Текст и стил. Особености на художествените текстове

 

https://www.youtube.com/watch?v=w5-u5fih4tc 

https://www.youtube.com/watch?v=cdbDAXcITaI&t=186s

https://www.youtube.com/watch?v=3B_il__TwAc&t=70s научен текст

Особености Особености на художествените текстове

https://www.youtube.com/watch?v=KGhfozy_O7c&t=105s Особености на худ текстове

http://www.myschoolbel.info/Pomagalo7BEL/BG_Ezik/2_Hud_Text.pdf

https://digilib.phil.muni.cz/bitstream/handle/11222.digilib/131316/Books_2010_2019_061-2014-1_9.pdf?sequence=1

Особености на художествения стил

Въпросът за отношението на езика на художествената литература към функционалните стилове и за неговото място в системата на книжовния език не се решава еднозначно в лингвистиката и филологическата наука като цяло.

  Съществува гледна точка, според която понятието “художествен стил” се обособява и се включва в системата на функционалните стилове въз основа на използването на елементите на другите стилове в особена, естетическа функция.

  Съгласно втората гледна точка езикът на художествената литература е явление с много по-сложен и принципно по-различен характер, който го извежда извън рамките на общоутвърдените функционални стилове на книжовния език.

  В българската стилистична наука се налага първата гледна точка и художественият стил се разглежда като подсистема на книжовния език.

  Димитър Аврамов дава едно от най-адекватните по наше мнение определения на художествения стил, а то е следното: Стилът означава претворяване, трансформация, декомпозиране на натурата и изграждане на нова естетическа реалност, родена от една художествена идея; той предполага избор, подчертаване, опростяване, премахване, преувеличения, деформации; той е пречупване на външното през вътрешното, на действителността през своеобразието на една художническа индивидуалност, homo aditus naturae, човекът, прибавен към природата, по думите на Бейкън.

  Стилът на художествената литература е специфичен начин за осъществяване на художествено-естетическата функция на словото с помощта на система от стилистични похвати и средства за моделиране на художествен образ на света. Той е принцип, съгласно който се конструира целият потенциал на художественото произведение върху основата на едни или други надструктурни и извънхудожествени дадености и първични модели.

  Художественият стил започва с избор на тематика, на проблеми и естетическа тоналност на текста. Той е свързан с построяването на сюжета и с начина на обрисовката на пероснажите. Намира израз в специфичното разположение и взаимодействие на частите на композиционно-речевата структура. Ето защо стилът на художестевната литература не бива да се възприема като особен начин за организация единствено на езика. Той е присъщ на произведението като цяло и се реализира като единство и взаимоотношение от изброените компоненти.

  Художественият стил е стил на художествения текст, който се отличава със следните същностни черти:

  1. В художествения текст вътрешнотекстовата действителност ( по отношение на извънтекстовата ) има креативна природа, т.е. тя е създадена от въображението и творческата енергия на автора и носи по правило условен, фикционален характер(Н. А. Никулина). Изобразеният в художествения текст свят се съотнася с реалната действителност само опосредствано, той я отразява , преобразува , пречупва в сътветствие с творческите намерения ( интенции ) на автора. Фикционалността обхваща различните обекти на изображение, пространството и времето, разпростира се върху процеса на повествование и може да включва субекта на речта (повествователя, разказващия или разказващите ). Референцията в художествения текст обикновено се осъществява към обектите на възможните светове, които словесно се моделират в произведението.

  В същото време границите между художествените и нехудожествените текстове често са размити: фикционалността може да се наблюдава и в документални текстове и обратно – в художествените текстове могат да бъдат представени и елементи на „нефикционални” текстове, нещо повече – художественвите текстове могат да се съотнасят понякога и с реалността.

  2. Ако нехудожествените текстове се пораждат по универсалната формула действителност – смисъл – текст, то художествените текстове се пораждат по конкретизираната формула действителност – образ – текст (Г. В. Степанов). В лириката основни са образите преживявания, а в художествената проза и драмата – образите характери.

  Фазите, през които протича пораждането на художествения текст, са: 1) мотив; 2) комуникативно-естетическо намерение ( интенция ); 3) художествен замисъл (художествен концепт ); 4) образно-семантично „сканиране” на художествения замисъл ( формиране на личностни смисли) с оглед на определена жанрова форма и творческите задачи на автора; 5) прекодиране на личностните смисли в езикови значения и назоваването им на равнището на вътрешната реч ( формиране на микрообрази ); 6) лексикално, граматическо и графическо оформяне на езиковите знакове във външно речево изказване ( художествен текст ).

  Микрообразът е художествен обект(образно-естетически аналог на реални материални и идеални обекти, сноп от личностни смисли), приведен под дадено системно значение и обозначен по съответен начин с лексикална номинативна единица съобразно с творческите намерения на писателя. Един и същи художествен обект може да получи в хода на номинативно-синтактичното разгръщане на текста различни названия и така да се породят няколко негови микрообраза.

  Всеки микрообраз е функционално ориентиран към съответен макрообраз (художествен образ на лице, пейзаж, интериор и пр.) и е естетически значим дотолкова, доколкото участва в създаването на неговия предметно-ситуативен, емоционално-експресивен и идейно-естетически смисъл. Микрообразът, възникнал във въображението на автора, получава своето конкретно-сетивно художествено битие чрез словото. Общото(понятието) в думата или словосъчетанието за назован някъде и някога обект се привежда към единичното и особеното в художествения обект, към субективните оценки и емоции. Така се активират креативните изобразителни възможности на словото, които се проявяват в художествения текст. Породеният микрообраз се въплъщава в езиковото средство и то се въплъщава в него. Микрообразът се обективира посредством словото и “оцелява”, за да “оживее” художестевната реалност. Следователно естетическият номинативен акт легитимира словото като създател на светове(В. Стефанов). Подборът и употребата на езикови единици в художествения текст са ориентирани винаги по определена ценностна скала.Литературата – пише Михаил Бахтин – не е просто използване на езика, а неговотохудожествено познание (съотносително на научното познание в лингвистиката), образ на езика, художествено самосъзнание на езика. Трето измерение на езика. Нов модус на живота на езика.

  Макрообразът е художествен образ на човек, пейзаж, интериор и пр. Той е субективно претворен и интерпретиран чрез словото жизнен или писмен материал по законите на художественото творчество и от позициите на определен естетически идеал и съответно естетическо кредо. По думите на Гастон Башлар художественият образ е зараждащ се смисъл, при което старата дума получава ново значение, а образът се обогатява с нови поетически видения. Художественият образ има двойна функция – той означава нещо друго и пробужда друга съзерцателност. Той е изблик на въображението и се структурира на принципа на художествената условност, на възможното и вероятното. Макрообразът е “говореща мисъл и мислещи думи”, но мисъл, която е оплодена и възвисена емоционално-естетически. Според Башлар художественият образ раздвижва думите, връща ги под властта на въображението и в този смисъл се явява най-новаторската функция на езика. Езикът се променя чрез образите си много повече, отколкото чрез различните семантични операции.

  2. В художествения текст структурата на изказването е двойно обусловена – лингвистично и естетически, при което ефектът на възприемането произтича от взаимодействието на езиковата и естетическата знакови системи(М. Лилов ). Тези системи обединяват в единен комплекс автора и читателя при силното влияние на стилистичното равнище, разглеждано като възможност за избор на параметри както от едната, така и от другата знакова система. Именно тази двойна обусловеност на художествената структура поражда сложни и динамични отношения между формата и съдържанието на художествения текст, в резултат на което денотатите непрекъснато се превръщат в конотати и текстът функционира като генератор на смисли.

  3. Предназначението на художествения текст е не само да дава някаква познавателна информация на онези, които го възприемат, но и да им въздейства естетически чрез изградената система от художествени образи, намерила въплъщение в неговата формална и съдържателна структура. От една страна, художественият текст е частна система от средства на общонародния език, а от друга в него възниква собствена кодова система. Той се изгражда върху кодове, които никога не изчерпва и които съществуват в променящата се йерархия на едно и също четене, създавайки напрежение, противоречие и колебание(Т. Виннер). Семантичната информация в художествения текст е усложнена от естетическата, поради което съдържателно-смисловата му структура е многопланова, а това от своя страна определя неговата многоаспектна интерпретация. Взаимодействието между различните кодове води до многозначителност на художествения изказ.

  4. Художественият тексте авторефлексивен. В него всичко се стреми да се мотивира от страна на значението. Тук всичко е пълно с вътрешни значения – пише руският учен Г. О. Винокур – и езикът означава самия себе си независимо от това, знак на какви вещи е. Върху тази основа се обяснява толкова характерната за езика на изкуството рефлексия към словото… Поетическото слово, по принцип, е рефлектиращо слово. Поетът като че ли търси и открива в словото неговите „близки етимологически значения”, които са ценни за него не със своето етимологическо съдържание, а със затворените в тях възможности за образна употреба… Тази поетическа рефлексия оживява мъртвото в езика, мотивира немотивираното.

  Авторефлексивността на художествения текст се изразява в това, че той съсредоточава, обръща вниманието на читателя върху самия себе си както с формалните, така и със съдържателните си качества. Впрочем, една от фундаменталните представи за литературата е, че на нея се гледа като на забавен език, задържащ вниманието върху себе си. Според Умберто Еко изразната субстанция в естетическото послание получава форма.

  В съдържателен план авторефлексивността означава, че езиковата единица, употребена в художествения текст, се съотнася едновременно с художествения обект, със самата себе си като резултат от осъществен някога и някъде номинативен акт, с макрообраза и въплътената в него идея. По тази причина езиковата единица в едно и също време назовава и се самоопределя като название образ под влияние на лингвистични и художествено-естетически фактори, подчинявайки се на авторовите творчески намерения.

  5. Художественият текст е писмен текст. Известно е, че комуникативната ситуация, в която той се осъществява, притежава следните особености: времева и пространствена раздалеченост на комуникативните партньори, еднопосочност на комуникацията без възможност за обратна връзка, невъзможност за опора върху реалната ситуация на съдаване на самия текст като материален продукт, принципна възможност за многократно връщане към текста от страна на адресата. Тези особености са характерни и за останалите писмени текстове, но за художествения текст е специфично комбинирането на писмената форма на речта с естетическата насоченост на текста(Д. Добрев).

  Пораждането на езиковите единици в текста се обуславя не само от художествено моделирания свят, а и от съчетаемостта и семантиката на породените думи и словосъчетания, от мястото им в структурата на изречението и от неговата семантика, от самия текст като продукт на мисловноречевата и художествено-естетическата дейност на автора.

  Отделната дума в художествения текст е като маска, която се „осветява” от образната семантика на заобикалящите я номинативни единици по такъв начин, че заедно с тях да създаде нов образ на назования художествен обект.

  Словото в художествения текст реализира художественото си значение и своя индивидуален образно-естетически смисъл както с оглед на лингвистичен контекст, така и на художествен контекст.

  Под лингвистичен контекст се разбира съвкупност от езикови единици, които обкръжават дадена дума в текста и под чието влияние тя актуализира своето значение и / или го обогатява с конотативни признаци.

  Художественият контекст представлява част от текста или подтекст, където се осъществява същността на микрообраза или на макрообраза.

  6. Художественият текст е свързан с други текстове, той отпраща към тях или включва в себе си техни елементи. Тези междутекстови връзки влияят върху неговия смисъл или даже определят последния. Междутекстовостта се постига чрез заглавието на произведението, посредством цитати ( явни или скрити ), реминисценции, алюзии, епиграфи, преразказ на чуждия текст, пародиране на другия текст, имена на персонажи, установяване на жанрови връзки и пр.

  7. В художествения текст националният книжовен език осъществява всички свои функции – комуникативна, експресивна, апелативна, фатична, метаезикова, стилистична. Но тук употребените вербални средства изпълняват една специфична, доминираща функция – художествено-естетическа.

  Тази функция характеризира само литературно-художествената комуникация и доминира над останалите функции на художественото слово. Тя се проявява реално при дълбинния прочит на художествения текст, когато последният се включи във взаимодействието между автора и читателя като езикови личности с определени лингвокултурологични тезауруси, едната от които е породила текста, а другата го възприема. В създалия се полилог художественият текст също регистрира личностно участие, както ни убеждава Ю.М.Лотман: В светлината на казаното текстът се изправя пред нас не като реализиране на съобщението на някакъв определен език, а като сложен механизъм, съхранил много кодове, способен да трансформира получаваните съобщения и да поражда нови, информационен генератор с черти на интелектуална личност. Вместо формулата „потребителят дешифрира текста” е възможна по-точна: „потребителят общува с текста”. Той влиза в контакти с него. Процесът на дешифрирането на текста извънредно се усложнява, загубва еднократния си и краен характер, като се доближава до познатите ни актове на семиотично общуване на човек с друга автономна личност”.

  Художествено-естетическата функция активира личностното общуване между автора, текста и читателя, “отключвайки” двупосочната естетическа концептуализация на художествената действителност, проникновено описана от Имануел Кант: Когато под едно понятие се постави представа на способността за въображение, което принадлежи към неговото изображение, но сама за себе си дава повод да се мисли толкова много, колкото никога не може да се обхване в определено понятие, следователно разширява самото понятие естетически по неограничен начин, то способността за въображение тогава е творческа и поставя в движение способността за интелектуални идеи ( разума ), а именно по повод на една представа да се мисли повече (което наистина принадлежи към понятието за предмета ), отколкото може да се схване в нея и да се изясни. А Едуард Сепир отбелязва: Когато изразът придобие необикновена степен на многозначителност, ние го наричаме литература. Изключително важно за разбиране същността на художествено-естетическата функция е твърдението на Д. Добрев и Е. Добрева: Но определението, че естетическата функция е заключена само в рамките на отражението и оценката на отразяваната реалност, не задоволява. Естетическото като феномен е далеч по-сложна функция на конституиращи я аргументи. Освен от отражателно-познавателни и оценъчни параметри естетическата функция се формира и от нравствено-етични, логико-психологически, емоционално-психологически(възбуждането на емоционалната памет), игрови и други конституенти. По същество комплексната манифестация на тези съставящи обуславя и пълноценната естетическа реализация на художествения обект.

  По време на литературната комуникация многослойните смислови структури на трите общуващи личности контактуват интензивно помежду си, в резултат на което се осъществяват смислооткровението и смислополагането и така читателят навлиза в дълбинните смислове пластове на художествения текст.

  Следователно художествено-естетическата функция е реализация на възможностите на художественото слово да активира личностното общуване между автор, текст и читател в хода на литературната комуникация, при което читателят започва да открива смисли и назовавайки ги, естетически да преживява словесно моделирания от автора художествен образ на света.

  Художествено-естетическата функция трябва да се разграничава от стилистичната функция. Различието между тях е описано много точно от З.И.Хованска(руската изследователка използва термина „естетическа функция”): Естетическата функция – пише проф. Хованска – се отличава от стилистичната по следните признаци: 1) по сферата на тяхната реализация: естетическата функция характеризира само литературно-художествената комуникация ( и по-широко – изкуството изобщо ), а стилистичната – речевата дейност като цяло; 2 ) по съдържание: естетическата функция винаги е свързана с предаване на идеологическо, светогледно съдържание, а стилистичната – със смислово обогатяване от социален, психологически и индивидуално-ситуативен характер, което не отразява цялостната система от възгледи за света на говорещия субект;3) по характера на реализация: естетическата функция се въплъщава с помощта на завършена система от похвати за художествено отражение на действителността, в която стилистичните средства на езика играят подчинена роля; стилистичната функция се реализира изцяло със средствата на езика; 4 ) по условията на реализация и откриване: естетическата функция се реализира само в рамките на завършено произведение и може да бъде разкрита именно в този контекст; за осъществяването и откриването на стилистичната функция е достатъчен контекстът на едно или няколко изказвания.

  Вместо за естетическа функция предпочитаме да говорим за естетическо качество на всяка реч и преди всичко на художествената реч, т.е. за онова формално или съдържателно качество на речта, което удовлетворява естетическото чувство на адресата с оглед на опозицията “красиво-грозно”.

  7. Художественият тексте антропоцентричен текст – познанието и субективно-оценъчното изображение на света в литературното произведение е насочено най-вече към познанието и художествено-естетическата интерпретация на човека и неговото битие.

  Художественият текст е индивидуална естетическа система от езикови средства, характеризираща се с висока степен на структурираност и цялостност. Той е уникален, неповторим и в същото време използва типизирани похвати за изграждане. Това е естетически обект, който се възприема във времето и има линейна протяжност. В качеството си на такъв обект художественият текст никога не е даден като готова вещ. Той винаги е зададен, зададен като интенция, като насоченост на художествено-творческата работа и на художествено-творческата съзерцателност. Вещно-словесната даденост на произведението е само сума от стимулите на художественото впечатление ( В. Н. Волошинов ).

  И така, основните стилообразуващи фактори на художествения стил са: креативност, фикционалност, творческа индивидуалност(авторска и съавторска), художествена образност, художествено-естетическа функционалност на словото, необикновена степен на многозначителност на израза.