Преди 750 години, на 1 май 1274 г., се срещат деветгодишните флорентинци Данте Алигиери и Беатрис Портинари (750 лет назад, 1 мая 1274 года, произошло знакомство девятилетних флорентийцев Данте Алигьери и Беатриче Портинари)

 Никола Бенин

750 лет назад, 1 мая 1274 года, произошло знакомство девятилетних флорентийцев Данте Алигьери и Беатриче Портинари. Это случилось в доме Портинари, в гости к которым отец Данте взял его с собой. Вот как Данте описывает эту их первую встречу в "Новой жизни":
Девятый раз после того, как я родился, небо света приближалось к исходной точке в собственном своем круговращении, когда перед моими очами появилась впервые исполненная славы дама, царящая в моих помыслах, которую многие — не зная, как ее зовут,— именовали Беатриче. В этой жизни она пребывала уже столько времени, что звездное небо передвинулось к восточным пределам на двенадцатую часть одного градуса. Так предстала она предо мною почти в начале своего девятого года, я уже увидел ее почти в конце моего девятого. Появилась облаченная в благороднейший кроваво-красный цвет, скромный и благопристойный, украшенная и опоясанная так, как подобало юному ее возрасту. В это мгновение — говорю поистине — дух жизни, обитающий в самой сокровенной глубине сердца, затрепетал столь сильно, что ужасающе проявлялся в малейшем биении. И, дрожа, он произнес следующие слова: "Ессе deus fortior me, qui veniens dominabitur mihi". В это мгновение дух моей души, обитающий в высокой горнице, куда все духи чувств несут свои впечатления, восхитился и, обратясь главным образом к духам зрения, промолвил следующие слова: "Apparuit iam beatitudo vestra". В это мгновение природный дух, живущий в той области, где совершается наше питание, зарыдал и, плача, вымолвил следующие слова: "Heu miser, quia frequenter impeditus ero deinceps". Я говорю, что с этого времени Амор стал владычествовать над моею душой, которая вскоре вполне ему подчинилась. И тогда он осмелел и такую приобрел власть надо мной благодаря силе моего воображения, что я должен был исполнять все его пожелания. Часто он приказывал мне отправляться на поиски этого юного ангела; и в отроческие годы я уходил, чтобы лицезреть ее. И я видел ее, столь благородную и достойную хвалы во всех ее делах, что, конечно, о ней можно было бы сказать словами поэта Гомера: "Она казалась дочерью не смертного, но Бога". И хотя образ ее, пребывавший со мной неизменно, придавал смелости Амору, который господствовал надо мною, все же она отличалась такой благороднейшей добродетелью, что никогда не пожелала, чтобы Амор управлял мною без верного совета разума, в тех случаях, когда совету этому было полезно внимать. И так как рассказ о чувствах и поступках столь юных лет может некоторым показаться баснословным, я удаляюсь от этого предмета, оставив в стороне многое, что можно было извлечь из книги, откуда я заимствовал то, о чем повествую, и обращусь к словам, записанным в моей памяти под более важными главами.

Преди 750 години, на 1 май 1274 г., се срещат деветгодишните флорентинци Данте Алигиери и Беатрис Портинари. Това се случи в къщата на Портинари, при която бащата на Данте го взе със себе си. Ето как Данте описва първата им среща в Новия живот:

За деветия път след като се родих, небето от светлина се приближи до началната точка в собственото си въртене, когато за първи път пред очите ми се появи славната дама, която царуваше в мислите ми, която мнозина - без да знаят как се казваше - наречена Беатрис. Тя беше в този живот толкова дълго, че звездното небе се беше преместило към източните граници с една дванадесета от един градус. И така, тя се появи пред мен почти в началото на деветата си година, вече я видях почти в края на моята девета. Тя се появи облечена в най-благородния цвят на кървавочервеното, скромна и благородна, украсена и препасана, както подобаваше на младата й възраст. В този момент, наистина казвам, духът на живота, живеещ в най-съкровените дълбини на сърцето, трепна толкова силно, че се проявяваше ужасяващо в най-малкия удар. И треперейки, той произнесе следните думи: „Ecce deus fortior me, qui veniens dominabitur mihi.“ В този момент духът на моята душа, живеещ във високата стая, където всички духове на сетивата носят своите впечатления, беше възхитен и, обръщайки се главно към духовете на зрението, изрече следните думи: „Apparuit iam beatitudo vestra.“ В този момент естественият дух, живеещ в района, където се извършва нашето хранене, започна да хлипа и, плачейки, изрече следните думи: „Heu miser, quia pogoste impeditus ero deinceps.“ Казвам, че оттогава Амор започна да властва над душата ми, която скоро напълно му се подчини. И тогава той стана по-смел и придоби такава власт над мен благодарение на силата на въображението ми, че трябваше да изпълнявам всичките му желания. Често той ми нареждаше да отида да търся този млад ангел; и в тийнейджърските си години отидох да я видя. И аз я видях, толкова благородна и достойна за похвала във всичките си дела, че, разбира се, може да се каже за нея с думите на поета Омир: „Тя изглеждаше дъщеря не на смъртен, а на Бог.“ И макар нейният образ, който винаги беше с мен, даваше смелост на Амор, който управляваше над мен, все пак тя се отличаваше с толкова благородна добродетел, че никога не искаше Амор да ме управлява без правилния съвет на разума, в онези случаи, когато този съвет беше полезно да слушате. И тъй като историята за чувствата и действията на такава млада възраст може да изглежда приказна за някои, аз се оттеглям от тази тема, оставяйки настрана много, което може да се извлече от книгата, от която заимствах това, което разказвам, и се обръщам към думите записани в паметта ми под по-важни глави.

The Waste Land" by T.S. Eliot (Пустата земя" от Т. С. Елиът)

 Никола Бенин

„Пустата земя“, стихотворение на Томас Стърнс Елиът, което се смята за едно от най-важните стихотворения на 20-ти век и основно произведение в модернистичната поезия. Публикуван за първи път през 1922 г. в октомврийското издание на британското списание The Criterion и в ноемврийското издание на американското списание The Dial, а през декември 1922 г. в книжна версия. Стихотворението е разделено на 5 части. Първата, "Погребение на мъртвец", се занимава с различни теми за разочарование и отчаяние. Вторият, „Играта на шах“, използва кратки винетки (редуващи се разкази) на няколко героя, които разглеждат тези теми чрез опит. „Огнената проповед“, третата част, предлага философски размисъл върху художествения образ на смъртта и изследване на себеотрицанието в съпоставка с влиянието на Аврелий Августин и източните религии. След четвъртата част, „Смърт от вода“, която е кратка лирична петиция, идва последната пета част, „Какво каза гръмът“, завършваща с образ на осъждане. Елиът вероятно е започнал да работи върху текстовете няколко години преди публикуването. В писмо от май 1921 г. до Джон Куин Елиът пише, че има „стихотворение в главата си и отчасти на хартия, което иска да завърши“. В мемоарите си Ричард Олдингтън си спомня, че „около година“, преди Елиът да му прочете ръкописната скица на Пустата земя в Лондон, Елиът го посетил в провинцията. Разхождайки се из гробището, те обсъждаха Елегия, написана в селски църковен двор от Томас Грей. Алдингтън пише: „За моя изненада научих, че Елиът се възхищава на нещо толкова популярно, и след това продължих да казвам, че модерен поет, осъзнаващ ограниченията на силите си, като Грей, ако концентрира целия си талант в едно такова стихотворение , тогава може да постигне подобен успех." Елиът беше диагностициран с тревожно разстройство и беше посъветван да си почине, така че той поиска отпуск от банката, в която работеше, посочвайки нервен срив като причина. С първата си съпруга, Вивиен Хей-Ууд Елиът, той отиде в курорт в Маргейт. Там Елиът работи върху поемата и вероятно показва ранна версия на Паунд, след което заминава за Париж със съпругата си. Елиът беше на път за Лозана, където щеше да бъде лекуван от д-р Роджър Витоз, когото Отолайн Морел му беше препоръчал; жена му останала в санаториум близо до Париж. В Ste. Luce, той написа версия от 19 страници на поемата. Елиът се завръща от Лозана в началото на януари 1922 г. Паунд прави подробни редакционни коментари и значителни ревизии на ръкописа. Впоследствие Елиът посвещава стихотворението си на Паунд. Елиът използва в поемата цитати и препратки към произведения на автори като Омир, Софокъл, Петроний, Вергилий, Овидий, Аврелий Августин, Данте, Шекспир, Спенсър, де Нервал, Кид, Чосър, Мидълтън, Уебстър, Конрад, Милтън, Марвел , Бодлер, Вагнер, Голдсмит, Хесе, Хъксли, Верлен, Уитман и Стокър.

The Waste Land" by T.S. Eliot is a complex and influential modernist poem published in 1922. It's known for its fragmented structure, multiple voices, and references to a wide range of literary, cultural, and mythological sources. Here's a summary and critical analysis:

Summary:

"The Waste Land" is divided into five sections: "The Burial of the Dead," "A Game of Chess," "The Fire Sermon," "Death by Water," and "What the Thunder Said."

1. "The Burial of the Dead": This section sets the tone with images of a desolate, post-World War I world. The speaker reflects on a barren, decaying landscape, mirroring the emotional and spiritual emptiness of the characters.

2. "A Game of Chess": This part presents a troubled romantic encounter between a man and a woman, drawing parallels to the myth of Tiresias, a figure who experienced both genders. It explores themes of desire, impotence, and disillusionment.

3. "The Fire Sermon": This section delves into themes of lust, desire, and spiritual decay. It references various religious and mythological texts, highlighting humanity's inability to find spiritual fulfillment in a world dominated by materialism.

4. "Death by Water": Here, the poem shifts to a maritime theme, depicting a drowned sailor and contrasting water's cleansing and destructive qualities. It reflects on the transience of life and the inevitability of death.

5. "What the Thunder Said": The final section combines different mythologies and religions to suggest the possibility of redemption and renewal through suffering. The poem ends with a vision of rain and the possibility of rebirth.

Critical Analysis:

1. Fragmentation: "The Waste Land" is known for its fragmented structure, which mirrors the fractured state of modern society. The discontinuous narrative reflects the disintegration of traditional values and beliefs.

2. Myth and Allusion: Eliot incorporates a vast array of literary and mythological references, from The Bible to The Buddha, from Shakespeare to Greek mythology. These allusions add depth and complexity to the poem, inviting readers to interpret and connect the dots.

3. Alienation and Despair: The poem captures the sense of alienation, disillusionment, and despair prevalent in the aftermath of World War I. It portrays a world in crisis, where traditional values have collapsed, leaving individuals spiritually adrift.

4. Redemption and Hope: While "The Waste Land" is often seen as a bleak portrayal of modernity, it also suggests the possibility of redemption and renewal through suffering and self-awareness. The final section hints at the potential for spiritual rebirth.

5. Multiple Voices: The poem employs a range of voices, including the speaker's, historical figures, and literary characters. This multiplicity reflects the fractured nature of modern identity and consciousness.

In conclusion, "The Waste Land" by T.S. Eliot is a complex and multi-layered poem that explores the disillusionment and spiritual crisis of the modern age. It uses fragmentation, myth, and allusion to convey a sense of fragmentation and despair, while also offering glimpses of hope and redemption. It remains a cornerstone of modernist literature and continues to be a subject of extensive literary analysis and interpretation.

Пустата земя" от Т. С. Елиът е сложна и влиятелна модернистична поема, публикувана през 1922 г. Известна е със своята фрагментирана структура, множество гласове и препратки към широк набор от литературни, културни и митологични източници. Ето резюме и критичен анализ: Резюме: „Пустата земя“ е разделена на пет части: „Погребението на мъртвите“, „Игра на шах“, „Огнената проповед“, „Смърт от вода“ и „Какво каза гръмът“. 1. „Погребението на мъртвите“: Този раздел задава тона с изображения на един пуст свят след Първата световна война. Говорителят разсъждава върху безплоден, загниващ пейзаж, отразяващ емоционалната и духовна празнота на героите. 2. „Игра на шах“: Тази част представя тревожна романтична среща между мъж и жена, като прави паралели с мита за Тирезий, фигура, която е преживяла и двата пола. Той изследва темите за желанието, импотентността и разочарованието. 3. „Огнената проповед“: Този раздел се задълбочава в темите за похотта, желанието и духовния разпад. Той препраща към различни религиозни и митологични текстове, подчертавайки неспособността на човечеството да намери духовно удовлетворение в свят, доминиран от материализма. 4. „Смърт от вода“: Тук стихотворението преминава към морска тема, изобразявайки удавен моряк и противопоставяйки очистващите и разрушителните качества на водата. Разсъждава върху преходността на живота и неизбежността на смъртта. 5. „Какво каза гръмът“: Последният раздел съчетава различни митологии и религии, за да предложи възможността за изкупление и обновление чрез страдание. Поемата завършва с видение за дъжд и възможност за прераждане. Критичен анализ: 1. Фрагментация: "The Waste Land" е известен със своята фрагментирана структура, която отразява разпокъсаното състояние на съвременното общество. Прекъснатият разказ отразява разпадането на традиционните ценности и вярвания. 2. Мит и алюзия: Елиът включва огромен набор от литературни и митологични препратки, от Библията до Буда, от Шекспир до гръцката митология. Тези алюзии добавят дълбочина и сложност към стихотворението, приканвайки читателите да тълкуват и свързват точките. 3. Отчуждение и отчаяние: Поемата улавя усещането за отчуждение, разочарование и отчаяние, преобладаващи след Първата световна война. Тя описва свят в криза, където традиционните ценности са се сринали, оставяйки индивидите духовно по течението. 4. Изкупление и надежда: Въпреки че „Пустата земя“ често се разглежда като мрачно изображение на модерността, той също така предполага възможността за изкупление и обновление чрез страдание и самоосъзнаване. Последният раздел загатва за потенциала за духовно прераждане. 5. Множество гласове: Поемата използва набор от гласове, включително на говорещия, исторически личности и литературни герои. Тази множественост отразява раздробената природа на съвременната идентичност и съзнание. В заключение „Пустата земя“ от Т.С. Елиът е сложна и многопластова поема, която изследва разочарованието и духовната криза на модерната епоха. Той използва фрагментация, мит и алюзия, за да предаде чувство на фрагментация и отчаяние, като същевременно предлага проблясъци на надежда и изкупление. Той остава крайъгълен камък на модернистичната литература и продължава да бъде обект на обширен литературен анализ и интерпретация.

ДА СЪЩЕСТВУВАШ ИЛИ ДА ЖИВЕЕШ: ЕСЕ ВЪРХУ ПЪРВА ГЛАВА НА РОМАНА „ДОН КИХОТ“

 Никола Бенин

1. Увод: Отговорете лаконично на въпросите: „Стремим ли се да променим житейската си философия, битието си, или се примиряваме с отредената ни съдба? Готови ли сме да поемем по

нов път?“. Посочете, че в романа „Дон Кихот“ са разгледани тези общочовешки проблеми.

Акцентирайте върху разбирането на Фьодор Достоевски, че книгата на Сервантес е откровение за смисъла на живота.

 

2. Теза: Изразете накратко личното си мнение по следните въпроси: Какво означава да съществуваш? Свързвате ли го с ограничаване в рамките на общоприетото, считано от трезвомислещите за нормално, или имате по-различна гледна точка? Кога настъпва мигът на промяната и за всекиго от нас ли идва този момент? Дали високата цена, която трябва да платиш, за да живееш пълноценно, е да те възприемат като безумец? 

          3. Аргументативна част:

          А. Първа подтеза: Да съществуваш – да си един от многото, да си част от непроменящия се свят, в който всичко всекидневно се повтаря.

          ► Първи аргумент: Идалгото Алонсо Кехана е дребен благородник, земевладелец, каквито са и другите представители на това съсловие в Испания в края на XVI и началото на XVII в. Кое е неизменното в монотонното съществуване на героя? Достатъчно ли е да си добър и почтен човек, за да си истинска личност? Аргументирайте позицията си.

          ► Втори аргумент: Свържете изводите за нрава и съдбата на персонажа с наблюдения върху нашата съвременност. Коментирайте поведението на тези хора, които се носят по течението на живота и дори не се опитват да избягат от еднообразието. Изразете своето мнение дали това не

води до тяхното духовно обезличаване.

          Б. Втора подтеза: Да живееш – да се превърнеш в свободна личност с духовни стремежи. Да започнеш промяната от себе си, да преосмислиш своите ценности и да поискаш да преобразиш

света.

          ► Първи аргумент: Петдесетгодишният Алонсо Кехана изживява метаморфоза – решава неочаквано да постави ново начало в живота си. Под влияние на рицарските романи се променя светогледът на героя, чиято цел е да се посвети на хуманна мисия – защитата на страдащите, унижените. Споделяте ли убеждението на някои философи, че човекът е „незавършено“ същество, способно да се развива и усъвършенства, или смятате, че това е илюзия и ние не можем да победим себе си?

          ► Втори аргумент: Потърсете различни отговори на въпроса кое отличава истинския живот от обикновеното съществуване. Дали е дързостта да избереш приключенията, предизвикателствата на неизвестното пред сигурността на познатото? Или е вдъхновяващата мечта, която не ти позволява да се откажеш от целите си и да потънеш в тресавището на делника? А може би е любовта – реална или мистична, родена от копнежите? Безумие ли е да искаш да си герой и рицар

в един негероичен, прагматичен свят, лишен от романтика?

          4. Заключение: Щом си задаваме тези въпроси и се стремим да им отговорим, ние вече сме направили първата крачка в нова посока. А защо да не възседнем Росинант и да се впуснем в

борбата с вятърните мелници? Безсмислено ли е?

          

 РЕДАКТИРАНЕ НА ЕСЕТО

          Отстраняване на допуснатите правописни, пунктуационни, граматични и стилово-езикови грешки; правилно графично оформяне на аргументативния текст.

 

Кардинал Ришельо в рисунките на Морис Льолюар (Сardinal Richelieu dans les dessins de Maurice Leluard)

 Никола Бенин

Най-мъдрият от мъдрите политици и воини, както и жертвата на известния писател Дюма, е кардинал Ришельо в рисунките на Морис Льолюар.

Поради интересите на семейството Ришельо трябваше да се сбогува с мечтата за военна кариера и да облече расо. Баща му почина рано, оставяйки жена си с пет малки деца и много дългове. Единственият източник на средства са доходите от длъжността католически духовник на епархията в района на Ла Рошел. Случи се така, че младият Арман трябваше да приеме монашество.

След като отишъл при папа Павел V в Рим за благословия, той първоначално скрил твърде младата си възраст, а след церемонията се разкаял. Заключението на папата беше: „Справедливо е млад мъж, който е открил мъдрост отвъд възрастта си, да бъде повишен рано“. На 17 април 1607 г. 22-годишният Арман-Жан дю Плеси приема името Ришельо и ранг епископ на Лусон.

Рангът на епископ му дава възможност да се появи в кралския двор и скоро той очарова крал Хенри IV със своята интелигентност, ерудиция и красноречие. Заради дворцови интриги обаче той е принуден да напусне двора. След убийството на краля Ришельо успява да очарова кралицата-майка Мария Медичи, която го назначава за изповедник на австрийската кралица Ана, младата съпруга на Луи XIII. Така постепенно Ришельо се превръща в главен герой на политическата арена на Франция.

Le plus sage des sages politiques et guerriers, ainsi que victime du célèbre écrivain Dumas, est le cardinal Richelieu dans les dessins de Maurice Leluard.

En raison des intérêts de la famille, Richelieu doit dire adieu au rêve d'une carrière militaire et enfiler la soutane. Son père est décédé prématurément, laissant sa femme avec cinq jeunes enfants et de nombreuses dettes. La seule source de financement était les revenus provenant de la position d'ecclésiastique catholique du diocèse de la région de La Rochelle. Il se trouve que le jeune Arman doit prendre les ordres monastiques.

S'étant rendu chez le pape Paul V à Rome pour une bénédiction, il cacha d'abord son trop jeune âge, et après la cérémonie il se repentit. La conclusion du Pape était la suivante : « Il est juste qu'un jeune homme qui a découvert la sagesse au-delà de son âge soit promu tôt ». Le 17 avril 1607, Armand-Jean du Plessis, 22 ans, prend le nom de Richelieu et le rang d'évêque de Luçon.

Le rang d'évêque lui donna l'occasion de comparaître à la cour royale et bientôt il charma le roi Henri IV par son intelligence, son érudition et son éloquence. Cependant, en raison des intrigues du palais, il fut contraint de quitter la cour. Après l'assassinat du roi, Richelieu parvient à charmer la reine mère Marie de Médicis, qui le nomme confesseur de la reine Anne d'Autriche, jeune épouse de Louis XIII. Ainsi, peu à peu, Richelieu devient le personnage principal de l'arène politique française.

"Culture and Imperialism" by Edward W. Said („Култура и империализъм“ от Едуард У. Саид )

Никола Бенин

 

"Culture and Imperialism" by Edward W. Said explores the relationship between culture and imperialism, focusing on how literature and other cultural artifacts have been used to justify and perpetuate colonialism and imperialism. Here are 10 lessons from the book:

1. Imperialism is pervasive: Said argues that imperialism is not just a political and economic system but also a cultural phenomenon that permeates every aspect of society, including literature, art, and popular culture.

2. Colonialism shapes cultural production: The cultural production of both colonizers and the colonized is deeply influenced by the dynamics of colonialism. Literature and other forms of cultural expression often reflect and perpetuate colonial power structures.

3. Literature as a tool of empire: Said examines how literature has been used to justify and romanticize colonialism, portraying colonizers as heroes and justifying the subjugation of indigenous peoples.

4. Resistance through culture: Despite the dominance of imperialist narratives, Said highlights instances of resistance and subversion within cultural production. Writers and artists from colonized regions often use their work to challenge colonial power structures and assert their own identities and narratives.

5. Cultural hybridity: Said explores the concept of cultural hybridity, which refers to the blending and mixing of cultures that occurs in colonial and postcolonial contexts. He argues that cultural hybridity undermines the binary divisions between colonizer and colonized, challenging the idea of a pure, unchanging cultural identity.

6. The role of the intellectual: Said emphasizes the role of the intellectual in challenging imperialist narratives and promoting decolonization. Intellectuals have a responsibility to question and critique dominant ideologies and to advocate for social justice and equality.

7. Contextualizing literary texts: Said advocates for reading literary texts within their historical and political contexts to understand how they reflect and respond to the dynamics of imperialism. He argues against interpreting texts in isolation from their social and historical realities.

8. The importance of representation: Representation matters in literature and other forms of cultural production. Said critiques Orientalist representations of the East as exotic and inferior, arguing for more nuanced and authentic portrayals of colonized peoples and cultures.

9. Global connections: Said emphasizes the interconnectedness of cultures and societies across the globe. He argues that imperialism creates complex networks of influence and exchange that shape cultural production and identity formation.

10. Decolonizing the mind: Finally, Said calls for the decolonization of the mind, urging readers to challenge colonial attitudes and assumptions in their own thinking and to strive for a more just and equitable world. This involves recognizing the legacy of imperialism and working towards a more inclusive and egalitarian society.

„Култура и империализъм“ от Едуард У. Саид изследва връзката между културата и империализма, като се фокусира върху това как литературата и други културни артефакти са били използвани за оправдаване и увековечаване на колониализма и империализма. Ето 10 урока от книгата: 1. Империализмът е широко разпространен: Саид твърди, че империализмът не е само политическа и икономическа система, но и културен феномен, който прониква във всеки аспект на обществото, включително литературата, изкуството и популярната култура. 2. Колониализмът оформя културното производство: Културното производство както на колонизаторите, така и на колонизираните е дълбоко повлияно от динамиката на колониализма. Литературата и другите форми на културно изразяване често отразяват и увековечават колониалните властови структури. 3. Литературата като инструмент на империята: Саид изследва как литературата е била използвана за оправдаване и романтизиране на колониализма, представяйки колонизаторите като герои и оправдавайки подчиняването на местните народи. 4. Съпротива чрез култура: Въпреки доминирането на империалистическите разкази, Саид подчертава случаи на съпротива и подривна дейност в рамките на културното производство. Писатели и художници от колонизирани региони често използват работата си, за да предизвикат колониалните властови структури и да отстояват собствената си идентичност и разкази. 5. Културна хибридност: Саид изследва концепцията за културна хибридност, която се отнася до смесването и смесването на култури, което се случва в колониален и постколониален контекст. Той твърди, че културната хибридност подкопава бинарните разделения между колонизатор и колонизиран, оспорвайки идеята за чиста, непроменлива културна идентичност. 6. Ролята на интелектуалеца: Саид подчертава ролята на интелектуалеца в оспорването на империалистическите наративи и насърчаването на деколонизацията. Интелектуалците носят отговорност да поставят под въпрос и критикуват доминиращите идеологии и да се застъпват за социална справедливост и равенство. 7. Контекстуализиране на литературни текстове: Саид се застъпва за четене на литературни текстове в рамките на техния исторически и политически контекст, за да се разбере как те отразяват и реагират на динамиката на империализма. Той се противопоставя на тълкуването на текстове в изолация от техните социални и исторически реалности. 8. Значението на представянето: Представянето има значение в литературата и другите форми на културно производство. Саид критикува ориенталистките представи за Изтока като екзотични и по-нисши, като се застъпва за по-нюансирани и автентични изображения на колонизираните народи и култури. 9. Глобални връзки: Саид подчертава взаимосвързаността на културите и обществата по целия свят. Той твърди, че империализмът създава сложни мрежи от влияние и обмен, които оформят културното производство и формирането на идентичност. 10. Деколонизиране на ума: И накрая, Саид призовава за деколонизиране на ума, призовавайки читателите да предизвикат колониалните нагласи и предположения в собственото си мислене и да се стремят към по-справедлив и справедлив свят. Това включва признаване на наследството на империализма и работа за по-приобщаващо и егалитарно общество.

I. Сложно съставно изречение с подчинено определително

 Никола Бенин

I. Сложно съставно изречение с подчинено определително – Подчиненото определително изречение пояснява име (съществително, прилагателно, числително, местоимение или именно словосъчетание) от главното изречение; изпълнява служба на определение по отношение на главното; отговаря на въпросите кой, какъв, колко, зададени към определяемата дума в главното изречение;

 Във всички примери сказуемите са подчертани, подчинените изречения са изписани с удебелен шрифт, съюзните думи са оцветени в червено, а поясняваните думи – в синьо. Поясняващи думи, стоящи между частите на сказуемото, не са подчертани ( не бяха  още изкарвани ).

 Запомни, че подчертаването на сказуемите при анализа на сложните изречения дава възможност ясно да се видят простите изречения и спестява много главоболия.

 Следващите пет примера са взети от романа "Под игото" ("Радини вълнения").

      • Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата ú.

      • Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката.

      • Майките, чиито дъщери не бяха  още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Местоимението чийто се съгласува по род и число с думата, която стои след него (дъщери – мн.ч.; чиито – мн.ч.).                              

      • Което си е речено от Бога, то ще стане.

      • Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов.„

 

II. Място на подчиненото определително изречение – Подчиненото определително изречение може да стои пред, след или между частите на главното, но винаги до думата, която пояснява (или максимално близо до нея), за да не се получават двусмислици.

      • Петър стоеше безмълвно до прозореца, който беше разтревожен от предстоящото изпитване. Кой е разтревожен – Петър или прозорецът? Ясно е, че разтревоженият е Петър, но тъй като подчиненото определително изречение стои далеч от поясняваната дума, излиза, че разтревожен е прозорецът.

      Редактиран вариант: Петър, който беше разтревожен от предстоящото изпитване, стоеше безмълвен до прозореца.

 

III. Връзка на подчиненото определително изречение с главното – подчиненото определително изречение се свързва с главното чрез относителни местоимения: който, чийто, какъвто, колкото, свъпросителни местоимения и наречия: кой, какъв, кога, къде, където,  или съюзите че, да.

      • Костенурката, която отглеждам от месец, започва да свиква с мене. Коя костенурка започва да свиква с мене? – която отглеждам от месец. Двете изречения са свързани чрез относителното местоимение която; относителното местоимение който (която, което, които) се съгласува по род и число с поясняваната дума: костенурката (ж.р., ед.ч.) – която (ж.р., ед.ч.).

      • Костенурката, чиято черупка се беше заклещила между клоните, безпомощно се оглеждаше. Коя костенурка се оглеждаше безпомощно? – чиято черупка се беше заклещила между клоните. Свързваща дума: относително местоимение (чиято); местоимението чийто (чиято, чието, чиито) се съгласува по род и число с думата, която стои след него: черупка (ж.р., ед.ч.) – чиято (ж.р., ед.ч.).

      • И взе Петя  череши, колкото можеше. Колко череши взе Петя? – колкото можеше. Свързваща дума: относително местоимение (колкото).

      • Петър е човек, на когото можеш да разчиташ. Какъв човек е Петър – на когото можеш да разчиташ. Свързваща дума: предлогът на + относителното местоимение когото (дат. падеж.).

      • Не отговорих на въпроса какво изучава фонетиката.  На кой въпрос не отговорих? – какво изучава фонетиката. Свързваща дума: въпросително местоимение (какво); пред въпросителна дума не се пише запетая.

      • Видях мястото, където сте прекарали онази чудесна ваканция. Кое място видях? – където сте прекарали онази чудесна ваканция. Свързваща дума: относително местоименно наречие (където).

      • Водачът ни даде знак да тръгнем.  Какъв знак ни даде водачът? – да тръгнем. Свързваща дума:съюз (да); пред да не се пише запетая.

      • Приемете факта, че купонът се отлага. Какъв факт  да приемем? – че купонът се отлага. Свързваща дума: съюз (че).

 

IV. Пунктуация

1. Подчиненото определително изречение се отделя от главното със запетаи:

♦  когато подчиненото изречение стои след главното, запетая се пише пред свързващата дума (защото тя принадлежи на подчиненото изречение)

     • Ще стигнем ли до върха, който се мержелее в далечината?

♦  когато подчиненото изречение стои на първо място, запетая се пише след него;

     • Който стигне върха пръв, той ще приготви чая.

♦  когато подчиненото изречение стои между частите на главното, се отделя със запетаи от двете страни

      • Моментът, в който стъпих на върха, ще запомня за цял живот.

      • Идеята да тръгнем по-рано, се оказа разумна. Подчиненото изречение е разположено между частите на главното, но е свързано със съюза да и пред него не се пише запетая, но запетаята след края му остава.

      •Любопитството кой е в стаята на Ирина, не ми даваше покой. Подчиненото изречение е разположено между частите на главното, но е свързано въпросителна дума кой, пред която не се пише запетая, но запетаята след края му остава

2. Подчиненото определително изречение не се отделя със запетая в следните случаи:

♦  Когато подчиненото изречение е свързано с главното чрез съюза да

      • Дойде моментът да изнесат резултатите.

♦  Когато подчиненото изречение е свързано с главното чрез въпросителна дума

      • Тормозеше ме мисълта  къде  изчезнаха тетрадките.

 За да откриваш лесно подчиненото определително изречение, трябва да запомниш едно нещо – подчиненото определително изречение (за разлика от подчиненото допълнително и подчиненото обстоятелствено)  винаги пояснява име от главното (най-често съществително име или местоимение).