„Притчата за трите пръстена": "Умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност"

 Никола Бенин

С „Притчата за трите пръстена" евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин“ – с това обяснение, изглеждащо дори като заглавие или подзаглавие, започва третата новела от първия ден. И още в началото отново се появява мотивът за разказването като начин да се избегнат опасността и заплахата за живота. Въпросът на Саладин (владетел с недостатъци като прахосничеството, но пък изпълнен с достойнство и уважение към разума) е напълно прям: „...коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската? “.          

 А това е един от най-опасните въпроси на всички времена – и преди Бокачо, и по времето на Бокачо, и чак до нашия век. Няма начин какъвто и да било отговор да бъде правилен, ако събеседникът изповядва друга религия. Заради въпроса: „Коя е истинската религия – юдаизмът, християнството или ислямът?“, през вековете са се леели реки от кръв, за съжаление, и до днес. Като евреин, Мелхиседек има основание да каже примерно: „Моята религия, юдаизмът, е найистинска, защото е първа – Старият завет на юдеите стои и в свещената Библия на християните, и в свещения Коран на мюсюлманите“, с което би се изложил на голяма опасност. Или да каже: „Твоята религия, Саладине, ислямът“, за да спечели благоволението на султана, с което би извършил грях към своята собствена вяра и би си спечелил презрението на проницателния Саладин. А в тази история няма никаква логика християнството въобще да се появи като отговор на Мелхиседек на въпроса на Саладин. Който и да е от трите отговора би изложил Мелхиседек на опасност. Ето защо той избира друг път – разказва на султана притчата за трите пръстена, които старият баща дава на синовете си, защото и тримата са му еднакво скъпи.           

Семейните отношения на бащата и синовете в притчата са твърде нехарактерни за традицията, в която винаги един от синовете е истинският наследник по силата или на първородството си, или на специални заслуги. Тук обаче старият баща решава, че всичките му синове са еднакво достойни. Затова и скъпоценните пръстени стават три, а кой от тях е найстаринният и истинският, остава докрай неясно. Оттук и поуката, ясно изразеният смисъл на притчата, която спечелва уважението и възхищението на Саладин: „...Когато най-сетне установили, че трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник, останал нерешен и не е решен и до ден днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от Бог Отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава, остава открит, също както при пръстените“.          

 Така въпреки разприте между синовете (между представителите на трите религии) посланието на притчата – хуманистично и ренесансово – в отговора на Мелхиседек може да бъде изразено и така: както старият баща намира синовете си за еднакво достойни, така и Бог е решил да остане неясно коя от трите религии е „най-истинската“, защото Бог обича и намира за достойни всички свои чеда и от трите религии.          

 Отговорът на Мелхиседек наистина е въплъщение на ренесансовия хуманизъм. Но това не е единствената поука от притчата. Филомена я разказва на другите младежи не точно заради нейното голямо хуманистично послание, а най-вече поради възхищението си от силата на разума: „...умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност... А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела“. Възхищението от силата на разума е също така ренесансово по своята същност. Така Филомена намира един смисъл в притчата, а нейният герой Мелхиседек – друг. Това показва богатството и многозначността на ренесансовите идеи