„Да убиеш присмехулник“ на Харпър Лий ("To Kill a Mockingbird" by Harper Lee)

 Никола Бенин

In Harper Lee's "To Kill a Mockingbird," Scout Finch, a precocious young girl living in 1930s Alabama, narrates the story of her family and the community surrounding them. Scout, her older brother Jem, and their friend Dill grapple with childhood curiosity and racial injustice under the watchful guidance of their widowed father, Atticus Finch, a respected lawyer.

The heart of the story lies in the trial of Tom Robinson, a black man falsely accused of assaulting a white woman. Atticus, despite fierce social opposition, chooses to defend Tom, instilling in his children crucial lessons about empathy, courage, and standing up for what's right.

Through Scout's innocent eyes, we witness the deeply ingrained prejudice ingrained in their segregated society. We encounter the mysterious recluse Boo Radley, shrouded in rumors and fear, and Mrs. Dubose, a strong-willed neighbor who challenges Scout's perceptions.

As the trial unfolds, Atticus delivers a powerful closing argument, highlighting the inherent dignity of all individuals regardless of race. While Tom is ultimately convicted, Atticus's actions spark a conversation about justice and equality, leaving a lasting impact on the community.

The novel extends beyond the courtroom, exploring themes of innocence, coming-of-age, and the power of compassion. Scout grapples with understanding complex emotions like fear and prejudice, while Jem confronts the harsh realities of the world and the fragility of justice.

Through their experiences, they learn valuable lessons about empathy, tolerance, and the importance of fighting for what's right, even when the odds are stacked against you.

Finally, the novel offers a glimpse into the enigmatic Boo Radley. Revealed as a kind and misunderstood individual, he becomes a symbol of courage and compassion, quietly protecting the Finch children throughout the story.

"To Kill a Mockingbird" is a timeless classic that poignantly explores the complexities of human nature and the enduring fight for justice. By the end, it leaves a profound message about the importance of individual responsibility, embracing differences, and never losing sight of what's truly right.

В „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Лий, Скаут Финч, младо момиче с ранна възраст, живеещо през 30-те години на миналия век в Алабама, разказва историята на своето семейство и общността, която ги заобикаля. Скаут, нейният по-голям брат Джем и техният приятел Дил се борят с детското любопитство и расовата несправедливост под бдителното ръководство на техния овдовял баща Атикус Финч, уважаван адвокат.

Сърцето на историята се крие в процеса срещу Том Робинсън, чернокож мъж, лъжливо обвинен в нападение над бяла жена. Атикус, въпреки ожесточеното социално противопоставяне, избира да защити Том, внушавайки на децата му важни уроци за съпричастност, смелост и отстояване на това, което е правилно.

През невинните очи на Скаут ставаме свидетели на дълбоко вкоренените предразсъдъци, вкоренени в тяхното сегрегирано общество. Срещаме мистериозния отшелник Бу Радли, обвит в слухове и страх, и г-жа Дъбоуз, волева съседка, която предизвиква възприятията на Скаут.

Докато процесът се развива, Атикус изнася силни заключителни аргументи, подчертавайки присъщото достойнство на всички индивиди, независимо от расата. Докато Том в крайна сметка е осъден, действията на Атикус предизвикват разговор за справедливост и равенство, оставяйки трайно въздействие върху общността.

Романът се простира отвъд съдебната зала, изследвайки темите за невинността, зрелостта и силата на състраданието. Скаут се бори с разбирането на сложни емоции като страх и предразсъдъци, докато Джем се изправя срещу суровата реалност на света и крехкостта на справедливостта.

Чрез своя опит те научават ценни уроци за съпричастност, толерантност и значението на борбата за това, което е правилно, дори когато шансовете са срещу вас.

И накрая, романът предлага поглед към енигматичния Бу Радли. Разкрит като мил и неразбран индивид, той се превръща в символ на смелост и състрадание, тихо защитавайки децата на Финч през цялата история.

„Да убиеш присмехулник“ е вечна класика, която трогателно изследва сложността на човешката природа и непрестанната борба за справедливост. В края оставя дълбоко послание за важността на индивидуалната отговорност, приемането на различията и никога не изпускането от поглед на това, което е наистина правилно.

Фразеологично словосъчетание

 Никола Бенин

1. Свободно и устойчиво словосъчетание

          Да прочетем следния текст:

          Приближих се и отворих прозореца. Навън полека-лека се развиделяваше, но над града все

още беше тъмно, а улиците пустееха. Сегиз-тогиз ще мине някоя лека кола и после пак нищо. На

зида пред къщата видях една улична котка – разположила се като пет пари в кесия и мърка ли

мърка. Рекох да я повикам, но се отказах. Защо да си вземам беля на главата. Ще я види майка ми

и на бърза ръка ще ме направи на бъзе и коприва. Много изкъсо ме държи тая жена, но на мен не

ми дава сърце да й се изрепча - все пак по цял ден превива гръб да ме храни, а аз да й отвръщам с

черна неблагодарност - не иде някак си.

          Ние разбираме казаното от разказвача, защото отделните думи в неговата реч са свързани

една с друга и по този начин изграждат цялостния смисъл на изказването. Освен това връзката

между отделните думи е коректна - спазени са правилата на българския език, ясно е кой говори,

кой действа, какво се случва, какви са качествата на участниците в действието. С други думи, в

изреченията лесно се разбира кой е подлогът, кое е сказуемото, допълнението, определението,

обстоятелственото пояснение и т.н. И все пак в текста, който прочетохме, има и някои по-особени

изрази.

          От една страна, имаме групи от думи – словосъчетания – чийто смисъл се поражда от

преките значения на думите, които ги изграждат. Такива са: отворих прозореца; навън се

развиделяваше; на зида пред къщата; улиците пустееха.

          В тези словосъчетания всяка от думите има свое значение, което ще се запази дори ако

променим втората дума. Тук имаме „отворих прозореца“, но съвсем правилно ще бъде и ако

кажем „отворих вратата“, „отворих кутията“, „отворих чантата“. Същото ще се получи и с думата

„прозорец“ – „затворих прозореца“, „измих прозореца“, „боядисах прозореца“. Следователно

връзката между глагола отварям и съществителното прозорец е напълно свободна, а смисълът на

словосъчетанието „отворих прозореца“ се получава само в този конкретен контекст. Затова

наричаме подобни словосъчетания свободни.

          Свободно словосъчетание се нарича такава група думи, които при свързване запазват

собствените си значения, включително преносните, имат самостоятелна функция в изречението и

свободно се съчетават с други думи.

          В текста обаче срещаме и други словосъчетания - полека-лека; сегиз-тогиз; разположила се

като пет пари в кесия; вземам си беля на главата; на бърза ръка; ще ме направи на бъзе и коприва;

изкъсо ме държи; не ми дава сърце; превива гръб; черна неблагодарност. Смисълът на тези

словосъчетания не може да се разбере от простото натрупване на значения. Освен това в повечето

случаи смисълът им дори не е свързан с преките значения на думите. От друга страна обаче,

хората, които говорят български език, лесно разпознават смисъла им - те знаят, че „ще ме направи

на бъзе и коприва“ означава „ще ми се скара“; че „превива гръб“ означава „работи много“; че

„разположила се като пет пари в кесия“ означава „настанила се удобно“ и т.н. Освен това

носителите на езика усещат, че тези словосъчетания правят речта по-образна, емоционално понаситена, изразяват някаква оценка. И на трето място, говорещите български език знаят, че тези

словосъчетания не могат да се променят - ако заменим някоя от думите, които ги съставят,

цялостният смисъл ще се загуби. Затова тези словосъчетания се наричат устойчиви.

          Устойчиво словосъчетание се образува от свързването на две или повече думи, които

изграждат едно цялостно значение, а изразът не се променя по състав и структура.

          2. Видове устойчиви словосъчетания

          Казахме вече, че устойчивите словосъчетания имат две основни функции - да назовават

предмети и явления от действителносттта и да внасят емоционално звучене и оценка. Затова те

образуват два основни вида.

          А) Устойчиви изрази

          Основната функция на тези устойчиви словосъчетания е да назовават явления от

действителността, при които от съчетаването на две или повече думи се получава някакво поточно и по-определено значение, което не може да бъде разделено. Към този вид устойчиви

изрази се отнасят: 

          – Описателни названия – детска градина, заразна болест, нощна лампа, черна дъска,

Български държавни железници и др.

          – Съставни устойчиви названия и термини – атомна електроцентрала, управителен съвет,

момина сълза, кислородна вода, земно притегляне и др.

          – Описателни названия с преносен характер – меден месец, студена война, златна среда,

развалям пари, спирам тока и др.

          – Поздрави и пожелания от речевия етикет – добър вечер, добро утро, голям да пораснеш,

да си жив и здрав, честита нова година, приятен път, за много години, честит рожден ден и др.

          Поради това, че тези словосъчетания се състоят от няколко думи, не са редки случаите на

съкращаване за удобство - вместо Български държавни железници се казва (пише) БДЖ, вместо

Честита нова година - ЧНГ, вместо атомна електроцентрала - АЕЦ и т.н.

          Освен съкращаване с начални букви, се използват и съкращения, получени чрез свързване на

части от съставящите думи - райсъвет (районен съвет), райком (районен комитет), комдив

(командир на дивизия), детмаг (детски магазин) и др.

          Б) Фразеологични словосъчетания

          Това са съчетания от думи, изграждащи цялостен смисъл, който често няма връзка с прякото значение на съставките. Фразеологичните словосъчетания притежават ярка образност и

въздействена сила, като връзката между отделните съставки е постоянна, а структурата на израза е неизменна. Към този вид устойчиви словосъчетания се отнасят:

          – Фразеологизми – словосъчетания, възникнали от образно преосмисляне на свободни

словосъчетания и използвани за придаване на емоционално внушение и оценка: клатя си краката

(не работя), запретвам ръкави (злавям се за работа), седя на два стола (разчитам едновременно на

две неща); цепя косъма на две (стиснат съм), слагам рога (изневерявам), затварям си устата (мълча)

и др.

          – Устойчиви сравнения - като бял ден, тъмно като в рог, мъча се като грешен дявол, гладен

като вълк, надува се като пуяк, като слон в стъкларски магазин и др.

          – Фразеологизирани конструкции – от врата на врата, от уста на уста, новото си е ново, срам

не срам, иска не иска, от глупав по-глупав и др.

          – Пословици, поговорки, крилати изрази – денят не си личи от заранта, сговорна дружина

планина повдига, парен каша духа, разделяй и владей, апетитът идва с яденето, буря в чаша вода

и т.н.

          3. Смислови и граматични особености на фразеологичните словосъчетания

Нека разгледаме следните изречения:

От три дни си бия главата и все не мога да реша кой от нас е прав.

Той се преструва на божа кравичка, но всъщност е злобен.

Ти като че си расъл в гората.

Куцо и сакато се беше изсипало на улицата.

Изкачих стълбите на един дъх.

Дявол да го вземе, пак се изложих!

          • В първото изречение фразеологичният израз „бия си главата“ означава „размишлявам“ и изпълнява ролята на глагол - указва какво е действието, което върши подлогът.

          • Във второто изречение фразеологичният израз „божа кравичка“ означава „кротък, незлоблив човек“ и изпълнява ролята на съществително име.

          • В третото изречение фразеологичният израз „расъл в гората“ означава „див, невъзпитан“ и указва някакъв признак, т.е. играе ролята на прилагателно име.

          • В четвъртото изречение фразеологичният израз „куцо и сакато“ означава „всички“, т.е. изпълнява функцията на местоимение.

          • В петото изречение изразът „на един дъх“ означава „наведнъж“ и изпълнява ролята на

наречие.

          • В последното изречение фразеологизмът „дявол да го вземе“ има задача да изрази чувствата на говорещия, т.е. изпълнява функцията на междуметие.

          Това означава, че значението на фразеологичните словосъчетания е единно, неразложимо и повече прилича на значението на думите, отколкото на свободните словосъчетания. Това обстоятелство се отразява и на друг един важен признак на фразеологизмите – тяхната традиционност и неизменност. Добавянето, промяната или премахването на някой елемент

обикновено разрушава целия израз. Само в редки случаи е възможно една дума да се замени с друга. Такъв например е случаят с известния фразеологизъм „от игла до конец”. Той е възникнал

като „от конец до конец“, когато в старобългарския език думата „конец“ е означавала „край“. С

изчезването на това значение думата „конец“ вече се осъзнава само в значението й „нишка“. Тогава

първият конец се заменя по асоциация с думата „игла“, която е свързана с представата за конеца

като нишка. И така се появява съвременният фразеологизъм „от игла до конец“, означаващ „от

начало до край“.

          Традиционността и неизменността на фразеологизмите се проявява и в техния граматичен

строеж. По принцип фразеологичните словосъчетания следват правилата на българския език и

думите, които ги съставят, се съгласуват по род, число, лице и време, за да изградят коректни

синтактични връзки. В някои случаи обаче, с развитието на езика, някои думи са променили

граматичните си характеристики, други са престанали да се употребяват, трети са получили

различни книжовни форми и т.н. Но ако в някое фразеологично словосъчетание те са влезли със

старите си форми, тези форми се запазват и в съвременната употреба. Например:

          Добър вечер. Днес думата „вечер“ е от женски род и изразът би трябвало да звучи като

„добра вечер“. Но тъй като в миналото думата „вечер“ е била от мъжки род, изразът си е останал

„добър вечер“.

          Со кротце, со благо. Изразът не съответства на съвременната книжовна норма, но

продължава да се употребява такъв, какъвто се носи от традицията.

          Не от мира сего. Този израз произхожда от черковнославянски, където думата „мир“

означава „свят“, а думата „сего“ - „този“. Тези думи вече не са актуални, но изразът продължава да

се употребява в традиционния му вид.

          Фактът, че по своето значение фразеологизмите приличат повече на думите, отколкото на

словосъчетанията, се отразява и в това, че те могат да влизат във всички характерни за думите

смислови отношения, каквито са синонимията, омонимията, антонимията. Ето няколко примера:

„Слагам в джоба си“ означава както „превъзхождам“, така и „присвоявам“. Тоест, тук имаме

типична омонимия. Същото се отнася и за „вдигам ръка“, което означава както „посягам на бой“,

така и „отчайвам се“; „протягам ръка“, означаващо и „прося“, и „притичам се на помощ“; „превивам

гръб“, означаващо и „угоднича“, и „работя тежка работа“.

          Изразите „между два огъня“, „между Сцила и Харибда“ и „между чука и наковалнята“ имат

едно и също значение - „намирам се между две опасности“. Следователно става дума за типична

синонимия. Същото се отнася и за изразите „хлопа му дъската“, „не е с всичкия си“ и „изгорял му е

бушонът“, означаващи „полудял човек“; „да го духнеш, ще падне“, „живи мощи“, „торба кокали“,

„броят му се ребрата“, „като чироз“, „само кожа и кости“, означаващи „извънредно слаб човек“ и

т.н.

          Антонимия можем да открием в съпоставката на изрази като „на един хвърлей“ и „зад девет

царства в десето“', „имам широки пръсти“ - цепя косъма на две“; „влизам в строя“ - „излизам от

строя“; „влизам в правия път“ - „тръгвам по кривия път“ и т.н.

          4. Употреба на фразеологизмите в речевата практика

          Поради своята образност, изразителност и ярка емоционална оцветеност фразеологизмите

винаги са стилистично определени. Сравнително малка част от тях се употребяват във всички

функционални стилове. Такива са изрази като: „държа сметка“, „сто на сто“, „черно на бяло“, „за

нищо на света“ и др. Тяхната стилистична характеристика е сравнително неутрална.

          Най-често и най-успешно фразеологичните словосъчетания се употребяват в разговорната

практика и в художествената литература. Това е така, защото именно в тези две сфери на

общуване емоционалността, изразителността и образността играят важна роля.

          Има обаче и фразеологизми, които имат подчертано книжовен характер и се употребяват в

сфери на общуване, където се цени изисканият израз. Такива са словосъчетания като: „галено дете

на съдбата“, „до второ пришествие“, „троянски кон“, „много шум за нищо“, „буря в чаша вода“,

„пея дитирамби“, „минавам Рубикон“ и др

 

 

Животът и делото на св. Константин-Кирил според "Пространното житие на св. Константин-Кирил философ"

 Никола Бенин 

Като жанр в старобългарската литература, житието има за свой художествен обект живота на праведния християнин, канонизиран от църквата за светец заради своя достоен живот и деяния, с което придобива „вечен живот“ и прослава. Сред най-популярните творби в тази литература са Пространните жития на св. св. Кирил и Методий, наричани още Панонски легенди, поради предположението, че са възникнали в Панония, посветени на живота и делата на двамата първоучители на славяните. Създадени по различно време, житията са отзив на естествения култ към личността на двамата солунски братя. Пространното житие на св. Кирил вероятно е писано в Моравия след смъртта му (869 г.) от неговите преки ученици и под ръководството на брат му — епископ Методий, което дава основание за достоверност на разказа. Житието на Методий е създадено значително по-късно.       

Духовният подвиг на Константин-Кирил дава богат материал на житиеписеца. Като водеща личност в общото дело с Методий, Кирил привлича вниманието и става агиогерой, който заслужено получава своята прослава. Вероятно неизвестният автор на Пространното житие пише своята творба, за да утвърди църковния култ към създателя на славянската писменост, с която става ясно и достъпно Божието слово за един многоброен народ. Мястото на просветителя е безспорно сред християнските светци, близо до Бога, но същевременно — и до хората, за чието благо е отдал целия си благочестив живот. Като създава нетленния дар — славянските букви, и достойно го защитава и брани до края на дните си, той придобива светия ореол на безсмъртието. Така култът към личността на Константин-Кирил като светец на християнската църква се превръща в култ към божественото познание, което е най-ценното за човека.       В увода на житието, напълно в съответствие с жанровата специфика, авторът насочва вниманието на читателя към милосърдието на Бога, който очаква да се покаят хората, „за да се спасят всички и да дойдат до познанието за истината“. Напомня, че с милост и щедрост Бог „не изоставя човешкия род от слабост да отпадне, да се поддаде на дяволската съблазън и да погине“. С тази грижа според житиеписеца е въздигнат по Божия воля „този учител, който просвети нашия народ“, за да върви в „светлината на божиите заповеди“. Представянето на агиогероя в съответствие с Божиите повели явно цели да създаде необходимото въздействие върху онези, които ще четат или слушат написаното. Напълно в духа на християнската традиция е подчертано, че учителят Кирил е богоизбран. Светостта му е качество, дадено му по рождение, а след това утвърдено чрез богоугодни дела. Цитирайки апостол Павел: „Подражавайте на мене, както аз на Христа“, житиеписецът насочва вниманието към стремежа на светеца да се уподоби на Бога, като с това той става и пример за новопокръстените славяни, който те трябва да следват.       

Следващият момент в житието представя детството на Константин-Кирил. Още самото му раждане показва, че това няма да бъде само начало на един обикновен живот. Той се ражда в семейството на благороден и праведен баща като библейския Йов. Въпреки високото си положение в обществото — помощник на военачалника в Солун, този човек живее достойно и в нравствена чистота. Явно житиеписецът цели да подчертае, че само от добри родители може да се роди свят човек. Кирил е седмото дете в семейството, а числото 7 има особено значение в християнската символика, което се проявява и по-нататък в разказа във връзка със знаменателния му сън на 7-годишна възраст, когато избира за своя спътница в живота София, т. е. премъдростта. Показателно е това, че малкото дете отказва да бъде кърмено от дойка. Този факт се тълкува като знак — „по божия промисъл“, „за да бъде отхранена с чисто мляко добрата младочка от добрия корен“. Като Божи промисъл се приема и случката, в която според обичая богатите деца играят на лов, а Константин участва, но вятърът отнася ловната му птица. Загубата на сокола натъжава момчето, но и го кара да се замисли за изменчивостта на земния живот с неговата суета и да се откаже от привидните радости в него: „От днес ще хвана друг път, който е по-добър от досегашния, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот!“ Авторът на житието не пропуска да подчертае грижата на Бога към тези, „които са негови“: „Поради човеколюбието си милостивият Бог, като не му позволяваше да привикне на земни наслади, навреме го улови...“ Според средновековната символика соколът е символ на властта, воинските подвизи, мъжеството и удоволствията, а изгубването му означава отказ от земните наслади. Случката е въведена в повествованието вероятно да покаже вътрешната мотивация на агиогероя в неговия път към духовно извисяване. Показаното преосмисляне на житейските ценности е съпроводено с драматизъм — от загубата на сокола, което поражда страдание, до просветлението: „Такъв ли е този живот? Вместо радост иде скръб!“ Родителите на Константин също му помагат да избере достойния път за себе си, като въздигне духа си чрез познанието. Когато изслушват разказа за пророческия сън на детето, те го съветват да избере пътя на премъдростта, защото това е един от даровете на Бога към хората. Чрез символичния брак със София Константин се приближава до божествената същност и придобива дарбата на словото. Дава му се Божият дар да учи и разбира с лекота езиците.       

Отделните моменти в биографията на Константин-Кирил авторът използва като основа за неговата прослава и като възможност той да се открои като пример за подражание. В Пространното житие на св. Кирил подробно се проследяват всички важни моменти в живота на агиогероя. Описани са учението му и духовните му изяви, като например силният интерес към беседите на Григорий Богослов, първото стихотворение, написано под влияние на неговия забележителен духовен пример „коленича пред тебе с любов и вяра и бъди ми учител и просветител!“; невероятното старание и амбиция на момчето с „бързата памет“, с която удивлява всички, да научи граматиката сам и с Божията подкрепа, когато прочут граматик в Солун отказва да го учи. Благодарение на своята преданост към познанието, младият Константин получава найвисокото образование за своето време в прочутата Магнаурска школа, като овладява геометрия, риторика, диалектика, астрономия, словесност и всички елински изкуства. Способностите му са впечатляващи: „И то тъй ги изучи всички, както друг би изучил само един от тези предмети...“, подчертава житиеписецът. Забележителни са успехите му по философия, заради които по-късно, вече като преподавател в същата школа, получава титлата философ. Със силата на своите дълбоки знания и убедително слово, макар и още млад, Константин-Кирил побеждава сваления патриарх Анис в спор за иконоборството.       

Важен момент в Пространното житие на св. Кирил е прението му със сарацините. Проявата на бързия му ум и находчивост се съчетават блестящо с точното и задълбочено познаване на библейските текстове, както и на свещените книги на друговерците и на техните религиозни доктрини, философът успява да срази своите противници в спора, като цитира пред арабските мъдреци думите на техния пророк Мохамед, след като е изучил езика и обичаите им старателно, преди да замине на тази мисия. По същия начин побеждава и в спора с хазарите, като успява да покаже убедително превъзходството на християнската вяра и да даде блестящ отговор на важни въпроси от нравствено-философски характер. Във всички тези моменти от житието на славянския първоучител ясно проличава неговата изключителна способност да овладява знанията и с тях да принася полза за каузата, на която служи като християнски мисионер по повеля на византийския император. Константин философ е един от най-високообразованите хора в своето съвремие, надарен с полемичен талант, но и с умението да овладява научните знания удивително бързо. Всичко това според житиеписеца се дължи на връзката на светия човек с Бога. Така става, когато „някой самарянин... се препираше с него“. След молитвата си философът „прие от Бога просветление, започна да чете книгите безпогрешно“. Чудото утвърждава силата на ума, устремен изцяло към божествената светлина. Това е подчертано чрез възклицанието: „Наистина, които вярват в Христа, скоро приемат Св. Дух и благодатта му!“       

Безспорно, най-значителната в живота на Константин-Кирил философ е мисията му във Великоморавия. С нейното осъществяване е свързано и най-голямото дело на неговия живот — съставянето на азбуката. Това е една съвършено нова, оригинална азбука — глаголицата, която той създава в съответствие с езика на славяните. Според автора на Пространното житие на св. Кирил изнамирането на буквените знаци става по Божие вдъхновение: „...по предишния си обичай философът се предаде на молитва заедно с други сподвижници. И скоро му се яви Бог, който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: „В началото бе словото и словото бе у Бога, и Бог бе словото.“ Като истински изразител на Божието човеколюбие, Кирил се заема с тази мисия с цялата си жертвоготовност, за да имат славяните своя писменост като новопокръстени християни. Той пренебрегва дори факта, че е „уморен и болен“ и приема мисията си с чувство за дълг, защото е убеден, че Божието слово може да се възприеме най-точно на роден език. Авторът на житието подчертава, че делото на Кирил е благословено от Бога, с което му придава особено значение и стойност. Точно този мотив в творбата се свързва по-нататък с ожесточените спорове и нападки срещу славянската писменост и правото й на съществуване, като става добра основа за нейната защита. Връзката с божественото начало и с Божията воля проличава в писмото на цар Михаил до княз Ростислав, което неслучайно се цитира в житието: „Бог, който заповядва всекиму „да дойде до познание за истината“...като яви букви за вашия език, направи... та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И изпратихме ти тогова, комуто Бог яви буквите, мъж почтен и благочестив, много учен и философ. И приеми този дар, по-добър и по-почтен, дори от всякакво злато и сребро и от скъпоценен камък, и от нетрайното богатство.“ Безценният дар на буквите въздейства преобразяващо в живота на славяните в Европа, като ги насочва по нов път на културното им развитие, за което безспорно Кирил има изключително голям принос. Той не само изнамира уникалните писмени знаци, но и сам създава книжовност чрез тях. Превежда за кратко време свещените текстове и съчинява оригинални творби с високи художествени качества, които да се използват при богослужението на славянски език.       

Докато в споровете със сарацини, хазари или юдеи Константин-Кирил защитава християнската вяра, то в спора с триезичниците той се изправя срещу противници от същата вяра, но обсебени от фанатичната си ограниченост, с което отричат правото на други народи да славят Бога на свой собствен език. Именно това се опитва да разобличи славянският първоучител в диспута с тях във Венеция. Ожесточението на неговите врагове е показано чрез метафората „налетяха на него като врани на сокол“. Думите, с които Кирил се обръща към тях, са ясни и точно подбрани, за да покажат безсмислието на тяхната теза, че Бог може да се слави само на трите, признати дотогава езици — еврейски, гръцки и латински. Опитът, който безспорно е придобил в предишните мисии и спорове, в този диспут се оказва особено ценен. Блестящият полемичен дар, както и овладяното до съвършенство на ораторското изкуство, спомагат да прояви по най-убедителен начин дълбоките си познания по теология и да намери най-силните аргументи, с които да срази враговете на славянската писменост. Константин-Кирил философ използва умело реторични въпроси, ярки примери и цитати от Свещеното писание, които имат необходимото силно въздействие в защита на неговата хуманитарна кауза. В словата на Кирил ясно се чувства загрижеността за съдбата на един многоброен славянски народ в пределите на Европа: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми — Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае?“ В подкрепа на правото да съществува новосъздадената славянска писменост философът цитира думите на св. Павел към коринтяните: „Защото, ако се моля на език непознат, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден.“ По този начин е разобличена и сразена догмата, която оковава и възпрепятства човешките души по пътя им към Божията светлина и милост.       Моравската мисия на Константин-Кирил философ завършва с признанието на създадената от него азбука като равностойна на съществуващите преди нея, както и с освещаването на славянските книги от папата. Пътят за развитието на славянската християнска култура вече е отворен благодарение на ревностната й защита от първоучителя. В това се състои найзначителният му духовен подвиг. Смъртта на този свят мъж е завършек на един богат и съдържателен живот, достоен пример за неговите ученици и за всички, които вървят по пътя на духа. В предсмъртната си молитва той не мисли за земното си величие, а за бъдещето на своето дело. Завещанието към последователите му е да защитават постигнатото и да продължат делото, на което той е посветил всичките си усилия като учен и религиозен деец.       

Пространното житие на св. Кирил е първата представителна творба на старобългарската литература, която изразява преклонението на славяните пред святото му и безсмъртно дело, даряващо ги със светлината на Божието слово на роден език. Паметта за славянския просветител е утвърдена в творбата като напомняне за житейския път на един праведен и свят човек, устремен чрез своите деяния към Бога и посветил се докрай на човешкото благоденствие и възвисяване на духовното начало в човешкия живот

Човекът - на кръстопътя между бляна и действителността (Есе)

 Никола Бенин 

Човекът винаги е бил на прага между мечтата и реалността в стремежа си към щастие и съвършенство. Понякога мечтите са неосъществими, но стре­межът към тяхното реализиране е в същността му, защото хората винаги са жадували за промяна и достигане до нови хоризонти. 

Мечтите са част от нас и те ни во­дят към осъществяване на съкровени­те ни желания. Но понякога, за жалост, не преценяваме кога те са осъществи­ми и кога - не. И тогава може да се лу­таме в продължение на години, на цял един живот дори, докато накрая не осъз­наем, че всичко е било напразно и бит­ката е била загубена още в самото й на­чало. Всъщност никоя мечта, дори най-невъзможната, не е безсмислена. Истинският смисъл е в стремежа към осъществяването й, в полета на човеш­кия дух. Понякога дори именно тези на­ши копнежи са по-ценни от осъществе­ните, защото те ни дават шанс, перс­пектива да продължим да вървим нап­ред. Всяка мечта е борба с реалността, желание за промяната й, несъгласие с нея. Но има и мечти, които са бягство от тази реалност, единствено спасе­ние от света. Такава е мечтата на лирическия герой в стихотворенията на Дебелянов „Скрити вопли" и „Помниш ли, помниш ли...". Тя е бягство, изпълне­но с болка и горчивина от смазващия живот, който е толкова далеч от истин­ските стремежи на душата. Този блян е недостижим и носи само болка от ми­сълта за невъзможното осъществява­не на желанието. 

Болка носят не само непостигнатите стремежи. Понякога и осъществените мечти предизвикват стрес, защото те са завършекът на един процес, който е бил стимул в развитието ни, карал ни е да се самоусъвършенстваме, да бъдем дейни и да се борим за онова, което сме пожелали. Когато този процес приклю­чи, осъществената мечта е вече факт. Тя не търпи промяна, тъй като е стана­ла част от онази реалност, срещу коя­то сме се борили, и ни кара да страдаме, вместо да сме щастливи. 

Разбира се, има мечти и мечти. В тях най-ясно проличава истинската същ­ност на хората. Така писателят Светос­лав Минков в разказа си „Дамата с рент­геновите очи" разкрива чрез мечтите на Мими Тромпеева душевността й и тази на обществото, към което принадлежи, или по-точно - липсата на каквато и да било душевност у всички представите­ли на хайлайфа. Тя мечтае да се омъжи за милионер с красиво и атлетично тяло, мечтае за хермелиново палто и бална рокля. Такива стремежи не само не обогатяват духовно човека, а го принизя­ват. Това не са възвишени мечти за щас­тлив и пълноценен живот с достоен партньор, а елементарни и лишени от вся­каква духовност желания. Но има и мечти, които извисяват чо­века и осмислят неговото съществува­не. Има мечти големи, чисти, благород­ни, способни да пречистят и издигнат не само един човек, но цял народ, да съз­дадат една нова реалност и да изтрият с един замах векове мрак и безперспективност. Такава мечта е идеята за ос­вобождение на България, дала полет на духа на нашия народ и насочила силите и стремежите му в такава висша ценност като свободата. Тази мечта довежда до подвизи, на които хората не предполагат, че са способни, и осмисля живота и смъртта на всеки един, пожертвал се за осъществяване на великата мечта -свободата на България. Тя променя хора­та и реалността, пречиствайки и моде­лирайки ги според нови ценности и пред­стави. Тя преодолява границата между реалното и химерното, като ги слива в името на един вечен подем. 

Човекът - претворяващ себе си и све­та, непрестанно ще бъде на прага между мечтата и реалността, ще го прекрач­ва или ще стои безсилен, без да може да го премине. Могъщ в своето безсилие, ще побеждава или ще бъде побеждавай, но докато отправя взор напред към бъде­щето и е готов да го създаде, той ще бъде истински човек.

Закопчалка на ризница с герб

 Никола Бенин

В центъра на сребърната и позлатена, богато украсена закопчалка за одеждите на духовник е гербът на краля на Унгария и Полша Луи I Велики (03/5/1326 – 09/10/1382): в разчленения щит отдясно е гербът на Унгария, отляво е Анжуйско-сицилианската династия, от която идва Луи.

Луи Велики е един от най-известните владетели на Европа от Късното Средновековие, разширявайки своето кралство от Адриатическо до Черно море на юг почти до Балтийско море на север. Сред васалите му са владетелите на Босненското княжество, Сърбия, Влахия, Молдова и България. Той прекарва доста време във войни с Венецианската република, а също така е един от претендентите за короната на Кралство Неапол. Луи става един от първите владетели на Европа, които влизат в конфронтация с османските турци. По време на неговото управление средновековна Унгария достига върха на своето политическо влияние.

Рамката на герба, направена под формата на четирилистник, се поддържа отдолу от дракони, а отстрани от грифони. Върху емайловата повърхност на квадрифолия има надпис на немски език: Ich beger maria lere gotes lere wold ich mer.

В горната част на закопчалката има фигури на унгарските светци Стефан, Ладислав и Емерих. Между тях има два шлема с вана с гребени: визуално отдясно е главата на щраус с подкова в човката (емблемата на унгарските крале), отляво е главата на брадат, рогат мъж в корона ( взет от герба на херцогство Добжин през 14 век).

Изследователите свързват използването на този герб с майката на Луи Елизабет, сестра на полския крал Казимир III Велики.

Елизабет обаче не е имала специални отношения с Добржин. В действителност херцогството е част от полските територии, които крал Казимир изключва от наследството на своя племенник Луи и обявява за наследство на своя внук и осиновен син Казимир, херцог на Померания-Слупск (от 1374 г.).

След смъртта на крал Казимир Луи обявява тази клауза от завещанието за невалидна, но предоставя на своя племенник съответната територия като феод.

Следователно използването на герба на Добжинска земя може да се разглежда като доказателство за претенциите на Луи към тази територия и може да се предположи, че закопчалката е направена малко след смъртта на крал Казимир (1370 г.).

Въз основа на стилистични сравнения и централното разположение на трансилванския покровител Ладислав, както и използването на немски език в надписа, изследователите смятат, че мястото на производство на закопчалката е Трансилвания, която от 1147 г. е била активно населена с хора от немскоговорящите региони.

Авторите вероятно са били известните местни художници братя Мартин и Георг от Клаузенбург (сега румънски град Клуж-Напока).

От колекциите на съкровищницата на катедралата в Аахен (Aachener Domschatzkammer).

СКОЛЬКО СТОИЛА МИНИАТЮРА? (КОЛКО СТРУВА МИНИАТЮРАТА?)

 Никола Бенин

Знаменитый фламандский миниатюрист-иллюминатор Луазе (Лойс) Льеде за иллюстрирование первого тома книги "Хроники Рене де Монтабана" получил 45 франков 18 су. При этом за каждую из 51 "разноцветных историй" (ystoires de pluseurs couleurs) художнику заплатили по 18 су. Что такое 18 су? Это суточное жалование придворного одной из 4-х служб бургундского двора (хлебодары, стольники, кравчие, конюшие), к которой Льеде и относился. Правда, он это жалование получал вне зависимости от заказа. Премьер-мэтрдотель получал 27 су, камергер 24 су, камердинер 12 су, герольдмейстер 12 су, король менестрелей 12 су, пажи и слуги-валеты 3 су, оружейник 3 су, сокольничий 6 су, псарь 3 су, лучник тела 12 су, повар 12 су.

Известният фламандски миниатюрист-илюстратор Лоиз (Луис) Лиеде получи 45 франка 18 су за илюстрирането на първия том на книгата „Хрониките на Рене дьо Монтабан“. Нещо повече, за всяка от 51-те „цветни истории“ (ystoires de pluseurs couleurs) художникът получава 18 су. Какво е 18 су? Това е дневната заплата на придворен от една от 4-те служби на бургундския двор (пекари, стюарди, хранители, конюшни), към които принадлежи Llede. Вярно, той получаваше тази заплата независимо от поръчката. Министър-председателят получаваше 27 су, камергерът 24 су, камериерът 12 су, кралят на оръжията 12 су, кралят на менестрелите 12 су, пажовете и слугите по 3 су, оръжейникът 3 су, соколарят 6 су, ловецът 3 су, стрелецът с лък 12 су, готвачът 12 су.

Жак Даре "Рождество" (Ок. 1434-1435 г.)

 Никола Бенин