д-р Никола Бенин
Васил Славов е роден на 25 февруари 1958 г. в София. Той е
син на писателя Атанас Славов. Завършва английска филология от СУ „Климент
Охридски“. Пише стихове, проза, преводи и критика. Участва в първите броеве на
„Лит. вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен
за Потоп“, излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където
специализира литература.
Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа
слънце“ (2005) и „Американа“ (2010), както и на белетристичните сборници „Фургоните
на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001) и „Тунелите на Галицин“
(2001).
В своето уединение,
ако не е наложено насила, писателят е обладаван често от натрапчивата мисъл –
на кой висок хълм да възлезе, та по-добре да е видян...Васил Славов – и в
поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото
никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник приведен над Пътя, по
който върви и отминава... Човекът.
Борис Христов
И само вечер
И само вечер тихо до дъжда ти
изгрява вечното напукано небе,
където ангелът коприни кърпи
и милва падналите в прах нозе.
И с устните на мрамор и прохлада
говори с думите на други небеса,
и чуваш цялата земя как страда,
и плачеш с търсещите и с нощта
И само вечер, някъде в съня ти,
блести оперенно от цвят поле
и ти посягаш, търсиш си крилете,
но само болка в сухите ти рамене.
Няма да тръгвам, Ангеле
На Людмила
Няма да тръгвам още, Ангеле,
дето ме викаш,
огъна се времето, отвън оградата падна.
Вземи си и комките, и свещите
... питата,
уж топло държиш, а в дома ти – все хладно.
Чакам аз, Ангеле,
трябва да знаеш,
да слезе богиня една, да дойде при мене,
да седнем с нея двамата,
съня да познаем,
да докосна душата ѝ, тя на ръце да ме вземе.
И да хукнем после –
жребчета в любовните ниви,
да зобя от вятъра като лудо животно,
да хвърча и да пърхам,
в небето да цвиля,
да се смея високо, да не съм вече самотен.
И да ми каже тя, Ангеле,
живота къде е,
колко остава и защо така денят се загуби,
да погали тревите ми,
без глас да запее
и да чаткат от обич лудо моите зъби.
Чакам аз, Ангеле,
на тебе само ще кажа,
момичето мое, което зад клепачите тича
и вдига се с вятъра,
и духа ми тревожи,
докоснем ли устни, към сумрака политаме.
Пък ако някога паднем,
ще паднем в звездите,
сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.
И пак ще търся,
ще търся очите ѝ,
дори, Ангеле, когато вече ме няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар