Сетът на „Декамерон“ от Джовани Бокачо

 Никола Бенин

  Сетът на „Декамерон“ е живият реален свят, в който персонажите проявяват различни страни на своя характер и разкриват своята жизнена философия. Чрез разказаното в новелите читателят се докосва до смисъла на човешките взаимоотношения, изпълнени с пристрастия, с лични амбиции; с мъдрост или наивност, с добронамереност или със злост и завист.           

„Декамерон“ е замислена като сборник, но след това повествователната рамка на творбата е строго промислена и това се потвърждава от тематичните доминанти на отделните дни. Тематична доминанта отсъства единствено през първия и деветия ден. Книгата съдържа 100 новели (Бокачо дава тълкувание на жанровото обозначение: „...в подкрепа и за утеха на всички обичащи... възнамерявам да разкажа сто новели или басни, или параболи, или истории, както щете ги наречете“), разказани за десет дни от трима мъже и седем жени. Всеки ден се избира крал или кралица, под чието ръководство протича разказването и изпълнението на канцоните в края на деня. Новелите от всеки ден са обединени тематично, за да се подчертае смисловата насока на тяхното съдържание и посланието, което носят. Тази ясна композиция поражда асоциация за подреденост и увереност в контраст с хаоса в града, от който разумно се отдалечават десетимата млади хора поради чумата, върлуваща там. Чистият въздух и прекрасната природа в парка до двореца спомагат да се създаде уютна атмосфера на хармония и размисъл върху ценностите на живота и изпитанията, на които ни подлага той. Преосмислянето на ценностите се налага от новите ренесансови критерии и възгледи. Човешките недостатъци и пороци, които преди са били осъждани и строго наказвани, като любовната страст или плътската наслада, сега се приемат поблагосклонно. Някои човешки качества обаче като жестокост, скъперничество, религиозен фанатизъм, непристойно поведение, които преди са прощавани заради високо социално положение или от страх, сега се подлагат на явна критика и нетърпимост, тъй като вредят на личните и социалните отношения между хората (новели шеста и осма от първия ден).            „Декамерон“ на Бокачо е един нов ренесансов поглед към живота и ценностите в него. Определящо в този поглед е възстановяването на хуманното начало, нарушено през Средновековието под благовидния претекст, че интересът към човешкото тяло и неговите потребности е грях и че земната любов е греховна. Всъщност това поражда най-често лицемерието в човешките отношения. От разказаното в новелите личи колко изобретателни са хората, когато трябва да се справят със забраните и лицемерните предписания на моралистите, издигнали прегради пред естествените чувства и пориви на човека. Бокачо не отрича християнския морал и ценности, напротив, той неведнъж говори за техния смисъл в човешкия живот. Упованието в Бога е напълно естествено, с него започва повествованието още в началото. Десетимата млади хора се срещат в църквата „Санта Мария Новела“, което показва тяхната почит към Бога. В същото време обаче жизнелюбието надмогва религиозните предписания и вместо спасение чрез покаяние и молитви те решават да намерят спасение сред чистата природа, в забава и занимания, които укрепват духа и вярата в живота. Неслучайно са забранени всякакви песимистични настроения и споменаването на трагични събития: „… искаме най-настоятелно: където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести.“ Това е нов тип житейска нагласа, съответстваща на жизнелюбието на новия човек с ренесансов дух.           

Дружината от млади хора, които разказват различни забавни или поучителни истории, следват не само предписанията — морални и етични, а и своя разум, своите вътрешни желания и усет. Пампинеа, избрана да ръководи през първия ден, се оказва чудесен организатор. Тя точно и ясно разпределя задълженията на всеки, така че тяхната дружина „да преуспява в ред и веселие“, без да има от какво да се срамува. Въпреки заявеното мнение, че е невъзможно жените да се справят без мъжете, явно е, че жените са вдъхновението, без което мъжете не могат. Самият автор на „Декамерон“ неведнъж подчертава това пряко или в разказаните новели. За тримата спътници — Дионео, Филострато и Панфило, младите дами са не само приятна компания, но и достойни за възхищение заради техните човешки качества и това е напълно в духа на настъпващия Ренесанс. Така, от една страна, се спазва изискването мъжете да придружават дамите, докато са извън града, а от друга страна, това доставя взаимно удоволствие и радост. Насладата от дните, прекарани далеч от гнездото на болестта, се засилва от природната красота като естествена даденост, съчетана с подредените паркове с градини и кладенци за вода. Естетическото възприятие се допълва и от изящната украса в чистите стаи на двореца с добре подбрани картини и цветя. За да бъдат в отлично настроение тези, които са избрали живота вместо смъртта и радостта вместо скръбта, са предвидени музика и танци. Песните, които се пеят по време на разходката след обяда, който преминава „сред шеги и веселие", са любовни или просто „весели, приятни песни“. Изобщо младата компания се старае да разговаря за „най-приятни неща“ в желанието си да остави грижите и скърбите „пред градските порти“, както се изразява Дионео. Няма нищо укорително в усилията на тези млади граждани на Флоренция да избягат далеч от града в този критичен момент на изпитание за човешкия живот. Съвсем точно Пампинеа определя мотивите на поведението им: „... който се ползва от правото си по позволен начин, никому не нанася вреда.“ Тя разумно отбелязва: „Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защитава, доколкото е възможно, своя живот...“ Впечатлява това, че те не стоят бездейно и не гледат безучастно опустошителния мор на болестта в доскоро оживената Флоренция, „най-великолепният от всички италиански градове“ според Бокачо, а търсят път за спасение на най-голямата ценност за ренесансовия хуманизъм — живота си. Откриват го сред живителната сила на природата: „Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по- просторно...“ Тук природният свят е в ярък контраст с градския бит и опустошителните последствия от чумната епидемия. Контрастира и изборът на младата дружина за оцеляване с безнравственото поведение на много от техните съграждани, които проявяват крайности в поведението си — едни се затварят напълно в домовете си, в умереност и въздържание, други се скитат без страх и пируват без мярка. Жестокост и безнравственост се ширят в чудовищни проявления на всяка крачка — нещо, което е изглеждало недопустимо преди.           Все пак най-силното лекарство срещу страшната болест е силата на духа у човека. Героите на Бокачо откриват един чудесен начин да укрепят духа си в това време на изпитания не само с добро настроение, но и с чудесна храна за ума и душата. Това е разказването, което обогатява представите им за света, за човешката същност, за човешките ценности и тяхното опазване. Във всеки един разказ оживяват човешки съдби, които напомнят, че човекът е съчетание и на възвишеното, и на обикновеното, земното, че трябва да приемаме човека такъв, какъвто е в този свят, да го разбираме, да му съчувстваме или да му помогнем да се очисти от своите слабости и пороци, за да бъде полезен и за себе си, и за другите.           

Удивително е разнообразието на теми, образи, житейски драми, които се разиграват в различно време и на различно място. Като че ли са неизчерпаеми ситуациите и обстоятелствата, в които са описани-героите на отделните новели. Забавно е тяхното хитроумие, неочакваният изход от критични или заплетени ситуации. Убедителната сила на словото е водеща и често определяща развитието на събитията. Пример за това се съдържа в новела IX от първия ден, в която една дама, според разказа, оскърбена от някакви негодници, се обръща за помощ към краля. Той обаче е твърде малодушен и бездеен. Думите на дамата, в които се съдържа скрита ирония, обаче го карат да се промени напълно, защото осъзнава истината за себе си. Новелите в „Декамерон“ наистина имат поучителен характер и макар че тъжното съществува, те въздействат оптимистично и жизнеутвърждаващо. Неслучайно в преобладаващата част от новелите водещ мотив е любовта. Тя движи живота и предопределя съдбата на хората, попаднали в нейния плен. На нея са подвластни и богатият, и бедният; и високопоставеният, и обикновеният човек. Тя не подминава и онези, които са дали обет за целомъдрие, но не престават да бъдат подвластни на своята човешка природа под монашеското расо (новела IV, ден първи; новела I, IV, VIII, X, ден трети; новела II, ден девети). Безкрайно различни са проявленията на любовта сред хората в едно общество. Тя преобразява и благоразумните, и необузданите по характер. Тя коригира онова, което възпрепятства нейното пълноценно изживяване. Най-често това са забраните и ревността, която като язва разяжда и най-силната любов, помрачавайки щастието. Ревнивият Ферондо (новела VIII, ден трети) преминава през „чистилището“, измислено от един абат, влюбен в красивата му съпруга, която пък страда от прекалената ревност на своя мъж. След поредица от забавни, макар и не особено приятни перипетии, ревнивецът е изцелен и всичко се подрежда според плана на хитроумния абат. Явно любовната страст подтиква към особена изобретателност и находчивост, за да бъде осъществена и да се намери благополучен изход от пречките пред нея. В новела III от третия ден влюбената дама използва умело един благочестив монах, за да се сбъдне съкровеното й желание — да бъде с любимия. Дзима от новела V, ден трети, изрича сам необходимите му отговори вместо любимата си и подрежда нещата в своя полза. Така благодарение на предприемчивостта си постига своя замисъл. Живописните перипетии, през които героите от новелите през третия ден преминават до успешния финал, са не само забавни и увлекателни. Те са показателни за тяхното умение, както е отбелязано в темата за този ден, „да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат изгубеното“. Чрез това умение Джилета Нарбонска (новела IX, ден трети) събужда любовта у своя съпруг, когото спечелва чрез благоволението на краля, чиято лечителка става. След това обаче Джилета преживява тъжната участ на отритната в любовта, но не престава да се бори за сърцето на този, когото обича — Белтрамо дьо Русийон. С досетливост, настоятелност и благородна щедрост отблъснатата от любимия съпруг млада жена насочва събитията според своя план да бъде с него и прави възможно дори това, което изглежда неизпълнимо негово условие — да роди дете от него и да получи безценния му пръстен. Щастливият завършек на тази любовна драма е награда за търпението и дълбоката любов на Джилета.           Често разказвачите на тези любовни истории намират впечатляващи метафори, с които да опишат отношенията между влюбените или да въздействат върху въображението на слушателите. В новела IV, ден пети, славеят, който пее в градината нощем, става забавна метафора на любовта между Ричардо и Катерина. Отшелницата Алибек се научава от монаха Рустико да вкарва „дявола в пъкъла“ (новела X, ден трети), за да изпита насладата от любовта. Получават се нерядко комични ситуации от случайни или нарочни грешки. Смехът е очистителен или изобличаващ, но искрен, весел и естествен. Любовните интриги на влюбените и техните довереници понякога преминават позволените граници, но всичко е в името на щастието от взаимната страст. Коравосърдечието в любовта се смекчава, така че виновният да изпита разкаяние, след което може да усети сладостта да обича (новели VIII и IX, ден пети).           

В заключението на своя „Декамерон“ Бокачо подчертава: „Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода, като например карам понякога дамите да разказват и доста често да слушат приказки, които честните жени не би трябвало нито да разправят, нито да слушат. Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; струва ми се, че в това отношение съм постъпил както трябва.“           

Хедонизмът, до който са толкова близко героите на „Декамерон“, е житейска философия, присъща на ренесансовия човек, освободен от оковите на лицемерните ограничения от религиозен или моралистичен характер. Посланието, съдържащо се в тази философия, е, че човек трябва да изживее радостите на живота, особено когато е млад и способен да обича и да дарява щастие. Подобен извод се съдържа в десета новела от петия ден: „В тоя наш свят човек получава толкова, колкото успее да грабне.“          

 Великолепното умение да се разказва увлекателно, изтънчено, с точен усет към словото оказва незабравимо въздействие върху читателите на „Декамерон“ и го превръща в книга, към която той се изкушава да се върне отново за удоволствие и наслада