на природата. Общо Торнтън Бърджис е написал повече от 170 книги, преведени на много езици по света.

Непоколебима в нравствена позиция на Антигона

 Никола Бенин

Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо покорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният ѝ образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

В хода на действието характерът ѝ се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите ѝ са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието ѝ на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпалата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главната героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

Динамичният диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето със земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката ѝ (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.

В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля, въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколебима увереност.

Тя признава без колебание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда Антигона на преден план. Положителното ѝ излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата ѝ. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера ѝ, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколебима в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколебава. И тук, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник:

Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
и без дете – от други бих го имала!

Разколебава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

В думите на Антигона се прокрадва желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени ѝ от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жребий на бог”.

Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената ѝ независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната ѝ твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила, и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота ѝ я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.

Писани и неписани закони в "Антигона" от Софокъл

 Никола Бенин

Софокъл е автор на много трагедии. Той живее и твори през V век преди Христа, когато театърът взима дейно участие в решаването на основните въпроси на времето. Типично за Софокъл е въвеждането на трети артист, с което повишава броя на присъстващите на сцената и драматичното напрежение. В драмата “Антигона” той поставя актуалния за времето въпрос, касаещ отношението между държавните и вечните, божествени закони. В своето произведение той показва как трябва да реагира човек, ако закона, който трябва да спазва, влиза в противоречие с неговите морални норми.

В драмата “Антигона” Софокъл показва чрез героите своето мнение, предава своята теза за властта. Според него държавата не е на владетеля и не народът служи на владетеля, а владетелят на народа. Той доказва, че ако властта не се съобразява с гласа на народа, ако се обявява против моралните принципи на мнозинството, ако принуждава човека да действа противно на своята съвест – то тази власт е неморална. Човекът, олицетворяван с властта, трябва да бъде гласът на своя народ и да следва неговата воля.

Трагедията “Антигона” разработва темата за законността и уважението към мъртвия, изискващо равенство пред смъртта. Основния конфликт е между царят на Тива – Креон и Едиповата дъщеря Антигона, върху която тегне родовото проклятие. Сблъсъкът между двамата всъщност е сблъсък между два взаимно изключващи се принципа: на държавността и семейството, на дълга към отечеството и дълга към кръвно близкия, написаните поведенчески правила и на изначалните божествени заповеди за почит към мъртвия. Креон олицетворява властта и реда в държавата, а Антигона – отделното, индивидуалното право, което спори и дръзко се противопоставя на властовото право. Целият драматичен сюжет е построен върху това основно противопоставяне.

Креон се появява като главно действащо лице в първи епизод на трагедията. Софокъл най-напред разгръща неговата теза за справедлива власт. Речта му пред Тиванския народ го разкрива като добър, загрижен за авторитета на държавата владетел, който обявява стриктното спазване на законите като дълг на всеки. Царят има подкрепата на своите поданици, а хорът като носител на мъдростта и изразител на общественото мнение одобрява държавническата му платформа. В началото монархът изглежда разумен, принципен, предан на родината, издигащ в култ благото на колектива и затова всички са на негова страна. Разколебаването в правотата му настъпва веднага след като стражът съобщава за нарушението на заповедта да се остави без гроб мъртвия Полиник. Реакцията на Креон е невъздържана, гневна, издаваща го като деспотичен държавник, който се уеднаквява с държавата. Той не съзира истинските причини за стореното, обвинява стражата в подкупничество и разкрива своята непрозорливост и заслепение.

След създаденото противоречиво мнение за царя се появява и Антигона. Във втори епизод Софокъл разкрива нейната контратеза за властта, която противоречи на морала. Заловена при повторното извършване на погребалния обред, тя е изправена пред Креон, изживяващ се като единствен съдник. Напрегнатият диалог между двамата показва противоречивите им позиции. Единият издава заповед в името на гражданския дълг, а другият нарушава тази заповед в името на човешкия дълг. Креон и Антигона представляват двете несъвместими лица на понятието дълг. От тук започва прегрупирането на силите. Софокъл умело поставя въпроса за трагическата самота. Подкрепеният от всички цар на Тива постепенно остава сам, а самотната Антигона печели привърженици, защото защитава неделимата обич към братята си, човешкото право на последен дом в земята майка и желанието на олимпийските богове всички да бъдат равни пред смъртта. Девойката е готова да посрещне жестокото наказание. Дори е щастлива от перспективата да умре изпълнявайки сестринския си дълг, защото знае че в противен случай ще бъде наказана от безсмъртните. Креоновата заплаха със смърт не я плаши, плаши я неизпълнената воля на боговете.

В рамките на основния конфликт са включени няколко сблъсъка, които уточняват характерите на главните герои и засвидетелстват отношение към тях. Първият изправя една срещу друга двете сестри. Исмена е боязлива, слаба, неспособна на саможертва като Антигона и в началото отказва да ѝ съдейства, да бъде съучастница в погребването на Полиник. Софокъл въвежда втората сестра, за да създаде образен контраст и на фона на страха и малодушието на Исмена, да открои смелостта и решимостта на Антигона. В последствие двете сестри застават заедно пред съдника Креон. Исмена гордо поема своята половина от вината и от наказанието, дори без да е участвала в деянието на сестра си.

Вторият сблъсък противопоставя Креон и сина му Хемон. Позицията на младежа се основава не само на любовта му към Антигона, а преди всичко на убеждението, че сляпото придържане към писмените закони води до нравствено беззаконие и това, че той е бъдещият владетел на държавата. Синът се стреми да внуши на баща си, че заради малката истина не съумява да види голямата си заблуда. Репликата “Смекчи гнева си, отмени присъдата” превръща Хемон в изразител на общественото мнение. Законите трябва да служат на народа, а не да са обърнати срещу тях и висшата човечност.

Третият сблъсък е между самозабравилият се тиранин Креон и слепият прорицател Тирезий. Ако чрез хора и Хемон говори народът, чрез гадателят говорят самите богове и всеки е длъжен да се вслушва във волята им. Прорицателят Тирезий изрича онова, в което зрителят вече е убеден след първоначалното колебание: властимащият няма право да налага онова, което е противно на боговете. Креон се страхува от хората и затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Държавата му е необходима като опора на властта. Така се оформя образът му на заслепен, честолюбив, неадекватен човек, получил силата си единствено от властовата позиция. Тирезий защитава Антигона и се обявява против властника, който действа не от позицията на справедливостта, а от тази на засегнатото си самолюбие. Предупреждението на Тирезий изиграва ролята си. Независимо че Креон реагира гневно и обвинява жреца в предателство и подкупничество, той отстъпва от досегашната си теза. По трагична ирония Креон сам нарушава заповедта си пред божествената заплаха от лични нещастия. Прозрението идва твърде късно. Заслепеният от тираничната горделивост Креон, става косвен виновник за смъртта на Антигона, Хемон и жена си Евридика. Той осъзнава неправдата си. Трагичността му е по-голяма от тази на жертвоготовната Антигона, защото той остава жив, а животът в непрекъснати угризения и самообвинения е по-голямо наказание дори от смъртта. Впечатляваща е развръзката на драмата. Пред смъртта Антигона не съжалява за извършеното. Тя плаче, страда не защото се чувства виновна, а защото более за своята младост и за неизпитаните житейски радости – да бъде обичана, да стане съпруга и майка. Софокъл съзнателно я героизира като подчертава всеобщото съпричастие към злощастната ѝ съдба. Девойката не е победена от своя противник, а е победител в драматичния конфликт с него. Победеният е Креон, за когото на финал важи определението “страдащ злодей”. Той е най-жестоко наказан за престъплението си против човечността и получава заслужено възмездие.

В екзода (четвъртата част, съдържаща развръзката) на трагедията прозвучава заключителната намеса на хора, който обобщава всички послания на сюжета. Думите “За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! Да не грешим пред небето!” издигат неписаните морални закони над държавните, а нравственият дълг над гражданския. Мъдростта се придобива трудно и много често чрез горчив опит. Горделивите и самозабравилите се властници заплащат с нещастие пренебрегването на разума и народната воля. Властта е морална тогава, когато не накърнява индивидуалното човешко право да се обича. Накрая остава големия проблем на времето – родовият дълг или държавните закони? Човекът трябва сам да избере – но най-вече първо в себе си.

Драмата на Антигона

 Никола Бенин

Според Аристотел героите на Софокъл имат определена цел, към която неотклонно се стремят. Последователни и безкомпромисни в действията си, твърди и уверени, те се подлагат на изпитания, жертват живота си, но никога не се отказват, за да осъществят своите идеи. Горди и  непримирими, тези личности изявяват себе си, всеотдайно и страстно защитават принципите си.

Софокъл - един от най-великите трагици на древна Елада, е неповторим „майстор на характери”. В неговите трагедии човекът е личност. Защитава с постъпките си най-високите нравствени ценности на характера си.

Главната героиня в трагедията „Антигона” е художествено въплъщение на тази характерна особеност за драматургията на Софокъл. Дъщерята на Едип е преди всичко човек със свой нравствен облик. Затова и следва неписаните Божии правила, тоест повелите на човешкото са висш нравствен закон за изява на личностните ѝ качества. Креон - владетелят на Тива - влиза в конфликт с Антигона, но защитава личностното си право да отстоява писаните закони на държавата, която управлява. Те и неписаните Божии правила противопоставят два силни човешки характера. Антигона и Креон са личности, които заемат различни позиции. Психологичният сблъсък на характерите им е художествено ядро на драматичния конфликт. Той е трагедиен, защото характерите на двамата герои са непримирими. Преизпълнена от нежна и предана сестринска обич, Антигона се бори срещу неправдата. Не изпитва колебание нито за миг. За да се противопостави на несправедливостта, тя престъпва разпоредбите на Креон - защитник на държавната власт. Отстоява своите позиции, не изменя на себе си и следва решението си - да отдаде последни почести на своя мъртъв брат Полиник и така да изпълни дълга на живите към паметта на мъртвите. Загиналият е не само брат на Антигона, но и човек. Тя никога не забравя тази хуманна същност на нравствените си мотиви за достойно човешко поведение. За Антигона извършването на погребалния обред е „свещен завет" и тя не се страхува да го изпълни, дори когато разбира, че нейната плаха и смирена, нерешителна и колеблива сестра Исмена не ще я подкрепи. Исмена също искрено обича своя брат, но не всеки би дръзнал да се изправи срещу властника и да се опълчи срещу суровите му и жестоки заповеди. Гордият и непреклонен дух на Антигона я подтиква към жертва. Мисълта за смъртта ѝ редом с нейния брат не я плаши. Антигона е направила своя единствено възможен избор. За нея няма друго решение: „Личи си, с твърд характер е девойката."

Смелостта ѝ не я напуска и пред строгия владетел Креон. Водена от любовта към брат си, тя се осмелява да обвини властника в тиранично налагане на преценките си над другите, в неспособността му да признае неписаните закони. Девойката се подчинява на вечните човешки правила:

Но Хадес иска равенство за мъртвите!

За Креон от първостепенна важност са държавните интереси. Принципен владетел, той е чужд на законите на сърцето, а може би и съзнателно ги потъпква, за да може мъдро да управлява. В създадения неразрешим конфликт Антигона е напълно сама - на сестра ѝ Исмена липсва смелост, а без съмнение тиванските старейшини ще останат на страната на Креон.

Антигона направлява своята съдба - неизменно върви по пътя към собствената си гибел. Няма вина, че следва самоотвержено истината. Никой не би могъл да я обвини, че позволява на верния съдник - сърцето, да ѝ посочи пътя, който ще ѝ помогне да живее в хармония със себе си и вътрешните си убеждения. За нея е страшно не наказанието на Креон, а божественото наказание за смъртните, противопоставили се на съдбата си, предопределена от Олимп.

Незаслужено и сурово е наказанието на Антигона. Непреклонната девойка обича живота. За миг оплаква младостта си заради многобройните щастливи възможности, които ще пропусне. Изпитанията, пред които се изправя, изискват още по-голяма сила от Антигона. Дори да бъде „най-злочеста клетница", тя е уверена, че отива „там любима на баща", на своята майка и на скъпия си брат. Извисена над трагичните обстоятелства, ще напусне земния свят със съзнанието за изпълнен човешки дълг. Той е „благочестен", заради него понася бедите.

Чрез поведението на героите си Софокъл доказва, че характерът и постъпките на човека предопределят съдбата му. Непримирими и последователни в отстояване на своите позиции до краен предел, самите герои очертават трагичната развръзка на своя живот. Софокъл не обвинява нито един от тях, защото всеки по своему защитава правотата на своето дело от своята индивидуална позиция. За Креон всеки, изправил се срещу интересите на Тива, е враг. Такъв е Полиник. Той обсажда с войските си родния град. За Креон е важно правилото, според което:

...ако този, който властва
не се държи за най-добрите правила
и ако страх е вцепенил езика му,

негоден е, така съм смятал винаги.
И онзи, който слага над родината
приятеля си, е за мен нищожество.

Поел отговорния дълг да служи на своя народ и държава, не му остава нищо друго, освен справедливо да отсъди заслуженото възмездие за врага на града - „ни гроб, нито оплакване от някого". За Креон като владетел е важно да осигури спокойствието на съгражданите си, а не да ги излага на опасност. Неговото решение предопределя трагичния сблъсък между личностните позиции на два еднакво силни характера. Антигона обича и двамата си братя еднакво. На всеки от тях трябва да бъде отдадена почит, не би могла да ги разграничи след смъртта им. Какъв ще бъде нейният живот, ще има ли той смисъл, ако тя не изпълни дълга си към ближния? Отговор на този въпрос дава самата Антигона. Той е в нейните действия. Надмогва страданието. Веднъж взетото решение я прави силна и вътрешно убедена в хуманността на избора. Нито владетелят Креон, нито Антигона ще се примирят и ще отстъпят. Героинята докрай ще защитава човешкото си право да обича: „Не за вражда – за обич съм създадена!". Как би могла да намрази един от братята си, да застане срещу него и да го заклейми като враг. Получила смъртно наказание, сърцето ѝ не се отказва от правото на обич. Приема раздялата с живота, но остава вярна на неписаните Божии правила, на човешкото в себе си. Така защитава характера си. А чрез смъртта - достойнството на личността си. Според Софокъл достойният човек избира и приема смъртта - със силата на разума. Власт над личността ѝ не може да има никой, дори и Креон.

Героите на Софокъл в трагедията „Антигона” са силни и мъдри, дълбоко страдащи. Те са обречени да останат докрай хора и да проявят силата на характера си.

Нравствената сила на "Антигона" от Софокъл

 Никола Бенин

Позната като една от многото героини в Тиванския митологичен цикъл, Антигона е вече цялостно изграден драматургичен образ в едноименната трагедия на Софокъл. Сюжетът се развива около острия конфликт, възникнал след смъртта на Полиник, брат на Антигона. Противопоставени са характерите на двете сестри, очертан е личностният сблъсък между царя и неговата племенница. Креон се бори за утвърждаването на своите държавнически позиции, а Антигона защитава неписаните морални, общочовешки закони.

Главната героиня се разкрива като личност с изключителна нравствена красота. Тя запленява както със своята чистота и невинност, така и с огнената страст, с която отстоява позицията си. Антигона напълно се различава от идеала за жена на своето време. Тя е силна и дръзка, има смелостта да се опълчи срещу неправдата. Същността на подвига, който тя извършва се разкрива чрез несломимото ѝ желание да следва повелите на сърцето си. Драматургичното действие проследява полета на един свободен, дързък дух към света на трагично извисената човешка нравственост.

Още в пролога на произведението е изведена основната идея – изключителността на Антигона. Ярък е контрастът между двете дъщери на Едип. Исмена се представя като типичен пример за смирена и покорна жена, която знае мястото си, отредено ѝ в древното общество. Но Антигона е различна. Тя сама определя кое е справедливо и кое - не. Вярва силно в своята правота, решавайки да следва повелите на традицията.

Исмена обича не по-малко брат си, но нейната безпомощност е противопоставена на решителността на Антигона. Исмена признава: „Що бих могла, злочеста, аз да сторя?...", на което получава твърдият отговор на сестра си: "Ти не щеш ли, аз ще заровя твоя брат и моя." Примирила се със загубата на близките си, Исмена не може да приеме рисковете, на които е готова да се изложи Антигона. Тя отчаяно се опитва да разубеди сестра си, припомняйки ѝ трагичната съдба на Едиповия род. Исмена е избрала благоразумното подчинение, няма сила да се опълчи, въпреки че сама не вярва в справедливостта на взетото решение:

Разбери, че ний жени сме, слаби
да се борим с мъжете.
Тез, които заповядват,
по-силни са от нас и ние трябва
да им се подчиняваме не само
в това, а във всичко - даже и в по-зло

Както Исмена не може да осъзнае красотата на подвига, към който се е устремила сестра ѝ, така и Антигона не може да приеме бездействието:

Стой ти на това,
аз брату гроб отивам да приготвя.

Вярна на обичта към брат си, тя не може да остане безучастна пред несправедливостта. Антигона много добре знае последствията от неподчинението на царската заповед: „непокорният, пребит от народа с камъни да падне", но предпочита да изпълни божествената повеля, оказвайки необходимото уважение на мъртвия. Това, което сестра ѝ намира за „безумство", за главната героиня е безусловно и задължително. Саможертвата в името на справедливостта е гордост и чест за нея:

Но остави ме с мойта безразсъдност
да принеса аз мъки. И каквато
съдбата ми да е ужасна, пак
ще бъде мойта смърт прекрасна.

Разбрала, че дори съвсем сама, Антигона е достатъчно смела и силна да изпълни дълга си, скърбящата Исмена я изпраща с думите:

Върви,
кога е туй желание твое; знай,
че си безумна, ала вярна в дружба.

Конфликтът между Креон и неговата племенница е очертан. Позициите им са ясни в тяхната противоположност. Пламенните слова на Антигона са защитили нейната правота.

Изправянето на двамата главни герои лице в лице, внася равновесие в развитието на действието. С началния си монолог владетелят се разкрива като строг, но загрижен за своята страна държавник. Отбелязват се благородните му мотиви. Той е непреклонен в решенията си. Именно такава силна ръка е необходима на Тива, за да се възстанови след сполетелите я нещастия. Затова и получава общественото одобрение, въпреки жестокостта на издадената заповед:

Креоне, тъй решаваш за приятеля
и за врага на нашето отечество.
Закони можеш да прилагаш всякакви-
за мъртвите, тъй както и за живите.

Почти веднага след това признание пристига вестта, че все пак някой е дръзнал да пристъпи царското решение. Креон е разгневен, обществеността - изненадана и притеснена. Всички искат да узнаят кой е този, притежаващ такава дързост и необикновена смелост.

Когато Антигона сама признава своята постъпка, царят е напълно обладан от гнева си. Като мъж, той не може да приеме непокорството на една жена. Опитвайки се да намери оправдание за безразсъдните действия на девойката, той среща нейната твърдост. Антигона не само гордо заявява, че е пристъпила заповедта му, но и достойно защитава позицията си:

Не смятах за така могъщи твоите
повели, че да нарушава смъртният
неписаните вечни божи правила.
Не са от днес и вчера те, а
винаги са живи.

Героинята дори дръзва да нарече владетеля „глупец", убедена, че той е този който е сгрешил.

В последвалите думи на Креон, благородните му мотиви са забравени. На преден план излиза тираничното му желание за власт. Той намира поведението на племенницата си за „неуместно за роба", чийто живот е в ръцете му. Неспособен да проумее правотата на Антигона, царят сляпо следва огромното си желание за себедоказване, което е причина за падението на душата му. Достига до непростима жестокост. Дори родствената близост с девойката не го кара да размисли и той я жертва за назидание на народа.

Антигона приема достойно съдбата си и не пожелава да я сподели със сестра си, която иска да умре заедно с нея. Тя поема отговорността за делата си, удовлетворена, че е последвала сърцето си.

По трогателен начин Софокъл описва сцената, когато Антигона се прощава с живота. Тя за първи път разкрива нежната, женствена страна на своята душа. Страда за простички неща – за слънцето, което вижда за последен път за родината и съгражданите си, за неосъществения брак. Девойката е приела саможертвата, но тъгува за живота. Надарена с изключителна нравствена сила, дори по пътя към последното си жилище тя вярва, че е постъпила правилно, изпълнявайки моралния си дълг. Трагично е, че такава възвишена личност е толкова самотна в своето величие. Няма го до нея любимия, не чува и одобрението на хора: „От непокорния си нрав загиваш днес" - така смята народът. Още никой не разбира изключителността на нейния подвиг. Трагичната смърт на героинята е всъщност нравствена победа над Креон, олицетворяващ несправедливостта.

Антигона остава в световната литература като образ символ събрал в себе си всичките човешки добродетели. Героинята на Софокъл е неповторима като личност, която притежава дързост и смелост, по женски чувствена и романтична. Душевната красота на Антигона е в унисон с физическата. Майсторът на трагедията Софокъл е създал една вечна творба, непресъхващ извор на мъдрост за бъдещите поколения. В нея, освен ярък пример за нравствено подражание се внушава и философското прозрение, че над държавническите правила стоят моралните, човешките закони.

"Антигона" на Софокъл - сюжет

 Никола Бенин

Трагедията "Антигона" на Софокъл е написана около 442 година пр.н.е. Сюжетът й се отнася към тиванския цикъл и е едно непосредствено продължение на мита за войната на "Седемте срещу Тива" и за двубоя между Етеокъл и Полиник. След загиването на двамата братя новият управител на Тива Креон погребва Етеокъл с подобаващите му почести, а тялото на Полиник, който потеглил на война срещу Тива, забранил да бъде заровено, като заплашил нарушителите на тази негова заповед със смърт. Сестрата на загиналите Антигона нарушава забраната и погребва Полиник. Софокъл разработва този сюжет от гледна точка на конфликта между човешките закони и "неписаните закони" на религията и морала. Това е бил актуален въпрос - защитниците на полисните традиции смятали "неписаните закони" за "богоустановени" и ненарушими в противоположност на изменчивите закони на хората.

В пролога на трагедията Антигона съобщава на своята сестра Исмена за запрещението на Креон и за своето намерение да погребе брата си въпреки забраната. Драмите на Софокъл обикновено са построени по такъв начин, че героят още от първите сцени излиза с твърдо решение, с план за действие, който определя целия по-нататъшен ход на пиесата. За тази експозиционна цел са служели пролозите. Прологът на "Антигона" съдържа и една друга черта, която се среща често у Софокъл - противопоставяне на суровите и меките характери: на непреклонната Антигона се противопоставя боязливата Исмена, която съчувства на сестра си, но не се решава да действа заедно с нея. Антигона привежда своя план в изпълнение; тя покрива тялото на Полинейк с тънък слой земя, т.е. извършва символично погребение, което според гръцките представи е било достатъчно за успокоение на душата на мъртвия. Креон едва успял да изложи пред хора на тиванските старци програмата на своето управление и узнава, че заповедта му е нарушена. Той съзира в това интриги на онези, които са недоволни от неговата власт, но в следващата сцена вече при него довеждат Антигона, заловена по време на нейното повторно отиване при трупа на Полинейк. Тя защитава правотата си и се позовава на кръвния дълг и на нерушимостта на божествените закони. Прямотата и правдолюбието на Антигона са подчертани особено ярко чрез пасивния героизъм на Исмена - Исмена е готова да признае, че е съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си. Хемон, синът на Креон и годеник на Антигона напразно се старае да убеди баща си, че моралното съчувствие на тиванския народ е на страната на Антигона. Креон я осъжда на смърт чрез зазиждане в каменен гроб. За последен път Антигона минава пред зрителите, когато стражата я отвежда към мястото на нейната смърт; тя извършва сама надгробното оплакване над себе си, но остава убедена, че е постъпила благочестиво. Това е най-високата точка в развитието на трагедията, а след това настъпва преломът. Слепият гадател Тирезий съобщава на Креон, че боговете са разгневени от неговото поведение, и му предрича ужасни бедствия Съпротивата на Креон е сломена; той тръгва да погребе Полиник, а след това да освободи Антигона. Но вече е късно. От съобщенията, които вестителят прави на хора и на жената на Креон - Евридика, ние узнаваме, че Антигона се е обесила в гроба, а Хемон пред очите на баща си пронизал тялото си с меч до тялото на своята годеница. А когато смазаният от скръб Креон се връща с трупа на Хемон, той узнава за ново нещастие - Евридика се лишила от живот, проклинайки мъжа си като детеубиец. Хорът приключва трагедията с кратка сентенция, че боговете не оставят безбожието неотмъстено.

Божествената справедливост по такъв начин тържествува, обаче тя тържествува в естествения ход на драматичното действие, без каквото и да е пряко участие на божествените сили. Героите на "Антигона" са хора с ярко изразена индивидуалност и тяхното поведение е изцяло обусловено от личните им качества. Много леко би било да се представи гибелта на Едиповата дъщеря като осъществяване на родовото проклятие, обаче за този традиционен мотив Софокъл едва-едва споменава. Движещите сили на трагедията при него са човешките характери. Обаче подбудите от субективно естество, например любовта на Хемон към Антигона, заемат второстепенно място. Софокъл характеризира главните действащи лица, показвайки тяхното поведение в конфликт по съществен въпрос от полисната етика. В отношението на Антигона и Исмена към сестринския дълг, в това, как Креон разбира и изпълнява своите длъжности на управник, се разкрива индивидуалният характер на всяка една от тези фигури.

В "Антигона" хорът не играе някаква особена роля, обаче неговите песни не се отделят от хода на действието и повече или по-малко имат допир с положенията в драмата. В Първия стазим се прославя славата и изобретателността на човешкия разум. Хорът завършва с предупреждение: силата на разума влече човека както към добро, така и към зло; ето защо той трябва да се придържа към традиционната етика. Тази песен на хора, която е характерна за целия мироглед на Софокъл, представя един вид авторски коментар към трагедията, като разяснява позицията на поета по въпроса за стълкновението между "божествения" и човешкия закон.