Никола Бенин
Първото, което би следвало да си изясним за Бокачо и творчеството му, е неговото място в контекста на Италианския и Европейския ренесанс. Ако направим макар и бегла съпоставка между средновековния и ренесансовия мироглед, можем да стигнем до извода, че универсализмът и песимизмът на средновековния манталитет се противопоставят на индивидуализма и оптимизма на ренесансовия. От тази гледна точка можем да кажем, че Данте е предтеча на Ренесанса, а Петрарка и Бокачо са първите му именити представители. В този смисъл Данте може да се окачестви като преходна фигура между Средновековието и Новите времена, докато Петрарка и Бокачо вече са хуманисти от нов тип и най-бележити представители на Ранния италиански ренесанс. Важно свидетелство за литературното самосъзнание на епохата са взаимоотношенията между тримата велики писатели, както и оценката им един за друг. Един от кумирите на Бокачо е Данте. Въздействието му е доловимо още в ранния период от творчеството на писателя, когато авторът на „Декамерон“ пише както поезия, така и проза. Една от големите заслуги на Бокачо пред италианската национална култура е в това, че той се явява първият биограф и коментатор на великия творец. С биографията на Данте и с коментара към неговата „Божествена комедия“ Бокачо се заема към края на своя жизнен път. Писателят вече е утвърден не само като автор на „Декамерон“, но и на много ценни съчинения на латински език.
Друг идол за Бокачо е Петрарка, независимо от сравнително малката разлика във възрастта им. В писмата си той неизменно го назовава „възпитателю мой“. Признавайки превъзходството на приятеля си във владеенето на латински език и в познаването на римската литература, Бокачо го превръща в свой съветник и ръководител. Под негово влияние той се ориентира към класическата филологическа наука и в края на живота си написва поредица от съчинения на латински език, както и отделни поетически произведения, оформени като книга под името „Бокулически песни“. Бокачо е искал да бъде като Петрарка и очевидно не е съзнавал постигнатото от него в художествената проза. Любопитен е фактът, че в късните си години се е притеснявал, че скандалната книга „Декамерон“ може да попадне в ръцете на Петрарка, което всъщност се и случва. В писмо до Бокачо по-възрастният писател изказва предположение, че това е творба на младите му години, но все пак си преписва новелата за добродетелната Гризелда от десетия ден, добра — според него — за да му послужи като основа за бъдеща творба.
Ако трябва да очертаем културологическите различия между Петрарка и Бокачо и тяхното творческо дело, би следвало да посочим, че единият е първият именит представител на хуманистичното направление в епохата на Ранния ренесанс, докато другият е първият бележит представител на плебейско-демократичното направление в него.
НЕПОЗНАТИТЕ ТВОРБИ НА БОКАЧО
Новаторството на Бокачо се проявява не само в „Декамерон“, но и в някои от творбите, които традиционно се определят от критиката като второстепенни. Но за да опознаем личността и творчеството на писателя в неговите различни измерения на обновител на европейската художествена проза, бегло ще очертаем някои от тях.
В „Нимфал на Амето“ Бокачо създава първия пасторал в новоевропейската литература. Творбата му очертава и жанровата характеристика на една от най-популярните разновидности на ренесансовия роман — сюжетна творба в проза с вмъкнати многобройни стихове. Повестта на Бокачо е силно повлияна от алегоризма на Данте: централният персонаж — пастирът Амето, символизира участта на човечеството, докато седемте нимфи, сред които е и Пия, любимата на Амето, символизират седемте основни добродетели според християнския морал. Основно внушение на творбата е, че любовта има облагородяваща сила. Амето се превръща от груб и простодушен юноша в способен на възвишена любов човек. Друга новаторска творба с литературноисторическо значение е „Елегия за мадона Фиамета“. Тя е определена като първата психологическа повест в европейската литература. В идейно отношение новаторството в повестта е свързано с интерпретацията на любовната тема. Главната доминанта тук е, че жената трябва да има право на свободен избор в любовта, която е върховна ценност за личността.
Въпреки че в „Елегията“ се забелязват и някои елементи от средновековната куртоазна доктрина, поне в началото на творбата отсъства отношение към моралните измерения на адюлтера (прелюбодееца). За разлика от модерната психологическа повест с любовна тематика (от XIX век насам, която не би пропуснала усложненията в любовния триъгълник), Бокачо съвсем не се интересува от положението на измамения съпруг, както е при куртоазната любовна литература. Новаторството се състои в проследяването на сложните аспекти на любовното чувство у Фиамета, която се разкъсва между надеждата и страданието, между вярата и жестоката очевидност. В тази повест се очертава един от ренесансовите възгледи — утвърждаването на „земната любов“ като върховна ценност в живота на човека.
ЗНАЧЕНИЕТО НА „ДЕКАМЕРОН“ В КОНТЕКСТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ РЕНЕСАНС
Значението на „Декамерон“ за развитието на италианската и европейската литература е толкова голямо, че трудно би могло да се синтезира в няколко изречения.
Безспорно Бокачо е творец с новаторски дух. Необходимо е да си припомним, че епохата, когато е създаден „Декамерон“ (1349 – 1353), с изключение на Италия, е за цяла Европа време на Късното средновековие с характерни-те за него жанрове на куртоазната и градската литература.
Но в Италия „Декамерон“ има огромна популярност още докато е жив неговият автор, в първите десетилетия след написването му. И това не е случайно. Всички изследователи на писателя са единодушни, че в основата на творбата лежат фолклорната и низово-народностната литература (фаблио, антични разкази, източни приказки и легенди и пр.)
Най-общо се смята, че прозаичният разказ е свързан с източните повествователни традиции, докато стихотворният разказ е плод на европейската средновековна култура. Роден в Неапол, Бокачо не може да не усети взаимодействието на двете култури — източна и западна. На влиянието на източните повествователни традиции (арабски и индийски) се дължи рамката на творбата. Непосредствен източник за Бокачо е бил главно анонимният сборник „Новелино“, известен чак до XVI век под наименованието „Сто древни новели“. Изследванията показват, че на него се дължи идеята за общия брой на новелите. За въздействието на „Новелино“ върху Бокачо свидетелства още заглавието на анонимния сборник, което резюмира по средновековен маниер съдържанието. Пълното заглавие на Бокачовата творба е: „Започва книгата, наречена „Декамерон“, назована „Принц Галеото“, в която се съдържат сто повести, разказвани в течение на десет дена от седем дами и трима младежи“. Със заглавието на творбата се насочва вниманието на читателя към рамката на творбата, като се обръща внимание на десетимата разказвачи. Но въздействието на анонимния сборник е доловимо не само чрез заимстваните сюжети, но и чрез мотива за „находчивume отговори“, на които Бокачо посвещава разказите от шестия ден.
СТРУКТУРА И СМИСЪЛ НА "ДЕКАМЕРОН"
Не можем обаче да твърдим, че Бокачо е имал ясна представа за жанровия облик на книгата си. Той употребява понятието новела, което е дословен флорентински превод на думата с френски (по-конкретно с провансалски) произход. Единствено във въведението към четвъртия ден от разказите на героите Бокачо дава жанрово обозначение: „...в подкрепа и за утеха на всички обичащи... възнамерявам да разкажа сто новели или басни, или параболи, или истории, както искате ги наречете.“ Наистина в жанрово отношение е доста трудно да се определят характеристиките на новелата. Условно тя може да бъде идентифицирана с късия разказ като, разбира се, отчетем възловите разлики по отношение не само в рамките на регионалните, но и на отделните национални литератури.
Да се върнем обаче към заглавието. То предопределя два въпроса: защо Бокачо е избрал толкова странно и неразбираемо за съвременниците си заглавие и какво означава прозвището „Принц Галеото“. Вероятно то е дадено от тогавашния масов читател (ако можем така да го наречем по онова време). Съществува версия (С. Хаджикосев), според която изборът на заглавието е станало след запознанството му с Петрарка и вероятно е имало за цел да покаже филологическата начетеност на твореца. Точно по това време Бокачо е наел гръцкия учен Леонтий Пилат за частен учител и го е задържал за няколко години като преподавател във флорентинския университет. Може да се твърди, че Бокачо е имал известна представа от старогръцки, за разлика от приятеля си Петрарка — превъзходен латинист. Може би този интерес към старогръцкия език и култура не е случаен. Няма да коментираме грешката, допусната при нововъведеното понятие „десетоднев“ (правилното название би трябвало да бъде „Декамерай“ — от „дека хемерай“). По- важно е да се отбележи обаче, че в културологично отношение идеята на писателя може да се нарече революционна — човешкият свят („десетодневът“) е противопоставен на божественото творение („шестодневът“). В този смисъл е и мисълта, че не е важна „божествената мъдрост, а човешкото разбиране“. Необходимо е да се отбележи, че десетте дни, през които се разказва, не са единен времеви масив. Има едно прекъсване на повествованието в петъчните дни, за да се почетат Христовите мъки на Разпети петък. Следователно престоят на героите е от вторник до следващата неделя, т. е. 13 дни.
Иначе двойната рамка на творбата е зададена от описанието на чумата във Флоренция. Първата рамка е автетичното авторово описание на чумната епидемия, което е максимално безпристрастно. Липсват дидактични елементи. Особено впечатление прави мотивът, който Пушкин определя в една от своите „Малки трагедии“ като „пир по време на чума“ — отказът от всякакви морални правила и устои пред лицето на смъртта. Като противовес на този морален нихилизъм е посочено поведението на десет млади хора, които се срещат един вторник сутринта в почти празната църква „Санта Мария Новела“ и решават да се уединят в едно извънградско имение, за да избегнат ужасите на епидемията. Участници в тази компания са: Пампинея, Фиамета, Филомена, Емилия, Лаурета, Нейфила, Елиса, Панфило, Филострато и Дионео. В образите на разказвачите има елементи на биографизъм, който обаче не ги лишава от техните художествени функции. Най-възрастната — Пампинея, е на 27 години и поради това й се предоставя правото да бъде кралица на първия ден, а най-младата — Нейфила, е с почти десет години по-малка от нея и се ползва с покровителството й.
За да направят пребиваването си в извънградската имение по-приятно и да съкратят времето, младежите решават всеки ден да разказват по десет занимателни истории, като избират и крал, който да е разпоредител на деня. В края на всеки ден, след приключването на разказите десетимата изслушват любовна канцона или задружно танцуват балата (песен-танц).
Според някои изследователи описанието на чумата във встъплението на „Декамерон“ има не само реалистично, но и символично значение. То символизира отмирането на стария средновековен свят. Компанията, от своя страна, може да бъде видяна като един миниатюрен модел на зараждащото се ренесансово общество, в което владее принципът, че всеки може да прави, каквото поиска, но владее и духът на разбирателството и взаимното съгласие. Несъмнено повествователната рамка е предна-мерено търсена и точно намерена. Това се потвърждава от факта, че през всеки ден на разказва-нето има определена тематична доминанта. Единствено тя отсъства в новелите от първия и деветия ден. В останалите дни има водещи теми, които са: ден втори — разкази за изпитания, завършили с щастлив край (колелото на Фортуна); ден трети — за приключения, завършили щастливо благодарение на находчивостта на героите; ден четвърти — разкази за нещастна любов; ден пети — разкази за тържествуваща любов; ден шести — разкази за бързи и остроумни отговори, избавили героите от беда; ден седми и осми — разкази за любовни измами и номера, погаждани от жени на мъже и обратно; ден десети—разкази за хора, проявили щедрост и великодушие.
Творбата на Бокачо не може да бъде разглеждана като сбор от пикантни любовни истории. Под привидно лекия и занимателен сюжет е скрит дълбок идеен замисъл. За разгадаването му е необходимо читателят да се вгледа по-обстойно в допълнителната рамка на творбата, оформена от първото авторово встъпление, от следващата му намеса във въведението към новелите от четвъртия ден и в заключителното послесловие. Тази допълнителна рамка дава възможност в ироничен и полемично настъпателен стил да се защитят определени авторови позиции, които евентуално биха могли да бъдат в разрез с нравствените представи на тогавашната епоха. Отношението на Бокачо към темата за любовта има нов ракурс в сравнение с разгледаната „Елегия за мадона Фиамета“. Любовта, разбирана като демиург и властител на човешкото сърце, се превръща в „естествена, природна добродетел“. Едва ли е случайно, че тъкмо във въведението към четвъртия ден Бокачо разказва от свое име сто и първата неномерирана новела от сборника за флорентинеца Филипо Балдучи и неговия син. В коментара към новелата се подчертава влечението към жените у скромния юноша, „израсъл на пустинна планина“ говори се за „природно влечение“ и в самия край на въведението има постулат, който гласи: „За да се съпротивляваш на законите на природата, се изискват твърде много сили, ето защо усилията на съпротивляващите се не само че в повечето случаи се оказват напразни, но им причиняват и огромна вреда.“ В него е синтезирана мисълта, която е насочена срещу служителите на религията и тяхното лицемерие. Дали обет за целомъдрие и безбрачие, извън религиозните одежди те по нищо не се различават от другите хора. В една от новелите хитрецът брат Риналдо буквализира тази мисъл, като казва на кумицата си донна Агнеса, че ако си свали расото, тя ще види не монах, а мъж като всички останали.
В някои от най-провокиращите новели в книгата героите са духовни лица или свързани по някакъв начин с религиозния култ. Показателни в това отношение са първата и десетата новела от третия ден. В първата се разказва историята на селския младеж Мазето от Лампорекио, станал градинар в малък женски манастир, преструвайки се на глухоням. След като става любовник на всички монахини, един ден градинарят проговаря, за да въдвори ред и справедливост. И тогава монахините провъзгласяват, че Господ е дал дар слово на Мазето като възнаграждение за праведния им живот. В последната новела от същия трети ден с изящно чувство за хумор се разказва историята на простодушната африканска девойка Алибек, която е обзета от пламенно желание да служи на Бога. Попаднала в скромната колиба на отшелника Рустико (името е значещо — означава „селски хитрец“), той я научава как да служи на Бога, като „поставят дявола в пъкъла". Алибек скоро се убеждава, че няма нищо по-приятно от това служене. В тази новела традиционният за Бокачо ситуационен хумор е изведен до равнището на каламбура.
Първите три новели от първия ден са показателни за отношението на автора към епохата. Първата от тях, една от най-дългите в целия сборник, е ключова за отношението на писателя към новия тип човек на неговото време. Героят Чепарело е нотариус от тосканското градче Прато. В кратката характеристика на персонажа Бокачо го представя като обиталище на всички земни пороци — пияница, лъжесвидетел, лъжец и какво ли още не. Веднъж на път за Бургундия нотариусът заболява тежко във Флоренция и усещайки близката смърт, решава да изиграе последната си роля. В предсмъртната си изповед той успява да заблуди глуповатия монах, представяйки му се едва ли не за светец. Покойният Чепарело бива погребан в близката манастирска обител, на гроба му стават чудеса, стичат се за помощ болни и нещастни и грешникът става известен като свети Шапарело. Сборникът с новели „Декамерон“ по същество възславя добродетелите на ранноренесансовия човек и преди всичко неговата инициативност и съобразителност. Близостта на любовните новели и тези с друга тематика е в това, че навсякъде се натъкваме именно на такива герои. Така, във втората новела от шестия ден е изобразен в привичната си среда флорентинският пекар Чисти, който умее да общува с пратениците на папата и съумява да спечели уважението на богатия си съгражданин Джери Спине чрез находчивия си и смел отговор. Особено популярна е новелата за Андреучо от Перуджа, в която се разказва за един млад авантюрист, тръгнал да си търси късмета в Неапол. Само за една нощ той преживява невероятни приключения в големия град, за да се измъкне от тях забогатял.
Но във втората и третата новела от третия ден се тълкуват важни проблеми на църквата и религията. Пример за това е новелата за покръстването на парижкия евреин Аврам. След като се завръща от Рим, евреинът веднага се покръства, защото, след видените там примери за разврат и падение, той е убеден, че само висша цел може да спаси Христовата църква. А в третата новела от първия ден, в притчата на евреина Мелхиседек за трите пръстена, се оспорва преимуществото на която и да било от доминиращите религии — юдаизъм, християнство и ислям. В новелите с любовна тематика се разкрива многообразният свят на ренесансовия човек, който, освободен от догматичността на църковните правила, възприема любовта като естествено природно влечение, весела, а понякога и напрегната борба или съревнование между мъже и жени, в която с любовни ласки се удостояват най-находчивите и съобразителните. Важното тук е, че пред тези нови добродетели не трябва да съществуват никакви прегради — възрастови, съсловни, обществени. Във втората новела от третия ден се разказва за съобразителния коняр на краля на лангобардините Агилулф, който съумява да се вмъкне в спалнята на кралицата, а впоследствие — и да заличи следите, водещи към него.
Но в „Декамерон“ любовта се интерпретира не само като израз на волното чувство и изобретателността, а също така и като трагичен епизод от живота на индивида в този преходен период. Показателни в това отношение са новелите от четвъртия ден: първата — за Гизмонда, дъщеря на управителя на Салерно; петата—за Лизбета, чийто любовник е убит от братята й, и деветата — за жената на Гуилиелмно Росальоне, нагостил жена си със сърцето на любовника й. Стиловият облик на „Декамерон“ изисква специално разглеждане. Не може да не се отбележи, че в тази творба откриваме и следи от средновековния дидактизъм. Преди началото на всеки разказ получилият думата прави обобщение на предишния в поучително-назидателен план.
Но така или иначе, тази велика творба се смята за началото на европейската художествена проза. Бокачо е определян като „създателя на средния стил“, чийто тон остава в пределите на „сантименталното и чувственото и избягва възвишеното и сериозното“. В „Декамерон“ отчетливо се забелязват ренесансови белези както в тематичен, така и във формален план. В забележителната творба се откроява новото виждане за света, което е насочено към човека и неговите измерения
Няма коментари:
Публикуване на коментар