Никола Бенин
В преломни
епохи усещането за значимост на събитията и за отговорност пред историята става
особено осезателно. Тогава всеки миг е градене на бъдещето, всяка постъпка -
изковаване на съдбата на поколенията. Съвременността на Вапцаров е тревожна и
драматична - време на социални катаклизми, на разколебаване на
нравствено-етичната ценностна система. Творчеството му е „поглед” към
действителността, свързан със съдбата на едно поколение, принудено да понесе
тежестта на бремето, лишено от право на избор, възмъжало, преди да успее да
изживее младежките си радости.
Стихотворението „История” е поетичен размисъл за една жестока
действителност и мястото на човека в нея.
Самото
заглавие изразява едновременно личното и универсалното като вътрешен смисъл на
съдбовната връзка между човека и историческия момент. Творбата е отправена към
бъдещето, основите на което са заложени в съвременните за твореца събития. Тя
носи ясно подчертаната лична и историческа отговорност на поета пред бъдещите
поколения. С тази проблематика е свързан размисълът на Вапцаров и
философско-поетическите му внушения.
Стихотворението „История” разкрива драмата на поколение, простило се с
безгрижието на юношеството и младостта и преминало изведнъж в зрелостта. Светът
се оказва суров и негостоприемен за него. Съдбата му е предопределена от
социалните трусове, а животът му е подчинен на страданията и нещастията, които
съпътстват вселенския конфликтен сблъсък на човека с времето. Настоящето
поражда отчаяние и безнадеждност:
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
Подобно
време създава сурови хора. Въпреки това лирическият герой е съхранил хуманния
си поглед към света. Той осъзнава, че в историята се вписват само големите
събития - „Ще хванеш контурите само”, но е убеден, че по-голямо значение имат
съдбите на хилядите обикновени хора, чрез които се гради същността и смисъла на
събитията. Конфликтът между човека и света, безпощаден и отнемащ правото на
личен избор, е в основата на житейската драма. Поетът рисува сурова картина на
съвременността. Бедността, духовната нищета, безнадеждността, примирението,
безизходицата бележат това време:
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Огрубената
лексика в тези стихове, както и в цялото стихотворение, засилва усещането за
трагична предопределеност. Човекът е отчужден от своя живот и от
действителността. Още първите стихове на творбата са свързани с мотива за
личното отношение към историята:
Какво ще ни дадеш, историйо,
от
пожълтелите си страници? -
Човекът не
само е противопоставен на времето; потъпкани са мечтите и идеалите му, отнето
му е правото на избор. Той е поставен в ситуация на предрешена съдбовност и
съзнание за безименност:
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Действителността не предоставя нищо, а отнема последната надежда.
Времето на войни засилва до краен предел отчуждението от живота и осъзнаването,
че личността не може да гради съдбата си. Подвластна на злото и страданието,
реалността изостря конфликта между поколенията. Търпението и примирението със
съдбата, характерно за родителите, се противопоставя на нетърпението и жаждата
за промяна от страна на синовете. Те не искат да приемат философията на бащите
за вечния еднообразен и непроменим ход на живота, а желаят да се намесят в този
ход, да заявят своето право на свобода и щастие и да ги завоюват. Те са
изпитали огромната тежест на военните години, но са запазили несъкрушима воля
за борба. Осъзнали са, че в двубоя с действителността са невъзможни компромиси
и примирение. Представата за потресаващия свят на злото, изградена в
стихотворението, събира в едно конкретната събитийност на историческото време и
типично повтарящото се за всички епохи. Така в светогледа на лирическия герой
се отразяват и действителността от 40-те години на XX век, и универсалните
търсения на прогресивната, хуманно устроена личност. Това води до отхвърляне на
песимизма и обезверяването. Героят носи съзнанието, че личната му съдба и
съдбата на народа му се решават както от историческите обстоятелства, така и от
волята на хората да се противопоставят на злото. Той вярва във възможното
преобразяване на действителността. Колебанията и раздвоението са само част от
пътя на духовното съзряване. Неговото поколение има активна позиция към живота.
То се стреми към бъдещето и желае да извоюва своето място и своето щастие в
живота, както и спокойната увереност в по-доброто бъдеще:
...тръгвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
Героят е
осъзнал, че единствено борбата ще доведе до възраждане на вярата и тържество на
справедливостта. Поколението, лишено от лично щастие, подчинява ежедневието си
на хода на драматичните събития. Суровата и безмилостна действителност оказва
драматично въздействие върху човека:
...защото би ни безпощадно
живота с грубите си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
„Навъсени
и къси” определя Вапцаров своите стихове. Те са отклик на безпощадната
действителност, лишена от романтика, подчинена на несекващия двубой, израз на
категорична гражданска позиция, на дълбоко изстрадан хуманизъм. Зад огрубената
лексика се крият болка и тревога за бъдещето, усещане за историческа обреченост
и отговорност пред идващите поколения. Историческата обреченост може да бъде
преодоляна само с цената-на всеотдайна, жертвеност и пълна отдаденост на идеала
- борбата за свобода. Лирическият герой е достигнал до прозрението, което е
част от същността на всички борци за свобода от всички времена, че в преломни епохи
саможертвата е единственият достоен житейски избор. Тя е и завет към „бъдещите
хора”:
Но разкажи със думи прости
на тях - на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
Единственото желание на лирическия герой, осмислил живота си чрез
борбата за свобода, е в бъдещето да преминат идеалите, мечтите и копнежите на
неговото поколение. Историята е тази, която трябва да съхрани за поколенията
същината на живота им, а поезията да предаде пулса на времето.
Стихотворението „История” е част от поетическия завет на Вапцаров, за
когото копнежът по справедлив и хуманен свят се превръща в смисъл на живота,
водещ го към включване в борбата за свобода. Поетическите му прозрения се
преплитат с активната му житейска съдба, а Вапцаров се нарежда до малцината
български творци, за които с увереност можем да кажем, че сливат творчеството и
живота си в едно неделимо цяло.
Стихотворението “История“ е едно от най – сложните и
трудни за интерпретация стихотворения на Никола Вапцаров . Както при всички
стихотворения на поета и тук смисълът е много ясен , а въздействието върху
читателя – силно и еднозначно . Трудността идва от това, че тези така ясни
смисъл и въздействие се формират под влиянието на множество фактори ,
образуващи една сложна плетеница от елементи , всеки от които има своята задача
при формирането на цялото . В това стихотворение си дават среща всички по –
важни мотиви , проблеми и образи на Вапцаровата поезия , всички по- важни
художествени и комуникативни похвати , с които той си служи . Същото важи и за
принципите за подбор на изразни средства . Това съсредоточие в съчетание с
яснотата , категоричността и задълбочеността на идейното му послание го
превръщат в една от най – важните и същностни творби на поета . В “История”
присъстват почти всички значими мотиви на Вапцаровата поезия : грубият живот, с
тежките лапи , участта на обикновените хора и тяхната “проста драма” , задачата
на поета и изкуството в осмислянето на живота , осъзнаването на човешкия живот
, тежкият животински труд и оскотяването , противопоставянето между привичност
и търсене , надеждите и разочарованията , истерията на всекидневието и
естествено изводът – борбата като средство за намиране същността на човешкото .
И всичко това е обхванато от един цялостен поглед върху живота , който
позволява да се достигне в логическа последователност до изкристализиралия
извод . Начинът на обединяване на всички разнородни мотиви е умело намереният
мотив за отношението между историята като човешка памет , изкуството като
търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот . В
стихотворението двата основни инструмента на човешкото осмисляне са вътрешно
раздвоени от напрежението , което се оформя между различните смисли на думата
“история” и на поетическата дейност поражда се възможността да се изгради
сложният и богат смислов свят на творбата . Последните пет строфи са обобщение
, но на истински човешкия живот . Историята се е преродила в разказ , посланието
най – сетне е узряло – “ние храбро сме се борили”- това е същността на живота ,
а не примирението на бащите или безответния плач – песен на майките . Така
разнородните мотиви за живота и човека най – сетне получават своята логична
цялост и смисъл . Не по посока на някакво илюзорно превръщане на света в райска
градина , а в постигане на модела за човешко поведение – непрестанно търсене и
борба . Много показателен в това отношение е мотива за бъдещите хора , които ще
заемат поста ни . Стихотворението не завършва , както е обичайно за
пролетарската лирика , с идиличната картина на “вечна обич , вечна правда по
света” , “септември като май” или дори “живота като песен” , а с идеята за
безкрайната борба , предавана от поколение на поколение като воински пост .
Както повечето от Вапцаровите стихотворения и това е изградено под формата на
диалог , разговор . За разлика от повечето стихотворения на Вапцаров “История”
не си служи с изпитания подход на поетиката на “търсещия изказ” . Тук много
голяма част от фразите са точни , приличат на дълго търсени и премисляни
максими . В известен смисъл това се налага и от темата – историята , в което
всяко изречение трябва да събере в себе си огромна информация , смисъл и емоция
. Не е чудно , че именно от “История” са доста от бродещите в езиковото
пространство популярни изкази : “Живот ли бе , да го опишеш” , “парфюмен аромат
не дишат” , “че ние храбро сме се борили” и т. н. Но и на това равнище на
текстовия строеж не се е минало без сблъсъка на две противоположни начела .
Този път обаче сблъсъкът е между “думите прости” и крайно литературните ,
изключително метафорични изрази , с които се увенчават някои от емоционалните и
смисловите кулминации на стихотворението . Така както гледните точки на
“неизвестните хора” и на поетите бяха сблъскани в модела на общуване , така и в
изразните средства , битовата всекидневност и литературата се преплитат , за да
изградят неповторимия изказ на творбата . Разговорният всекидневен пласт на
речта изгражда почти цялата творба , но заедно с това лирическият говорител ни
поднася и някои особено силни в смислово отношение противопоставяния на
всекидневната логика на езика . Като такива можем да посочим изрази от рода на
: “и нашта мъка ненаписана / сама в пространството ще скита” , “оглупялата им
мъдрост” , “свистеше въздуха нажежен” , “ще вика нашето страдание / и ще се
зъби неприветно” и т. н. На фона на “думите прости” ярката образност на подобни
образи придава на речта на лирическия герой особена сила . По този начин
творбата свързва двете крайности на битието – обикновения живот на обикновените
хора и високите идеи на хуманитарната ценностна система . Така “История” за
пореден път доказва основната теза на Вапцаровия поетичен подход – трябва да
потърсим важните неща около себе си . Човекът с неговите страдания и радости
трябва да стане център на света .
Няма коментари:
Публикуване на коментар