Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика

Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика

по проект „Дигитална библиотека „Българска литературна критика“, финансиран от ФНИ,
№ КП-06-0ПР 05/11 от 17.12.2018

Форумът ще се проведе на 17 и 18 октомври в София, Американски център на Столична библиотека, и се посвещава на 140-годишнината от рождението на Александър Балабанов, 140-годишнината от рождението на Симеон Радев, 90-годишнината от рождението на Тончо Жечев, 90-годишнината от рождението на Минко Николов, 75-годишнината от смъртта на Петко Росен.

В програмата ще бъде включен и модул върху оперативната критика под наслов
„Перипетиите на оперативната критика – преди и сега. В памет на Тодор Абазов“.

Критици, с разработки върху които може да се участва:

. Александър Балабанов
. Боян Ничев
. Боян Пенев
. Васил Пундев
. Георги Константинов
. Георги Цанев
. Димитър Б. Митов
. Ефрем Каранфилов
. Здравко Петров
. Иван Мешеков
. Константин Гълъбов
. Кръстьо Куюмджиев
. Малчо Николов
. Минко Николов
. Петко Росен
. Спиридон Казанджиев
. Стоян Каролев
. Тодор Боров
. Тончо Жечев
. Цветан Минков

Моля, изпращайте вашите заявки за участие, придружени с кратки анотации, до 7 октомври на следните имейл адреси:

Александра Антонова
alexandra.a.antonova@gmail.com
contact@bglitcritics.org

Елена Борисова
elena38798@abv.bg

Марин Бодаков
marin.bodakov@gmail.com

Никола Бенин. „Княз Игор“ с премиера на „Опера в Летния театър – Варна 2019“

Никола Бенин

На 2 юли от 21 часа, в рамките на десетото юбилейно издание на „Опера в Летния театър – Варна 2019“ ще бъде представена премиерата на операта „Княз Игор“ от А. Бородин. Спектакълът е част от програмата и на ММФ „Варненско лято“ 2019.

 „Княз Игор“ е прекрасно заглавие, деликатес за всеки театър, който може да си позволи средствата, певците и костюмите, необходими за такава мащабна постановка. Операта е привлекателна и с това, че звучи съвсем съвременно. В нея има редица неща, които са адекватни на нашето време, има много политика, има любов, коварство, агресия и патриотизъм. Високият патриотизъм в името на отечеството е основното чувство, основното послание, което Бородин е искал да отправи към своите съотечественици, споделя режисьорът Кузман Попов.

Диригент постановчик е високоуважаваният доайен на българските диригенти, Маестро Борислав Иванов, който с варненската си постановка на "Княз Игор" от 1977 г. жъне огромен успех в Палма де Майорка, след което, в продължение на много години, България става постоянен участник в международния фестивал на острова. 

Гост диригент сега е Григор Паликаров. Режисьор и сценограф Кузман Попов. Костюмограф Лора Маринова. Хореограф Светлана Тоншева. Диригент на хора Цветан Крумов. Асистент-режисьор Сребрина Соколова.

В ролите: КНЯЗ ИГОР - Свилен Николов; ЯРОСЛАВНА – Димитринка Райчева; ВЛАДИМИР – Валерий Георгиев, КНЯЗ ГАЛИЦКИ – Пламен Димитров; КОНЧАК - Евгений Станимиров; КОНЧАКОВНА - Михаела Берова и др. Оркестър, хор и балет на Държавна опера Варна.

Myths to Live By Joseph Campbell, Johnson E. Fairchild (Foreword)

Nikola Benin, Ph.D

What is a properly functioning mythology and what are its functions? Can we use myths to help relieve our modern anxiety, or do they help foster it? In Myths to Live By, Joseph Campbell explores the enduring power of the universal myths that influence our lives daily and examines the myth-making process from the primitive past to the immediate present, retuning always to the source from which all mythology springs: the creative imagination.Campbell stresses that the borders dividing the Earth have been shattered; that myths and religions have always followed the certain basic archetypes and are no longer exclusive to a single people, region, or religion. He shows how we must recognize their common denominators and allow this knowledge to be of use in fulfilling human potential everywhere. 

Русенският митрополит Наум участва във Всеправославно честване на празника на св. апостоли Петър и Павел във Верия

Никола Бенин

На 29 юни 2019 година, в деня на св. първоапостоли Петър и Павел, във Верия се събраха архиереи от всички поместни православни църкви, за да отслужат заедно св. Литургия. Представител на Българската патриаршия на тържествата беше Русенският митрополит Наум.

Общоправославната св. Литургия беше оглавена от Лаодикийски митр. Теодорит от Вселенска патриаршия, като с него съслужиха еп. Продром на Южен Мадагаскар (Александрийска патриаршия), Сафитски еп. Димитрий (Антиохийска патриаршия), Нишки еп. Арсений (Сръбска патриаршия), Тулченски еп. Висарион (Румънска патриаршия), Русенски митр. Наум (Българска патриаршия), Зукдидски митр. Герасим (Грузинска патриаршия), Лимасолски митр. Атанасий (Кипърска архиепископия), Месинийски митр. Хризостом (Гръцка църква), Супрасълски еп. Андрей (Полска църква) и домакинът – Верейски митр. Пантелеймон.

Представител на Московска патриаршия беше Шахтински и Милеровски еп. Симон, който участва само във вечерното богослужение, но не и в празничната Литургия, на която присъства без да служи.

На тържествата в навечерието на празника присъства и Волоколамският митр. Иларион (Алфеев), председател на външния отдел на РПЦ, който също не служи с останалите архиереи поради прекъсването на евхаристийното общение, което РПЦ-МП обяви едностранно спрямо Константинополската патриаршия. Митр. Иларион е в Гърция на поклонническо пътуване по покана на Коринтския митр. Дионисий и с благословението на Московския патр. Кирил. Той напусна Верия още преди вечерното богослужение.

В богослужението не участва и представителят на Йерусалимската патриаршия, Лидийски еп. Димитрий, тъй като въпреки заявеното добро намерение на предстоятелите на Йерусалимска и Антиохийска патриаршия по време на неотдавнашната им среща в Кипър евхаристийното общение между двете древни църкви все още не е възстановено.

Всяка година през месец юни митрополията във Верия организира поредица от събития, обединени под името „Павлия“ (т. е. „Павлови тържества“), чиято кулминация е общоправославната Литургия на 29 юни.

Св. ап. Павел посещава два пъти Верия – през 51 г. и в началото на 57 г. по време на своите мисионерски пътувания в Гърция. Той е посрещнат топло в града, а проповедта му сред местните жители и еврейската община в града веднага дава плод. На мястото, където е проповядвал апостолът на езичниците, е изграден „амвонът на ап. Павел“, украсен с мозайки и стенописи.

 

Бит и история в “Чичовци” и “Под игото”

д-р Никола Бенин

 Поместена след “бита” в редицата “бит, история, литература”, историята провокира  значението й да се разбира като “другото” (“високото”) на бита (“ниското”) – още повече, че едно такова авторитетно четене на Вазовото творчество като това на Милена Цанева неведнъж ги диференцира като елементи, съграждащи Вазовия фикционален свят, и изследва взаимоотношенията помежду им. Но освен като съвкупност от значими за живота на (националната) общност събития (като синоним на “големия исторически живот на нацията”), противопоставени на жизненонеобходимото и практически полезното, в контекста на синтагмата “бит, история, литература” историята можем да мислим като “другото” на “живота”, или на жизнената действителност – на продукта от човешките действия, разположени във времето; с други думи, да я мислим като езикова реалност (“на страната” на литературата). Между живота и историята зее бездна, празнота: животът се преживява, историята се разказва. Повествованието учредява причинно-следствени връзки между просто следващите едно след друго или паралелни във времето на живота събития и човешки действия и така прави света подреден и обясним – набавя му някакъв смисъл. Разказваната история придава единство на многообразните жизнени събития и свързва съгласувано разпръснатите в жизнения опит обстоятелства, причини, мотиви, неволни следствия. Основната “работа” на разказваната история е да обоснове човешките действия – техните значения във/за времето. 

      Теза  и аргументи (1) 

      Теза: 

      “Чичовци” можем да прочетем като (хумористична) повест, разказваща как когато езикът, който опитва да подреди и обясни съществуването, е “неуправен” (неслучайно осма глава цитира призива на Иванчо Йотата “ние, учените тоест, да се соберем  и влезем в соглашение… трябва да управим язика…”!), човешкият свят изглежда не само комичен, но и абсурден, лишен от смисъл. 

      Аргументи: 

      Безсилието  на “неуправения язик” да направи  действителност Вазовото произведение представя чрез грешните означавания, на които чичовците подлагат случващото се в повестта.

• Аудиторията на господин Фратювото “слово за свободата” въобразява и изрича себе си в кода на непокорното свободолюбие – “свободата иска жертви”, “свободата скъпо се купува”. Но всъщност както революционната реч, така и съучастието на публиката в “престъплението” остават вън от полезрението на Господаря – остават непублични, незначещи в политическото пространство действия. Разминаването между нещата и думите, лишената от покритие претенция ставащото, обозначено в езика, да изглежда сериозно, “истинско”, “исторически” значимо повестта предава като комичен сблъсък между стилово разнородни клишета – към “високите” фрази, цитирани по-горе, се прибавят “ще ни вържат”, “ще ни турят клупа”, “да се браним” с “джепане”, “па тогава в планината”, “в балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра и ще се бия”.
• На същото разминаване става жертва и Иванчо, създавайки “литературен паметник” на своите споделени с Хаджи Смион приключения. В него бягството на двамата герои излиза причинено от “агарянскаго гоненiа”, злополучното преминаване на реката – “опасностi велiкiй от кораблекрушенiем”, а змията – “змей проклятiй”.
• Сгрешеният (“неуправен”) език изтрива “сатирето”, написано от Иванчо Йотата, и изписва на неговото място “прокламация на букурещкия комитет”. Но изговарянето на “ниската” (битово-невинна) ситуация във “високия” (революцоннорисковия “исторически” значим) език осигурява комичното недоразумение, в което разпознаваме сюжетно-фабулния стожер на повестта. (Изглежда, Литературата не може да мине без “сгрешен” език.)

      “Чичовци” разказва и обратния случай – на неадекватния “превод” на езика на “словото за свободата” в действията на чичовците.

• “Ехтенето на доловете” от “реването на балканский окований лев” от речта на Фратю се “превежда” в Иванчовия “ужасен нечовешки вик, в който се смешаваше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка”, от който “Балканските долове ехтяха”.
• Повествованието загатва, че също както според “словото за свободата” “се е проливала цели столетия българска кръв”, и при бягството на двамата “народни мученици” се пролива телесна течност, макар и не точно кръв: “– Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? – каза усмихнато-кисело хаджи Смион, защото му се беше случило, без да ще, едно произшествие…”
• И бягството на господин Фратю повествователят иронично “превежда” в революционния код: “…господин Фратю… летеше… из разклатения въздух (“Въздухът трепери!”) …възкачи се и скри в сламника (“качи се на “Волът”) …след лют бой със затрънения плет, който остави славни рани по сетрето му… остави за плячка един къс от полата си… отнесе хвъркатия пискюл във вид на транспортен откуп (“свободата иска жертви… свободата скъпо се купува”).

      Не  само чичовците – и повествованието  в “Чичовци” (само)иронично попада в следите от “неуправения язик”. То възпоминава, пародирайки ги чрез пренаписването им в плана на незначително битовото, комично в своята претенция за езикова възвишеност, редица Вазови и други възрожденски литературни сюжети.

• Такова пренаписване претърпяват “Волът” – лобното място на Ботев в повестта се оказва ораторска трибуна за (словесно) изиграване на революционен порив, както и преминаването на Македонски през Дунава и на “една българка” през Искъра, “битовизирано” в злополучното прекосяване на реката от двамата бегълци.
• “Незнайно как” случилото се изгаряне на “славните списания” на Йотата (“За народа загуба велика”) припомня автобиографичния разказ на стария Славейков: “Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея… и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове…”
• Пренията между “волтерианци” и “елинисти” не само цитират в окарикатуряващ я контекст Ботевата Молитва (“редовете на борбата”), но бездруго спомнят споровете на учените през Възраждането за “управянето на язика” – за това дали “народният” или черковнославянският език да стане основа на книжовния.
• Цапването на змията в главата от Иванчо перифразира Чинтуловата песен: “Дорде е мъничка змията/…с крака да й строшим главата,/ свободни да се назовем”, пародийно буквализирайки алегоричния й смисъл.

 

      Теза  и аргументи (2) 

      Теза: 

      “Под  игото” отиграва функциониращия в  “Чичовци” модел на “погрешаващия” (спрямо “действителността”) език, оказал се продуктивен спрямо правенето  на “Литература”, но разменяйки ценностите и “обектите”, към които сочат значенията му, от една страна, и усложнявайки строежа му, от друга, за да го накара да произведе патос, смисъл и безсмислие, различни от тия на света в повестта.  

      Аргументи: 

      За  разлика от чичовците в едноименната повест, смешни със своите неволни, “невинни” обърквания на думите и нещата, обитателите на Бяла черква в “Под игото” извършват немалко съвсем съзнатели менитби на думи, за да си осигурят в многозначността и омонимията на думите, в пролуките между буквалните и метафоричните им значения заслони за своите недопосмяващи публични изяви на революционно-патриотичното си въодушевление.

• Обществото, събрано на училищния изпит, успява да предотврати превръщането на спонтанната езикова грешка на Събка (която, “зле разбрала думите на баща си”, сбърква в отговора си на въпроса кой цар ни е избавил от гръцко робство) в идеологическа: оценявайки казаното от детето като “няколко безместни” думи, тя буквално “лишава от място” в публичното пространство езика, дръзващ да изрече идеята за освобождение от турско робство.
• Господин Фратю прислонява патриотичната си наздравица на Силистра-йолу в непрозирността на чуждия/”немеещия” език, използвайки вместо българската дума свобода френската liberte.
• В края на представлението на “Многострадална Геновева” народът пее Чинтуловата песен пред лицето на бея, но до ухото на властта революционното слово достига опосредено от “превода” на Дамянчо Григорът (“нарочно… турен там”), в който “вярната любов народна” става театралносценичната (фикционална) любов между графа и графинята.
• Христо Врагов е “съзаклетник и революционер”, но понеже Ристо Врагата “къща има”, налага му се да употреби “хитрост за всеки случай” и да подпише протокола на съзаклятието, изписвайки “както произнасяха името му”: героят успява в едно и също движение да (под)пише и да не пише (да “произнесе”).

      Двойственото (речево) поведение, сдвояването на показването и скриването, събирането на надмогването на незначителното битово съществуване в революционноосвободителния порив с оставането в уюта и сигурността на “невидимото” всекидневие, съединяването на “сериозно” и “наужким” е възможно само в играта. Снизяващия лудостта като метафора на саможертвената дързост, плод на която е Април `76, неин двойник “Под игото” разпознава в образа на играещия/лудуващия народ.

• Не друг, а Бойчо Огнянов – “идеологът на революцията” в романа, уподобява народа на дете в главата “Нощта”: “Тоя народ… вярваше като дете и сега като дете трепере…”
• Разговорите между белочерковчани в Ганковото кафене например изговарят съзнанието им за това, че за тях предстоящото въстание е не някакво необратимо и със сериозни последици историческо събитие, а по-скоро игра, лудуване: “Мой Ганко е събрал де да си пищови и пушки и… само с тях си играе”; “Играем си с огъня!”; “Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие!”; “Детински работи не ща…”
• Още първата глава на “Под игото” като да разказва целия сюжет на романовото повествование – сюжета на “полудяването”/опияняването на народа от революционната идея и неговото “отрезвяване”/”умиряване” след краха на въстанието, тъжноиронично (буквализирайки другата, освен лудостта, метафора на героизма – пиянството: “И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха… Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, размениха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета… И народът се умири.”

      Освен дискурсите на персонажите и на повествователя, “Под игото” вплита в тъканта си и един друг дискурс – тоя на, да го наречем условно, “философа – есеист”, който говори например в такива ключови за романовия смисъл глави като “Пиянство на един народ” и “Пробуждане” и който, изглежда, или не е чел разказаното в “Под игото”, или го е чел, но го е забравил.

• Изказаните в “Пиянство на един народ” твърдения, свързани с възторжената готовност, с която селяните “сега”, за разлика от преди 20 години, посрещат апостолите на борбата, нямат памет за разказа на Муратлийски от главата “Неочаквана среща”, според който участникът в Старозагорското въстание, бягайки от преследванията на турската власт, бил “гонен… и от самите българи”.
• Изявлението, че чорбаджиите не са предали въстанието, не само е изтласкало спомена за ролята на Стефчов в откриването на истинската самоличност на Огнянов, но и не подозира за какви деяния на чорбаджи Юрдан ще разкажат някои от последните глави на романа.
• Краличът – “идеологът” на бунта, отхвърля както “трезвите науки на разума” в спора си с Кандов на Силистра-йолу, така и принципите на християнството в размисъла си върху “праведното отмъщение” в главата “Победителите угощават победените”. За това “Пиянството” не знае, защото според него “науката и кръстът, сиреч духът, стои на първи ред”в борбата.
• “Пиянството” се отрича и от скептицизма на разказвача, според когото “Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива, защото “философът – есеист” прогласява жаждата за “великото слово на свободата” на “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”.
• “Пробуждане” на свой ред “трие” не само разказа и “езиковите игри” на персонажа, както прави Пиянството, но “поправя” и самото него: “порасналия” (а всъщност цитиращ “Каблешков” от “Епопеята”) народ от “Пиянството”, трансцендиращ народа – “дете” от повествованието, “Пробуждане” пренаписва като “млад народ поет”, а “сюблимното безумство” от “Пиянството” става “поетическо безумие”. Ако нещо в романа се пробужда, то е (езикът на) Поезията.

 

      Теза  и аргументи (3) 

      Теза: 

      Безпаметството  за Разказа на философскоесеистичната прослава на въодушевлението през подранилата пролет на 1876 г. е обяснимо през стремежа на “Под игото” да констатира и утвърди уникалното “вдигане на националния дух” като “сюблимно безумство”, като “умствено опиянение” – чудо, за което не може да се повествува, понеже е отвъд времето, разбирането, обяснението, рационалното познание и няма аналог в жизнения опит. 

      Аргументи: 

      Понеже  е “Из живота на българите в  предвечерието на Освобождението”, повествованието в “Под игото” (симулативно) опитва да разкаже за чудодейното “порастване” на “един народ поробен” “в няколко деня… на няколко века” в “един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”. Но като цар Мидас, от чийто допир всичко се превръщало в злато, щом се докосне до “живота”, разказът сякаш превръща въодушевлението в предпазливост, ентусиазма в хитрувания, подготовката за въстание – в подготовка за театрално представление.

• “Пленник” на каузалността, набавяща основания (мотиви) на човешките действия, историята във Вазовия роман не смогва да изобрети разбираеми за “здравия смисъл” основания “един народ поробен” да се раздели с “привилегията на робството” – да “прави народите весели”. Затова в оценката на “Пробуждане” “тая стара куртизанка – историята” напразно опитва да съблазни “младия народ”: неговото “поетическо” дело е отвъд нейните компетенции.
• Отказа си да затвори и изглади прорива между геройството, пиянството, лудостта и “нашия стомах, българския здрав смисъл” (да “одомашни” героизма) Вазовото произведение мотивира чрез настояването в главата “Пробуждане”, че “въстанието нема даже история” – не знаейки сякаш, че историята не се съдържа във фактите, а се конструира върху основата им.
• Повествователят в романа също има свой двойник – студента Кандов, който (уж) се кани да пише роман и търси съвети за психологически убедителното изграждане на образите в него от “пловдивския доктор”, а пък всъщност търси лек за своята безумна любов към Рада. Но докторът подлага на унищожителни подигравки идеята (мнимият) романов герой да се самоубие, защото е… българин (също както повествованието в “Под игото” отказва самоубийството на поробения български народ). И също както романистът (Вазов) не смогва да затвори процепа между “бита” и “вдигането на националния дух” (“Историята”), така и (романистът) Кандов не успява да подчини на своя “божествен разум”, на своята “безконечна мисъл” своята “сляпа” страст.

      Разказът  има за задача да подреди в умопостижим  ред действителността (плода на човешките  действия) и така да я направи  ясна, разбираема, почти “свойска”, а “Под игото” опитва да фиксира патоса на националноосвободителното движение.

• В гръцкия език, откъдето идва, думата “патос” означава не само силно чувство, но преди всичко понасяне, страдание, страст. Затова с нея означаваме “основата” на човека, онова, което не е негово дело, а му е дадено изначално и не се променя във времето (например страстите).
• На патоса само поетическият език – “другото” на “наричанията” на “здравия разум”, на “народите”, на “историята”, може да даде наглед. Поетите само се осмеляват да дават образи на немислимото, свръхопитното, възвишеното посредством способността за въображение.
• Затова “Пробуждане” пренаписва “порасналия” народ в “млад народ поет” – защото само поетическото въображение (на “народния поет” – на “народа поет”) чертае перспективите на възможностите си пряко “наистина” случилото се (“историята”) и така компенсира “трагическата безславност” на бунта.

ОТ “ЧИЧОВЦИ” ДО “ПОД ИГОТО” - ПРЕОДОЛЯВЕНЕТО НА ЧИЧОВЩИНАТА

НИКОЛА БЕНИН

Уникалността и успехът на Вазовия роман "Под игото" не се дължи на първенствуващото му място в новата българска литература, нито на характерната за почти всички вечни произведения от световната литература носталгична атмосфера, в която е създаден. Причините са по-дълбоки и се коренят колкото във времето, още повече в особената нагласа и народоусещане на единствения български творец, определен като народен. Израснал в подбалканско селище, където господства български дух, прогледнал за национално освободителното движение сред най-активната част от народа - хъшовете, Вазов не само усеща нуждите на историята, но се чувства отговорен и за естетическите потребности на нацията. Макар и без диплома, творецът задълбочено изучава тенденциите в съвременния му френски роман, руските класици /Гогол/, не са му чужди особеностите на западноевропейската литература и от ренесансовия й период. Родните постижения в областта на прозата /Каравелов/ заемат особено важно място в материала, от който Вазов черпи за да създаде невероятния си роман. Магията на произведението не може да бъде обяснена само с признанието на твореца: "...и аз задишах пак въздуха на България"! Тя е резултат от творческите способностите на автора да синтезира европейското и националното, за да постигне вечност на изображението.

Романът "Под игото" води своето начало от повестта "Чичовци". Без преодоляването на чичовщината българинът не може да постигне "сюблимните височини". Преди да създаде “трагичен епос", Вазов съзнава, че е необходимо да изобрази състоянието на народа в “комичен епос". /Снежана Зарева/

Повестта "Чичовци" е най-нетенденциозната и затова най-модерна като поетика /защото е вечно нова/ творба в произведенията на Вазов. Творецът постига с лекота така жадуваното от Йовков съвършенство - да се пресъздават картини от живота, изчистени от авторовото присъствие и отношение. В този смисъл сказовият похват дава възможност за привидно /като в реалния живот/ разчленяване на действието, накъсаност и несвързаност, които обаче не оставят усещането за липсата на цялост и завършеност. Вазов не пародира живота на българите под робство, а само описва неговата пародийност. С болка и умиление и същевременно максимално обективен, творецът вниква в същността, в причините за състоянието на народа преди Освобождението. И открива героизъм, но героизма на роба, който осмисля принудителното си бездействие, като го превръща в овеществена пасивна съпротива срещу националната несвобода. В "Чичовци" Вазов пресъздава сложната българска душевност, където смешното, не е само смешно и сериозното, не е съвсем сериозно. Безвремието на времето лишено от възможност за нещоправене, дава простор на въображението. В принудителната си пасивност героите възпроизвеждат духовната енергия на нацията, нейната непреодолима жизненост дори в страха. Отдушник за насъбралата се енергия са ежедневно - битови, често измислени конфликти, които изтласкват невъзможния за разрешаване реален проблем несвободата и пародират съществуването на героите. Тъй като те нямат възможност /политическа, духовна, морална/ да се справят с абсурда на живота си, го приемат. В това вижда Вазов несъзнателната мъдрост на българина и в обширно отстъпление в главата "Силистра - йолу" от романа "Под игото" обяснява на пръв поглед жалкото, смехотворно, живуркане под робство. Освен в епикурейски събития, героите на повестта довеждат докрай абсурда на своето съществуване на всички житейски нива - облекло, теми за разговор, проблеми, взаимоотношения, поведение. Еклектичната пъстрота на облеклото - с "цилиндрически ален фес и в широкодънести потури" е Варлаам Копринарката, Иван Селямсъзът има рунтава шапка, черни потури с късо дъно -"остаряла мода" а "френските дрехи " на Хаджи Смион, които се оказват по американски, показват едновременно застоя и копнежа по непознатото, неясното, но вече нужното на българите - връзката със света, отварянето на хоризонта. Още по-комични са разговорите на героите, където особеният синтаксис разголва абсурда във взаимоотношенията:

-Знайш ли кво?

-Знам. Кво?

Героите сякаш не присъстват съзнателно в собствения си живот, а участват в един безкраен маскарад. Те често не знаят как да се държат зад принудителните маски на робството, отнесени са и като че ли душите им са някъде в едно мечтано само наум бъдеще. Усещането им за националната несвобода провокира индивидуалните им качества. Затова Вазов създава невероятна по своето разнообразие и богатство галерия от образи - всеки отличен от останалите, изключителен, необикновен. Защото всеки по своему е потърсил изява и изразходване на вековната енергия - Иванчо Йотата е философ по филологически въпроси, Хаджи Смион се изживява като помирител и съдия, Мирончо е вещ по въпросите на брака, а Варлаам и Селямсъза сякаш намират реализация в родовата кавга /която така и не се разрешава в рамките на повестта/. В критични ситуации героите реагират като един човек. Страхът ги сплотява, защото той ги е опазил през вековете, но той ги е и изкривил. В "Записки по българските въстания" З.Стоянов обяснява, че когато човек дълго време се е преструвал, той се превръща в преструвката си, т. е. загубва своята индивидуалност.

В търсене на своите същности чичовците постепенно израстват, за да постигнат в романа "Под игото" онази разкрепостеност, която поражда колективната смелост и "въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини".Присъствието на много от чичовците в романа и то не пряко свързани със сюжетната линия определя особения характер на произведението не като роман, а като "народна книга". /Пламен Антов/ Многото второстепенни герои имат своята определяща за постигане на художествената задача роля. Десетилетието, което дели събитията в повестта от събитията в романа, променя решително водещите тенденции в историческото развитие. Ако в повестта господства безвремието, героите не бързат, превръщат всеки миг във вечност, то действието в романа е повече от забързано. Затова Вазов в главата "Пиянство на един народ" синтезира случващото се със стихове от "Каблешков":

И в няколко дена тайно и полека

народът порасте на няколко века.

За да разкрие народностното израстване, за да изследва въздействието на историята върху малкия човек и неговото значение за развитието на историята, Вазов среща в романа две противоположни равнища на романовост: буржоазно романовото, свързано с основната сюжетна линия и ренесансово романовото, носено от многото второстепенни герои. В отношенията личност -общество определящ фактор е историята - подложен на неговия натиск, човекът се променя. Спецификата на промяната е основната задача на Вазов - да разкрие как чичовците израстват в герои... и как не успяват да се променят. Свалянето на робските маски от душата е предмет на художествено изследване в романа "Под игото". И ако в "Чичовци" те не са себе си и затова са абсурдни, то в романа откриването на себе си ги прави не по-малко необичайни.

Причината Вазов открива в неестествените за човека условия на съществуване, каквото е робството. "Игото" е прицелът на авторовото отрицание и мотив за защита на българите, дори на предатели като Чорбаджи Юрдан и Стефчов: "Времената бяха настали такива..." Затова корелацията "позволено - непозволено", "сериозно - травестийно" имат политическа обагреност и са обърнати: нормалното подлежи на унищожение, т.е. Османската империя, а непозволеното - бунтът, е истинската цел и задача на историята. Ако в "Чичовци" творецът изобразява абсурда, до който е довело българите робството, превръщайки ги в чичовци, то в романа постигането на свободата се оказва не по-малко необичайно, анормално явление. Затова в романа се преплитат народно - карнавалното с конкретно историческото. Карнавалното е имплицирано в масовата лудост, в копнежа по промяна и обновление, във внушението за пълната общопародийност на бунта. То обхваща и сферата на битовото, неисторическото, за да се подчертаят дълбоките корени на масовата лудост, колективното преодоляване на страха. Романът е наситен с примери на главоломно рушене на норми, характери за етическата система на робството на изчезване на страха. Карнавалният модул, който писателят използва, изисква да бъде изобразен не страхът изобщо, а именно победеният, преодолян и надмогнат страх.

Любовта към българите разкрива на Вазов истината за тяхното историческо битие, за градивната сила на народа. Творецът осъзнава, че историята се променя не от героите, а от обикновения малък човек и не от събитията, а от неясните понякога дори за самия човек движения в неговата душевност. Душата на българина е мястото, където яхналият турчина пиян и куц /все белези на карнавалното/ Безпортев променя статуквото на роба. Невероятно е попадението на Вазов да избере за обект на своето изследване върху духовното израстване на българина, върху преодоляване на страха не образ от героите /т.е. принадлежащите към буржоазно романовото/, нито към многобройните на пръв поглед незначителни персонажи /част от карнавала/. За герои като Бойчо Огнянов, Соколов и дори Кандов всъщност не става дори въпрос за промяна. Те осъзнато самоотвержено се отдават на борбата за свобода, защото в безличното, равнодушно към човешките усилия и стремежи робско време неспокойни личности като тях не могат да намерят личностна реализация. Те са луди изначално, извън колективната душа на народа, те са тъждествени със самите себе си /по Бахтин/, нещо, което чичовците тепърва ще постигнат. Затова текстът започва с идването на Огнянов и свършва с неговата смърт.

В карнавално - ренесансовия персонаж пък не се извършва трайна промяна. Затова Вазов я определя като пиянство, лудост. В романа са проследени събития, които разкриват и колективната и индивидуалната проява на духовната еманципация на българина. От годишния изпит, където активната проява на едно дете, показала душевните преживявания на възрожденеца, накарва цялото общество да онемее от ужас, до унизения бей в сцената с представлението и поетичния образ на песента като отдушник на колективната страст към свободата обикновеният българин израства в собствените си очи. Въпреки явните белези на абсурдност, подготовката за постигането на свободата набира сила и"молепсва" все повече и повече българи. Глаголът носи семантиката на магия, неосъзната и невъзможна за преодоляване. Героите сякаш са в плен на историческото време. Изборът им се свежда до това да приемат или не повелите му. За някои от тях - души чисти и неизкушени, лудостта, самозабравата е единственият път да осъществят себе си, да отрекат несвободата. Не се замисля Колчо, когато се жертва да помогне на Огнянов, или Марийка, която с риск за живота си се опитва да предаде бележката. Не за живота си мислят Милка Тодоричина, когато скрива Соколов, и идиотът Мунчо, когато псува султана. Сякаш ценноста на съществуването /толкова важна за чичовците/ губи своето значение, бледнее пред пиянството на свободата. Това обяснява и поведението на Безпортев, който яхайки турчина под радостните възгласи на раята, произнася пиянска реч. На принципа на карнавалната травестийност ниското битово пиянство тук се кръстосва с високите идеологеми на историята - "свобода", "робство", "България", "народ". Вазов показва, че без тези българи историята не може да бъде променена, но и не може да разчита само на тях, защото те са беззащитни пред нейната жестокост и безпардонност - Марийка припада, Мунчо е убит.

Онези, на които се гради реално бъдещето, не са отреклите се от всичко свое /Огнянов се отказва от бащиното си наследство/, нито бездомници като Безпортев, а здравомислещи, земни, безгранично предани на българското личности като бай Марко.

Затова и сюжетно Краличът идва за първи път при него.

Прототип на героя е бащата на писателя, затова той е изграден с особена топлота, разбиране и съчувствие, изграден е като символ на българщината от последните години на робството. В образа на бай Марко Вазов показва типичните положителни черти на българина, които са залог за неговото духовно израстване. Писателят счита, че ако човек не е морален, религиозен, ако не уважава учението и прогреса, ако не обича и не се грижи за семейството и рода си, ако не умее да отстоява човешкото си достойнство като бай Марко, не може да тръгне по пътя на духовното израстване, не може да бъде свободен. Труден е пътят към свободата за бай Марко. Човек на петдесет години, цял живот честно сбирал имот и отгледал голяма челяд, сега той е категоричен: "Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!" За да убеди бай Марко в необходимостта от въстание, Вазов го прави свидетел на различни прояви на българското свободолюбие - появата на Кралича в дома му, поведението на Безпортев и покорството на турчина, скривалищата с оръжие на синовете му в собствения му дом, пророчеството на Мартин Зедека. Копнежът към свобода, обхванал по - голямата част от българите, "молепсва" и бай Марко. Той сам с гордост отсича черешата си и я дава за топ, подменя съдържанието на писмото, за да спаси Соколов. Върховна изява на израстването на героя е новата му молитва:

"Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше ... Той се молеше за България..."

Свободолюбието на българския народ като израз на неговото духовно израстване, като откриване на истинската му идентичност е изобразено в романа не само чрез поведението на отделните герои, но и чрез масови действия.

Стремежът към свобода у Вазов неотстъпно се свързва с любовта към родното, към българското. Писателят показва, че народът цени и обича онези свои водачи, които защитават идеята за свободна България. Уважението и готовността да ги пазят при необходимост също е проява на израстването на българина. В главата "Във Веригово" като показва отношението на селяните към Бойчо Огнянов, Вазов изтъква как българинът се откъсва от практическите материални грижи за насъщния, как преодолява скептицизма и страха си. Макар че цялото село знае за тайното скривалище на героя и цялото село го изхранва, без той да разбере, творецът е категоричен: "Но издайството беше немислимо."Колективният страх е преодолян от колективната смелост.

Поражението на въстанието е проявител за превръщането на чичовците в герои. Малцина издържат проверката - Сопот не въстава, много врати се затварят пред Соколов, г-н Фратю вика: "Да живее негово величество султанът", както при подготовката вдига тост за "българското liberte".Героите загиват, защото тяхната мисия е изпълнена - Османската империя вече никога няма да бъде същата, защото, опитал свободата, българинът никога вече няма да се примири с робството. В утешителните думи на Боримечката: "Та ако Клисура загине, няма да загине България я!" Вазов открива надеждата за бъдещето.

Макар че темата на романа "Под игото" е подготовката, избухването и поражението на Априлското въстание, чрез своите герои Вазов утвърждава не самата борба, не самото въстание, а трудния криволичещ път към национално и духовно осъзнаване, който преминават голяма част от българите. Този път според писателя довежда до свободата на България.

JOSÉ GUTIÉRREZ SOLANA. Madrid (1886- 1945). Retrato de mi tío Florencio Cornejo " El mudo ".

д-р Никола Бенин

Безанци от българското черноморие. Карикатура от Ивайло Христов

Публикувал: Никола Бенин