петък, 27 април 2018 г.

Никола Бенин. Масонството и образованието

Публикувал: д-р Никола Бенин

Уилям Престън: Масонството в неговата връзка с образованието



Уйлям Престън
Философите не са единни по отношение на обхвата и предмета на философията. Нито масонските учени са единни по отношение на обхвата и целта на масонството. Следователно, не може да се очаква да се определи и очертае масонската философия според лесния метод на редактора на Дикенс, който пише за китайската метафизика, като чете разделно написаното в Енциклопедията за Китай и за метафизиката, след което комбинира информацията. Още в самото начало е достатъчно да се каже, че според смисъла, в който философите на масонството са използвали термина, философията е науката за фундаментите. Вероятно, би било по-правилно да се мисли за философията на масонството като за организирано масонско знание – като система на масонското знание. Но има добре дефиниран клон на масонско учение, свързан с някои основни въпроси. Тези основни въпроси могат да се нарекат

проблеми на масонската философия,

тъй като този клон на масонското учение, който се занимава с тях, е наричан обикновено философията на масонството. Тези основни въпроси са три:
  1. Какво е естеството и предназначението на масонството като институция? Защо то съществува? Какво трябва да свърши? Разбира се, за философа това включва главно въпроса: какво трябва да бъде масонството? Защо трябва да съществува? Какво трябва постигне?
  2. Каква е – и това включва каква би следвало да бъде – връзката на масонството с други организации (институции), особено с тези, насочени към подобни цели? Какво е неговото място в рационалната схема на човешката дейност?
  3. Какви са основните принципи, чрез които се управлява масонството, за да постигне целта, която търси? Това – отново, според философа – включва въпроса какви трябва да бъдат тези принципи.
Четирима изтъкнати масонски учени са се заели да отговорят на тези въпроси и са ни предоставили четири системи на масонска философия, а именно: Уилям Престън, Карл Кристиан Фридрих Краузе, Джордж Оливър и Албърт Пайк. От тези четири системи на масонска философия две, да го кажем, са

интелектуални системи.

Те се позовават и се основават единствено на разсъждението. Това са: системата на Престън и тази на Краузе. Другите две са, ако мога да го кажа по този начин,

духовни системи.

Те не произтичат от рационализма на ХVІІІ век, а изникват като отзвук от мистичните идеи на херметичните философи от ХVІІ век. Както ще се опитам да покажа тук, това е характерно за всичките четири системи, макар да е много по-подчертано в една от тях.
И така, в общи линии, имаме четири системи на масонска философия. Две са, както бе посочено, интелектуални системи: първо, тази на Престън, чиято ключова дума е „знание“, и второ, тази на Краузе, чиято ключова дума е „морал“. Две са, и това бе посочено, духовни системи: първо, тази на Оливър, чиято ключова дума е „традиция“, и второ, тази на Пайк, чиято ключова дума е „символизъм“. Сравнявайки двете интелектуални системи на масонската философия, може да се констатира, че значението на Престън е много по-малко от това на Краузе. Масонската философия на Краузе има много висока стойност сама по себе си. От друга страна, главният интерес на Престън към философията на масонството, освен историческата му принадлежност към масонските философи, се дължи на обстоятелството, че неговата философия е философията от нашите американски лекции и следователно е единствената, с която средният американец масон придобива познание.
За разлика от Краузе, Престън не е човек, изпреварил епохата си, който преподава своето разбиране за времето и бъдещето. Той е дете на своето време. Ето защо, за да разберем неговите творби, ние трябва

да познаваме човека и времето.
Следователно, аз ще разделя този анализ на три части:
  1. За човека,
  2. За епохата,
  3. За масонската философия на Престън, като продукт на двете.

  1. В такъв случай, първо, за човека. Уилям Престън е роден в Единбург на 7-ми август 1742 г. Баща му е бил секретар, пазител на печата на юридическа кантора или нещо подобно – едно ниско ниво на правна професия – и изглежда е бил човек с известно образование и способности. Във всеки случай, той изпратил Уилям в гимназията в Единбург. За значимостта на този акт в онези дни би могло да се съди от обстоятелството, че момчето е постъпило там на шест години (макар да се е смятало, че то е твърде преждевременно развито). В училището Уилям постигнал известен напредък в латинския и дори започнал да учи гръцки. И всичко това от ранна възраст. Докато Уилям бил още момче, баща му починал и преди да е навършил 12 години синът напуснал училище. Баща му го бил оставил на грижите на Томас Ръддиман, известен лингвист, и той станал чиновник при него. По-късно Ръддиман изпратил Уилям като чирак при брат си, който бил печатар, така че Престън изучил печатарския занаят като момче на 14 или 15 години. След смъртта на своя покровител (очевидно нямайки нищо като наследство от баща си), Престън се цанил като чирак в една печатарска работилница, а после работил там като калфа до 1762 г. През същата година, със съгласието на майстора, при когото чиракувал, Уилям заминал за Лондон. Бил само на 18 години, но носел писмо до кралския печатар и веднага си намерил работа. Останал наемен работник до края на живота си.
Още от самото начало Престън показал добри умения в печатарската работилница. Той не само се занимавал с предпечатната подготовка, но се стараел да прочете и осмисли печатаните текстове. От голямото разнообразие на теми, изпълващи ръкописите, които идвали за предпечатна подготовка при кралския печатар, той придобил забележителен литературен стил и станал известен като

добър стилов съветник и критик на авторите,
чиито книги и писания помагал да се печатат. Така станал редактор и коректор на текстове и работил като такъв през по-голямата част от кариерата си. Вършел подобна работа и върху творбите на Гибън, Хюм, Робъртсън (1) и други автори от този ранг. Презентационни копия от произведенията на тези автори, които били намерени сред вещите на Престън след неговата смърт, свидетелстват за стойността, която въпросната дейност добавяла към труда на печатаря.
Престън тъкмо бил навършил пълнолетие, когато станал масон в ложата на шотландците в Лондон. Тази ложа се опитала да получи признание от Великата ложа на Шотландия, но тя, съвсем правилно, отказала да заяви навлизане в Лондон, поради което шотландските просители се обърнали към Великата ложа на древните, която ги приобщила. По такъв начин Престън се развивал в системата на своя велик съперник Дермот – точно така, както последният е бил първоначално присъединен към една регулярна, или „модерна“, ложа. Според

английския обичай, който позволявал едновременно членство в няколко ложи,
Престън станал член на ложа, подчинена на по-старата велика ложа. Нещо в тази ложа го променило и той убедил ложата, в която е бил повдигнат, да се отдели от „древните“ и да бъде призната от така наречените „модерни“. По този начин той категорично се присъединил към последните и скоро се превърнал в техния най-бележит експерт. Нека да не забравяме, че – когато всичко това се случило – Престън е бил млад мъж на 23 години и калфа-печатар.
На 25 години той станал майстор на новосъздадената ложа и като такъв приел за свое задължение да извърши задълбочено проучване на масонската институция. Собствените му думи заслужават да бъдат цитирани:
Когато за пръв път имах честта да бъда избран за майстор на ложа, сметнах, че е подходящо да се информирам напълно за общите правила на масонското общество, за да мога да изпълня задълженията си и официално да наложа подчинение у другите. Методите, които възприех благодарение на това виждане, предизвикаха у хората с повърхностни познания една абсолютна неприязън към онова, което те считаха за нововъведения, а у другите, които бяха по-знаещи, някаква ревност, породена от чувството за превъзходство, което би трябвало да е неприемливо според принципите на масонството. Въпреки тези обезсърчителни обстоятелства, аз продължих да осъществявам намеренията си.“
Всъщност не е чудно, че претенциите на този 25-годишен калфа-печатар са били отхвърлени от по-старите масони. Но към момента Престън не е трябвало да се бори с нещо повече от недоволни поклащания на глави. За разлика от учения, философски спокоен, академичен Краузе, Престън е бил боец. Вероятно, неговият вдъхващ увереност догматизъм, който се проявявал в лекциите му, неговите агресивност и амбиция, са му създали повече врагове, отколкото предполагаемите нововъведения, включени в масонските му изследвания. Освен това не следва да се забравя, че той е трябвало да преодолява три много сериозни препятствия, а именно: зависимостта на ежедневния му хляб от работата, която упражнявал по 12 часа на ден, младостта си и скорошното начало на връзката му с братството. Фактът, че на този етап от кариерата си Престън не е бил преследван и че е успял да поеме водещата роля, е сериозно свидетелство за неговите способности.
Престън притежавал
три сериозни качества
за работата, с която се е заловил:
  1. Неуморно усърдие, благодарение на което намирал време и средства да прочете всичко, което било свързано с масонството – след 12 часа ежедневна работа в печатницата, шест дни в седмицата;
  2. Прекрасна памет, която никога не пропускала подробностите от онова, което е прочел;
и
  1. Удивителна способност да създава приятели и да спечелва ентусиазираното им сътрудничество.
Той се ползвал сериозно от последното свое качество, установявайки старателно контакт с всички добре информирани масони в чужбина и възползвайки се от всяка възможност да разговаря с масоните в собствената си среда. Резултатите от това общуване с всички известни масони на неговото време се виждат в лекциите му.
Било е смела, но навременна стъпка, когато този млад майстор на нова ложа решил да пренапише, или по-скоро да напише, лекциите за Масонския занаят. Първоначално старите правила са били четени на търсещия, откъдето се е зародила практиката по устното разясняване на съдържанието им и коментирането на техните важни положения. Да се превърне този обичай в система от стандартни лекции и да им се предостави определено място в ритуала – това било много необходима стъпка в развитието на работата. Но стъпката била от такъв мащаб, че лекотата, с която била постигната, е твърде поразителна, както и самият резултат.
Когато Престън започнал да оформя лекциите си, той организирал

нещо като клуб, съставен от приятели.
Целта на този клуб била да го слуша и да го критикува. Клубът трябвало да се среща два пъти седмично, за да прегледа, подложи на критика и изучи лекцията, както е била замислена от Престън. Най-накрая, след седем години, през 1772 г., работата му заинтригувала високопоставените сановници на Великата ложа и на една среща, на която присъствали и те самите, той произнесъл реч, която се появява в първото издание на неговите „Илюстрации на масонството“. Това се случило пред събрали се изтъкнати масони, включително и основните велики сановници. След произнасянето на речта той разяснил своята система пред събранието. Слушателите му одобрили лекциите и, въпреки че официална ратификация не е била дадена веднага, резултатът бил такъв, че на „Илюстрации“-те бил даден официален статут, който осигурил техния последващ успех. Неговите последователи започнали да посещават ложа след ложа, за да четат лекциите му и да се връщат на седмичните срещи с критики и предложения. Така, до 1774 г., системата му била завършена. След това, той създал едно редовно училище за обучение, което получило санкцията на Великата ложа и по този начин неговите лекции били разпространени в цяла Англия. Това го направило най-известния масон по онова време, така че бил избран в известната ложа на древните, една от четирите стари ложи от 1717 г. и единствената, която претендирала, че сър Кристофър Рен е бил неин Стар майстор. Скоро Престън бил избран за майстор на тази ложа и продължил да бъде такъв дълги години, осигурявайки на ложата едно бележито място в английското масонство, което тя съхранила завинаги след това.
Масонската кариера на Престън обаче не била някакъв непрекъснат триумф. През 1779 г. неговите възгледи относно масонската история и масонската юриспруденция го довели до

конфликт с Великата ложа.
Трудно е да се изяснят точните факти в масата от противоречиви писания, които този спор произвел. Безпристрастно погледнато, те изглежда били следните.
Великата ложа имала правило, забраняващо участието на ложите в публични шествия. В деня на Свети Йоан през 1777 г. ложата на древните решила да отиде до църквата „Св. Дънстан“, която се намирала само на няколко крачки от храма на ложата. Някои от членовете протестирали срещу това, тъй като то било в разрез с правилата на Великата ложа. В резултат присъствали само десет братя. Тези десет братя се облекли в църковни одежди, седнали и останали на една и съща пейка по време на службата и проповедта, а след това пресекли улицата към храма на ложата с техните ръкавици и престилки. Това деяние довело до дебат в ложата по време на следващата ѝ среща и в дебата Престън изразил мнението, че ложата на древните, която била по-стара от Великата ложа и е участвала в нейното формиране, има определени привилегии и че тя никога не е губила правото си да осъществява процесия, както е правела това през 1694 г. – сиреч, преди да съществува каквато и да било Велика ложа. Дотук полемиката може да ни напомня за последните различия между брат Питс и сановниците на Великата ложа в Мичиган. Но към онова време властта на Великата ложа била твърде скорошна, за да е целесъобразно да се пренебрегва подобно твърдение, когато то е обявено от първия масонски учен на деня. Впрочем, заради поддържането на въпросното мнение, Престън бил

изключен от Великата ложа.
Вследствие на това ложата на древните прекъснала връзката си с Великата ложа на модерните и влязла в отношения с възродената Велика ложа на Йорк. Проблемът не бил преодолян до 1787 г.
След уреждането на противоречията с Великата ложа на модерните, Престън, комуто били възстановени всички почести и достойнства, веднага подновил масонските си дейности. Освен всичко друго, той организирал и първото по рода си общество на масонските учени. То било известно под името „Орден на Хародим“ (2) и включвало най-известните масони на времето. Престън изнасял своите лекции пред това общество и чрез него те достигали в Америка, където оформили основата на нашите лекции за Занаята. За нещастие, по време на обединението в Англия през 1813 г., неговите лекции са били изместени от тези на Хемминг, които, според критиците, са много по-посредствени (3). Но по онова време Престън е бил болен и изглежда не е взел участие в преговорите, довели до обединението, нито в самия акт на обединението. Умира през 1818 г. на 76-годишна възраст, след продължително заболяване. Усърдният и скромен живот му позволил да остави известни суми. Така той завещал 800 лири за масонски нужди, 500 лири за масонска благотворителност към сираците, към които – самият той останал сирак преди навършване на 12 години – имал естествено съчувствие, и 300 лири, за така наречената „Престънска лекция“, годишна лекция в духа на идеите на Престън, изнасяна от лектор, определен от Великата ложа. Тази лекция продължава да съществува и днес, напомняйки ни, че Престън е

първият, който е настоявал за вербална прецизност,
която сега е характерна черта на нашите лекции. Трябва да се отбележи също така, че в допълнение към лекциите му, книгата на Престън „Илюстрации на масонството“ също е имала голямо влияние. Тя е преминала през 20 издания в Англия, 4 или 5 в Америка, и 2 в Германия.
Толкова за човека.

Сега за времето.
Три забележителни характеристики на първите три четвърти от ХVІІІ век в Англия са от значение за разбирането на масонската философията на Престън:
  1. Това е бил период на интелектуално спокойствие;
  2. Както в Англия, така и другаде, това е бил период на формална прецизност;
  3. Била е така наречената ера на разума, когато интелектът бил приеман за самодостатъчен и хората били сигурни, че знанието е панацея (4).
Първо. За разлика от ХVІІ век, ХVІІІ век е бил период на спокойствие. Обществото престанало да пребивава в състояние на ентусиазиран възторг, нито пък е имало конфликт на явно непримирими идеи, както се е случвало в предходния период. На повърхността съществувала хармония. Вярно е – както показват събитията от края на века – че това била

хармония на компромиса, а не на помирението,
примирие, а не мир. Но за известно време хората престанали да спорят за фундаменталните въпроси и насочили вниманието си към детайлите и формата. Една обща теологична философия била приета от хората, които основно спорели за сравнително дребни различия в мненията си. В политиката, вигите и торите станали нещо малко повече от обикновени наименования – с леки приспособявания и двете партии се съгласили да приемат основата на онази доктрина, придобила по-късно известност като „принципи на английската революция“. Политическите идеи били определени. Хората, обединени около някакво социално съгласие, според което всяка подробност, свързана със социални и политически права и задължения, можела да бъде извлечена от абстрактни разсъждения, вярвали, че е възможно по този начин да се изработят: образец на кодекс за законодателя, прецизно мерило за съдиите, както и непогрешим наръчник за поведението за индивида. В литературата и изкуството имало подобно съгласие относно възприетите канони. Предполагало се, че един определен класически стил е категоричният и единствено разрешен начин на изразяване. С други думи, единодушието било преобладаващата тенденция, а детерминизмът бил доминиращата идея. Например, Блекстоун (5), истински представител на века, мислел за правната система на своето време, с нейното огромно количество архаизми, като за напълно съвършена, а всъщност тя била почти готова за законодателното реформаторско движение на следващото поколение. Нищо, мислел той, не е останало за довършване след петстотин години юридическо развитие, освен запълването на някои дребни детайли. В същия

дух на постигната изграденост,
създателите на нашите законопроекти се ангажирали да очертават правни и политически схеми, валидни за всички времена. Всъщност, абсолютната правна философия на нашите учебници, която е причинила толкова големи трудности на социалните реформатори от вчера и днес, идва от ХVІІІ век. В този дух на завършеност, със същата увереност, че неговата епоха имала ключ към разума и можела да даде мнение, валидно веднъж и завинаги за всяко време, за всяко място и за всеки народ, Престън оформя догматичните дискурси, които сме имали удоволствието да получим като лекции за масонството.
Второ. За съвременния свят, ХVІІІ век е par excellence периодът на формализъм. Това е периодът на прекомерно увлечение по формалното във всяка сфера на човешката дейност. Това е епохата на формалния стих и героичния речитатив, на класическата школа в изкуството, която е изгубила водачеството на духа заради възпроизвеждането на античните форми, на сложния и заплетен съдебен етикет, на официалната дипломация, на сложните процедури и многословието във всяка част от администрацията, на формалната военна тактика, при която ефективността на полето, зависела от изискванията за парадност, а войниците отивали на бой, облечени като за бална зала (6). Нашето изискване за перфектното,

фонографско възпроизвеждане на ритуала
идва от този период и Престън вградил тази идея в нашите лекции, може би завинаги.
Трето. Третото обстоятелство, а именно, че ХVІІІ век е ерата на чисто интелектуалната философия, естествено определя философията на Престън за масонството. Тогава разумът бил централната идея на всяка философска мисъл. Знанието се разглеждало като универсално средство. Следователно, когато Престън открил в старите си лекции, че, между другото, масонството е познание, и когато открил в старите правила една история на познанието и на неговото предаване от древността, неизбежно било да направи знанието централна точка на своята система. Колко старателно е сторил това, се вижда днес в нашата лекция за американския калфа, която, при всички съкращения, на които е била подложена, все още е престънска. Времето не е достатъчно, за да се чете Престън в оригиналното му реторично многословие. Но някои от примерите в една от съвременните версии, които – от тази гледна точка – само са били съкратени, ще допринесат, щото това да се разбере. Цитатите са сравнени с автентична версия на Престън:
Глобусите са две изкуствени сферични тела, върху изпъкналата повърхност на които са представени страните, моретата и различни части на Земята, лицето на небесата, планетарните орбити и други особености.“
Сферата с очертаните върху нейната повърхност части на земята, се нарича ‘земен глобус’; а тази със съзвездията и другите небесни тела – ‘небесен глобус’.“
Основната употреба на глобусите, освен че служат като карти за разграничаване на външните части на Земята и положението на фиксираните звезди, е да илюстрира и обясни феномените, произтичащи от годишната обиколка на Земята около Слънцето и нейното ежедневно завъртане около собствената ѝ ос. Те са най-благородните инструменти за усъвършенстване на ума и за предоставянето му на най-ясната представа за всеки проблем или предположение, както и за да бъде дадена възможност същият да бъде решен.“
Често се посочва, че тези

глобуси върху колоните
са чисти анахронизми. Те обаче присъстват поради желанието на Престън да използва масонските лекции, за да преподава астрономия, която точно тогава била доминиращата наука.
Обърнете особено внимание на целта – така, както лекцията я излага изрично:
„за усъвършенстване на ума и за предоставянето му на най-ясната представа за всеки проблем или предположение, както и за да бъде дадена възможност същият да бъде решен“.
С други думи, тези глобуси не са символични, не са предназначени за някакво морално усъвършенстване. Те лежат върху колоните, гротескно не на място, но просто и единствено, за да преподават в ложата елементите на географията и астрономията.
Трябва да помним, че Престън, който е работел по 12 часа на ден като словослагател или редактор, би изглеждал съвсем различно спрямо масона от днешния ден. Онези места, които днес са

обичайните терени на науката,
тогава по никакъв начин не са били общодостъпни. За него преподаването на глобусите е било съвсем сериозен въпрос.
Обърнете се към официалния трактат за архитектурата в нашата лекция за калфа. Така, както го представяме, това е несъмнено начинът на Престън, но – за щастие – често достатъчно по-съкратен. Знаете как протича това, как е описан всеки стил в детайли, как са представени пропорциите, как се обяснява какъв е моделът, как се добавя художествена критика и се излага легендата за изобретяването на коринтския стил от Калимах. Основата за всичко това е в старите правила. Но в ръцете на Престън то се е превърнало в трактат по архитектура. Масонът, който го е слушал многократно, би могъл да стане учен човек. Той е щял да знае онова, което един образован човек би трябвало да знае относно правилата в архитектурата.
По същия начин Престън ни дава кратко разяснение за Евклид:
„Геометрията третира способностите и свойствата на величините като цяло, като се разглеждат дължината, широчината и дебелината, от точка до линия, от линия до равнина и от равнина до пространство. Точката е представа с нулева размерност или някаква неделима част от пространството. Линията е продължението на точката и е представа с едно измерение, а именно, дължина. Равнината е представа с две измерения, а именно дължина и ширина. Пространството е представа с три измерения, а именно дължина, ширина и дебелина.“
Но, достатъчно за това. Вие виждате подхода. Чрез изнасянето в резюме на

лекции по основните клонове на знанието,
масонската ложа е можела да се превърне в училище, в което всички хора, преди да има държавни училища и широко достъпни университети, да придобият знание, с което да могат да постигнат всичко. Ако всички хора са имали познания, така си е мислил Престън, всички човешки, всички социални проблеми са щели да бъдат решени. С познанието се отстранява необходимостта от управление и сила; и ерата на съвършенството е щяла да настъпи. Но това били дните на платените училища, които не са били за мнозина. Безценното средство, знанието, е било недостижимо за обикновените хора, които най-много се нуждаели от него. Следователно, според Престън, първо и преди всичко, масонският Орден е съществувал, за да пропагандира и разпространява знанието. За тази цел той се възползвал от възможността, предоставена от лекциите, и търсел чрез тях да развие в интелигентна цялост всичкото знание на своето време.
Сега, когато знанието стана твърде голямо, за да бъде включено в някоя схема, и твърде многообразно, за да бъде оформено в съответствие с който и да било от неговите детайли, дори и за краткия живот на един съвременен текст, дефектите на такава схема са достатъчно очевидни. Но че такава е

концепцията на Престън,
това може да се открие нееднократно в лекциите му. Например:
„Обонянието е онова сетиво, с което отличаваме миризмите, различните видове от които пренасят различни мисли в ума. Животинските и зеленчуковите тела, и всъщност повечето други тела, докато са изложени на въздуха, непрекъснато изпращат силна и специфична миризма, както в състояние на живот и растеж, така и в състояние на ферментация и гниене. Тези аромати, които постъпват в ноздрите заедно с въздуха, са средствата, чрез които всички тела са подушвани.“
Тази част от физиката на XVIII век, която днес ни кара да се усмихваме, все още е сериозно декламирана в много от нашите Ложи, сякаш има някакво реално или символно значение. Това означава просто, че Престън се е стремял да напише учебник за начинаещи по физиология и по физика.
Той афишира изрично своята теория с думите:
От ума трябва да зависи цялото ни познание, следователно кое друго може да бъде по-подходяща тема за изследване от масоните? Чрез анатомична дисекция и наблюдение се запознаваме с тялото, но само чрез анатомията на ума откриваме неговите сили и принципи.“
Тоест:

всички знания зависят от ума.
Следователно, масонът трябва да изучава ума като инструмент за придобиване на знание – нещото, което е единствено необходимо.
Днес това изглежда като тясно и неадекватно схващане. Но основата на такава философия на масонството е напълно ясна, ако си спомним човека и времето. Ние трябва да мислим за тези лекции като работа на печатар, син на образован баща, но взет от училище преди да е навършил 12 години и осъден да възприема онова, което може, от ръкописите, които обработвал в печатницата или чрез неуморен нощен труд след цял ден работа. Трябва да мислим за лекциите като за труд на работник, предимно усъвършенствал се сам, свързан с великите литератори от онова време, които той изучавал, като подготвял ръкописите им за печатарската преса, четял техните коректури и по такъв начин се изпълвал с ентусиазма им за просветление в мислите на хората в ерата на разума. Трябва да мислим за лекциите като за работата на човек, пропит с кардиналните понятия на времето – интелектуализъм, самодостатъчност на разума, абсолютна необходимост от познание като основа, върху която да работи разумът, както и целенасоченост към определен завършек.
Как тогава Престън отговаря на трите проблема в масонската философия?
  1. За какво съществува масонството? Какъв е резултатът и каква е целта на правилата?
Престън е щял да отговори така: да разпространява Светлина, т.е. да разпространява знание сред хората. Това, може да се каже, е най-близкият резултат. Той може да се съгласи с Краузе, че крайната цел е да се усъвършенстват хората – да бъдат направени по-добри, по-мъдри и по-щастливи. Но средството за постигането на това съвършенство, би посочил, е

всеобщото разпространение на знанието.
Следователно, той би казал, че преди всичко масонството съществува за насърчаване на знанието; масонът трябва преди всичко да развива ума си, трябва да изучава „свободните“ изкуства и науки; той трябва да стане образован човек.
  1. Каква е връзката на масонството с другите човешки дейности?
Никъде в своите писания Престън не отговаря директно на този въпрос. Но можем да предположим, че би казал нещо подобно:

държавата се стреми да направи хората по-добри и по-щастливи, като пази реда;
църквата се стреми към този резултат, като култивира моралния човек и използва на заден план свръхестествени заплахи;
масоните се стремят да направят хората по-добри и по-щастливи, като ги учат и разпространяват знания сред тях.

Имайте предвид, че това е било преди образованието на масите да стане функция на държавата.
  1. Как се опитва масонството да постигне целите си? Какви са принципите, от които се ръководи за постигането на краен резултат?
Престън отговаря, че – както чрез символи, така и чрез лекции – масонът (на първо място) е съветван да учи и

да придобива знания;
и (на второ място) всъщност му е преподавана пълна система от организирани знания. Имаме собствените му думи за двете идеи. Що се отнася до първата, както лекциите, така и правилата в неговата система го потвърждават. Например:
„Изучаването на либералните изкуства, този ценен клон на образованието, който толкова ефикасно изглажда и украсява ума, се препоръчва сериозно на вашето внимание.“
Отново забелязвате – как той се занимава с предимствата на всяко изкуство, както го изяснява:
„Граматиката учи на правилното подреждане на думите според езика или диалекта на всеки отделен народ и на това съвършенство на произношението, което ни дава възможност да говорим или пишем на езика с лекота, с лекота да разсъждаваме и правилно да го използваме. Реториката ни учи да разговаряме нашироко и без затруднение по всяка тема, не само с уместност, но и с всички предимства на силата и елегантността, умно привличайки вниманието на слушателя със силна аргументация и красота на изразяване, независимо дали молим и увещаваме, уверяваме или аплодираме.“
Що се отнася до второто положение, един пример ще бъде достатъчен:
„Инструментите и сечивата на архитектурата са избрани от Братството, за да отпечатват в паметта мъдрите и сериозните истини.“
С други думи, целта, дори на символите, е да преподаваме мъдри и сериозни истини. Думата „сериозни“ тук е от значение. Това е

очевиден удар по онези негови братя,
които са били склонни да бъдат мистици и да се занимават с това, което Престън смята за празен жаргон на херметичните философи.
И накрая, за да покаже своята оценка за онова, което е правил – и следователно, за това: каква, според него, би трябвало да бъде масонската лекция – той сам сочи относно лекцията си за калфите:
„Тази лекция съдържа една обичайна научна система.“
Нека тук отбележим, че тогава думата „наука“ е означавала „знание“. А Престън веднага допълва, че въпросната „обичайна научна система“ е
„показана чрез най-ясните принципи и е разположена върху най-солидна основа“.
Не е нужно да казваме, че не можем да приемем масонската философия на Престън като достатъчна за днешните масони. Много по-малко можем да приемем подробностите или дори общата рамка на неговата амбициозна схема: да изложи всички знания и да формира в три лекции цялостна концепция за либерално образование. В същото време не трябва да се учудваме, когато се обръщаме назад и разсъждаваме върху това, че

масонската философия е напреднала толкова малко
в англо-американското масонство, че така сме възпитавани, и че това е всичко, което повечето масони някога чуват. Тя идва с официално одобрение, което изглежда изключва изследването, а ние сме забравили целта ѝ в нейните остарели подробности. Подозирам обаче, че бихме били несправедливи към Престън, ако разглеждаме само буквално лекциите за сметка на основната им идея. В онова време те са учели хората – днес те не го правят.
Нека предположим, че човек, притежаващ неуморимото усърдие на Престън, се опита да подготви нов набор от лекции, които трябва да обединяват знанието и да представят неговите съществени елементи, за да може обикновеният човек да го разбере. Да използваме думите на Престън и да предположим, че в резултат на седемгодишен труд и в сътрудничеството с група критици, са написани лекции, които създават една нормална

система от съвременни знания,
манифестирана чрез най-ясни принципи и базирана върху най-солидна основа. Ако желаете, нека предположим, че това е ограничено само до знанието за масонството. Дали истинската идея на Престън (в епохата на държавните училища) няма да бъде реално осъществена от сегашните ни устни ритуали и няма ли основната му представа за ложата, като център на Светлината, да се докаже с нейните резултати?
Нека да дам два примера. По времето на Престън, общото образование е имало потребност, която засегнала и него – осигуряване на средствата, чрез които обикновеният човек да може да придобие основни знания. Днес има не по-малко подобна нужда от специфичен вид знание. Обществото се разделя рязко на класи, които не се разбират взаимно достатъчно добре и затова, като цяло, не изпитват взаимни симпатии. Каква по-благородна масонска лекция би могла да съществува, от тази, която използва за основа социалната наука и се ангажира да разпространи подходящо знание за нея сред всички масони? Да предположим, че такава лекция е била съставена, както са били съставени лекциите на Престън, и е била изпробвана чрез представянето ѝ – в ложа след ложа, подобно на неговите. А след критика и преработка, в резултат на години труд, е преподадена на всички наши майстори. Няма ли нашите Ложи да разпространяват истинска Светлина в общността и да направят

голяма крачка напред
в работата си за постигане на човешко съвършенство?
Отново, въпреки случващото се понастоящем на континента, това е епоха на универсалност и интернационалност. Мислещият свят трайно подкрепя идеята да настояваме за

разчупване на тесните местни граници
и за взор, отправен към нещата от световна гледна точка. Тенденцията е изкуството, науката, икономиката, трудът и братските организации, и дори спортът, да станат интернационални. Нарастващата честота на международни конгреси и конференции по всякакви теми подчертава това разрушаване на местните политически обвързаности. Социалното раздвижване по света кара хората да имат по-широко и по-хуманно отношение, кара ги да мислят повече за обществото – и следователно, повече за световното общество, кара ги да съсредоточат своята визия по-малко върху индивида и следователно по-малко върху отделните местни индивидуалности.
В това

световно движение към универсалност
Масоните трябва да поемат водеща роля. Но колко знае, а още по-малко мисли, заетият масон за движението към интернационализъм, или дори за движението на пацифистите, което се развива около него? И все пак, всеки масон трябва да знае тези неща и трябва да ги вземе присърце. Всяка ложа трябва да бъде център на Светлина, от който център хората излизат изпълнени с нови идеи за

социална справедливост, космополитна справедливост и интернационалност.
Разбира се, Престън грешал – знанието не е единственият резултат от масонството. Но от друга страна Престън бил прав. Знанието е една цел – най-малкото една най-близка цел – и тя не е от ма
Бp. маpт 2018 г.
ловажните цели за постигане на човешко съвършенство. Грешките на Престън са грешки на неговия век – грешката на вярата в окончателността на онова, което е било известно на онази епоха, и грешката да се гледа на правилното формално представяне като на единствен основен метод на преподаване. Но какво да кажем за по-голямата грешка, която правим днес, когато продължаваме да рецитираме неговите лекции – окастряни и съкращавани, докато спрат да означават нещо за слушателя, и сериозно да ги представяме като система на масонското знание? Имайте предвид, че той мисли за тях като представящи обща схема на знанието, а не като система на чисто масонска информация. Ако бяхме управлявани от неговия дух, ако разбирахме коренната идея на неговата философия и имахме само половината му усърдие и прилежност, със сигурност бихме могли да наложим нашите лекции, а чрез тях – и нашите ложи като истинска сила в обществото. Наистина тук трябва да се вземат предвид


педантите и формалистите,
с каквито ложите са били винаги пълни, и да ги заредим с новаторски дух. А Престън е наречен новатор. И той наистина е бил такъв, в смисъл, че на мястото на старото четене на готическите конституции поставя нови лекции. Престън се е натъкнал на същите педанти и същите формалисти и е написал нашите лекции въпреки тях. Не бих искал да мисля, че в нашия орден сме загубили всяка инициатива, и че няма да се роди нов Престън, който да възприеме неговата концепция за знанието като цел на братството и да представи на днешните масони знанието, което те трябва да притежават.

Няма коментари:

Публикуване на коментар