Публикувал: Никола Бенин
Списание "Либерален преглед", 13 март 2013
1. Кой език?
Не съм изгубила майчиния си език. Спомням си го, все по- и по-трудно, признавам, когато сънувам и когато слушам майка ми да говори. И след двадесет и четири часа потапяне в тези води, които са ми вече доста далечни, се учудвам, че плувам доста добре; или пък, когато говоря някой чужд език – английски или руски – и, изгубила някоя дума или объркала граматиката, се хващам ненадейно за този спасителен пояс, който е на мое разположение и в крайна сметка не е безнадеждно изгубен. Не френският ми идва на помощ, когато закъсам в непозната среда, нито ако съм изморена или се затрудня при някои сметки и умножения, а именно българският, за да ми напомни, че не съм изгубила корените си.
И въпреки това, за мен българският е почти мъртъв език. Сякаш с течение на времето една частичка от мен бавно е угаснала, докато учех френски в доминиканския орден и във френския алианс, а след това в университета; в крайна сметка изгнанието превърна това старо тяло в труп, за да го замени с едно друго – в началото крехко и изкуствено, след това все по-незаменимо, а сега – единственото живо, френският език. Почти съм готова да повярвам в християнския мит за възкресението, когато изследвам това раздвоение между ума и тялото си. Не съм тъгувала по езика на детството в смисъл, че една „завършена“ тъга би била откъсване, белег, дори забвение. Но над тази погребана крипта, над този резервоар, който гние и се разлага, аз построих нов дом, който обитавам, който живее в мен, и в който се случва онова, което може да се нарече, сигурно не без известна претенция, истински живот на духа и плътта.
Понасям ужасната емоция на тази перлена мъгла, която едва докосва тресавищата на Атлантика и поглъща като в кантонска коприна крясъците на чайки и безгрижната дрямка на патиците. Мечтая за една пролет, в която всички автомобили са благоуханни, а клетите коне се хранят с цветя: Аполинер. От тази мъглявина, каквото всъщност е моето потапяне в битието, което нито една дума не би могла лесно да обобщи, което думата „радост“ принизява, докато „екстаз“ възвишава, аз запазвам подчертаната яснота на френските думи. Откъм границите на моите възприятия едно едва доловимо трептене търси френската дума; заедно с това и в обратна посока, някъде отгоре, едно светло струпване на тази мъглявина, цяла серия от френски четива и разговори, спуска някаква светлинна тъкан, която може да бъде подбрана според усещането, за да придаде образ на душевната ми ведрост. Алхимия на именуването, в която съм сама с френския език. Именуването на съществуването ме прави да съществувам: тяло и душа, аз живея във френския език.
И все пак, когато се завързва интригата, тоест всеки път, когато съществуването се завръща при мен под формата на история – тази с перлената мъгла или със зеленоглавите патици, и разбира се някоя история за мечта, страст или убийство – една вълна, която се състои не от думи, а си има своя собствена музика, ми внушава непохватен синтаксис, и тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност, просмукват ведростта ми с византийско безпокойство. Аз се отклонявам от френския вкус. Френският вкус е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика – едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори – в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност. Подобно на онези герои от „Намереното време“, чиито дълги години на волни или неволни спомени Пруст вижда да се въплъщават в безкрайни пространства, аз съм някакво чудовище на кръстопътя.
На пресечната точка на два езика и поне две времеви измерения, аз оформям един език, който търси очевидното, за да продупчи в него патетични алюзии и, под гладката привидност на френските думи, полирани като камъка на съдове за светена вода, да открие черната позлата на православните икони. Великан или джудже, чудовището, което се появява в резултат на това, никога не е доволно от себе си, и в същото време отчайва местните жители – както тези от родната страна, така и онези от страната-гостоприемник.
Когато тази тревога – която всъщност е въздушна яма, спиране на дъха, амфетамин – се поуталожи, за да си даде право на съществуване, ще мога да ви обясня как тези гранични създания, които не могат да бъдат класирани, тези граждани на света, към които числя и себе си, представляват от една страна възхода на модерния свят, надживял прочутите си изгубени ценности (благодарение на или въпреки имиграционния поток и смесването на расите), а от друга страна и вследствие на това, въплъщават този нов позитивизъм, очертаващ се, напук на националния конформизъм и международния нихилизъм. По-точно казано, ако се вземе предвид историята такава, каквато вестниците я представят, има два начина да се противостои и дори да се сложи край на случаи като Сараево и Крим: от една страна, да се доразвият езиците и националните култури (към това ще се върна пак), а от друга, да се подпомагат тези все още редки, макар и множащи се видове, да се защищават тези хибридни чудовища, каквито сме и ние, мигриращите писатели, които рискуват онова, което не се знае нито тук, нито там. И питам ви, защо? Ами, за да се даде живот на нови създания от слово и кръв, които нямат корен в никой език и никоя кръв – дипломати на речника, генетични посредници, скитащи евреи на битието – и които отправят предизвикателство към същинските (тоест военни от всякакъв род) граждани, в полза на едно скитащо човечество, което не може повече да седи спокойно.
А страданието в тази хубава програма? Очаквах този въпрос и отговорът ми е наполовина готов. Има един вид майкоубийство в отричането от майчиния език и аз изстрадах загубата на този тракийски кошер, меда на моите мечти – разбира се, не без удоволствието на отмъщението, но преди всичко без да се гордея с това, че осъществявам първоначалния идеалистичен проект на родните пчели. Да летят по-високо от родителите си: по-високо, по-бързо, по-силно. Не случайно сме наследници на гърците; нашите деца ще владеят руски, английски, френски, ще имат целия свят за себе си. Изгнаничеството, тази винаги болезнена съдба, е единственият останал, от времето на Рабле и падането на берлинската стена насам, начин да открием божествената бутилка[1]. Която се открива винаги единствено при търсенето, което знае, че търси, или пък в изгнаничеството, което забягва от изгнаническата си сигурност, от изгнаническото си нахалство. В този безкраен траур, при който езикът и тялото се възраждат отново в туптенето на един присаден френски, аз преслушвам все още топлия труп на майчината си памет. Това не е нещо неволно или несъзнателно; аз не случайно казвам „майчина“, защото покрай благозвучните думи и неназовими пориви, в близост до сетивата и до биологията, които въображението ми има късмета да пресъздава на френски, при мен се връща страданието. България, мое страдание.
Това не съм аз. Именно тази майчина памет, този топъл и постоянно говорещ труп – тяло в моето тяло – вибрира в унисон с инфразвуците и информацията, с приглушените любовни приключения и очевидните конфликти, с грегорианската музика и търговските лозунги, детинската нежност и мафиотското жалко насилие, с политическите, икономически и идеологически дивотии, с хора объркани или амбициозни грубияни, използвачи и мързеливци, забързани спекуланти, индивидуалисти без скрупули или планове. И вие, непотърсен багаж на историята, които се опитвате да я уловите отново, без да знаете как да посегнете – българи, невидими, нежелани, бяло петно сред светлината, мрачни Балкани, пронизвани от безразличието на Запада, от който аз съм част. Комплиментите ви са укори, благодарностите ви приличат на искания, надеждите ви се появяват немощни и замират още преди да успеят да се оформят, песните ви плачат, смехът ви предвещава нещастие, не сте доволни, не желаете да бъдете участници. Макар и тръгнали прекалено рано, вие пристигате прекалено късно, в един прекалено стар свят, който непрестанно се подновява и не обича закъснелите. Смятате, че ви се дължи всичко, поради не знам каква причина, поради нищо; искате всичко, при условие, че ще може да дремете, да мързелувате или да хитрувате, да лавирате, да мамите – и, понякога, да работите до изнемога. Но защо, за Бога, се съсипвате? Мои ближни, братя мои, причинявате ми болка. България, мое страдание.
2. Греховете на вкуса
Да погледнем нещата от друга страна. Ще се поставя на ваше място; добре осъзнавам арогантността на тази претенция. И все пак, както добре знаем, именно онези, които са останали там долу, трябва да понасят реалността, тоест невъзможното. Общо взето, тази задача не е много по-различна от моята, но в противоположен смисъл. Към родния език (който незабавно предпоставя различни мисли и животи) трябва да се присадят думи (което пък веднага включва мисли и животи), от които петдесет години сме били разделени чрез желязна завеса; в продължение на повече от век, чрез една заекваща демокрация; чрез опозиционен национализъм, лишен от съдържание, като изключим съпротивата срещу исляма, и чрез една религия, вярна на своята средновековна възраст, още от вековете на Средновековието.
Не бих искала да бъда на ваше място и не бих спорила с онези, които ще ме упрекнат, че съм избягала от тези трудности.
Започна се с преводи на Шекспир и Достоевски, за да се стигне до Фокнър, Бекет, Натали Сарот, Барт, Фуко, Кръстева (много малко) и така нататък. Установи се, че липсват думи и че този беден език на чувствителни селяни и наивни мислители е претъпкан с цял арсенал от заемки – безвкусни и без основа. Синтаксисът ставаше тежък, без мисълта да стане по-гъвкава; изглеждаше, че може би ще е добре да се пренесе онзи есперанто на университетски преподаватели-полиглоти, в колонките на „либерални“, „просветни“ и „общодостъпни“ вестници. Как да постъпиш другояче, когато не е хубаво нищо друго освен „отварянето“! И ето ни пред този пъзел, с който се отличава пресата след падането на стената: от една страна, хулиганските обиди, отправени към хулигани на езика на хулиганите; при това от други хулигани, които не им отстъпват по нищо, но без хапливата надменност на сюрреалистите. От друга страна, чужди думи, леко изменени чрез някоя наставка, които впечатляват парвенюто, когато ги види изписани на кирилица, но незнайно защо, провокират състрадание у безотечественицата като мен и мигрена у средно култивираната част от обществото. От една страна, вълната от сравнително скатологични[2] подбуди (О, Сад! О, Рабле! малко стил), от друга – претенциозните преструвани[3] (О, Диафоарус![4] О, Молиер, да бъдем мизантропи!). От всички страни – липса на вкус. В това е въпроса. Маловажен ли ви се струва? Нека да не избързваме.
Французите от XVIII-ти век са говорили много за вкуса. Под вкус са разбирали „насладите на душата“, така както ги мислим и преди всичко както ги усещаме ние. Енциклопедията дори предлага по тази тема известни статии на Волтер и Монтескьо, които разсъждават върху универсалните правила при формирането му (основаващи се на универсалността на човешката природа и на споделяната история), както и върху законността на отделни отклонения. Не би могло да бъде другояче, тъй като вкусът е реторика на припознаването: необходимо е аз да се припозная, ти да се припознаеш, ние да се припознаем, било то в лицето на някой авторитет (Църква или монархия, за предпочитане и двете), било в някой елит, който да въплъщава същността му (Версай), било в някоя лична ценност, която – рожба на християнството – се проявява в изключителна духовност или в изблик на страст (универсален Разум и смислена сетивност). Вкусът е реториката на това припознаване, чрез което Аз-ът, центриран около Авторитета – онзи на клана или на личния ипостас[5] – открива у ближния същия език, който използва и самият той. Вкусът утвърждава разликата между Аз и другия, ако, и само ако, тази разлика се хармонизира – и аз вкусвам хармонията като спасител – вътре в Авторитета, в клана, у индивида, които оттук нататък си служат с един и същ език.
Вкусът е учтив, защото се обръща към своите: към онези, които са част от един и същи авторитет, един и същ клан, имат едни и същи личностни ценности. Лабрюйер, Севиньè и Сен-Симон не са считали за нужно да го дефинират: вкусът се е подразбирал. Енциклопедистите, сривайки устоите на Стария режим, са си дали труда да обмислят възможността за създаване на нов вкус, който да не игнорира свободата и дори лутането на страстта: тези пред-революционери са били измежду най-цивилизованите хора, които Западът е познавал. Малко преди нас, Пруст, чувствайки се изгубен в баптистерия[6] на базиликата Сан Марко[7], както и в двора на Германт, започва да изследва грешките на вкуса, за да им се надсмее в полза на единствения авторитет, който му се струва, че може да гарантира вкуса – литературата.
Все още не сме там, когато варварщината рухва и мафията си съперничи със свободното предприемачество. Никаква власт, никаква общност, никаква индивидуалност. Бидейки лишен от тези три отправни точки, интелектуалецът, който в крайна сметка е създател на език, неминуемо е изложен на риска от грешки във вкуса. Никой не вярва достатъчно в литературата, както е вярвал Пруст, за да се присмее на това и да обърне страницата. Никой, или много малко хора.
Наблягам на този привидно маловажен въпрос. Можеше да се жалвам от прекалено високите цени на черния пазар, от нищожните пенсии на старците, боклука и мухите в някога толкова чистата София, или от имплозията на „социалистите“ към „либерали“ и обратно – все неща, които правят всичко несигурно и водят до невъзможност за взимане на решения. Но предпочитам да се придържам към темата за вкуса. Нека започнем с малките неща, от които тръгват големите.
Не съм сигурна, изобщо не съм сигурна, че на ваше място бих могла да издиря някой авторитет, общност, личност – и следователно вкус. Но щях да се опитам да избягвам думите, които не произлизат от авторитета на някоя група или от харизмата на някоя личност, която с учтивостта си е спечелила признанието на други хора, търсещи същата тази учтивост. Без тази учтивост думите си остават чужди неологизми, захвърлени в мъртви пясъци, снобски безсмислици, гръмко празнословие. Ако им липсва учтивост, те са обидни. Тази липса на вкус показва варварското в обществото. „Другостта на фалическия ДИСКУРС“; или по-просто казано: „Той се грижи за своя ИМИДЖ“; или по-сложно казано: „Освен това, знаейки твърде добре историята на революциите, тъжната истина, че те изяждат своите деца, демократичните избори би трябвало да бъдат известна ПРЕВЕНЦИЯ, средство за спиране на революцията с нашето участие в тях – прекъсване на ужасяващата връзка с историческия революционен опит“, ми причиняват болка. Няма да ви предлагам алтернативи, още повече, че „ДИСКУРС“ е „реч“, „ИМИДЖ“ означава „образ, представа, картина“, а „ПРЕВЕНЦИЯ“, „възпрепятствие, пречка, предпазна мярка“.
За Бога, не! Осмелете се да измисляте думи, но не без идеите, които ви липсват; накъсвайте дългите изречения с чужд синтаксис, който вашата мисъл не следва; променяйте ритъма: не сричайте монотонно, според стария недоразвит ритъм, но и не подражавайте на лукавството на онези, които за разлика от вас, идват от будоари и барок, които вие изобщо не познавате. Не се залепяйте за другия – той е също толкова невъзможен, също толкова променлив, като вас. Направете още едно усилие, за да придобиете самочувствие: върху угнетеното тяло не може да се присади нищо.
Принципно, аз дори не съм против неологизмите, ако те идват от стремеж към нов начин на мислене, ако общностите от мъже и жени са ги направили да съзреят, с грижа за своеобразието, идещо от паметта на техния език – и в дискусии, които да изковат концепциите им. Но не виждам тези общности, не виждам подобно своеобразие, не виждам паметта на езика, не виждам тези дебати. Затова страдам. Може би просто съм сляпа и отдалечаването ме е лишило от информация. Тогава това ще е най-малкото зло и моля да ми простите. Но ако страданието ми е оправдано, тази липса на вкус ще е окончателният знак за покорната капитулация на един народ (и толкова други) пред новия световен ред, който вижда само една глава; какво говоря – само един компютър.
3. Кога на Балканите Бог е мъртъв?
Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи.
Западът едва ли може да си представи вашата болка, вашето унижение. Аз не смея да ви кажа, че ги споделям, защото – давам ви право – е много лесно да се говори от разстояние. Да речем, че аз страдам пред трудността на една огромна задача за следващите няколко години, която се изправя пред всички ни – както тези тук, така и онези там; задачата да мислим „защо“? Защо е всичко това? Преди да намерим пътища за излизане от това положение.
Не е нужно да ви казвам, че нямам отговор. Няма да повтарям и онова, което вече знаете за отговорността на комунизма или за неуспехите на демокрацията в младата българска държава, която още от освобождението от турците през 1875 г.[8] страда от последиците от европейската дипломация и двете световни войни. На едно по-интимно ниво, към което ме приканва това размишление върху езиците, аз мисля за манталитетите. И констатирам, заедно с толкова много други, че нравствената криза в бившия комунистически блок придобива отчайващи измерения – с все по-малко краткосрочни перспективи и може би все по-варварски външен вид – в страните с православно вероизповедание. Сръбският неофашизъм е кулминацията на това бедствие. И си задавам въпроси.
Не мисля, че съществува нещо като глобална „народопсихология“, защото вярвам в уникалността на личността. Нито пък приписвам на религията силата да бъде единствено определяща за поведението. Знам освен това колко несъществено е отношението към вярата по нашите региони, потопени във фолклора и езичеството, особено сред по-младите поколения. И все пак, наред с други действени сили, религиозната концепция за личността – оформена от историята и оформяща я на свой ред – оставя своя отпечатък върху нас, без непременно да го осъзнаваме. Тя модулира голяма част от душевността, която народите на тази Европа, за която толкова се надяваме да се обедини, си прехвърлят едни на други под формата на различни конфликти, проявяващи се (в най-лошия случай) като религиозни войни или (в най-добрия!) като бреме, като непреодолими противоречия.
Имах късмета, благодарение на баща си, да опозная и изпитам съпротивителната сила, която дреме в православната вяра. Обичам нейната чувственост, нейната тайнственост, това уединение, което ни позволява да изпитваме, в богослужението, мъката и радостта на един друг свят. И която ни внушава чувството – то не е рационална увереност – че не сме от този свят. Внушение със сигурност илюзорно, но пък толкова благоприятно, толкова освобождаващо и предоставящо възможности! Така че няма да оценявам, да хваля „превъзходствата“ на някое християнско учение за сметка на „недостатъците“ на някое друго. [Просто] ще се опитам да ви обясня какви според мен са преимуществата и недостатъците на личността, формирана от православието. И да поразсъждавам върху нейните способности – или липса на такива – да се изправи срещу нравствената криза.
Още преди голямата Схизма от 1054г., православното течение на християнството развива две тенденции, които впоследствие се засилват – и които се откриват в различните национални църкви (руска, гръцка, българска и т.н.): инструментализация и мистицизъм.
Под „инструментализация“ разбирам църковната зависимост от политическата власт; тя [православната църква] често се изражда, когато не се намира в подчинение. Това идва от византийския принцип, според който патриархът държи своята територия чрез светски правен акт, определян от политическата конюнктура (докато Рим, напротив, се позовава на божественото право); от факта, че василевсът се меси в делата на църквата: той избира патриарха, като в замяна на това Църквата допринася за социалната стабилност и за архаичността на религията. „За християнина няма църква без император“: тази фраза на патриарх Антоний (1391–1397) има ужасно влияние върху политическата вярност и дори политическата субординация на православните църкви през ХХ век. Това кулминира при идентификацията на църквата с нацията[9] – идентификация, характерна за младите славянски държави през средновековието (имам предвид Борис, Симеон, създаването на кирилицата) и достига до странно взаимопроникване между вяра и национализъм. Рискуваме да подценим редуциращите и експлозивни ефекти на този коктейл, когато става въпрос да се оцени „освободителната роля“ на църквата по време на турската окупация до края на XIXвек. Те демонстрират всичките си фундаменталистки опасности при днешната югославската трагедия.
Под „инструментализация“ разбирам и някои аспекти на православната „Света троица“. Бог е троичен в православието, но по различен начин от онзи в католицизма: за православните Светият Дух изхожда от Отца чрез Сина („Per filium“); за католиците Светият Дух изхожда не само от Отца, а и от Сина („Filioque“). Докато католическото „и“ поставя знак за равенство между Отца и Сина, и по този начин известява автономността и независимостта на личността (тази на Сина, както и онази на вярващия, което пък отваря път за индивидуализма и за западния персонализъм), православното „чрез“ подсказва една прекрасна, но много опасна анихилация.
Властта на всемогъщия Бог е неоспорима: arkè-anarkos, Отецът е първоизточник на божествеността. Синът е слуга, помощник, който благодарение на тази зависимост („чрез“), все пак се издига и обожествява. Подчинен и богоподобен едновременно, Синът (и вярващият заедно с него) е впримчен в една изящна логика на подчинението, както и в екзалтация, която му поднася вътрешни радости и скърби по подобие на диалектиката господар/роб и, нещо по-лично, на мъжката хомосексуалност.
Освен това, поради тази екзалтирана и екзалтираща субординация на Сина, вярата се спуска от по-висшия свят, където платонизмът поставяше Бога, за да се превърне в човешка и социална програма. Руските теолози не пропускат да подчертаят хуманистичните „преимущества“ на православието: с помощта на тази Троица и сътрудническата роля на Сина, православието почита едно „Богочовечество“ или „Боговселена“ (Соловьов) и стига до там да каже, че „догматът за Троицата е нашата социална програма“ (Фьодоров).
Но нека не се радваме прекалено рано на това хуманизиране на божественото. Не е ли окончателен капан на нихилизма да се свежда върховната ценност (Бога) до човешката ценност, ако е вярно, че порядъкът на човешките ценности е податлив на поквара и развал? Клопката на тази инструментализация на божественото в човешкото се състои в принизяването, обезценяването, дори унищожаването на самия идеал: на самия Бог (Бог не е нито това, нито онова; нито твърдение, нито отрицание, нито дори „Бог“, според Григорий Палама); на духовния авторитет (различен от институционалния), но и на самия ейдос, на идеята, на представянето, на мисълта. Православието е, още от самото си начало, отрицателно богословие: отсъствието на Бог е сведено тук до непознаваемото; Бог не е мъртъв, той имплодира в човека – един неразбираем микротеос и микрокосмос.
Противоположното на това поглъщане на божественото е мистицизмът. Помощник на Бога, който принизява Бога, човекът обаче се обожествява при непосредствения досег с необхватното: православният човек е „Homo absconditus“, неопределим, невъзможен да бъде концептуализиран. Тази тайнственост не престава да предлага наслаждения: култ към мълчанието – духовното съвършенство е безмълвно (това е исихастът); нежност (katanyxis), която не съди, а приема; единение на ума и сърцето, което се осъществява в любовта към красотата (philocallie). Свидетелството за живото божествено, истинския океан от светлина, е добротата и тя се дължи не на разума, а на сърцето, където са чувствата: „Да почувстваш всичко в Бога“ на Исаак Сирин се превръща в култ към „усещането за Бога“, който отхвърля думите и по този начин се отдалечава от пътя на логиката на католическото и протестантското богословие. Апофазията[10] е върхът на това отрицателно богословие, който отхвърля всякакво концептуално ограничение на Бога: нито личност, нито понятие, нито изображение, Бог е недостижимото участващо и участник; бездънна мистерия, той е необятен.
Поемам риска да разкрия, извън очевидните предимства на този религиозен опит, най-солидната форма на нихилизъм, която западната култура някога е познавала: „– Аз съм Бог, който не е“.[11] Съвпадение на абсолютното и нищото. Воля за абсолютна власт и абсолютна бедност. Тази комбинация може да постави под въпрос западната онтотеология; може би при някои исторически и философски обстоятелства тя би могла да й се противопостави като здравословен противовес. Човек разбира как Хайдегер се е оставил да бъде омаян от атонските монаси. И все пак православието не изчерпва онтотеологията: то я заобикаля и сковава последователите й.
От една страна, приклещено между инструментализацията и мистицизма, православието предоставя параноидните и мазохистични удоволствия, които Достоевски разкрива при своите нихилисти, особено при Разколников. „Неподвижното любовно движение“ (по думите на Максим Изповедник) на Светата Троица може да срещне историята единствено при преминаването в действие: индивидуалният тероризъм нарушава съзерцанието, на което е отдаден нашият „микротеос“, докато държавният тероризъм запълва липсата на вербализация, образование, конкурентност.
От друга страна, симбиозата на Светата троица прави немислимо за православното християнство твърдението на Ницше: „Бог е мъртъв.“ Как може да бъде мъртъв след като „аз“ съм той и той се е въплътил в „мен“? „Бог е мъртъв“ е несъмнено замисъл на луд човек; със сигурност това е рискован и може би невъзможен акт, но той ангажира Запада, и то брутално, от XIX век насам; а тайно – още от гръцкото, библейското и протестантското му начало. Фразата е отправена към Идеала, към възможността хората да имат Ценности, но тя предпоставя католическото и протестантско минало на Европа. Чрез лоста на автономния субект, философите, които се вслушват в тази криза, от Ницше до Хайдегер, предвиждат едно преобразуване на ценностите. Не отмяна на ценностите.
Протестантството е отговор на един исторически етап от тази криза през XVI век, но то се основава на западния рационализъм и вижда в предопределението един вид тревога, която подтиква протестанта към аскетизъм, методична работа, професионална реализация и научни изследвания. Всички тези признаци на избор насърчават възхода на капитализма. Протестантската етика, дори и в пуританската си безизходица, е кулминация на личностната автономия – и много често се основава на отричане на мистичната Троица. Тя е усъвършенстван начин на подбуда към Идеалното (или Бога), но в никакъв случай – негово умъртвяване. Светските, масонски или езотерични заместители на протестантството се основават върху запазване на Ценностите и се отвращават от тяхното потъпкване.
Бунтът на Ницше поема в съвсем друга посока: той цели точно обратното, да изчерпи източниците на Идеала, неговите основания – волята, желанието и силата – за да направи видими други конфигурации на Битието и на човека. „Свръхчовекът“, трябва ли да го повтаряме, е „суб-версия“ (подкопаване), на човека; „ре-волт“ (преобръщане, бунт), отварящ археологията на неговата същност; той в никакъв случай не е някакъв „публичен простак“.
Нищо не квалифицира православния християнин – инструментализиран и мистичен – да мери сили с тези две фигури от модерността. Липсва му аскетичната автономия, работливата трезвост, добродетелния прочит на протестанта, търсещ спасение в писаното слово (Библията) и в града (предприемачеството). Липсва му философската дистанция от лудия на Ницше, който се разграничава от Бога и, в продължение на близо три века, усъвършенства похватите на Ego Cogito[12], за да може, подготвен по този начин, да обмисли други отношения към първоначалното битие, познанието и насладата. Ние останалите, православните християни, сме наследници на един тържествуващ нихилизъм. Това е прекрасно, но то ни прави безсилни в съвременната епоха – ако не ни превръща в „публични простаци“. В продължение на две хиляди години ценностите са имплодирали вътре в нас – и ние плачем, и ние се радваме, на тази иманентизирана,[13] анулирана трансцендентност. Позиционирали сме се извън историята, и това е непомерна добродетел. Но историята продължава да се случва и днес – след комунистическия интервал, който в известен смисъл беше ужасен, скъпо струващ пристъп на лош късмет, защото ни спестяваше необходимостта да си задаваме въпроси. Историята ни призовава отново, ние я искаме, но дали я искаме наистина? Бидейки нихилисти, ние сме измамени. В това се корени моето страдание и не виждам бърз изход от положението. България, мое страдание.
Не ме разсмивайте и не ме карайте да казвам неща, които не казвам. Не. Вече е прекалено късно да ви карам да приемете католицизма или дори протестантството. Но нека все пак осмислим този ужасен факт, а именно, че в света на преуспяващия капитализъм, от който искате да станете част, Бог е мъртъв. Нека се опитаме да не се сърдим, но и да не се възползваме от това. Да не се хвърляме алчно върху тези непоносими ценности, но и да не ги обезценяваме. Нека по-скоро участваме в тяхната трансформация.
Можем да започнем с простички неща. Например, да започнем да четем: да тълкуваме текстове – гръцките, Библията, Евангелията, философите, писателите. Да коментираме, да дискутираме, да разбираме. Можем също да се съсредоточим върху себе си, да се погрижим за автономията си, желанията си, достойнството си, да се подложим на психоанализа, психотерапия. Да изпробваме някоя религиозна практика: аскетизма на протестантите, радостта на католиците, а защо не и други? Да се върнем към православието, да раздрусаме капаните му, да направим по-конкретни и по-ефикасни общностните му изисквания. Да преоткрием смисъла на ценностите, да ги изречем, да ги преобразим, да ги оставим отворени за промени, да не спираме да ги подновяваме... Това ще отнеме много време, наистина много време. България, мое страдание.
Привлякоха вниманието ми към един известен текст на Томас Ман, дневника му в изгнание по време на нацизма, чието заглавие е „Германия, мое страдание“. Писателят изживява трагедията на своята страна отвътре и отвън, и макар да осъжда срама на хитлеризма, той не по-малко ясно осъзнава потайното съучастничество на болшинството германци с онзи, когото те не се колебаят да нарекат свой „брат Хитлер“. Жестокото насилие по време на Третия Райх няма нищо общо със сриването на политиката и морала в някогашната комунистическа империя – един срив, за който западните демокрации, разтърсени от събитията, знаят много добре, ако и обхватът на кризата да не ни касае толкова лично. Така че между дневника на Томас Ман и моите бележки няма пряка връзка. Единствената връзка е в позицията вън-вътре и тревогата пред безредието, чиито вреди ни достигат с пълна сила, но последствията от тях са непредвидими в наши дни.
Юлия Кръстева, ноември 1994
L'Infini, n°51, Automne 1995, pp. 42-52.
L'Infini, n°51, Automne 1995, pp. 42-52.
Превод: Надежда Илиева и Добромир Дончев
[1] Позоваване на Рабле, петнадесета книга от „Гаргантюа и Пантагрюел“. Бел. ред.
[2] Тоест отнасящи се до въпроси, свързани с изследване на изпражнения. Бел. ред.
[3] Заглавие на пиеса от Молиер. Бел. пр.
[4] Името на претенциозния, непонятно говорещ доктор от „Мнимият болен“ на Молиер. Бел. ред.
[5] В теологията – триединството на Отец, Син и Свети дух. В лингвистиката (тоест тук) – връзката между дадено име и известна величина, като културна персонификация. Бел. ред.
[6] Пристройка към католическа църква, служеща за извършване на кръщения. Бел. ред.
[7] Тук вероятно става дума за изказването на Пруст, според което квадратните павета на Германт му напомнят за „две неравности в баптистерията на Сан Марко“. Бел. ред.
[8] Не ми се карайте. Така е в оригинала! Бел. ред.
[9] Отново в оригинала. Не е ясно в какъв точно смисъл Кръстева използва тук понятието „нация“, лишено от реален смисъл през Средновековието. Бел. ред.
[10] Буквално – „споменаване чрез „не“, тоест описание на нещо – обикновено Бога – чрез това, което то НЕ Е. Бел. ред.
[11] Английският превод на текста добавя тук „Специфичната доктрина на православната вяра би била „Аз съм Богът който не е Бог“, диаметралната противоположност на декратовото „Мисля, следователно съществувам“, възможността за което тя зачерква. Бел. ред.
[12] Мислещия „Аз“. Бел. ред.
[13] Тоест овътрешностена, направена неразривна част от същността ни. Бел. ред.
Няма коментари:
Публикуване на коментар