Средновековие. Основни характеристики и периодизация

 Никола Бенин

Средновековието се дели условно на три основни периода

•      Ранно Средновековие (края на V — средата на XI век).

•      Развито Средновековие (средата на XI — края на XV век).

•      Късно Средновековие или ранно Ново време (XVI—XVII век).

 

    Ранното Средновековие е условен период от европейската история, започващ с разпадането на Римската империя. То продължава около 5 века, приблизително от 500 до 1000 година. Основните събития и процеси, характерни за него са Великото преселение на народите, походите на викингите, възникването на кралствата на остготите в Италия и вестготите в Аквитания и на Пиренейския полуостров и образуването на държавата на франките, която в периода на своя разцвет заема голяма част от Европа. Възниква Ислямът и започва да разширява влиянието си. Северна Африка и Испания влизат в състава на арабския Халифат. На Британските острови съществуват множество малки кралства на англите, саксите и келтите, появяват се държави в Скандинавия, а също така в Централна и Източна Европа.

Развитото Средновековие е периодът от средновековната епоха, който вероятно най-силно влияе върху формирането на представите на съвременния човек за средните векове. Характеризира се с развитието на феодализма до класическата му форма, възхода на рицарските идеали и рицарското съсловие, Кръстоносните походи и появата на Инквизицията.

Периодът продължава приблизително от 1000 до 1300 г. Основна тенденция през този период е бързото увеличаване на числеността на населението на Европа, което довежда на свой ред до резки изменения в социалната, политическата и други сфери.

През Развитото Средновековие Европа започва значително да се развива. Скандинавия приема християнството. Каролингската империя се разпада на два отделни държави, на чиито територии по-късно се сформират съвременните Германия и Франция. Организират се християнските кръстоносни походи с цел отвоюване на Палестина от селджуките. Развиват се и забогатяват градовете, активно се развива културата. Появяват се нови стилове и направления в архитектурата и музиката.

В Източна Европа епохата е свързана с разцвета на Киевска Рус и появата на историческата сцена на Полша и Великото литовско княжество. Нашествието на монголите през 13 век нанася непоправим ущърб на развитието на Източна Европа. Много държави в този регион са разграбени и опустошени.

   Има спорове сред историците до кога точно продължава Късното Средновековие. Повечето определят продължителността му в периода XIV – XV век. В западноевропейската наука краят на Средновековието обичайно се свързва с началото на църковната реформация или епохата на Великите географски открития. Късното Средновековие е наричано още и епохата на Възраждане.

   През този период се наблюдават: въздигането на Русия и справянето ѝ с татарската заплаха от изток, турското нападение в Югоизточна Европа, изгонването на арабите от Испания, протичането на Стогодишната война, Великите географски открития.

Около 1300 г., периодът на развитие и разцвет на Европа завършва с цяла серия бедствия, като Големият глад от 1315—1317 г., който настава поради необикновено студените и дъждовни лета, погубили реколтите. След глада и болестите започва Черната смърт, епидемия от чума, която унищожава повече от половината европейско население. Разрушаването на социалния строй довежда до масови вълнения — именно през този период избухват известните селски войни в Англия и Франция, като Жакерията. Депопулацията на европейското население е довършена от опустошенията, настъпили с монголо-татарските нашествия и Стогодишната война.

Език на Средновековната литература

   Средновековната култура възниква въз основата на латинския език, втория древен език на европейската култура и основен език на западната християнска църква – Римокатолическата. След краха на Западната римска империя, която използвала латинския в бита и старогръцкия в културата, латинския постепенно се налага като главен в църквата на Запад, докато старогръцкия се запазва в източната половина на империята – Византия. Водещите западни богослови от Ранното и Средното средновековие пишат изключително на латински, който се различава от този в античността. На изток в Източната православна църква главни писмени езици са църковно-славянския и гръцки език.

Църковно-християнска литература

В Западна и Централна Европа доминантна роля заема Римокатолическата църква, която е основен източник на образование. Още в Късната античност и Ранното средновековие църковната литература се създава от ограничен брой образовани духовни лица. Те творят в манастирите или са привлечени като летописци от образовани владетели. Водещите богослови оттогава са: Аврелий Август (св. Августин Блажени), Боеций, Псевдо-Дионисий Ареопагит и др. От епохата на Зрялото средновековие влиятелни църковни писатели са: Ериугена, Пиер Абелар, Бонавентура, Роджър Бейкън, Тома от Акуино (св. Тома Аквински), Сигер от Брабант, Майстер Екхарт и др. Всички те са и блестящи философи, които имат значителен принос в развитието на европейската философия.

Връзка с античната култура и литература

Средновековните автори боравят предпазливо с античната литература, поради присъствието на езически елементи в нея. Античните произведения са цитирани откъслечно или просто позовавани. По-благосклонно отношения църквата има към някои писатели, които биха паснали на християнски мироглед. Широко застъпени сред богословите са трудовете на еленските мислители идиалисти от Платон до Плотин, но като цяло старогръцката литература остава непозната за средновековната култура. По-различно е отношението към римската литература, но и тя е ограничавана. Положително е било мнението към Вергилий и Овидий, но все пак остават непознати автори. По-голямо популярност придобиват къснолатинските писатели от V век като Седулий и Сидоний Аполинарий.

   Епосът в античността е еднообразен, като задължителна форма е хекзаметър, докато в Средновековието преобладават изключително разнообразие от форми и модели. Средновековния дофеодален епос има отделни разновидности: келтския епос, който е предимно прозаична; англосаксонския и скандинавския епос, чиито основен елемент е строфата с различен брой стихове. Феодалния героически епос притежава не по-малко разнообразност: в романския (френски, испански) епос основен елемент на формата е т. нар. леса; немския епос „Песен за Нибелунгите" е написана във формата „кюренбергова строфа“.

   Епосът в античността е еднообразен, като задължителна форма е хекзаметър, докато в Средновековието преобладават изключително разнообразие от форми и модели. Средновековния дофеодален епос има отделни разновидности: келтския епос, който е предимно прозаична; англосаксонския и скандинавския епос, чиито основен елемент е строфата с различен брой стихове. Феодалния героически епос притежава не по-малко разнообразност: в романския (френски, испански) епос основен елемент на формата е т. нар. леса; немския епос „Песен за Нибелунгите" е написана във формата „кюренбергова строфа“.

Друга съществена разлика между двата епоса е разбира се влиянието, което оказва преобладаващата за времето си религия върху тях. В античния епос съществуват два паралелни свят – на божественото и човешкото, които взаимодействат помежду си, докато в Средновековието божественото е повече мирогледно, отколкото акционно. В малка или голяма степен на християнизация са подложени езическите сказания. Най-слабо християнизиран е скандинавския дофеодален епос, поради отдалечеността на Сканданавието от центъра на Християнството – Рим. Различен е и субстратът, върху който изникват античният и средновековният епос.

•