д-р Никола Бенин
Книгата
„Всичките
наши тела” от Георги Господинов е написана в Ню Йорк, където той печели стипендията на Нюйоркската
обществена библиотека, която е една от най-престижните писателски стипендии в света.
В тази творба са събрани 103 свръхкратки истории, които са смешни и абсурдни, меланхолни и иронични.
Така той е верен на стила, който срещаме в „Сляпата Вайша”, „Естествен роман” и „Физика на тъгата”.
Спомням си ясно,
през кожата, без никога да съм бил там, изгарящото слънце из безкрайните
памучни полета на Луизиана. Помня с небцето си вкуса на мадлената у Пруст и
трохите от нея, които плуваха в чая. Помня как в Макондо докараха лед за първи
път и баща ми ме заведе при циганина Мелкиадес. Помня една страховита зимна
виелица и свещта, която гореше у дома, свещта гореше...
Бил съм
летец от войната, кибритопродавачка, куче, което безнадеждно чака стопанина
си.Понякога лежа ранен на Аустерлицкото поле, гледам как се движат облаците над
мен и си мисля как съм могъл да не ги забележа досега... Тъгувам често по една
вишнева градина, която се продава. Липсва ми шляенето из Париж от 20-те, този
безкраен празник. Понякога кисна с мокър шинел в окопите на една война, пуша
къси остри цигари, друг път се наливам с калвадос в Париж. Или привързвам
сандалите и вдигам щита си, който грее на слънцето.
Давам си
сметка, вероятно като мнозина преди мен, че сред личните ми спомени има много,
родени от книги. Четенето произвежда спомени.
Отдавна не
помня и съм се отказал да търся кои от тях са прочетени и кои не. Не намирам
никаква разлика, всичко е преживяно, всичко ме кара да настръхвам, всичко е
оставило белег.
По всичките
мои тела.
Георги
Господинов
Из „Всичките наши тела”
Георги Господинов
Прости названия
В подлеза на Централна гара, в самия край на 80-те,
един беше наредил цяла сергия с аудиокасети, от онези с лентата, няма сега да
обяснявам под линия. Първи пробив на черния пазар. Всичката музика на света
можеше да се открие там във възхитителен хаос – Ференц Лист до Лепа Брена,
„Пърпъл“ между „Щурците“ и Берлинските симфоници, Франк Синатра до Хисарския
поп. (В известна степен такива бяха и 90-те.)
И все пак този хаос беше привиден. В единия край на
сергията стоеше табела с надпис „Бързи“, а в другия – „Бавни“. Какво търсите, питаше
човекът, бързо или бавно?
Ей тази изначална дефинираност на света, която прави
сложното просто, винаги ме е впечатлявала. Nomina trivialia.
Миналото, което ни предстои
Аймара се казва това племе от Андите. Малка
етническа група, чиито жестове за минало и бъдеще изглеждат така. Когато
говорят за нещо, което предстои, те сочат назад, зад гърба си. Когато говорят
за миналото, сочат с ръка пред себе си. Защото миналото е вече пред очите ни,
ето го, случило се е, стои пред нас. Бъдещето е зад нас, зад гърба ни, невидимо
и неочаквано. Никога не знаем какво ще ни застигне. Да, бъдещето ни застига.
Твърде е различно от културата, в която ние сме
потопени. Струва ни се толкова естествено бъдещето да ни предстои – да стои
пред нас, а миналото да сме загърбили.
Каква ли би била тяхната история за жената на Лот?
Може би обръщането назад ще е нейно спасение, а не проклятие. Обърни се назад
към бъдещето, за да не се превърнеш в стълб от сол.
Опитвам се да държа и двете логики на времето, тази
на аймара и тукашната. Докато вървя напред и се превръщам в минало.
Грешка
Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни
на земята и ги пита: „Как сте днес, деца?“.
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име:
„По-добре от утре…“
Дали се е объркала, мисля си от другата стая.
Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с
повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак.
Пер Лашез
Вървях този следобед из гробището на света, попадах
на Балзак, Пруст, Оскар Уайлд, Гертруд Стайн, Аполинер, Перек и на писатели,
чиито имена не бях чувал. Само българският писател го нямаше в тази каменна
антология. Нито в литературата на света, нито в гробището му.
Краят на Грозното пате
(не е за деца)
… И отишло накрая грозното пате при другите лебеди,
след всички несгоди и понесени обиди от патици, пуйки, кучета, студ… Най-сетне
край на теглилата, но… лебедите се държали хладно и високомерно. Къде беше цяла
година? Не си бил с нас по света. Останал си в това забито село с презрените
патици и кокошки. Откъде идваш ти? От селския двор, хахаха. Не споделяме общо
минало, нямаме за какво да си говорим. На село можеш да си пръв сред патките,
най-грозният или най-хубавият, все едно. При нас ще си налягаш перата най-отзад,
ясно ли е. Няма да те изкълвем, няма да те убием, дори ще ти позволим да
останеш. Но винаги ще си Грозното пате. Отсега нататък ще бъдеш чужденец сред
нас… би казал техният Токвил, в труда си „За демокрацията в ятото“. (Сигурен
съм, че лебедите, както и всички птичи, земноводни и млекопитаещи общества имат
свои развити философски школи.)
Така Грозното пате не намерило покой нито сред
чуждите, нито сред своите.
Поуки
„Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само
да се излюпиш от лебедово яйце“, нарежда романтически Андерсен.
От каквото искаш яйце се излюпвай, стига само да се
излюпиш сред своите, отвръща препатилото Грозно пате.
Нетрайно
Само нетрайното е вечно.
Гаустин, XVI век
Няма коментари:
Публикуване на коментар