НИКОЛА БЕНИН
Уникалността и успехът на Вазовия роман "Под игото" не се дължи на първенствуващото му място в новата българска литература, нито на характерната за почти всички вечни произведения от световната литература носталгична атмосфера, в която е създаден. Причините са по-дълбоки и се коренят колкото във времето, още повече в особената нагласа и народоусещане на единствения български творец, определен като народен. Израснал в подбалканско селище, където господства български дух, прогледнал за национално освободителното движение сред най-активната част от народа - хъшовете, Вазов не само усеща нуждите на историята, но се чувства отговорен и за естетическите потребности на нацията. Макар и без диплома, творецът задълбочено изучава тенденциите в съвременния му френски роман, руските класици /Гогол/, не са му чужди особеностите на западноевропейската литература и от ренесансовия й период. Родните постижения в областта на прозата /Каравелов/ заемат особено важно място в материала, от който Вазов черпи за да създаде невероятния си роман. Магията на произведението не може да бъде обяснена само с признанието на твореца: "...и аз задишах пак въздуха на България"! Тя е резултат от творческите способностите на автора да синтезира европейското и националното, за да постигне вечност на изображението.
Романът "Под игото" води своето начало от повестта "Чичовци". Без преодоляването на чичовщината българинът не може да постигне "сюблимните височини". Преди да създаде “трагичен епос", Вазов съзнава, че е необходимо да изобрази състоянието на народа в “комичен епос". /Снежана Зарева/
Повестта "Чичовци" е най-нетенденциозната и затова най-модерна като поетика /защото е вечно нова/ творба в произведенията на Вазов. Творецът постига с лекота така жадуваното от Йовков съвършенство - да се пресъздават картини от живота, изчистени от авторовото присъствие и отношение. В този смисъл сказовият похват дава възможност за привидно /като в реалния живот/ разчленяване на действието, накъсаност и несвързаност, които обаче не оставят усещането за липсата на цялост и завършеност. Вазов не пародира живота на българите под робство, а само описва неговата пародийност. С болка и умиление и същевременно максимално обективен, творецът вниква в същността, в причините за състоянието на народа преди Освобождението. И открива героизъм, но героизма на роба, който осмисля принудителното си бездействие, като го превръща в овеществена пасивна съпротива срещу националната несвобода. В "Чичовци" Вазов пресъздава сложната българска душевност, където смешното, не е само смешно и сериозното, не е съвсем сериозно. Безвремието на времето лишено от възможност за нещоправене, дава простор на въображението. В принудителната си пасивност героите възпроизвеждат духовната енергия на нацията, нейната непреодолима жизненост дори в страха. Отдушник за насъбралата се енергия са ежедневно - битови, често измислени конфликти, които изтласкват невъзможния за разрешаване реален проблем несвободата и пародират съществуването на героите. Тъй като те нямат възможност /политическа, духовна, морална/ да се справят с абсурда на живота си, го приемат. В това вижда Вазов несъзнателната мъдрост на българина и в обширно отстъпление в главата "Силистра - йолу" от романа "Под игото" обяснява на пръв поглед жалкото, смехотворно, живуркане под робство. Освен в епикурейски събития, героите на повестта довеждат докрай абсурда на своето съществуване на всички житейски нива - облекло, теми за разговор, проблеми, взаимоотношения, поведение. Еклектичната пъстрота на облеклото - с "цилиндрически ален фес и в широкодънести потури" е Варлаам Копринарката, Иван Селямсъзът има рунтава шапка, черни потури с късо дъно -"остаряла мода" а "френските дрехи " на Хаджи Смион, които се оказват по американски, показват едновременно застоя и копнежа по непознатото, неясното, но вече нужното на българите - връзката със света, отварянето на хоризонта. Още по-комични са разговорите на героите, където особеният синтаксис разголва абсурда във взаимоотношенията:
-Знайш ли кво?
-Знам. Кво?
Героите сякаш не присъстват съзнателно в собствения си живот, а участват в един безкраен маскарад. Те често не знаят как да се държат зад принудителните маски на робството, отнесени са и като че ли душите им са някъде в едно мечтано само наум бъдеще. Усещането им за националната несвобода провокира индивидуалните им качества. Затова Вазов създава невероятна по своето разнообразие и богатство галерия от образи - всеки отличен от останалите, изключителен, необикновен. Защото всеки по своему е потърсил изява и изразходване на вековната енергия - Иванчо Йотата е философ по филологически въпроси, Хаджи Смион се изживява като помирител и съдия, Мирончо е вещ по въпросите на брака, а Варлаам и Селямсъза сякаш намират реализация в родовата кавга /която така и не се разрешава в рамките на повестта/. В критични ситуации героите реагират като един човек. Страхът ги сплотява, защото той ги е опазил през вековете, но той ги е и изкривил. В "Записки по българските въстания" З.Стоянов обяснява, че когато човек дълго време се е преструвал, той се превръща в преструвката си, т. е. загубва своята индивидуалност.
В търсене на своите същности чичовците постепенно израстват, за да постигнат в романа "Под игото" онази разкрепостеност, която поражда колективната смелост и "въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини".Присъствието на много от чичовците в романа и то не пряко свързани със сюжетната линия определя особения характер на произведението не като роман, а като "народна книга". /Пламен Антов/ Многото второстепенни герои имат своята определяща за постигане на художествената задача роля. Десетилетието, което дели събитията в повестта от събитията в романа, променя решително водещите тенденции в историческото развитие. Ако в повестта господства безвремието, героите не бързат, превръщат всеки миг във вечност, то действието в романа е повече от забързано. Затова Вазов в главата "Пиянство на един народ" синтезира случващото се със стихове от "Каблешков":
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века.
За да разкрие народностното израстване, за да изследва въздействието на историята върху малкия човек и неговото значение за развитието на историята, Вазов среща в романа две противоположни равнища на романовост: буржоазно романовото, свързано с основната сюжетна линия и ренесансово романовото, носено от многото второстепенни герои. В отношенията личност -общество определящ фактор е историята - подложен на неговия натиск, човекът се променя. Спецификата на промяната е основната задача на Вазов - да разкрие как чичовците израстват в герои... и как не успяват да се променят. Свалянето на робските маски от душата е предмет на художествено изследване в романа "Под игото". И ако в "Чичовци" те не са себе си и затова са абсурдни, то в романа откриването на себе си ги прави не по-малко необичайни.
Причината Вазов открива в неестествените за човека условия на съществуване, каквото е робството. "Игото" е прицелът на авторовото отрицание и мотив за защита на българите, дори на предатели като Чорбаджи Юрдан и Стефчов: "Времената бяха настали такива..." Затова корелацията "позволено - непозволено", "сериозно - травестийно" имат политическа обагреност и са обърнати: нормалното подлежи на унищожение, т.е. Османската империя, а непозволеното - бунтът, е истинската цел и задача на историята. Ако в "Чичовци" творецът изобразява абсурда, до който е довело българите робството, превръщайки ги в чичовци, то в романа постигането на свободата се оказва не по-малко необичайно, анормално явление. Затова в романа се преплитат народно - карнавалното с конкретно историческото. Карнавалното е имплицирано в масовата лудост, в копнежа по промяна и обновление, във внушението за пълната общопародийност на бунта. То обхваща и сферата на битовото, неисторическото, за да се подчертаят дълбоките корени на масовата лудост, колективното преодоляване на страха. Романът е наситен с примери на главоломно рушене на норми, характери за етическата система на робството на изчезване на страха. Карнавалният модул, който писателят използва, изисква да бъде изобразен не страхът изобщо, а именно победеният, преодолян и надмогнат страх.
Любовта към българите разкрива на Вазов истината за тяхното историческо битие, за градивната сила на народа. Творецът осъзнава, че историята се променя не от героите, а от обикновения малък човек и не от събитията, а от неясните понякога дори за самия човек движения в неговата душевност. Душата на българина е мястото, където яхналият турчина пиян и куц /все белези на карнавалното/ Безпортев променя статуквото на роба. Невероятно е попадението на Вазов да избере за обект на своето изследване върху духовното израстване на българина, върху преодоляване на страха не образ от героите /т.е. принадлежащите към буржоазно романовото/, нито към многобройните на пръв поглед незначителни персонажи /част от карнавала/. За герои като Бойчо Огнянов, Соколов и дори Кандов всъщност не става дори въпрос за промяна. Те осъзнато самоотвержено се отдават на борбата за свобода, защото в безличното, равнодушно към човешките усилия и стремежи робско време неспокойни личности като тях не могат да намерят личностна реализация. Те са луди изначално, извън колективната душа на народа, те са тъждествени със самите себе си /по Бахтин/, нещо, което чичовците тепърва ще постигнат. Затова текстът започва с идването на Огнянов и свършва с неговата смърт.
В карнавално - ренесансовия персонаж пък не се извършва трайна промяна. Затова Вазов я определя като пиянство, лудост. В романа са проследени събития, които разкриват и колективната и индивидуалната проява на духовната еманципация на българина. От годишния изпит, където активната проява на едно дете, показала душевните преживявания на възрожденеца, накарва цялото общество да онемее от ужас, до унизения бей в сцената с представлението и поетичния образ на песента като отдушник на колективната страст към свободата обикновеният българин израства в собствените си очи. Въпреки явните белези на абсурдност, подготовката за постигането на свободата набира сила и"молепсва" все повече и повече българи. Глаголът носи семантиката на магия, неосъзната и невъзможна за преодоляване. Героите сякаш са в плен на историческото време. Изборът им се свежда до това да приемат или не повелите му. За някои от тях - души чисти и неизкушени, лудостта, самозабравата е единственият път да осъществят себе си, да отрекат несвободата. Не се замисля Колчо, когато се жертва да помогне на Огнянов, или Марийка, която с риск за живота си се опитва да предаде бележката. Не за живота си мислят Милка Тодоричина, когато скрива Соколов, и идиотът Мунчо, когато псува султана. Сякаш ценноста на съществуването /толкова важна за чичовците/ губи своето значение, бледнее пред пиянството на свободата. Това обяснява и поведението на Безпортев, който яхайки турчина под радостните възгласи на раята, произнася пиянска реч. На принципа на карнавалната травестийност ниското битово пиянство тук се кръстосва с високите идеологеми на историята - "свобода", "робство", "България", "народ". Вазов показва, че без тези българи историята не може да бъде променена, но и не може да разчита само на тях, защото те са беззащитни пред нейната жестокост и безпардонност - Марийка припада, Мунчо е убит.
Онези, на които се гради реално бъдещето, не са отреклите се от всичко свое /Огнянов се отказва от бащиното си наследство/, нито бездомници като Безпортев, а здравомислещи, земни, безгранично предани на българското личности като бай Марко.
Затова и сюжетно Краличът идва за първи път при него.
Прототип на героя е бащата на писателя, затова той е изграден с особена топлота, разбиране и съчувствие, изграден е като символ на българщината от последните години на робството. В образа на бай Марко Вазов показва типичните положителни черти на българина, които са залог за неговото духовно израстване. Писателят счита, че ако човек не е морален, религиозен, ако не уважава учението и прогреса, ако не обича и не се грижи за семейството и рода си, ако не умее да отстоява човешкото си достойнство като бай Марко, не може да тръгне по пътя на духовното израстване, не може да бъде свободен. Труден е пътят към свободата за бай Марко. Човек на петдесет години, цял живот честно сбирал имот и отгледал голяма челяд, сега той е категоричен: "Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!" За да убеди бай Марко в необходимостта от въстание, Вазов го прави свидетел на различни прояви на българското свободолюбие - появата на Кралича в дома му, поведението на Безпортев и покорството на турчина, скривалищата с оръжие на синовете му в собствения му дом, пророчеството на Мартин Зедека. Копнежът към свобода, обхванал по - голямата част от българите, "молепсва" и бай Марко. Той сам с гордост отсича черешата си и я дава за топ, подменя съдържанието на писмото, за да спаси Соколов. Върховна изява на израстването на героя е новата му молитва:
"Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше ... Той се молеше за България..."
Свободолюбието на българския народ като израз на неговото духовно израстване, като откриване на истинската му идентичност е изобразено в романа не само чрез поведението на отделните герои, но и чрез масови действия.
Стремежът към свобода у Вазов неотстъпно се свързва с любовта към родното, към българското. Писателят показва, че народът цени и обича онези свои водачи, които защитават идеята за свободна България. Уважението и готовността да ги пазят при необходимост също е проява на израстването на българина. В главата "Във Веригово" като показва отношението на селяните към Бойчо Огнянов, Вазов изтъква как българинът се откъсва от практическите материални грижи за насъщния, как преодолява скептицизма и страха си. Макар че цялото село знае за тайното скривалище на героя и цялото село го изхранва, без той да разбере, творецът е категоричен: "Но издайството беше немислимо."Колективният страх е преодолян от колективната смелост.
Поражението на въстанието е проявител за превръщането на чичовците в герои. Малцина издържат проверката - Сопот не въстава, много врати се затварят пред Соколов, г-н Фратю вика: "Да живее негово величество султанът", както при подготовката вдига тост за "българското liberte".Героите загиват, защото тяхната мисия е изпълнена - Османската империя вече никога няма да бъде същата, защото, опитал свободата, българинът никога вече няма да се примири с робството. В утешителните думи на Боримечката: "Та ако Клисура загине, няма да загине България я!" Вазов открива надеждата за бъдещето.
Макар че темата на романа "Под игото" е подготовката, избухването и поражението на Априлското въстание, чрез своите герои Вазов утвърждава не самата борба, не самото въстание, а трудния криволичещ път към национално и духовно осъзнаване, който преминават голяма част от българите. Този път според писателя довежда до свободата на България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар