ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

НИКОЛА БЕНИН

Ще започна с това, че книгата заслужава да бъде прочетена и да бъде представяна многократно. Аз избягвам силните думи, но стихосбирката „Високосният ден” е явление в настоящата 2018 г. "Високосният ден" на Габриела Цанева - това е стихията на разкъсването на безплодния ден, на безплодното битие, на безплодното време. През цялата история на литературата, поети и белетристи, постоянно изграждат образа на времето и философстват, прекланят се, възхищават се, формират представи за вечност. Времето е битийна категория, чрез която се мисли преходното и непреходното. Времето в стихосбирката е изведено извън опозицията крайност - безкрайност и е обвързано с еженевния живот, но остава извън ежедневието. Лирическият аз е потопен в застоялото време, живее в тоталното безвремие и същевременно страстно желае да се откъсне от него. Подредбата на стихотворенията във „Високосният ден” изграждат три смислови полета, които можем да назовем „Тяло и свят”, „Дни на седмицата” и „Отсъствието във вълшебната любов”. Поетическата книга на Габриела Цанева е мното добре проблемноестетически организирана, за което явно, заслугата има и редакторката на книгата Надежда Александрова. В този аспект, първото, програмно стихотворение „Високосният ден”, което дава и името на стихосбирката, сполучливо открива лирическите хоризонти и задава диалогичните посоки за възприемане на художествения свят на поетесата. Тихо изтича високосният ден – подаръкът на календара, откраднат от природата.

Тиха тъга преде примки по бузите – миглите.

Нощта е вън, зад завесите – обляна от бялата луна.

Сгушила е в шепи цялата земя.

Мракът бавно изтънява, като скъсан плащ,

като мираж, като черен сняг, като бряг, залепнал на клепача.

Чакам утрото – не е кълвача, капе тишина.

Габриела Цанева върви по дирите на живота, или бленува за неизживян, несбъднат живот, който не е нашият, но използва поетически образи, за да ни каже, че може и иначе да се живее. В стихосбирката „Високосният ден” са опоетизирани с елегантността на постигнатото поетическо майсторство множество мотиви. Мога да кажа, че има много нива на четене, през които може да бъде разбрана и съпреживяна тази стихосбирка и всяко от тях открива различни страни на богатия поетически свят на Габриела Цанева. Тя ни отвежда както в днешния свят, така и в света извън нашето битие. Тя говори за цикличността на времето и същевременно, както всяка поетеса, не може да отмине темата за любовта, която е основна тема в поезията. Няма да се спирам на тези три смислови цикъла, които се открояват в стихосбирката, а само на онзи, първият, който дълбоко ме разтърси, преди всичко с необичайния подход на поетесата към описанието на отношението личнот-живот. В цикъла, който нарехок „Тяло и свят”, поетесата разкрива живота чрез тялото. Но това не е тялото, за което говори Михаил Бахтин, това не е и еротичното тяло. Това е измъчващото се тяло, затвореното тяло, тялото в един свят, без святост, където думите са събитията, които не можем да достигнем. Човекът е показан чрез тялото без думи. Тук виждаме човека без думи, или затварянето в тялото, чрез отнетите думи... липсата, изграждаща стени... и азът, който без думи ги преодолява, за да се осъществи. Всеки един читател може асоциативно да си представи в какъв свят живее лиричестият аз. От друга страна, въпреки пласта на тъга, който е нормален за един свят, в който думите глъхнат, читателят е завладян от енергията, която се нагнетява от противопоставянето на лирическия Аз и света, като ежедневие и като пространство-времето на битето, в което съществуваме в противоборство.

Текстът е прочетен на 11.12.2018 г. при представянето на „Високосният ден” в РБ „Любен Каравелов”, Списание „Картини с думи и багри”, брой 1/2019