КНИГИТЕ ПО ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО В ЛИЧНАТА БИБЛИОТЕКА НА АКАД. МИХАИЛ АРНАУДОВ: БИБЛИОГРАФСКИ ЦЕННОСТИ И ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРИСТРАСТИЯ

Гл. ас. д-р Никола Бенин

Русенски университет “Ангел Кънчев”

            В статията се изследват книгите по Възрожденска литература в личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов от гледна точка на техните библиографски ценности и неговите филологически пристрастия. Изяснява се фактът, че той не написва история на българската възрожденска литература, но множеството статии, очерци, студии и монографии, посветени на живота и творчеството на възрожденските писатели, в своята цялостност пишат историята на литературата ни през Възраждането. Личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов съдържа книгите, които са крайъгълни камъни в неговото изследоване на възрожданската литераутра. Това са поредицата от шест тома на библиотека "Български писатели", “Творци на българското Възраждане” и "Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост". В статията са описани и по-важните изследвания на други автори по проблемите на възрожденската литература, както и художествени творби на възрожденски поети и писатели.

                Ключови думи: Личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов, Възрожденска литература, библиографски ценности, неговите филологически пристрастия 

THE BOOKS ON REVIVAL LITERATURE IN THE PERSONAL LIBRARY OF THE ACADEMICIAN MIKHAIL ARNAUDOV: BIBLIOGRAPHIC VALUES AND PHILOLOGICAL BIAS

The article studies the books on Revival literature in the personal library of the Academician Mikhail Arnaudov from the point of view of their bibliographic values and his philological bias. It is clarified that he does not write a history of the Bulgarian Revival literature, but the numerous articles, essays, studies and monographs devoted to the life and work of the Revival writers in their entirety represent the history of our literature during the Renaissance. The personal library of Academician Mikhail Arnaudov contains books that are cornerstones in his study of the Revival Literature. These are: the six volumes of Bulgarian Writers series, The Artists of the Bulgarian Renaissance and The Bulgarian Revival. The Origins of the Movement for Nationality, Culture and Independence. The article also describes some of the more important studies of other authors on the problems of the Revival literature, as well as the works of Renaissance poets and writers.

            Key words: the personal library of Academician Mikhail Arnaudov, Revival Literature, bibliographical values, his philological bias.

                                                                       В историческата съдба на българския

                                                                       народ от идването му на Балканския

                                                                       полуостров и до наши дни епохата на                                                                            възраждането образува една от най-                                                                             високите точки на неговия духовен                                                                                подем и неговия стремеж към                                                                                              национално утвърждаване.

                                                                                                         (Арнаудов 1944а: 1)

Научните интереси на академик Михаил Арнаудов са в различни области на хуманитаристиката, но няма да сгрешим, ако кажем, че най-много време и творческа енергия той отделя върху изследването на възрожданската литература и култура, на проучването на националния дух през епохата на Възраждането, проявен във великите идеали, дръзновените деяния и вдъхновените книжовни трудове на тогавашните личности. Ето защо се съгласяваме с тезата на Николай Аретов, че: “Когато мислим за литературната история на Българското възраждане, едно от първите имена, които веднага изплуват в паметта ни, е проф. Михаил Арнаудов” (Аретов 2003).

Акад. Арнаудов не написва история на българската възрожденска литература подобно на “История на новата българска литература” (Т. 1 – 5, 1930 – 1936, 2 изд. в 4 т. 1976 – 1978) от Боян Пенев¹ или на “История на българската литература през Възраждането” (2007) от Иван Радев, но множеството статии, очерци, студии и монографии, посветени на живота и творчеството на възрожденските писатели, които са в личната библиотека на Михаил Арнаудов, дарена на Регионална библиотека “Любен Каравелов”, в своята цялостност пишат историята на литературата ни през Възраждането. В тези научни трудове се измерват тактовете на историческото и биологичното време, проучва се духът на човека и на епохата, обсъждат се местата на възкръсването на българския народ, анализират се епохалните жестове, които легитимират българина в света. През този период националната ни литература се изяснява от акад. Арнаудов чрез мисловните нагласи, формите на чувственост, възприетите ценности, опълчването срещу националните и духовни потисници, упованията в бъднините. Според Николай Аретов: “Днес изглежда лесно да се направи изводът, че “История на новата българска литература” е несъмнено по-ценен труд от поредицата “Български писатели”, а моделът на Б. Пенев за писане на история се е оказал по-продуктивен и е възприет от следващите поколения изследователи. От друга страна, визията на М. Арнаудов за Българското възраждане вероятно е най-представителният, а и най-успешният опит за създаване на националистическа българска литературна история. Може да се прогнозира, че и в началото на XXI век подобни опити няма да липсват” (Аретов 2003).

При описанието на литературните “eпохи” са прилагани различни концптуални стратегии. В историята на литературата са познати енциклопедичните светове на Хорхе Луи Борхес, където авторите са представени със своите биографии, а творбите са подробно анализирани². Известен е и изборът на Валери Стефанов да разсъждава за литературния двадесети век “чрез определен спектър от сюжети” (Стефанов 2003: 10)³. Според него: “Да се пише история на литературните събития е трудна задача. Задача, над която открай време е надвиснал травматичният императив за пълнота на описанието. Много усилия са хвърлени, за да бъде постигнато цялото, да бъде изведено на показ, да му се радваме и любуваме. Това е щастливата вяра, че restitution ad integrum (възстановяване на постигнатото на целостта) е възможно” (Стефанов 2003: 10).

Академик Михаил Арнаудов се стреми неотклонно да постигне целостта (restitution ad integrum) на явлението възрожденска литература чрез описанието на поредица от портрети на писатели, посредством изясняването на средата, в която живеят и творят, както и на техния дух, на тяхната психология. Оттук книжовното им дело е видяно и интерпретирано като продукт от изменението на колективното съзнание, а не толкова на протичащите процеси в литературата и културата. Относно своя изследователски подход акад. Арнаудов пише: “По тая точка на научните си издирвания и схващания, аз оставам, както отбелязах веднъж в книгата си за Априлова от 1935 г., “верен на една метода, която скъпи еднакво и за индивидуално-психологическо вникване, и за изтъкване на факторите от по-общ исторически разред”). Тази “метода” го кара непрекъснато да разкрива “взаимодействието между двете стихии – духа на вътрешния живот на личността и духа на епохата или състоянието на народната общност” (Арнаудов 1944б).

Личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов съдържа книгите, които, според Николай Аретов, са “основните жалони в неговото развитие” като изследовател на възрожданската литераутра (Аретов 2003). На първо място сред тях е поредицата от шест тома на библиотека "Български писатели", които излизат през 1929 – 1930 година в издателство “Факел” (МА 198)⁴. Акад. Арнаудов е техен редактор и същевременно участва с три очерка (по един за първите три тома), посветени на възрожденската литература. Другите автори са: Ст. Чилингиров, Н. Филипов, Г. Константинов, Б. Йоцов, Н. Табаков и др. Според Иван Радев: “Тя (библиотека "Български писатели", бел. моя – Н. Б.) е призвана да провери готовността на българската историко-литературна наука през 20–30-те години на “групова”, “бригадна” интерпретация на изминалия път от новобългарската литература. Като израз на амбицията за колективна рецепция на естетическия развой през Възраждането и до 20-те години на XX век библ. "Български писатели" само отчасти изпълнява тази си роля” (Радев 2007: 17).

Трябва да се каже, че опитът на акад. Арнаудов да инициира написването на история на възрожденската литература като фундаментално значима част от българската словесна култура, остава като забележителен изследователски труд. Не трябва да се забравя, че библиотека "Български писатели" излиза в границите на литературноисторическия проект от двадесетте до началото на четиридесетте години на миналия век, имащ за цел да обхване и изясни тенденциите в националния естетически развой и да отговори на потребностите на времето за консолидирането на българската общност след първата национална катастрофа. Ще припомним, че през този период излизат „Българската литература. Ч. 1 – 2”. Част 1 “Исторически очерк на старата българска литература от началото до Паисия” на „Българската литература” (1923), част 2 “Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес” (1924, 2 изд. 1933) от Божан Ангелов (МА 1960), “Българската литература след войната” (1933) от  Георги Константинов, “Българска литература. 1880 – 1930” (1936) от Иван Радославов и “История на българската литература от Петка Славейков до наши дни” (1941) от Малчо Николов.

Следващият опит на акад. Михаил Арнаудов да напише история на възрожденската литература е двутомникът “Творци на българското Възраждане” (1940), който има второ издание – Т. 1. “Първи възрожденци” и Т. 2. “Поети и герои” (1969). През 1965 година в издателство “Български писател” излиза като самостоятелна книга “Поети и герои на Българското възраждане” (МА 57). Може да се каже, че второто издание на “Творци на българското възраждане” е една от най-известните книги на акад. Арнаудов и вероятната причина за това е, че в нея той съумява чрез жанра очерк да изясни неповторимостта на българския свят, явленията в българското Възраждане и креативното самосъзнание на открояващите се поети и писатели. В Т. 1. “Първи възрожденци” са заявени ясно посоките на търсения на изследвача: “Всички тези и други някои фактори на Българското възраждане биха останали недействителни или с незначителни последици, ако не се явиха овреме личности с правилни прозрения и огромна нравствена сила, способни да предугадят назрелите тук и там духовни нужди, проявените спонтанно национални тежнения, като ги издигат до истински скрижали на народа си. Че тези личности не закъсняват да се вестят в даден момент, за да застанат като водачи начело на едно народно движение, е щастие и необходимост във всички подобни случаи” (Арнаудов 1969а: 16).

Първите личности на българското Възраждане, за които акад. Арнаудов пише очерци в Т. I, са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Кирил Пейчинович, Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски – Бозвели, Васил Априлов, Константин Фотинов, д-р Иван Селимински и д-р Иван Богоров. “Делото на Паисий – според Михаил Арнаудов – се оказа така не само на едно велико предание: то добива и несравнима актуална стойност, когато трябва да се призовават към национално самоопомняне по-късните поколения” (Арнаудов 1969а: 61).

 В Т. 2 “Поети и герои” е изследвано творчеството на Найден Геров, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Петко Славейков, Братя Миладинови, Григор Пърличев и Христо Ботев. В отделните очерци акад. Арнаудов се съсредоточава върху образа на твореца, който организира българския свят чрез налагането на своите възрожденски идеали. Ето как е видян и представен поетът Христо Ботев: “Ботев остава поет на младостта, който се вълнува от възвишени идеали, поет на вярата в успеха на вечно човешките начала в живота и поет на борбата (Курсивът е на М. Арнаудов – бел. моя – Н. Б.), която трябва да въздигне народа ни до културна зрелост и до самостояна роля в историята” (Арнаудов 1969б: 501).

Друга книга на акад. Михаил Арнаудов, която може да се мисли като важна част от историята на Възрожденската литература, е "Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост" (1 изд. 1941, 2 изд. 1942, 3 изд. 1944). В личната библиотека на Михаил Арнаудов се пази първото издание на монографията, която е 192 страници (МА 828) (Арнаудов 1941). Трите издания са важни за литературната историография, не само че е “един от нейните малки митове” (Аретов 2003), но и защото съдържа концептуална теза за периодизационна схема, според която българското Възраждане продължава до 40-те години на ХХ в. и е обвързано с обединението на българските земи. Според Николай Аретов, “това е най-инкриминираната книга” на акад. Арнаудов (Аретов 2003). Причините за това остранностяване са потърсени от него в социално-политическата сфера (от 1 юни до 2 септември 1944 година Михаил Арнаудов е министър на Народното просвещение), както и в някакви лични конфликти. Според нас, вероятно е също, мотивът на цензорите да не споменават и да не отпечатват книгата "Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост", произтича от присъствието на темата “Македония”, която е табу по времето на НРБ. Относно удължаването на периода на Възраждането, съобразено с идеята и борбата за обединена и целокупна България, акад. Арнаудов пише: “Късно възраждане, с продължителната революционна пропаганда в заробените български земи и повисената културна дейност в свободното княжество, гдето държавно строителство, наука, изкуство и литература дават свидетелство за утвърждаване на народностните начала и за стремеж към приравняване на българския народ с напредналите европейски народи, при едно пълно негово обединение (1878 – 1941). В тоя широк обсег от 180 години (1762 – 1941) влиза периодът от около 120 години робство и периодът от около 50 години свободен живот за половината български народ” (Арнаудов 1941: 7).

Три години по-рано, през 1938 година, в изследването „Дух и насоки на българското възраждане“ Михаил Арнаудов обособява “четири фази на възраждането“: “I. от Паисия до Венелина (1762 – 1829), т. нар. ранно възраждане (к.а. – М. А.). II. от Венелина и Одринския мир до смъртта на Н. Бозвели (1848) и Кримската война (1853 –  55), същинско възраждане... III. от Кримската война до Освобождението (1856 – 1878), високо възраждане... IV. от Освобождението (1878) до Балканската и Европейската война (1912 – 1915), късно възраждане, гдето проличава вдълбочаване на идейните постигания от по-рано и тяхното прилагане към новите форми на културно, социално и държавно битие, с които се завършва проясняването на българската народностна душа” (Арнаудов 1938: 190 – 191).

Следователно в Арнаудовата периодизиционна система продължителността на Възраждането се определя от борбите за обединението на териториалните български земи. Тази зависимост на границите на Възрождането от идеята за разширяването на теритоториално-държавните граници дава основание на Албена Хранова да заяви: “И така, десните версии за Българското възраждане поставят края му от 1860 или 1870 г. с разрешаването на Черковния въпрос (Шишманов) до 1941 г., когато авторът издава книгата си в очакване на присъединяването на Македония и сбъдването на “пълното обединение на народа“ (Арнаудов). Между двете всъщност няма особено противоречие и местенето на датата е, така да се каже, само „техническо“ – защото екзархийските граници, очертани от победоносно приключилия Черковен въпрос (неслучайно мислен като “национална идея“), и тези на “националното обединение“ всъщност попадат в очертанията на един и същ идентичностен модел” (Хранова 2014)⁵.

В Библиотека “Михаил Арнаудов” или Фонд “Михаил Арнаудов” (двете наименования са синоними), освен изброените книги, се съхраняват и останалите негови научни трудове, които изследват българското Възраждане и пазят знаците на нашата духовност и героичност по това време. Такива са книгите: “Братя Миладинови: Живот и дейност: 1810, 1830 – 1868” (МА 80), “Българското книжовно дружество в Браила: 1869 – 1876” (МА 65), “Васил Евстатиев Априлов: Живот, дейност, съвременници 1789  – 1847” (МА 61), “Григор Пърличев: 1830 – 1893” (МА 3604), “Любен Каравелов: Живот, дело, епоха. 1834 – 1879” (МА 702)⁶, “Неофит Хилендарски Бозвели: Живот, дело, епоха. 1785 – 1848: Т. 1 – 2” (МА 60), “Г. С. Раковски: Живот, произведения, идеи” (МА 347) и др.

Сред тези изследвания се намират и книги, които са библиографска ценност. Една от тези книги е “Веркович и Веда словена: Принос към историята на българския фолклор и на българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до 1893 г.” (МА 348). Тя излиза през 1968 година и окончателно решава спора за достоверността на “Веда Словена”. В нея акад. Михаил Арнаудов е категоричен в схващанията си, твърдейки, че творбата е фалшификат и определя Иван Гологанов като “бездарен съчинител” и “крайно ограничен и посредствен фалшификатор” (Арнаудов 1968). Друга книга, която е библиографска рядкост, е “Живот и дейност на екзарх Йосиф” (МА 81). Според Арнаудов, екзарх Йосиф подчинява личния си живот на неговата дейност като верски и граждански ръководител на паството, което предизвиква почит и удивление (Арнаудов 1965).

Освен книгите на акад. Михаил Арнаудов, които са библиографска рядкост, в личната му библиотека откриваме и изследвания на други автори, които всеки библиофил би желаел да притежава. Такива са, напримир, книгите на неговия учител – проф. Иван Шишманов:

            Шишманов, Иван. От Паисия до Раковски: Статии по Българското възраждане. Ред. Михаил Арнаудов. Библ. Българска книга. 17. С. Долна баня, Ихтиманско: Министерство на Народното просвещение, 1943, 404 с. (МА 219);

            Шишманов, Иван. Избрани съчинения: В 3 т. Ред. Георги Димов. София: БАН, 1965 – 1971.

            Т. 1. Българско възраждане: Студии. 1965, 447 с., 1 л.: портр.

            Т. 2. Фолклор и етнография. Литературна теория, история и критика. Статии по обществени и културни въпроси. 1966, 523 с.,1 л.: портрет.

            Т. 3. Сравнителна литературна история на ХVIII в. Английска, френска и немска литература. 1971, 687 с., 1 л.: портр. (МА 2582);

            Шишманов, Иван. Един непознат труд на Неофита Бозвели, неговата цена за историята на нашето възраждане и неговите отношения към “Мати Болгария”. София: Държавна печатница. 1901, 104 с. Отпеч. от Сборник народни умотворения, наука и книжнина: Кн. ХVIII. 1901. (МА 3450).                                 

            За изследователския интерес на проф. Иван Шишманов и неговите безспорни научни постижения в областта на Възрожданската литература акад. Михаил Арнаудов пише: “Към Българското възраждане покойникът (Иван Шишманов – бел. моя –  Н. Б.) имаше пряко, родствено отношение вече чрез личността на баща си. Баща си има той също предвид, когато ще се опита да възкреси в ред очерки дейците на нашето минало и да стане родоначалник на българската литературна история. Няма нито един образ от тая голяма галерия на книжовници, учители, поети и публицисти между Паисий и Вазов, който да не е спирал вниманието на Шишманов, да не е предизвикал ту малък, импресионистично нахвърлян портрет, ту обширна студия, въз основа на огромен архивен материал” (Арнаудов 2014).

            Изследванията на проф. Иван Шишманов върху литературното и културното поле на нашето Възраждане е възможност да се оповести възходът на националния дух с конвенциите в света на литературата и културата и да се изведе фундаменталната им стойност за развитието на България. Духовният подем, отразен в книжовното дело на възрожденските творци, е описан чрез използването и интерпретирането на множество документи, които прекосяват отделните текстове. Този изследователски метод – проучването детайлно и задълбочено на съществуващите архивни материали, е един от научните подходи, които учителят завещава на своя ученик – акад. Михаил Арнаудов, и които ученикът следва безприкословно. Именно проучването на запазените документи в Атон и на “История славянобългарска” дават основание на проф. Шишманов да потвърди тезата на Марин Дринов за  поставянето на Отец Паисий като начало на Българското възраждане. В книгата “От Паисия до Раковски” той пояснява: „Не беше обаче много отдавна, когато не само историческото значение на великия атонец не се знаеше, но даже името му не се поменуваше“ (Шишманов 1943: 59 – 60).

            Библиографска рядкост са и книгите:

            Архив на Възраждането. В 2 т. Ред. Д. Т. Страшимиров. София: Министерство на народното просвещение, 1908.

            Т. 1. Документи по политическото ни възраждане. XXI, 497 с.

            Т. 2. Документи по Съединението. XVI, 412 с. (МА 1053).

            Балабанов, Марко. Гаврил Кръстевич: Народен деец, книжовник, съдия, управител. София: Св. Синод на Българската църква, 1914. XIII, 405 с. (МА 2417).

            Веркович, Стефан. Веда словенах. Кн. 2: Обрядни песни от язическо время; Упазени со устно предание при македонско-родопските българо-помаци. Събрал Стефан Ил. Веркович. Санкт Петербург: Печ. М. А. Хана, 1881. ХIV, 4, 583 с. (МА 2768).  

            Геров, Найден. Из архивата на Найден Геров: Писма, доклади и материали за възраждането на българския народ: Кореспонденция с частни лица. Кн. 1 – 2. Ред. Т. Панчев. София: БАН, 1911  –  1914.

Кн. 1. А  – Л: Аверки – Лобанов. 1911. 3, 1048 с.

Кн. 2. М – Я: Манйолу – Янкулов. 1914. 2, 1022 с. (МА 192).

            Доросиев, Лука. Неофит Рилски, патриарх на българските книжовници и педагози: Послучай 50-год. от смъртта му. София: Министерство на народното просвещение, 1931, 219 с. (Материали за изучаване училищното дело в България. Кн. IX. (МА 1571).  

              Тези книги и сборници с архивни документи едновременно сведетелстват както  за библиографската страст на акад. Михаил Арнаудов да притежава редки и ценни издания, така и за неговата голяма научна осведоменост и постоянен стремеж да обогатява личната си библиотека с всички трудове в областта на възрожденската литература. В този смисъл неговата библиотека е своеобразна академична витрина на книги и статии, в които се изследва книжовното дело през Възраждането. Изправени сме пред амбициозния порив на учения Михаил Арнаудов да събере отделните късове в литературното поле и да ги постави в единния корпус на националното.

            Освен богата колекция от литературоведски изследвания във Фонд Михаил Арнаудов, можем да прелистим и множество художествени книги на възрождански автори. Няма как да не забележим, че той не се задоволява да притежава само едно издание от дадена литературна творба, а се сдобива с всичките издадени през годините произведения. Така например в неговата библиотека се намират 5 издания на “Рибен буквар” от д-р Петър Берон, отпечатани в периода 1926 – 1949 година; 3 книги “Цариградски сонети” от Константин Величков, с години на издаване (1899, 1938, 1939); 2 издания на “Първи възрожденци” от Петър Динеков (1942, 1944); 2 книги “Христо Ботев” от Никола Начов (1918, 1931). Посочените издания са недвусмислено доказателство, че акад. Арнаудов се е стремял да притежава всички книги в областта на литературата през Възраждането.

             Друго доказателство за нестихващата му страст да има в библиотеката си всички издадени книги по проблемите на възрожденската книжнина, култура и просвета са художествените творби на авторите. Ще посочим, че акад. Арнаудов притежава всичките 17 издания на творбите на Христо Ботев, отпечатани от началото до 40-те години на миналия век, както и 14 издания на творбите на Любен Каравелов, от които събраните съчинения:

            Каравелов, Любен. Съчинения: Т 1. Ред. Захари Стоянов. Русе: Н. Л. Каравелова и сие, 1886.

Т. 1. Стихотворения.1886. XII, 236 с.

Т. 6. Повести и разкази. 1887. I, 250 с.

Т. 7. Повести и разкази. 1887. I, 228 с.

Т. 8. Повести и разкази. 1888. IV, 224 с. (МА 241).

            Каравелов, Любен. Съчинения: Пълно събрание: В 6 т. Ред. Александър Бурмов, Стойко Божков. София: Мисъл, 1942 – 1943.

T. 1. Стихотворения. 1942. 231 с.

T. 2. Повести. 1942. 223 с.

Т. 3. Повести и разкази. 1942.  274 с.

Т. 4. Повести и разкази. 1942. 205 с.

Т. 5. Повести и разкази. 1942. 276 с.

Т. 6. Повести. 1943. 340 с. (МА 1852)⁷ 

            Книги на наши възрожденски поети и писатели, които са на стилажите във Фонд “Михаил Арнаудов”, са 6 издания на Неофит Бозвели, 2 книги на Неофит Рилски, 8 издания на “Славянобългарска история” от Паисий Хилендарски, 4 книги на Григор Пърличев и др.

            Всички споменати книги в личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов създават една убедителна представа за академичен учен, който познава подробно и задълбочено както литературоведските изследвания върху възрожденската литература, така и творбите на възрожданските поети и писатели. Както знаем, пътят към фикционалния свят и делото на духовните водачи на народа трябва да се открие. Това означава да се намери адекватен начин да се проникне в света на нравствените и естетическите ценности. Ще припомним, че подходът към художествените светове е подчинен на способностите на душата и с него се тръгва под диктовката на определени нагласи и желания. Стремежът на акад. Арнаудов е да разбере и представи духа на народа, който се изявява като важен преобразовател на съществуващото културно и политическо статукво.

            В неговите изследвания възрожденският творец и просветител е фигурата на прогреса, на непримиримата борба и извисената реч. Той е изразител на народния дух за свобода и независимост, за културно възмогване и човешки правдини. Така се внушава посланието за висшия и ценностен смисъл на творчеството. Според Валери Стефанов: “Творчеството е онова, което може да се наследява от потомците, да служи като светогледен ориентир за бъдещите поколения” (Стефанов 2003: 327).

            Като обобщение може да се каже, че всички книги в библиотеката на академик Михаил Арнаудов съдържат строителните възможности на словото, с което се градят основите на българската нация през Възраждането. Те са ценни както със своята библиографска рядкост, така и със закодираните в тях смисли и изявената позиция на автора. Основната характеристика на тяхното духовно пространство е запазването за потомството базисните идентификационни черти на народността и откриването на хоризонти пред България.  

БЕЛЕЖКИ

1. Първото издание на “История на новата българска литература” (Т. 1 – 5, 1930 –1936) на Боян Пенев излиза посмъртно, подготвена за печат от неговия асистент Б. Йоцов, който използва стенографски записки на студенти. Второто издание (Т. 1 – 4, 1976 – 1978) е отпечатано след ново разчитане на стенографските записи, сверяване на цитати, коментари и пр. Вж. (Сарандев 1976: 687 – 692).

2. Вж. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. София: Народна култура. 1989.

3. Валери Стефанов заявява: “За нас сюжетът е смислово събитие, което може да се разгърне, да се “случи” в самата интерпретация на явленията” (Стефанов 2003: 10).         

4. Сигнатурата (МА 198) в каталога на “Библиотека Михаил Арнаудов” обозначава поредицата “Български писатели: Живот, творчество, идеи. Т. 1 – 6”. Ред. Михаил Арнаудов. София: Факел, 1929 – 1930. Каталогът е съставен от Елена Георгиева и първите две букви в сигнатурата означават Михаил Арнаудов (МА), след което следва поредният номер библиотечна единица.

5. В изследването на Николай Аретов “Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография” се посочва, че идеята на Арнаудов за периодизационната схема на българското Възраждане се споделя много по-късно и от Тончо Жечев (Аретов 2003).

6. Във “Фонд Михаил Арнаудов” се пази ръкопис на книгата “Любен Каравелов: Живот, дело, епоха”, писан през 1950 – 1952 година, листи: 32, 63, 21, 91, 61, 36, 81(МА 4696).

7. В Т. 1 на „Съчинения: Пълно събрание” има автограф от Александър Бурмов: “На г. проф. М. Арнаудов – с благодарност и преданост. 25. ХII. 1941”.

           

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1938: Михаил Арнаудов. Дух и насоки на българското възраждане. – В: През вековете. Ред. К. Митяев. София: Българска историческа библиотека

Арнаудов 1941: Михаил Арнаудов. Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост. София: Българска мисъл.

Арнаудов 1944а: Михаил Арнаудов. Български образи. Литературни студии и портрети. Т. 1. Наченки на Възраждането. София: Хемус.

Арнаудов 1944б: Михаил Арнаудов. Предговор. – В: Български образи. Литературни студии и портрети. Т. 1. Наченки на Възраждането. София: Хемус.

Арнаудов 1965: Михаил Арнаудов. Живот и дейност на екзарх Йосиф. София: Синодално издателство.

Арнаудов 1968: Михаил Арнаудов. Веркович и Веда словена: Принос към историята на българския фолклор и на българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до 1893 г. София: БАН.

Арнаудов 1969а: Михаил Арнаудов. Творци на българското Възраждане. Т. 1. Първи възрожденци. София: Наука и изкуство.

Арнаудов 1969б: Михаил Арнаудов. Творци на българското Възраждане. Т. 2. Поети и герои. София: Наука и изкуство.

Български писатели: Живот, творчество, идеи. Т. 1 – 6. Ред. Михаил Арнаудов. София: Факел, 1929 – 1930.

Радев 2007: Иван Радев. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново: Абагар.

Сарандев 1976: Иван Сарандев. Послеслов. – В: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1. София: Български писател.

Стефанов 2003: Валери Стефанов. Българска литература XX век. Дванадесет сюжета. София: Анубис.

Шишманов 1901: Иван Шишманов. Един непознат труд на Неофита Бозвели, неговата цена за историята на нашето възраждане и неговите отношения към “Мати Болгария”. София: Държавна печатница.

Шишманов 1943: Иван Шишманов. От Паисия до Раковски: Статии по Българското възраждане. Библ. Българска книга. 17. С. Долна баня, Ихтиманско: Министерство на Народното Просвещение.

Шишманов 1965 – 1971: Иван Шишманов. Избрани съчинения: В 3 т. Ред. Георги Димов. София: БАН.

Аретов 2003: Николай Аретов. Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография. – В: Български писатели. Живот – творчество – идеи. Т. I – VI. Варна: LiterNet, 2003 – 2004. https://liternet.bg/publish8/naretov/marnaudov.htm (Посл. влизане 3.09.2017).

Арнаудов 2014: Михаил Арнаудов. Иван Д. Шишманов. Електронно издателство LiterNet, 03.03.2004. Библиотека “Български писатели”. Т. V. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.

https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/ishishmanov.htm (Посл. влизане 16.09.2017).

Хранова 2014: Албена Хранова. Метафора, епоха и митологии в понятието “Възраждане” – Либерален преглед.

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2334-2014-03-14-15-26-56#_ftnref10 (Посл. влизане 10.09.2017).