събота, 30 юни 2018 г.

Под плаща на лъжата: Измамниците и прелъстителите в „Декамерон” от Джовани Бокачо

Резултат с изображение за Декамерон

Ст. преп. д-р Илияна Бенина
Русенски универаситет „Ангел Кънчев”
Гл. ас. д-р Никола Бенин
Русенски универаситет „Ангел Кънчев”

            В статията са изследвани някои от изманиците и прелъстителите в „Декамерон” от Джовани Бокачо. Преди да бъдат интерпретирани тези специфични типажи в стоте новели е изяснена от теоретична гледна точка същността на лъжата.В изследването е акцентирано  е върху обръза на сер Чапалето от (1, 1). Безподобният лъжец е видян и представен като онзи, който цял живот е свързан с идеята безсъвестно да заблуждава, без да се бои да носи товара на греховете, да бъде друг, различен от хората. На страниците на „Декамерон” се подвизават също особен вид лъжци – прелъстителите. Те са видяни като хитри изманици, които използват женската невинност, за да задоволят своите нагони. Такива са монахът Рустико (3, 10), Мазето от Лампорекино (3, 1), Дон Феличе (3, 4) и др. Интересно е, че сред типажите на хитрите прелюбодейци се среща и жена. Това е красивата омъжена дама от (3, 3). 
            Ключови думи: лъжа измамници, прелъстители, Декамерон, Джовани Бокачо

            Under the Mantle of Lie: Deceivers and Seducers in Decameron by Giovanni Boccaccio

            The article studies some characters of deceivers and seducers in Decameron by Giovanni Bocaccio. Prior to the interpretations of these specific characters in the hundred of novels of the book, the essence of lie is clarified from a theoretical point of view. The study is focused on the character of Sir Ciappelletto (1, 1). The incomparable liar is seen and represented as the one who, all his life is connected with the idea of shameless deceiving without any fear of bearing the burden of sins and being someone else, different from the other people. On the pages of Decameron, a peculiar sort of liars - the seducers - is also depicted. They are represented as cunning cheaters who use feminine innocence to satisfy their sex urge. Such type of characters are the Rustico the Monk. (3, 10), Masetto of Lamporecchio (3, 1), Dom Felice (3, 4) and others. Interestingly, we can encounter a female figure among the characters of these cunning adulterers, as well. This is the beautiful married lady of (3, 3).
            Keywords: lie, deceivers, seducers, Decameron, Giovanni Boccaccio
                                                                      
                                                                       „Сер Чепелеро измамва с лъжлива                                                                          изповед един благочестив монах и                                                                           умира; голям негодник приживе, след                                                                      смъртта си той бива признат за светец                                                              и наречен Сан Чепелето”
                                                                                    („Декамерон (I, 1), Джовани Бокачо)


            „Декамерон” е творбата, с която Джовани Бокачо внушава и утвърждава базисните ренесансови идеи в плановете на етическото и естетическото. Това е така, защото стоте новели съдържат в себе си оня ценностен фундамент, без който светът е невъзможно да бъде цялостен. Времето бързо покрива с праха на забравата факти, събития, имена, но то е безсилно пред изконния и вездесъщ стремеж на човека да увековечи великите идеали. Тази епохална мисия е отредена на твореца, който е медиатор между боговете и хората, според древните представи, и притежава символната власт да удържа разпада и да обезпечава безсмъртието на големите идеи на епохата. Ще припомним, че фундаменталната идея на културната епоха Ренесанс е хуманизмът. В стятията „Ренесансовият код в „Декамерон” от Джовани Бокачо” Никола Бенин пише: „... хуманизмът емблематично бележи цяла епоха на Ренесанса от XIV до XVI век. Това дава основание на италианския изследовател Еудженио Гарин в своята книга „Култура на Ренесанса” да защити тезата, че двата термина „хуманизъм” и „Ренесанс” са равнозначни[1]. В този смисъл хуманизмът дава много богати възможности да се осмислят специфичните идеи на времето. Времето, в което проблясъците на разума и дълбочината на преживяното разкриват нови хоризонти пред човечеството”[2] [2].
            Естествено е да си зададем въпроса – Защо в тази велика ренесансвота творба, в която е въплътен хуманизмът, има толкова много антихуманни прояви на лъжа, лицемерие, поквара, светотатство и поругаване на човешкото достойнство? Защо сред пъстрата галерия от персонажи се нареждат голям брой измамници, прелъстители, изнудвачи, вероломни подлеци? Исак Паси обобщава: „Героите на „Декамерон” лъжат и мамаят, грабят и изнудват, вършат всевъзможни престъпления” [6]. 
            Един от възможните отговори на поставените въпроси дава афоризмът: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо” (Homo sum, humani nihil a me alienum puto), който прекосява еститческото пространство не само на „Декамерон”, но и полето на цялата ренесансова литература и култура. Симеон Хаджикосев пояснява: „Бокачо се възхищава от този тип ранноренесансов човек – изобретателен, дързък, разкрепостен и независим от религиозните догми, и не се притеснява, че тази освободеност от християнските запрети става причина наред с вълчия егоизъм да избуи отровният бурен на чудовищни престъпления” [7].
            Другият по-вероятен отговор се съдържа в повода за написването на „Декамерон”. Във Встъплението към книгата Джовани Бокачо заявява, че разказаните сто новели са предназначени за разсейване грижите на влюбените дами („защото на другите им стигат иглата, вретенето и хурката”). Той пише: „Като ги четат, влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може де не ги поразтуши” [8].
            Според изследователите на „Декамерон” едни от източниците, които Бокачо използва за написването на великата книга, са взети от фолклора на различни народи (антични разкази, фаблио, източни приказки). Това са „Приказки от хиляда и една нощ”, индийските сборници „Панчатантра” и „Хитопадеш”, „Калила и Димна” („Глупавият и лукавият”) и др. Влиянието на приказката особено ярко личи в новела (1, 3) за тритете пръстена и Мелхиседек. Така подобно на приказките, новелите в „Декамерон”, освен че са развлекателни и приятни за четене, съдържат в наратива поучение и мъдро послание. Ето как завършва новела (6, 8):

            „Но тя – нали главата й била по-празна и от кратуна, въпреки че се мислела за умна като Соломон – разбрала остроумните слова на Фреско толкова, колкото би ги разбрал и един овен; затуй заявила, че ще продължи да се гледа в огледалото, както всички други.
             Така си останала глупава и все още е такава” [9].

            Обобщено казано, чрез множеството антихуманни постъпки на лъжците и прелъстителите, Бокачо си поставя хуманната цел да предпази „слабите жени”, от злодеяния и коварни сладострастни похищения на мъжете. Без да прилагаме теорията за „джендър”, ще кажем, че той е първият писател в европейската литера, който проявява състрадание към жените и поставя женските персонажи в центъра на сюжетно-фабулното развитие на новелите.
            Векове по-късно, през XVII век, друг велик разказвач – Шарл Перо в сборника с единадесет приказки „Приказки на моята майка Гъската или истории и приказки от стари времена с морални наставления” (1697) също си поставя концептуалната стратегия да поучава и да предпазва младите хора от грешни постъпки в живота. Така например в моралитето към приказката „Червената шапчица” той предупреждава младите девойки:

                                               Да се слушат злите хора е опасно,
                                               особено да внимават девиците невинни,
                                               защото съвсем не е чудо,
                                               че ще попаднат на вълка за трето блюдо.

            Преди да се съсредоточим върху осмислянето на персонажите на измамниците и прелъстителите в „Декамерон”, ще се интересуваме от същността на лъжата. В науката съществуват различни определения за понятието „лъжа”. Според Жом Масип, Еугенио Гаридо и Кармен Хереро трябва да са налични три елемента, за да бъде означена една лъжа: „обективна неверност на казаното; вярата на подателя в тази фалшивост и намерението му да заблуди получателя” [10]. В статията „Определяне на измама” („Defining deception”) те акцентират, че има различни дефиниции за „измама (Buller & Burgoon)”[3], за „лъжа” (Ekman)[4] и за „измамна комуникация” (Miller & Stiff)[5]. В тези определения, според тримата изследователи, се открояват много общи черти, ето защо те използват отделните дефиниции като взаимозаменяеми в своето изследване.
            От нравствена гледна точка лъжата се определя като противна на истината или неправда. Като такава измамата притежава съществени качества, които по изключително ефективен и коварен начин се използват за постигане на целта и получаване на облага. За Жорж Дюпра: „Наличието на лъжа предполага употребата на подходящи средства, способни да поставят другите в заблуждение. Следователно, всяка лъжа трябва да бъде не само в разрез с истината, но също така и да изглежда като правдоподобна" [14]. Лъжецът представя винаги грешна информация под формата на фалшиво послание, скриване на истинските факти, лукаво използване на думите. Иначе казано, извършва се нечестив акт и очевидна несправедливост. „На индивидуално ниво – според Тимур Волосюк, характерните черти на „измамника” са хитрост, лицемерие, дипломатическа любезност, способност да се избягва преките въпроси, да постига измамлив ефект за сметка на полуистината, уклончиви изявления, игра на „прекалени” очаквания на „измамения” [15].
            Нека да проследим как Джовани Бокача в „Декамерон” схваща и пресъздава лъжата и прелъстителството.
            Още в ден първи, новела първа сме свидетели на безогледните и нагли лъжи на Сер Чепарело по време на изповед пред един благочестив монах. Чепарело от Прато, когото французите нарекли Чапалето, заради ниския му ръст, постоянно лъжесвидетелствал и му доставяло удоволствие да предизвиква раздори и скандали между роднини и приятели и „колкото повече покости правел, толкова повече се радвал”. На драго сърце ранявал или убивал хора. Безсъвестно хулел Бога и светиите, защото бил много сприхав. Не ходел никога на църква и наричал с обидни думи нейните тайнства, но затова пък често посещавал кръчмите и съмнителни места и бил известен като „мошеник и нечестен играч на зарове”. Бокачо държи да подчертае, че: „Обичал жените толкова, колкото кучето обича тоягата; затова пък обратният порок му доставял по-голямо удоволствие, отколкото на който е да е друг развратник” [16].
            И така, основната фигура, която очертава първата новела в „Декамерон”, е фигурата на жестокия и безпътен измамник, който решава да се изповяда в предсмъртния си час. Можем да видим в този образ реминисценция от смисловото богатство за блудния син, нарушил традициите и станал нарицателно име за неблагоразумие и аморалност, но също така и за осъзнаване, и завръщане. Но ако блудният син, който искрено се покайва и се завръща не само в собствения си дом, но което е по-важно, връща се към Бога и установява връзката, чрез молитва, на общение с него[6], то сер Чапалето продължава кощунствено да лъже в своята последна и единствена изповед. Ето една от неговите скверни лъжи:

            „Но отецът го подканил: „Говори смело, синко, защото никой още не е съграшил, като е казвал истината било на изповед, било на друго място”. Тогава сер Чапалето рекъл: „Щом твърдите, че е така, ще ви кажа: аз съм така девствен, както съм излязъл от утробата на майка си”. Монахът възкликнал: „Бог да те благослови! Много добре си направил! Постъпвайки така, ти си заслужил много повече, защото, стига да беше поискал, можел си да вършиш обратното с много по-голяма свобода, отколкото нас и всички останали, които са обвързани с някакъв обет” [18].

            За да уплътни внушението за лъжливо поведение, Бокачо използа като контрапункт на сер Чапалето един боголюбив и хрисим персонаж – този на монаха. Същевременно трябва да се каже, че в много от новелите са описани неблагопристойни и порочни постъпки на служители на религията – попове, монаси, монахини и други представители на клира. Това дава основание на Симеон Хаджикосев да обобщи: „В тези новели се изобличава похотливостта на църковниците, дали обет за непорочност и праведен живот, както и на двойствеността на морала им, изграден върху принципа: „Не ме гледай какво правим, а слушайте какво ви говорим” [19].   
            Лъжите, които изрича сер Чапалето, са недвусмислено свидетелство, че той се е отчуждил от нравствените норми, отрекъл се е от Бога, откъснал се е от хуманния свят. Безподобният лъжец е видян и представен като онзи, който цял живот е свързан с идеята безсъвестно да заблуждава, без да се бои да носи товара на греховете, да бъде друг, различен от хората. Според Симеон Хаджикосев: „...Чепарело не изпитва никакъв страх от адските мъки и е носител на нов тип морал, резюмиран в италианската дума virtu в отличие от традиционната църковно-християнска добродетел vertu. Тъкмо поради това Чеперело е virtuoso, т.е. владее до съвършенство дадено изкуство, в случая това на лъжата и артистичното превъплъщение” [20].
             С други думи казано, сер Чапалето е изкусен трикстер, който непрекъснато с невероятно мамене демонстрира други модуси на живеене – живеене за сметка на излъганите хора. Измаменият монах с проповедта от амвона „успял да втълпи такива благовейни помисли” на присъстващите, че те „повярвали сляпо” и го провъзгласили за светец, като го нарекли Сан Чапалето. Така сякаш символно сер Чепарело от Прато продължава и след смъртта си да мами въображението и помислите на вярващите християни. Единствено относно неговата святост се съмнява разказвачът на тази необикновена история в ден първи, Панфило:

            „Аз не отричам, че наистина е възможно той да е станл блажен с божието благоволение, защото макар живота му да бил престъпен и порочен, може би в последния си час така се е покаял, че господ се е смилил над него и го е приел в царството небесно. Но тъй като това за нас е забулено в тайна, то аз, съдейки от видимото, ви казвам, че нему по би подхождало да бъде осъден на всички мъки в лапите на дявола, отколкото да иде в рая” [21].

            На страниците на „Декамерон” се подвизават също особен вид лъжци – прелъстителите. Те са видяни като хитри изманици, които използват женската невинност, за да задоволят своите нагони. Очевидно е, че в случая става дума за интересно изграден образ на прелюбодееца, чиято функция е да представи лукавата двойнственост на мислите на мъжа, поставящ опасни капани пред жените. Такъв персонаж на изкусен прелъстител е монахът Рустико от новела (3, 10), който задоволява своето сладострастие, като пъха дявола в пъкала. Той е пустинник и приема в килията си четиринадесетгодишната Алибек, за да подложи на по-голямо изпитание своята устойчивост срещу изкушенията на женското тяло. Много скоро обаче Рустико се поддава на желанията на тялото и измисля как чрез заблуда и притворство да постигне своята цел.

            „Рустико отговорил: „Ти носиш у себе си пъкала: аз съм убеден, че бог те е пратил тук за спасение на душата ми, защото ако тоя дявол продължава да ми досажда и ако ти се смилиш над мен дотолкова, че да разрешиш да го напъхам отново в пъкала, на мен ще ми доставиш най-голямата утеха, а на господа бога голяма радост и услуга, стига, разбира се, да си дошла с целта, която спомена” [22]. 

            Тази новела като че ли е наситена с най-много еротизъм в „Декамерон”. Дискредитирането на сладострастието на монаха в нея е представено посредством снизяването и изопачаването на библейските идеи. Рустико предлага вярно служене на Бога и спасение на душата, чрез похотта на тялото и така религиозните статуси получават своите сексуални адаптации. Нищо божествено няма в пъхането на дявола в пъкала, то е изцяло опокварено, лишено е от всякакво надмогване на телесното. Още нещо: пъкълт е разпознат не като място за наказване на греховете, а като място за удовлствие на тялото на монаха, което е грях. Подмяната чрез измама води до опразването на сакралните послания от ценност и проваляне на трансцеденцията, защото, както пояснява Валеи Стефанов: „...традицията казва, че пътят към отвъдното е свързан с отказ от наученото на земята, а не с неговото ловко пригаждане към условията на небето” [23].
            Запомнящи се прелъстители на страниците на „Декамерон” са Мазето от Лампорекино, който се престорва на глухоням и става градинар в една женска обител, спейки с всички монахини (3, 1); конярят, обладал жената на крал Агилуф (3, 2); Дон Феличе, който прелъстява жената на брат си Пучо (3, 4) и др. Интересно е, че сред типажите на хитрите прелюбодейци се среща и жена. Това е красивата омъжена дама от новела (3, 3), която използва изповедта пред нищо неподозиращия монах, за да повика при себе си харесвания от нея мъж.
            И тук, както и в останалите разкази за „прелъстяващите” (Бодрияр) [24] образи, желанието под формата на либидо е водещо в поведението; сексуалността изпълва цялото художествено пространство и препраща към изведеното на преден план тяло, което през Ренесанса е реабилитирано. През Средновековието то е подвластно на душата. Така например Св. Августин Блажени дефинира човека като „разумна душа имаща тяло” (anima rationalis habens corpus) [25]. Симеон Хаджикосев обобщава: „Връщането към античната калокагатия през Ренесанса по същество бележи истинска културна революция, която може да бъде обозначена като реабилитация на плътта. На теологическото презрение и недоверие към плътта като извор на грях и съблазън ренесансовите хуманисти противопоставят възхищението си от красотата на човешкото тяло, от съвършените му пропорции” [26].  
            В светоусещането на ренесансовия човек се съществява концептуална промяна – преходът от теоцентризъм към антропоцентризъм. Ролята на еротическите образи в „Декамерон, които описва Джовани Бокачо, е съществена, защото чрез противопоставянето тялото на духа, похотта на непорочността се постига двойно внушение. От една страна, се представя култ към тялото[7] и от друга – чрез използването на лъжата за задоволяването на нагона се дават ярки примери, които служат като поуки за предпазване от коварните сексуални набези. През епохата на Ренесанса голото човешко тяло е символ на красота и съвършенство, както и извор на еротични желания. Когато обаче сексуалните страсти се задоволяват чрез заблуда се стига до поквара, която противоречи на хуманния свят.
            Ето и налагащите се обобщения:
            Бокачо следва хуманната цел да предпази „слабите жени”, от лъжите на прелъстителите.
            Новелите за измамниците и прелъстителите са интересни и поучителни разкази, които разкриват лъжата в света и човешките пороци.
            Измамниците и прелъстителите ни карат да се дистанцираме от един свят, в който се използва лъжата, за да се постигне целта и да мислим за алтернативен хуманен начин на живот.

Литература

[1] Garin1967: Eugenio Garin. La cultura del Rinascimento. Bari: Laterza.
[2] Бенин 2012: Никола Бенин. Ренесансовият код в „Декамерон” от Джовани Бокачо. –  В: Научни трудове на Русенски университет „Ангел Кънчев”. Том 51, серия 6. 3. Езикознание, литературознание и изкуствознание.  Русе, РУ „Ангел Кънчев”, с. 162.
[3] The Cambridge Companion to Renaissance Humanism. Editor J. Kraye. Cambridge, Cambridge University Press, 2003.
[4] Nauert 2006: Charles Nauert. Humanism and the Culture of Renaissance Europe. Cambridge, Cambridge University Press.
[5] Grassi 1883: Ernesto Grassi. Heidegger and the question of Renaissance humanism: four studies. Binghamton, Center for Medieval and early Renaissance studies.
[6] Паси 1981: Исак Паси. Есета. София: Наука и изкуство, 1981, с. 21.
[7] Хаджикосев 2000: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература V–XVII в. Част първа. Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс. София: Ciela, с. 308.
[8] Бокачо 1980: Джовани Бокачо. Декамерон. София: Народна култура, с. 17.
[9] Пак там, с. 389.
[10] Masip, Garrido, Herrero 2004: Jaume Masip, Eugenio Garrido, Carmen Herrero. Defining deception. Аnales de psicología. vol. 20, nº 1 (junio), p. 147.
[11] Buller, & Burgoon 1994: David B. Buller, & Judee K Burgoon. Deception: Strategic and nonstrategic communication. In J. A. Daly & J. M. Wiemann (Eds.), Strategic interpersonal communication. Hillsdale, NJ: Erlbaum. 1994, pp. 191–223.
[12] Ekman, lies 1985: Paul Ekman, Telling Lies. Clues to deceit in the marketplace, politics, and marriage. New York: W. W. Norton & Company.
[13] Miller, & Stiff 1993: Gerald R. Miller, James B. Stiff, Deceptive communication. Newbury Park: Sage.
[14] Дюпра 2008:  Жорж Дюпра. Ложь.Москва: Изд-во СГУ, с. 10.
[15] Волосюк 2009: Тимур Волосюк. Феномен лжи в социальном взаимодействии. Научный вестник МГТУ ГА, № 142. Серия История, философия, социология, с. 147.
[16] Бокачо 1980: Джовани Бокачо. Декамерон. София: Народна култура, с. 34.
[17] Макракис 2016: Михаил Макракис. За блудния син. – Православие.бг
https://www.pravoslavie.bg (Последно влизане 02.04.2018).
[18] Бокачо 1980: Джовани Бокачо. Декамерон. София: Народна култура, с. 37.
[19] Хаджикосев 2000: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература V–XVII в. Част първа. Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс. София: Ciela, с. 306.
[20] Пак там, с. 308.
[21] Бокачо 1980: Джовани Бокачо. Декамерон. София: Народна култура, с. 42.
[22] Пак там, с. 238.
[23] Стефанов 2003: Валери Стефанов. Българска литература. XX век. Дванадесет сюжета.
[24] Baudrillard 1990: Jean Baudrillard. Seduction. New York: St. Martin Press.
[25] Августин 2006: Свети Аврелий Августин. Изповеди, IXI, 15. София: Изток – Запад.
[26] Хаджикосев 2000: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература V–XVII в. Част първа. Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс. София: Ciela, с. 266.




[1] Garin, E. La cultura del Rinascimento. Bari: Laterza, 1967. [1]
[2] За същността и проявлението на хуманизма през Ренесанса вж: The Cambridge Companion to Renaissance Humanism. Editor J. Kraye. Cambridge, Cambridge University Press, 2003. [3]  ; Ch. Nauert. Humanism and the Culture of Renaissance Europe. Cambridge, Cambridge University Press, 2006. [4]; E. Grassi. Heidegger and the question of Renaissance humanism: four studies. Binghamton, Center for Medieval and early Renaissance studies. 1883. [5]
[3] Вж. Buller, D. B., & Burgoon, J. K. Deception: Strategic and nonstrategic communication. In J. A. Daly & J. M. Wiemann (Eds.), Strategic interpersonal communication. Hillsdale, NJ: Erlbaum. 1994, pp. 191-223. [11].
[4] Вж. Ekman, P. Telling lies. Clues to deceit in the marketplace, politics, and marriage. New York: W. W. Norton & Company. 1985. [12].
[5] Вж. Miller, G. R., & Stiff, J. B. Deceptive communication. Newbury Park: Sage. 1993. [13]
[6] В есето „За блудния син” Михаил Макракис пише: „Така, когато разбираме, че бащата от притчата за блудния син не е само алегория на духовния отец, на Божия свидетел, в чието присъствие се извършва изповедта, но и на Самия Бог, Небесния Отец, на „човеколюбивия Бог Отец”, по думите на Евтимий Зигабен, тогава осъзнаваме, че изповедта на блудния син – това е и молитва към Бога, диалог с Него” [17].
[7] Интересно е, че в културата на Ренесанса възвръщането на интереса към човешкото тяло започва в католическите храмове. При изображението на библейски сюжети се откриват примамливи перспективи за рисуването на голи човешки тела.

Няма коментари:

Публикуване на коментар