Бит и история в “Чичовци” и “Под игото”

д-р Никола Бенин

 Поместена след “бита” в редицата “бит, история, литература”, историята провокира  значението й да се разбира като “другото” (“високото”) на бита (“ниското”) – още повече, че едно такова авторитетно четене на Вазовото творчество като това на Милена Цанева неведнъж ги диференцира като елементи, съграждащи Вазовия фикционален свят, и изследва взаимоотношенията помежду им. Но освен като съвкупност от значими за живота на (националната) общност събития (като синоним на “големия исторически живот на нацията”), противопоставени на жизненонеобходимото и практически полезното, в контекста на синтагмата “бит, история, литература” историята можем да мислим като “другото” на “живота”, или на жизнената действителност – на продукта от човешките действия, разположени във времето; с други думи, да я мислим като езикова реалност (“на страната” на литературата). Между живота и историята зее бездна, празнота: животът се преживява, историята се разказва. Повествованието учредява причинно-следствени връзки между просто следващите едно след друго или паралелни във времето на живота събития и човешки действия и така прави света подреден и обясним – набавя му някакъв смисъл. Разказваната история придава единство на многообразните жизнени събития и свързва съгласувано разпръснатите в жизнения опит обстоятелства, причини, мотиви, неволни следствия. Основната “работа” на разказваната история е да обоснове човешките действия – техните значения във/за времето. 

      Теза  и аргументи (1) 

      Теза: 

      “Чичовци” можем да прочетем като (хумористична) повест, разказваща как когато езикът, който опитва да подреди и обясни съществуването, е “неуправен” (неслучайно осма глава цитира призива на Иванчо Йотата “ние, учените тоест, да се соберем  и влезем в соглашение… трябва да управим язика…”!), човешкият свят изглежда не само комичен, но и абсурден, лишен от смисъл. 

      Аргументи: 

      Безсилието  на “неуправения язик” да направи  действителност Вазовото произведение представя чрез грешните означавания, на които чичовците подлагат случващото се в повестта.

• Аудиторията на господин Фратювото “слово за свободата” въобразява и изрича себе си в кода на непокорното свободолюбие – “свободата иска жертви”, “свободата скъпо се купува”. Но всъщност както революционната реч, така и съучастието на публиката в “престъплението” остават вън от полезрението на Господаря – остават непублични, незначещи в политическото пространство действия. Разминаването между нещата и думите, лишената от покритие претенция ставащото, обозначено в езика, да изглежда сериозно, “истинско”, “исторически” значимо повестта предава като комичен сблъсък между стилово разнородни клишета – към “високите” фрази, цитирани по-горе, се прибавят “ще ни вържат”, “ще ни турят клупа”, “да се браним” с “джепане”, “па тогава в планината”, “в балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра и ще се бия”.
• На същото разминаване става жертва и Иванчо, създавайки “литературен паметник” на своите споделени с Хаджи Смион приключения. В него бягството на двамата герои излиза причинено от “агарянскаго гоненiа”, злополучното преминаване на реката – “опасностi велiкiй от кораблекрушенiем”, а змията – “змей проклятiй”.
• Сгрешеният (“неуправен”) език изтрива “сатирето”, написано от Иванчо Йотата, и изписва на неговото място “прокламация на букурещкия комитет”. Но изговарянето на “ниската” (битово-невинна) ситуация във “високия” (революцоннорисковия “исторически” значим) език осигурява комичното недоразумение, в което разпознаваме сюжетно-фабулния стожер на повестта. (Изглежда, Литературата не може да мине без “сгрешен” език.)

      “Чичовци” разказва и обратния случай – на неадекватния “превод” на езика на “словото за свободата” в действията на чичовците.

• “Ехтенето на доловете” от “реването на балканский окований лев” от речта на Фратю се “превежда” в Иванчовия “ужасен нечовешки вик, в който се смешаваше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка”, от който “Балканските долове ехтяха”.
• Повествованието загатва, че също както според “словото за свободата” “се е проливала цели столетия българска кръв”, и при бягството на двамата “народни мученици” се пролива телесна течност, макар и не точно кръв: “– Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? – каза усмихнато-кисело хаджи Смион, защото му се беше случило, без да ще, едно произшествие…”
• И бягството на господин Фратю повествователят иронично “превежда” в революционния код: “…господин Фратю… летеше… из разклатения въздух (“Въздухът трепери!”) …възкачи се и скри в сламника (“качи се на “Волът”) …след лют бой със затрънения плет, който остави славни рани по сетрето му… остави за плячка един къс от полата си… отнесе хвъркатия пискюл във вид на транспортен откуп (“свободата иска жертви… свободата скъпо се купува”).

      Не  само чичовците – и повествованието  в “Чичовци” (само)иронично попада в следите от “неуправения язик”. То възпоминава, пародирайки ги чрез пренаписването им в плана на незначително битовото, комично в своята претенция за езикова възвишеност, редица Вазови и други възрожденски литературни сюжети.

• Такова пренаписване претърпяват “Волът” – лобното място на Ботев в повестта се оказва ораторска трибуна за (словесно) изиграване на революционен порив, както и преминаването на Македонски през Дунава и на “една българка” през Искъра, “битовизирано” в злополучното прекосяване на реката от двамата бегълци.
• “Незнайно как” случилото се изгаряне на “славните списания” на Йотата (“За народа загуба велика”) припомня автобиографичния разказ на стария Славейков: “Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея… и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове…”
• Пренията между “волтерианци” и “елинисти” не само цитират в окарикатуряващ я контекст Ботевата Молитва (“редовете на борбата”), но бездруго спомнят споровете на учените през Възраждането за “управянето на язика” – за това дали “народният” или черковнославянският език да стане основа на книжовния.
• Цапването на змията в главата от Иванчо перифразира Чинтуловата песен: “Дорде е мъничка змията/…с крака да й строшим главата,/ свободни да се назовем”, пародийно буквализирайки алегоричния й смисъл.

 

      Теза  и аргументи (2) 

      Теза: 

      “Под  игото” отиграва функциониращия в  “Чичовци” модел на “погрешаващия” (спрямо “действителността”) език, оказал се продуктивен спрямо правенето  на “Литература”, но разменяйки ценностите и “обектите”, към които сочат значенията му, от една страна, и усложнявайки строежа му, от друга, за да го накара да произведе патос, смисъл и безсмислие, различни от тия на света в повестта.  

      Аргументи: 

      За  разлика от чичовците в едноименната повест, смешни със своите неволни, “невинни” обърквания на думите и нещата, обитателите на Бяла черква в “Под игото” извършват немалко съвсем съзнатели менитби на думи, за да си осигурят в многозначността и омонимията на думите, в пролуките между буквалните и метафоричните им значения заслони за своите недопосмяващи публични изяви на революционно-патриотичното си въодушевление.

• Обществото, събрано на училищния изпит, успява да предотврати превръщането на спонтанната езикова грешка на Събка (която, “зле разбрала думите на баща си”, сбърква в отговора си на въпроса кой цар ни е избавил от гръцко робство) в идеологическа: оценявайки казаното от детето като “няколко безместни” думи, тя буквално “лишава от място” в публичното пространство езика, дръзващ да изрече идеята за освобождение от турско робство.
• Господин Фратю прислонява патриотичната си наздравица на Силистра-йолу в непрозирността на чуждия/”немеещия” език, използвайки вместо българската дума свобода френската liberte.
• В края на представлението на “Многострадална Геновева” народът пее Чинтуловата песен пред лицето на бея, но до ухото на властта революционното слово достига опосредено от “превода” на Дамянчо Григорът (“нарочно… турен там”), в който “вярната любов народна” става театралносценичната (фикционална) любов между графа и графинята.
• Христо Врагов е “съзаклетник и революционер”, но понеже Ристо Врагата “къща има”, налага му се да употреби “хитрост за всеки случай” и да подпише протокола на съзаклятието, изписвайки “както произнасяха името му”: героят успява в едно и също движение да (под)пише и да не пише (да “произнесе”).

      Двойственото (речево) поведение, сдвояването на показването и скриването, събирането на надмогването на незначителното битово съществуване в революционноосвободителния порив с оставането в уюта и сигурността на “невидимото” всекидневие, съединяването на “сериозно” и “наужким” е възможно само в играта. Снизяващия лудостта като метафора на саможертвената дързост, плод на която е Април `76, неин двойник “Под игото” разпознава в образа на играещия/лудуващия народ.

• Не друг, а Бойчо Огнянов – “идеологът на революцията” в романа, уподобява народа на дете в главата “Нощта”: “Тоя народ… вярваше като дете и сега като дете трепере…”
• Разговорите между белочерковчани в Ганковото кафене например изговарят съзнанието им за това, че за тях предстоящото въстание е не някакво необратимо и със сериозни последици историческо събитие, а по-скоро игра, лудуване: “Мой Ганко е събрал де да си пищови и пушки и… само с тях си играе”; “Играем си с огъня!”; “Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие!”; “Детински работи не ща…”
• Още първата глава на “Под игото” като да разказва целия сюжет на романовото повествование – сюжета на “полудяването”/опияняването на народа от революционната идея и неговото “отрезвяване”/”умиряване” след краха на въстанието, тъжноиронично (буквализирайки другата, освен лудостта, метафора на героизма – пиянството: “И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха… Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, размениха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета… И народът се умири.”

      Освен дискурсите на персонажите и на повествователя, “Под игото” вплита в тъканта си и един друг дискурс – тоя на, да го наречем условно, “философа – есеист”, който говори например в такива ключови за романовия смисъл глави като “Пиянство на един народ” и “Пробуждане” и който, изглежда, или не е чел разказаното в “Под игото”, или го е чел, но го е забравил.

• Изказаните в “Пиянство на един народ” твърдения, свързани с възторжената готовност, с която селяните “сега”, за разлика от преди 20 години, посрещат апостолите на борбата, нямат памет за разказа на Муратлийски от главата “Неочаквана среща”, според който участникът в Старозагорското въстание, бягайки от преследванията на турската власт, бил “гонен… и от самите българи”.
• Изявлението, че чорбаджиите не са предали въстанието, не само е изтласкало спомена за ролята на Стефчов в откриването на истинската самоличност на Огнянов, но и не подозира за какви деяния на чорбаджи Юрдан ще разкажат някои от последните глави на романа.
• Краличът – “идеологът” на бунта, отхвърля както “трезвите науки на разума” в спора си с Кандов на Силистра-йолу, така и принципите на християнството в размисъла си върху “праведното отмъщение” в главата “Победителите угощават победените”. За това “Пиянството” не знае, защото според него “науката и кръстът, сиреч духът, стои на първи ред”в борбата.
• “Пиянството” се отрича и от скептицизма на разказвача, според когото “Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива, защото “философът – есеист” прогласява жаждата за “великото слово на свободата” на “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”.
• “Пробуждане” на свой ред “трие” не само разказа и “езиковите игри” на персонажа, както прави Пиянството, но “поправя” и самото него: “порасналия” (а всъщност цитиращ “Каблешков” от “Епопеята”) народ от “Пиянството”, трансцендиращ народа – “дете” от повествованието, “Пробуждане” пренаписва като “млад народ поет”, а “сюблимното безумство” от “Пиянството” става “поетическо безумие”. Ако нещо в романа се пробужда, то е (езикът на) Поезията.

 

      Теза  и аргументи (3) 

      Теза: 

      Безпаметството  за Разказа на философскоесеистичната прослава на въодушевлението през подранилата пролет на 1876 г. е обяснимо през стремежа на “Под игото” да констатира и утвърди уникалното “вдигане на националния дух” като “сюблимно безумство”, като “умствено опиянение” – чудо, за което не може да се повествува, понеже е отвъд времето, разбирането, обяснението, рационалното познание и няма аналог в жизнения опит. 

      Аргументи: 

      Понеже  е “Из живота на българите в  предвечерието на Освобождението”, повествованието в “Под игото” (симулативно) опитва да разкаже за чудодейното “порастване” на “един народ поробен” “в няколко деня… на няколко века” в “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”. Но като цар Мидас, от чийто допир всичко се превръщало в злато, щом се докосне до “живота”, разказът сякаш превръща въодушевлението в предпазливост, ентусиазма в хитрувания, подготовката за въстание – в подготовка за театрално представление.

• “Пленник” на каузалността, набавяща основания (мотиви) на човешките действия, историята във Вазовия роман не смогва да изобрети разбираеми за “здравия смисъл” основания “един народ поробен” да се раздели с “привилегията на робството” – да “прави народите весели”. Затова в оценката на “Пробуждане” “тая стара куртизанка – историята” напразно опитва да съблазни “младия народ”: неговото “поетическо” дело е отвъд нейните компетенции.
• Отказа си да затвори и изглади прорива между геройството, пиянството, лудостта и “нашия стомах, българския здрав смисъл” (да “одомашни” героизма) Вазовото произведение мотивира чрез настояването в главата “Пробуждане”, че “въстанието нема даже история” – не знаейки сякаш, че историята не се съдържа във фактите, а се конструира върху основата им.
• Повествователят в романа също има свой двойник – студента Кандов, който (уж) се кани да пише роман и търси съвети за психологически убедителното изграждане на образите в него от “пловдивския доктор”, а пък всъщност търси лек за своята безумна любов към Рада. Но докторът подлага на унищожителни подигравки идеята (мнимият) романов герой да се самоубие, защото е… българин (също както повествованието в “Под игото” отказва самоубийството на поробения български народ). И също както романистът (Вазов) не смогва да затвори процепа между “бита” и “вдигането на националния дух” (“Историята”), така и (романистът) Кандов не успява да подчини на своя “божествен разум”, на своята “безконечна мисъл” своята “сляпа” страст.

      Разказът  има за задача да подреди в умопостижим  ред действителността (плода на човешките  действия) и така да я направи  ясна, разбираема, почти “свойска”, а “Под игото” опитва да фиксира патоса на националноосвободителното движение.

• В гръцкия език, откъдето идва, думата “патос” означава не само силно чувство, но преди всичко понасяне, страдание, страст. Затова с нея означаваме “основата” на човека, онова, което не е негово дело, а му е дадено изначално и не се променя във времето (например страстите).
• На патоса само поетическият език – “другото” на “наричанията” на “здравия разум”, на “народите”, на “историята”, може да даде наглед. Поетите само се осмеляват да дават образи на немислимото, свръхопитното, възвишеното посредством способността за въображение.
• Затова “Пробуждане” пренаписва “порасналия” народ в “млад народ поет” – защото само поетическото въображение (на “народния поет” – на “народа поет”) чертае перспективите на възможностите си пряко “наистина” случилото се (“историята”) и така компенсира “трагическата безславност” на бунта.