"Гераците" от Елин Пелин - разрухата на родовата общност

 Никола Бенин

С повестта „Гераците” Ел. Пелин продължава традицията в този жанр (преди него – Л. Каравелов и Ив. Вазов). Други повести на Ел. Пелин: „Земя”, ”Нечиста сила”.

Замисъл: Повестта възниква при една нощна среща на Ел. Пелин (на път от Байлово) със селянин, който водел малко дете – останало сираче, да му търси „някоя работа в София”. Именно тази „преживяна” случка влиза като финал в повестта „Гераците”. От замисъла (1903г.) до окончателното публикуване на повестта през 1911 г. минават цели 7 години, но това е най-леко и вдъхновено работената творба на Ел. Пелин, за която той споделя, че е „един творчески момент – истински” в неговия живот.

Сюжет: Повестта отразява навлизането на новите социални отношения в селото и закономерното разпадане но патриархалната общност, което се приема трагически от човека – той губи устоите си, изградени във вековния му опит и основаващи се на патриархалното единство нa рода, на патриархалния морал. Светът се превръща в „мъничка пустиня”, неразбирането на промените убива поривите и желанието у човека. Разделя се пространството на дома, а пространството „отвъд” дома е чуждо и неразбираемо – попаднали в него, селските синове не намират мястото си и изпадат до социалното дъно нa обществото. Без опората в рода човекът не намира в себе си достатъчно сили за отпор на събитията и те го поглъщат, объркват, отчуждават все повече. Героите (Герака, Павел, Елка) са еднакво безсилни да се впишат в промененото време, стават жертви на бързите процеси на разпадане на родовото и отделянето на личността по неин собствен път. Елин Пелин показва как процесите на социални изменения и трансформации рефлектират върху човека, променят го и го погубват –довеждат го до етично израждане, до морално деградиране и човешко обезличаване под въздействието на егоизма и алчността, на скъперничеството и собственическите страсти.

Ел. Пелин повествува, като следва хронологията на историческия процес и дава възможност да се проникне в дълбочина в причинно-следствените връзки. Сюжетът е организиран композиционно в 11 глави, които са несъразмерни. Художественото време се развива в три основни момента: с неговата миналост, предисторията (1.-3. глава –експозиция); неговата сегашност (най-голям обем от текста), като завръщането на Павел(4. глава) е завръзка и поставя началото на същинската история за семейната разруха, а смъртта на баба Марга предпоставя края на патриархалната идилия; кулминационният момент е открадването на парите (7. глава); развръзката проследява постепенната разруха на патриархалния космос, а финалът на повестта – със смъртта на Герака – бележи необратимостта на катастрофичните процеси; най-малко място, в края на повестта, е отделено на бъдещността (неясна и безперспективна) в образите на Захаринчо и Йовка.

Обширната експозиция (1. – 3. глава) натрупва времеви пластове от миналото, за да подготви за грозното и страшно събитие – открадването на парите, което в морален план е кражба на родовата чест и бележи естествената разруха на патриархалното единство. Началото на текста – предисторията на рода – въвежда читателя в един чуден свят на спокойствие, хармония и съвършенство – света на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време – подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност. Човекът в този свят е цялостен и хармоничен. В семейството царят благополучие и добронамереност, то е уважавано от цялото село, сговор и мир витаят в големия дом и голямата къща, три поколения са живели, изпълнени с любов един към друг, с любов и благодарност към земята. Тогава всеки работен ден Йордан Герака е събуждал всички с обещание, че „пак ще се къпе в човешки пот майката земя”. Чрез глаголните форми в минало несвършено време се носи усещане за повторяемост, цикличност, вечност. Много лета със същите думи Герака е благославял земята и хората. Символи на патриархалното единство и хармония са:  семейството и домът  

къщата, дворът, борът, кръчмата, трудът, земята.

Името Герак(ястреб) е от семантичния ред на волните, гордите царствени птици(орел, сокол, ястреб) – образ от фолклорната традиция, който символизира сакралното родово пространство. Царствената птица е част от мита за космическото дърво – божествената соларна птица е свила гнездо в клоните на световното дърво и олицетворява силите на доброто и хармонията. Името „Йордан” („спуска се, тече”) се свързва с божествената чистота(свещените води на река Йордан). Птичото име е родов герб – символ на подредения и хармоничен семеен космос, осветен от Бога. Съдбата на рода на Герака е видяна като съдба на птичия род (тъждествен на митологичния божествен свят).

Герака е представен и със социалната си дейност, и с духовността си. Героят живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Той е “пъргав и трудолюбив”, “надарен с ум практичен и с търговски способности”, “малко скъперник”, “направил е пари и се е издигнал”, но поздравява “всички братски”, обича да помага на хората, има “меко и добро сърце”, веселият му нрав се съчетава с патриархална строгост.

      Баба Марга е достойна спътница на достойния си мъж. Тя е „душата” на къщата, олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазителка на нейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора. Неслучайно е определена като „добрия и строгия дух” на кръчмата(и на къщата).Притежава изключителна духовна сила и защото има своята социална и нравствена опора у мъжа си. Авторитетът й е безспорен – и в дома, и сред съселяните. Отличава се с душевна младост и бодрост, с жизненост и трудолюбие: ”запазена, здрава и пъргава”, ”със звънлив глас като мома”. Според патриархалния модел е идеал за жена, за което говори и името и–Марга от „маргарит”, ”перла”.

Между двамата съпрузи царят обич, доверие, уважение, взаимопомощ. Герака се гордее с жена си. Като родители те се грижат да оставят добро име и добро наследство на децата си; домът им е гнездо на любов.

Челядта: Герака има трима синове, ”народени един след друг” – в унисон с хармоничния и безпроблемен свят на Гераците. Родът не само е продължен, но е продължен с трима синове, народени бързо и леко един след друг – в духа на фолклорната традиция. Изпълнена е основната родова ценност – продължаването на рода, както и другите родови ценности – имуществото(наследството) е съхранено и умножено, опазено е доброто и почтено име на рода, то е славата на патриархалния род. Смъртта на старците и раждането на децата затварят жизнения цикъл на рода и осъществяват неговата вечност.

Къщата е „голяма, бяла”, оградена „като кале с бели зидове”, „всред широк двор”, „на лично място сред селото”, вижда се „отдалеч”. Чрез символиката на бялото и на пространствения център, в който е ситуиран, домът на Герака е сакрализиран – откроен е неговият престиж, високата му чест сред селото. Зидовете са защита и сигурност на единния родов свят.

Общата софра и огнището също са маркери на божественост, на святост и хармоничност, на свързаност със слънцето и с добрия дух, живеещ под огнището.

Кичестият бор с птичките, които се боричкат и вият гнезда в клоните му, като огласят с песните си дома но Гераците. Борът е „семейното знаме” на Гераците. Той е изключителен, свързан е с тайнството на светостта по две причини: донесен е от „светите рилски гори” и е посаден „в незапомнени времена от прадедите на Гераците”. Особена сакрална сила носи дървото и със своето пространствено положение – ситуирано в сакралния център: „всред широкия двор”, който пък е „сред селото”; но борът е и „самотен….единствен бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение но родовото дърво в рода на Гераците. Под неговата „света сянка” не само умират старците от рода, но се и раждат неговите синове. Родовото дърво е вариантна митологемата за световното дърво и се явява символ на патриархалното единство, сила, хармония, на вечния живот в родовия космос, на светостта му (издига се „високо” и „право като стрела”).

Хармонията на описаното битие е и хармония на труда, на любовта към земята (която е дом и благославяща майка), хармония в семейството.

Последният щрих от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга – „ненадейна” смърт, бърза и лека – в съгласие с митологичния тип съзнание за естественото сближаване на рождеството и смъртта. В този смисъл се разчита и съполагането на смъртта с моминския глас на баба Марга, който остава като символ на зачеване в смъртта, на постоянния жизнен кръговрат между живота и смъртта. Животът е минал бързо и леко, неговото напускане не е трагедия, а отстъпва място на нов живот. Смъртта на баба Марга отбелязва обаче края на митологичното време на рода на Гераците, края на доброто в този род (баба Марга като жена е духовен стълб на патриархалното семейство, пазител на семейния уют – неслучайно именно тя поддържа огъня в огнището).Смъртта на баба Марга „ражда” не плодове на любовта, а на завистта и разединението на рода, на неговата разруха. В патриархалното битие се втурва гибелната стихия на промените, на злото, олицетворено в образа назмията (нейниятмитологичен смисъл – пазител на семейното огнище, се измества от християнския и смисъл: прокълната от Бога твар, образ на изкушението и злото). Образите на доброто се заместват от образите на злото и хаоса: птиците, птичето – от змията, змийското, зверското (лисица,вълчица, кучета); бялото и чистото – от мръсотията, мухите, калта и локвите,„свинското”; селото – от града; кръчмата – от бакалницата; щедростта – от алчността и скъперничеството („зинал като ламя”); „златният дух”на баба Марга – от „златния дявол”(парите в досега си до Божан); радостта и веселието – от пиянско падение; любовта и хармонията – от злобата, крамолите, клетвите; животът в единение в общия дом – от отчуждението, разделението, глухотата, пустотата, паяжините, смъртта; щастливият дом – от дома затвор.

Настоящето обосновава нравствената трансформация на хората, деградацията на взаимната привързаност. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата народа – старият Герак, като че ли се разпада на три части – тримата синове. Всеки един от тях получава от бащата свето духовно наследство, но това наследство, както и наследеният имот, са гибелни в отделеността си от цялото. Човешките същества започват да губят своята идентичност, усещането си за родова свързаност – те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви, да се отдадат на страстите и пороците си или да страдат смирено, мълчаливо, като се уповават на вярата, надеждата и любовта.