Каракачаните - "черните бегълци"

Никола Бенин

През 2004г. сливенският каракачанин Георги Батаков издава книгата „Деца на Сирако“. В нея етносът е назован именно така – деца на Сирако. Сирако или Сираку е място, разположено в планинската верига Пинд, в историко-географската област Епир. Каквито и хипотези да изникват в науката за произхода на този неуловим за историята, безписмен народ – тракийска, румънска, гръцка, тюркска, славянска – на първо място трябва да отчетем това, че за каракачаните Епир е прародината, домът, в които се завръщат всеки път, щом запеят някоя от своите протяжни и тъжни песни. Названието „саракацани“, с което ги знаят в Гърция, е възможно да е преминало в турския език във варианта „каракачани“ и да означава именно човек от планинското селище Сирако.

Други считат, че зад името каракачани се крие по-различна етимология. То се състои от две турски думи „кара“ и „качан“, даващи значението „черен беглец“. Това тълкувание е в съзвучие с някои от широко разпространените легенди за етноса. Една от тях е, че историята им е тясно свързана с падането на Константинопол. Те били последните защитници на столицата на Византийската империя, напуснали я през 1453 година, когато капитулирала под османския натиск. Тогава старейшините на каракачаните решават да изразят дълбоката си скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце. Красива легенда, в която учените обаче откриват много несъответствия. Едно от най-видните е, че черните дрехи на каракачаните не са толкова старо явление. Всички най-ранни сведения за тях ги описват с тъмни дрехи, но с преобладаващо виненочервени краски. Опитите на някои учени да представят каракачаните като някогашни граждани на Константинопол, водещи уседнал начин на живот, преди османските набези да ги принудят да потърсят убежище в планините, изглеждат неправдоподобни. Как тогава да се обясни фактът, че битът, мирогледът и пастирският им опит са унаследили точно най-типичните и изконни черти на номадизма, включително презрението към земеделския поминък. Опит, който може да се придобие не чрез взаимстване и имитиране, а чрез вековна житейска практика.