Билчев, Т., Цветкова, Н., Бенин, Н. Прославени
български генерали, свързани родствено с Вълчан войвода. – В: 100 години от
Илинденско – Преображенското въстание и българската национална идея от Сан
Стефано до Букурещ (1878-1913). Сборник доклади от Международна научна
конференция, София – Благоевград, 2-4 октомври 2013 г. София: Симолини – 94, 2014,
с. 649–656. ISBN 978-954-2903-11-6.
понеделник, 31 март 2014 г.
четвъртък, 27 март 2014 г.
Обучение на учители от Плевенска област
От 23 до 28 март 2014 год. в хотел "Балкан", Плевен бях обучител на учители от различни градове и села в Плевенска област. Темата на семинара е: "Обучение на педагогически специалисти за превенция на училищното насилие, агресията и други негативни прояви.
Семинарът е организиран от Министерство на образованието и науката по Проект № BG051PO001-3.1.03-0001 "Квалификация на педагогически специалисти".
Семинарът е организиран от Министерство на образованието и науката по Проект № BG051PO001-3.1.03-0001 "Квалификация на педагогически специалисти".
Участниците в семинара
понеделник, 17 март 2014 г.
Никола Бенин. КОМАР И ШАМАР (басня)
КОМАР И ШАМАР
(басня)
Комар нахакан и нахален,
смел, дързък и коварен
жужука, бръмчи и лети,
около главата се върти.
Цели се той към мръвка вкусна и сочна
и с такваз програма насрещна и срочна
щурм след щурм започна....
Но изведнъж шамар получи
и що мислите се случи?!
Комарът лежи по гръб повален
СЪС ЧУЖДА КРЪВ ОКЪРВАВЕН.
И щом е басня - то се знай,
поука трябва да има накрай:
Когато тръгне някой човешка кръв да пие,
все някой друг някога ще го надвие.
Никола Бенин
"Света гора" и вестник "Литературен бюлетин" на литературната карта на Русе
Никола Бенин
Сава Василев и Владимир Шумелов
Участници при представянето алманах "Света гора" и вестник "Литературен Бюлетин"
| ||
Сава Василев и литературният критик и писател Владимир Шумелов представиха на 14 март в Клуба на Културните дейци в Русе алманаха за литература, наука и изкуство „Света гора”, буква „Л”, 2012/2013 и вестник „Литературен бюлетин”. Алманахът излиза от 1997 година като издание на Сдружение за литературни дейци „Света гора” – Велико Търново и едно от уникалните негови белези е номерирането на броевете не с цифри, а с буквите на азбуката. Вестник „Литературен бюлетин” започва да излиза през 2013 година и целта на главния редактор проф. Сава Василев и редакторите Владимир Шумелов и проф. Радослав Радев е да попълнят литературното пространство с оригинални текстове за значими и интересни автори и творби, за които малко се пише в съществуващите литературни издания.Представянето на двете издания започна с уводни думи на преводача, критика члена на редакционната колегия на алманах „Света гора” Огнян Стамболиев от Русе. Той изтъкна значението на двете издания за литературния живот в България. Главният редактор на алманаха, литературен историк, писател, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, проф. Сава Василев започна представянето на изданието с буква „Л” с прочит на предговора „Летопис за гърбатото време”, написан от него в стила на фолклористичните мъдри послания. Ето част от този предговор: „Каквото намерите, разделете го с ближния – инак то ще ви раздели! („Не се облизвайте скришом, за да не пресъхне на кравата вимето!). (Лете тримери, зиме блажи – божието богу и кесаревото кесарю!). Сава Василев подчерта, че алманахът за литература, наука и изкуство „Света гора” не е алманах на Велико Търново и не е регионално издание. То изпълва литературната карта на България и се разпространява във Франция, Македония, Австрия и други страни. Нещо повече, според главния редактор: „Без да звучи нарцистично, няма друго подобно издание не само в България, но и в Европа”. Това е така, защото освен че съдържа над 700 страници, в него са поместени творби от различни жанрове. Алманахът е съставен от няколко рубрики. В антологията в. „Наука и труд” са представени автори от Търновската поетическа вълна със стихотворения, писани през 60-те и 70-те години на миналия век. Поетите са: Радослав Игнатов, Петя Александрова, Борис Христов, Калина Ковачева, Таньо Клисуров, Йордан Велчев, Иван Серафимов, Паруш Парушев, Здравко Пеев и др. След тях се нареждат поетите: Сашка Александрова, Лилия Рачева, Даниела Викторова, Владимир Набоков, Невена Борисова, Пенка Грошева, Матей Вишниек, седем френски поети. В рубриката „Проза” намират място творби на: Анчо Калоянов с псевдоним Анчо Анчев, Алекс Парашкевов, Владимир Шумелов, Димитрий Каралис, Миролюб Влахов и др. Проф. Василев поясни, че текстът „Балада за Виктор Пасков” на Красимир Дамянов е откъс от романа „Дяволският нокът”. В тази рубрика е поместен и пътеписът на Владимир Янев и Моника Янева „А – като Австрия, Ö – като ÖSTERREICH”. „Литературознание, изкуствознание и публицистика” съдържа текстове на: Деница Янева, Ганчо Савов, Георги Кокеров, Огнян Стамболиев, Никола Бенин, д-р арх. Вихрен БаLкърджиев и др. „Литературата на Балканите” е представена с творби на черногорски писатели: Адам Пуслоич, Милорад Попович, Радомир Уляревич и др. За първи път в алманаха „Света гора” е поместен киносценарий, който е на Златомир Коларов „Почит към Иван Димков”. Проф. Василев завърши своето представяне на Алманаха с историята за написването на неговия разказ „Жената и Златният Осъм”. Наблюдаваната случка, която е в основата на сюжета, се разиграва на 50 км от Лас Палмас, на един от канарските острови. Той вижда върволица от хора (4-5 в редица), които вървят мълчаливо по бреговата ивица. Къде отиват? Вървят за здраве. В океана се къпе една жена на около 60-70 години с огромни гърди като богинята майка. Те не я забелязват и тя не ги забелязва. Те са съсредоточени и въоръжени с щеки, защото са си поставили за цел да надвият природата. Те представляват едно единение срещу смъртта. Авторът се сеща за бастуна на дядо му, за старците в България, насядали по стаено и покорно на пейките, преброявайки се всеки ден. Два свята, които се срещат и/или разминават тотално. Владимир Шумелов представи рубриката „Преглед”, в която има над 100 литературни критики за новоиздадени книги. Той спомена имената само част от многото литературни критици – Албена Хранова, Ангел Дюлгеров, Владимир Янев, Снежана Иванова и др. Владимир Шумелов обсъди и двете последни свои книги „Лисица в кокошарника” (2013) и „Pink Floyd (елипси) (2013), като прочете откъс от последната. След представянето на алманах „Света гора” проф. Сава Василев репрезентира двата броя на вестник „Литературен бюлетин”. Темата на първият брой е „Велико Търново и неговите литературни университети”. Той е посветен на 50-я юбилей на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” и неговите възпитаници, които се изявяват в литературното поле на България. Вторият брой има за тема: „Велико Търново и неговите литературни университети (края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век). | ||
|
събота, 15 март 2014 г.
Обучение на учители от Силистренска област по превенция на училищното насилие, агресията и други негативни прояви
От 10 до 14 март 2014 год. в хотел "Данубе", Силистра бях обучител на учители от Силистренска област. Темата на семинара е: "Обучение на педагогически специалисти за превенция на училищното насилие, агресията и други негативни прояви.
вторник, 11 март 2014 г.
Представяне на алманах "Света гора" и вестник "Литературен бюлетин" в Русе
◊ СЪБИТИЕТО Проф. Сава Василев и Владимир Шумелов – редактори на алманах „Света гора“ и вестник „Литературен бюлетин“ ще представят последните броеве на изданията на 14 март (петък) от 18.00 часа в зала КДК – Русе Публикации в „Света гора“, бр. Л, на автори, свързани с Русе: . Лилия Рачева – хайку . Даниела Викторова – стихове. Д. Викторова е актриса, в периода 1997–2000 г. е актриса в Драматичен театър „Сава Огнянов“ . Огнян Стамболиев – преводи на сръбския поет Адам Пуслоич, на румънските поети Матей Вишниек и Никита Станеску, пиесата „При циганките“ от Мирча Елиаде; авторски текстове-спомени за Селинджър, за Адриана Будевска, за Михаил Хаджимишев. Самият О. Стамболиев изповядва себе си като преводач. . В рубриката „Диаспора“ са представени три текста от Надежда Драгнева (родена в Русе, живее в България и в Англия). . Д-р арх. Вихрен Бакърджиев помества текста „Архитектура, музика и… математика“. . Никола Бенин – преподавател в Русенския университет представя литературоведски текст за Константин Петканов. . В рубриката „Преглед“ са включени няколко рецензии за книги на русенски автори и преводачи. ◊ ЗА ИЗДАНИЯТА Алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ излиза от 1997 г. като издание на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ – Велико Търново, а от 2009 г. е издание и орган на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“. Поредното номериране на броевете става чрез буквите на българската азбука, като според концепцията последният брой трябва да бъде означен с буква „Я“. Още от първия си брой изданието изпълнява заложената концепция да бъде мост между модерното и традиционното, излизайки от досегашната представа за художественото ниво на автори от провинцията. То е отворено за автори не само от Велико Търново и региона, но и за качествената българска литература от столицата и провинцията, за представяне на чуждестранна литература от света и Балканите. Изданието непрекъснато се развива и от малко над 200 страници в първия брой, в последните броеве то е над 700 страници, изпълнено перфектно полиграфски, с книжки-приложение и мултимедиен диск. Основният редакторски екип през годините е в състав: проф. дфн Сава Василев и проф. д-р Радослав Радев, преподаватели от Великотърновския университет, и Владимир Шумелов – белетрист и литературовед. В последните години към колегията се включват и преводачът Огнян Стамболиев – Русе и Емилия Моллова (мултимедия) – Велико Търново. Редакционният съвет включва още и десет известни автори от България и чужбина. Вестник „Литературен бюлетин“ – бр. 2, октомври 2013 г., издание на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново, гл. редактор проф. дфн Сава Василев, зам.-гл. редактор Владимир Шумелов, редактор проф. д-р Радослав Радев. Тема на броя е „Велико Търново и неговите литературни университети (края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век)“. | ||||||
|
Програмата на "Мартенски музикални дни" - Русе 2014
http://kulturni-novini.info/news.php?sid=11
| ||||||
◊ ПРОГРАМАТА 15 март, събота, Доходно здание, 19 ч. Откриване Симфоничен оркестър на БНР Диригент Емил Табаков Солисти Хавиер Инхаусти цигулка Виктория Василенко пиано Атанас Кръстев виолончело Л. ван Бетовен – Концерт за цигулка, пиано и виолончело Д. Шостакович – Симфония № 15 16 март, Доходно здание, зала Европа, 11 ч. Романс за флейта и пиано Патрик Галоа флейта Мария Принц пиано Програма: Р. Шуман, К. Райнеке, Сен-Санс, Ш. Видор, Г. Пиерне 16 март, неделя, Доходно здание, 19 ч. Светлин Русев цигулка Теди Папаврами цигулка Е. Изаи – Шест сонати за соло цигулка, оп. 27 17 март, Доходно здание, зала Европа, 19 ч. Струнен квартет Мингет Й. Хайдн - Струнен квартет оп. 76, № 4 Д. Лигети - Струнен квартет № 1 Ф. Менделсон – Струнен квартет оп. 80 18 март, вторник, Доходно здание, 19 ч. Scratch Перкусионен ансамбъл Кроумата Йохан Силвмарк Улрик Нилсон Понтус Лангендорф Роджър Бергстрьом Програма: С. Райх, Ф. Уолър, Д. Кейдж, Д. Лигети, Р. Уолин, Й. Силвмарк 19 март, сряда, Доходно здание, 19 ч. Държавна опера - Русе Хофманови разкази опера от Жак Офенбах (премиера) Диригент Диан Чобанов Режисьор Урсула Хорнер Сценография Мария Ветероска Костюмограф Мария Папучевска Дизайнер осветление Васко Лисицов Участват: Диана Василева, Ана Дитри, Ангелина Манчева, Мария Цветкова, Петя Цонева, Андреана Николова, Калуди Калудов, Петър Костов, Александър Баранов, Стилиян Минчев, Стоян Стоянджов, Калоян Христов, Георгиос Филаделфвес, Александър Крунев, Емил Желев, Момчил Миланов 20 март, Доходно здание, зала Европа, 19 ч. Brein´s Café Георг Брайншмид контрабас Владимир Кърпаров саксофон Антони Дончев пиано 21 март, петък, Доходно здание, 19 ч. Минчо Минчев цигулка Eвгени Божанов пиано В. А. Моцарт Сонати за цигулка и пиано К 301, 378, 304, 454 22 март, Доходно здание, зала Европа, 11 ч. 100 години от рождението на Борис Христов Пламен Бейков бас Боряна Ламбрева пиано 22 март, събота, Доходно здание, 19 ч. Софийска филхармония Диригент и солист Патрик Галоа флейта Солист Мария Принц пиано Ж. Дебриер – Divertissement à la Française за флейта, пиано и оркестър (световна премиера) Ф. Пуленк – Концерт за пиано и оркестър (първо изпълнение в България) К. Дебюси – Следобедът на един фавн М. Равел – Увертюра Шехерезада М. Равел – Испанска рапсодия 23 март, Доходно здание, зала Европа, 11 ч. Струнен квартет Фрош Негина Стоянова цигулка Петя Димитрова цигулка Мария Вълчанова-Любенова виола Виктор Трайков виолончело К. Илиев – Струнен квартет № 2 В. Казанджиев – Струнен квартет № 5 (световна премиера) А. Дворжак – Кипариси Л. Яначек – Струнен квартет № 1 23 март, неделя, Доходно здание, 19 ч. Silhouettes Клавирно дуо Аглика Генова & Любен Димитров Програма: Й. С. Бах, А. Аренски, В. А. Моцарт, Ж. Бизе, Ф. Лист 24 март, понеделник, Доходно здание, 19 ч. Русенска филхармония Хор "Дунавски звуци" Русе Диригент Найден Тодоров Солисти Людмил Ангелов пиано Даниела Караиванова сопран Андреана Николова мецосопран Александър Баранов тенор Момчил Миланов бас П. Владигеров – Концерт за пиано и оркестър № 3 К. Дженкинс – Меса за солисти, хор и оркестър Въоръженият човек 25 март, вторник, Доходно здание, 19 ч. Бароков оркестър Венеция Джулиано Карминьола цигулка Програма: А. Вивалди, Ж. М. Льоклер, Г. Хендел 26 март, Доходно здание, зала Европа, 19 ч. Ансамбъл "Музика Нова" Девически хор при НУИ "Проф. В. Стоянов" Диригенти Драгомир Йосифов, Свилен Димитров Програма: К. Илиев, Д. Лигети 27 март, Доходно здание, зала Европа, 17 ч. Заключителен концерт на Майсторския клас по цигулка 27 март, четвъртък, Доходно здание, 19 ч. Берлин Каунтърпойнт Саша Ратъл кларинет Арон Дан флейта Виола Вилмсен обой Хайди Мокерт фагот Андрей Жуст валдхорна Зейнеп Йозсуджа пиано Ф. Пуленк – Секстет оп. 10 С. Барбър – Лятна музика Г. Конесон – Техно парад Л. ван Бетовен – Клавирен квинтет Р. Щраус – Тил Ойленшпигел 28 март, Доходно здание, зала Европа, 17 ч. Заключителен концерт на Майсторския клас по флейта 28 март, петък, Доходно здание, 19 ч. Pkf - Прага Филхармония Диригент Исраел Инон Солист Миша Майски виолончело Ф. Менделсон – Симфония № 1 Й. Хайдн – Концерт за виолончело и оркестър, до мажор А. Дворжак – Серенада за струнен оркестър 29 март, Доходно здание, зала Европа, 11 ч. Ансамбъл PHACE Диригент Симеон Пиронков Die Puppe | Куклата филмова комедия от епохата на нямото кино (1919) Режисьор Ернст Любич Музика Мартин Смолка 29 март, Доходно здание, зала Европа, 17 ч. Заключителен концерт на Майсторския клас по пиано и клавирни дуа 29 март, събота, Доходно здание, 19 ч. Шарон Кам & Приятели Шарон Кам кларинет Изабеле Ван Койлен цигулка Улрике–Анима Мате цигулка Фолкер Якобсен виола Густав Ривиниус виолончело Й. Брамс – Кларинетен квинтет оп. 115 В. А. Моцарт – Кларинетен квинтет К. 581 30 март, неделя, зала Доходно здание, 19 ч. Заключителен концерт Русенска филхармония Хор "Проф. Васил Арнаудов" Русе Диригент Георги Димитров Солисти: Гиргина Гиргинова сопран Петя Цонева мецосопран Александър Баранов тенор Пламен Бейков бас Минчо Минчев цигулка Николай Минчев цигулка Й. С. Бах – Кантата за солисти, хор и оркестър BW 150 Й. С. Бах – Концерт за две цигулки и оркестър И. Стравински – Симфония на псалмите Изложби 15-30 март Фоайе Доходно здание Николай Караджов живопис Откриване: 15 март, 18 ч. 16-30 март Художествена галерия – Русе ул. "Борисова" 39 Откриване: 16 март, 17 ч. Музей "Борис Христов" представя Борис Христов - костюми и роли от оперната сцена Неизпeти арии Изложба на Съюза на българските художници – представителство Русе Организатори: Художествена галерия – Русе МФ Мартенски музикални дни Съюз на българските художници | ||||||
|
четвъртък, 6 март 2014 г.
„Миналото" на Стоян Заимов. Крайъгълен камък в изграждането на българската национална митология
http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/sns/SSS2008_Natural-Sci-Educ_Part-Two.pdf
РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 76 -
„Миналото" на Стоян Заимов. Крайъгълен камък в изграждането на
българската национална митология
автор: Антони Пенчев
научен ръководител: Никола Бенин
Abstract: Stoyan Zaimov’s work “Minaloto” is being discussed in the report. It is being considered, in
literary, in and historical plan about its contribution from XIX century till nowadays. Based on comparisons
with Zahari Stoyanov’s “Zapiski po bylgarkite vystaniya” it was ascertained that different complement one
another. They all construct the same high extent overall setting of on epoch that has recently came to an
end.
Key words: Minaloto, Stoyan Zaimov, Zahari Stoyanov, revolutionaries, mythology.
„Зад смътните и безплътни сенки на миналото ние
откриваме ясните и трайно съхранени контури на най-
пълнокръвния и пълноценен живот; пред нас се
възпроизвеждат „тук и сега” диахронни измерения на
стародавни „там и някога” пространствено времеви
съответствия. Преходното се институционализира в
традиция и преживяващото се в екзистенцията на социума
се самопоражда в нетленна колективна памет.”
Н. Бенин1
Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от
първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за
национална независимост. Ключовата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов,
но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма
степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните
мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и
съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове.
Има основания този мащабен проект („Миналото”), да бъде определен като
модерен: Първо, той (се стреми да) отразява духа на новото време и очевидно не би
бил възможен само няколко години по-рано, когато основните събития още не са се
разиграли, а и подобна идейна конструкция не би могла да претендира за статута на
официална идеологическа доктрина. Второ, проектът не просто разказва за
радикалното преобразуване на обществото, той изцяло споделя ценностите на тази
революционна промяна и вярва в нейната осъществимост - едно несъмнено
модерно начинание и една несъмнено модерна представа за света. От друга страна
социалният и културният контекст са по-скоро традиционни, а и представлява
интересна смес от традиционно и модерно.
В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и Хр. Ботев попадат заедно в
затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са
участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и
З. Стоянов. По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и
завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе,
към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със
записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и
с архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други
участници в събитията. Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н.
Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева "ролите са точно
разпределени. Захари е авторът, а Никола - прилежният събирач." След
завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите "Етюди" за РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 77 -
вече излезлите "Записки" на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. Така се
ражда една изключително важна ментална конструкция, един "голям разказ", в който
реално и въображаемо са преплетени. По малко по-специфичен начин в същото
начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а
може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на "Видрица" ползва текстове на
Каравелов.
"Миналото" на Ст. Заимов се появява почти едновременно със Записките на З.
Стоянов. Творбата също е публикувана на части и претърпява сериозно развитие.
По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книги. През 1884-1888 г. са публикувани
първите четири - "Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на
българските движения от 1870-1877 год." След това, през 1898-1899 излиза второ,
изцяло преработено издание в три тома. През 1891-1894 г., още преди появата на
второто издание Ст. Заимов публикува в списанията "Деница" и "Искра"
продължението на спомените си; те са включени в двете посмъртни издания на
"Миналото" от 1968 и 1983 г.
Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З.
Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След
публикуването на "Миналото", към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на
официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но
през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров,
който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен
начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан
Караджа, сглобени в повествователната цялост "Агликина поляна" преминават в
"Четите в България" на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от
мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но
и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в
литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на
публикувани или архивни източници. Както е известно, устните разкази на Заимов,
слушани от Вазов, лягат в основата на "Под игото".
Изследователите са забелязали, че "Записки по българските въстания" и
"Миналото" представят различни събития и взаимно се допълват. Без съмнение
това се дължи и на факта, че и двете начинания не са реализирани докрай. От друга
страна, Ст. Заимов подбира други средства за постигане на общата цел. Доста
последователно той се стреми да придаде литературна форма на своите мемоари.
Заимов не се бои да представя събития, на които не е бил свидетел, да навлезе в
психологическите преживявания на своите герои, които в повечето случаи очевидно
не са му известни. Персонажите му, особено в първите части ("Етрополското
приключение") са "типични", т.е. съответстват на предварителната представа на
автора за тяхната етническа или социална група и т.н., нерядко той търси и пряк
синхрон между събитията и природната среда. Всичко това е напълно в духа на
традиционния "реализъм", но в български контекст, където доминира изискването за
"истинност", прокламирано от В. Друмев, то се оказва новаторско, т.е. в известен
смисъл "модерно".
Много често Заимов бърка дати, предава разговори и събития, които влизат в
противоречие с историческите документи и пораждат много възражения.
Същевременно някои изследователи говорят за неговата "пословична пунктуалност"
и за стремежа му да проверява източниците си от няколко страни. От своя страна
авторът на няколко пъти иронизира обвиненията, че е сбъркал датата или е нещо
друго. Ясно е, че той се насочва към една обобщена, осмислена и предадена чрез
познатите му литературни средства картина на миналото и тази цел, а не само
нормалните грешки на паметта, отклонява повествованието от строгата
фактологичност, тя го подтиква да намеси в представяните събития големите
исторически фигури (Левски, Каравелов, Сюлейман паша, Мидхат паша) и т.н. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 78 -
Във вида, в който е достигнало до нас, "Миналото" е изградено от няколко
тематични единици, които са композиционно по-цялостни и по-организирани от
отделните части на Записките. С изключение на недовършената последна част
всяка от тях има своята завръзка и развръзка. При Стоянов, който също не
завършва Записките, е постигнато по-скоро цялостното единство и една по-фина,
по-ненатрапчива, но вероятно по-въздействаща композиция.
Първите две тематични цялости на "Миналото" са съсредоточени около
Димитър Общи и представят конфликта с дякон Паисий и "Арабаконашкото
приключение". Следващите разглеждат "Хасковското съзаклятие", затворническите
премеждия на неговите извършители и процеса срещу тях. Ст. Заимов е пряк
участник само в хасковските събития и присъства в сюжета най-често под името
Звукаря. Подобно на Заимов, Стоянов и той е сред "по-младшите" дейци и стои на
втори план в описваните събития. По-различна е позицията на Заимов в
организирането на Априлското въстание - тогава той е един от апостолите и има
претенциите да познава замисъла, да е един от авторите му - нещо, което не може
да се каже за З. Стоянов.
Началната част на "Миналото" може да се мисли като приключенско
повествование, което представя делата на човек, съзнателно поставил се извън
закона. То присъства не само в преводната книжнина, но и в "Спомени от
цариградските тъмници" на Св. Миларов - една "модерна" по друг начин творба.
Въпреки сравнително тесните териториални и хронологически граници, сюжетът се
разгръща на различни места и по различно време. Димитър Общи е почти вездесъщ
- неуловим, появява се там, където не го очакват, обикновено дегизиран, успешно
изпълнява задачите, които си е поставил - най-често обири. Другите лесно му се
подчиняват, било, защото го възприемат като герой, било от страх.
При Етрополското приключение литературните пристрастия на
революционерите не са за фиксирани. Въпреки че приписва на Димитър Общи
грамотност, която според другите исторически извори му липсва, тук Ст. Заимов
акцентува върху общата малограмотност на революционерите и въобще на народа.
Затова и известните на мемоариста книжовни познания и занимания на Т. Пеев
остават на втори план.
Революционерите на Заимов, за разлика от Бенковски, Иван Арабаджията и
другите въстаници на З. Стоянов, са учени и не се свенят да го демонстрират -
Берковски пее Шуберт и учи наизуст "Фауст" на Гьоте... Те като че ли се чувстват пò
сред свои при чехите инженери, които сторят железницата. По време на разпитите
Узунов прокарва "социалистическия идеал на Сен Симона", твърди Ст. Заимов и в
бележка пояснява: "Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Ат. Узунов, Христо Ботев
и следующите след тях апостоли на българската свобода по чувства и по мисли
бяха сенсимонисти."
В този контекст отношението към религията също заслужава да бъде
споменато. Революционерите на Ст. Заимов, подобно на Захари-Стояновите, не са
особено ревностни християни. Мирчо Попов (Аспарух) - "възпитаник, храненик,
ученик на ордена "Лазаристи", се надсмива над "религиозно-детската фантазия" на
глупавите стражари, наричани от революционерите "папини" ("папин е
простонародна турска дума за дурак").
Любопитно е, че Ст. Заимов, и то в хасковския затвор, среща и просветени
турци, които също са отчуждени от религията. Али бей "не вярваше нито в
Мохамеда, нито в Христа, ни в Буда, нито в бога на Библията, а вярваше в някакви
си непроменливи закони на природата". Този Али бей е странна фигура - син на
богат хасковски чифликчия, съученик и близък приятел на роденият в Пловдив Али
Сулеви, "главата" на турската партия, която се бори за конституционно управление;
"тайният инспиратор" пък е Мидхат паша. Али бей е отворил турско читалище в
Хасково и се е записал за член на българското. Той е отчужден от сънародниците РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 79 -
си, които не го разбират, и другарува с Берковски и Аспарух, посещава ги в затвора
и се опитва да облекчи съдбата им.
Прибързано би било обаче да се заключи, че Ст. Заимов е отявлен атеист.
След като е освободен от заточение, заедно с други осъдени революционери
предприема пътуване до светите места и ги описва. Ясно е, че за Заимов
християнството все пак стои над исляма, определен на едно място като "морални
дивотии, каквито е могла да роди само фантазията на един епилептик - Мохамед".
Последните части на "Миналото" влизат в жанра затворнически записки. От
една страна тук са въведени детайлите на следствените действия - разпити,
протоколи, улики, преводи на показания и пр. Тук се появяват и някои ключови
фигури на националната митология - грубият, но прост насилник, противопоставен
на коварния измамник, познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и
по-различни литературни и фолклорни алюзии.
Някои епизоди от затворническите части на "Миналото" напомнят за записките
на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и
всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано
ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко, но също присъстват,
присъства и самото разказване.
Подобно на Записките, и в "Миналото" ключовите фигури на революционери са
представени чрез система от повече или по-малко ясно изведени опозиции.
Основната е между Общи и Узунов, както и споменатото идейно многогласие в
Хасково. Зад всички опозиции и в "Миналото", и в Записките, и във "Видрица" стои
опозицията Левски - конкретните революционери, представени в мемоарите. И в
трите случая Левски почти не е представен пряко, и в трите случая отношението към
него е безусловно положително, и в трите случая действията на другите (Бенковски,
Узунов, Берковски и пр.) са сравнявани с модела, наложен от Левски. И в трите
случаи представяните конкретни дейци (дори и Бенковски на З. Стоянов) не
издържат на сравнението с митологемата Левски.
В "Миналото" революционерите са отделени от народа, авторът дори
възкликва: "Каква разлика между тъмната народна маса и нейната шепа
интелигенция, между бащите и синовете!..." Ст. Заимов не приема Захари-
Стояновите критики към учените и това е една от бележките му към Записките. От
друга страна той е дори по-критичен към своите апостоли (Д. Общи, Ат. Узунов, П.
Берковски), но той като че ли не е толкова решителен при следващата крачка,
предприета от З. Стоянов, преработването на техния вариант на националната
митология.
В предисловието към първото издание, когато изрежда петте "фазиси", през
които е минала "идеята за нашето политическо освобождение", Ст. Заимов посочва
значението на "Царственика" и въобще на историята за "втората епоха" и донякъде
в третата, когато излизат историческите трудове на Раковски. При Ст. Заимов, който
има самочувствието на по-подготвен от З. Стоянов да осмисли големите процеси в
историята, съществува търсене на революционна приемственост, която включва и
хайдутството. Тази идея, която присъства у Раковски, но не и у З. Стоянов, ще се
наложи в историографията и националната митология.
Ако Записките на З. Стоянов са митично повествование за инициацията на
народа като цяло, то "Миналото" може да се разглежда като роман на възпитанието
на народните водачи. По-същественото различие е в това, че по-традиционният З.
Стоянов по-радикално скъсва с по-старите структури на националната митология (на
първо място с обрисуването на "славното минало") и дори често ги пародира, докато
по-модерният Ст. Заимов запазва някои от познатите от по-рано елементи.
Националната митология не възприема конкретните елементи от варианта на
Ст. Заимов, а само общото, което присъства и при З. Стоянов. От друга страна, Ст.
Заимов е по-близо до възприетото от националната митология "вграждане" на РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 80 -
революцията в митологията, за разлика от З. Стоянов, който се опитва да постави
новия елемент на мястото на стария (славното минало). Всъщност, за митологията
по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. Новото изтласква
старото, ограничава го, но не го изличава.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Бенин, Н. Протичането на историческите процеси от бит към събитие в
историческите романи на Константин Петканов. Русенски университет „Ангел Кнчев”,
Научни трудове, Том 37, серия 7, Русе, 1999, с. 155.
[2] Миналото : Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов / Стоян Заимов Състав.
Крумка Шарова . София, 2004 . - 451 с.
[3] Ракьовски, Ц. След края на класиката : "Двойник" и "Египетска марка. Велико
Търново, 2006.
За контакти:
Антони Маринов Пенчев Русенски университет „Ангел Кънчев”, студент II курс
специалност „Български език и история” , тел: 0887578684, е-mail: a.penchev@abv.bg
Гл. ас. Никола Димитров Бенин, Русенски университет „Ангел Кънчев” e-mail:
nbenin@abv.bg
РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 76 -
„Миналото" на Стоян Заимов. Крайъгълен камък в изграждането на
българската национална митология
автор: Антони Пенчев
научен ръководител: Никола Бенин
Abstract: Stoyan Zaimov’s work “Minaloto” is being discussed in the report. It is being considered, in
literary, in and historical plan about its contribution from XIX century till nowadays. Based on comparisons
with Zahari Stoyanov’s “Zapiski po bylgarkite vystaniya” it was ascertained that different complement one
another. They all construct the same high extent overall setting of on epoch that has recently came to an
end.
Key words: Minaloto, Stoyan Zaimov, Zahari Stoyanov, revolutionaries, mythology.
„Зад смътните и безплътни сенки на миналото ние
откриваме ясните и трайно съхранени контури на най-
пълнокръвния и пълноценен живот; пред нас се
възпроизвеждат „тук и сега” диахронни измерения на
стародавни „там и някога” пространствено времеви
съответствия. Преходното се институционализира в
традиция и преживяващото се в екзистенцията на социума
се самопоражда в нетленна колективна памет.”
Н. Бенин1
Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от
първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за
национална независимост. Ключовата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов,
но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма
степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните
мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и
съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове.
Има основания този мащабен проект („Миналото”), да бъде определен като
модерен: Първо, той (се стреми да) отразява духа на новото време и очевидно не би
бил възможен само няколко години по-рано, когато основните събития още не са се
разиграли, а и подобна идейна конструкция не би могла да претендира за статута на
официална идеологическа доктрина. Второ, проектът не просто разказва за
радикалното преобразуване на обществото, той изцяло споделя ценностите на тази
революционна промяна и вярва в нейната осъществимост - едно несъмнено
модерно начинание и една несъмнено модерна представа за света. От друга страна
социалният и културният контекст са по-скоро традиционни, а и представлява
интересна смес от традиционно и модерно.
В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и Хр. Ботев попадат заедно в
затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са
участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и
З. Стоянов. По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и
завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе,
към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със
записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и
с архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други
участници в събитията. Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н.
Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева "ролите са точно
разпределени. Захари е авторът, а Никола - прилежният събирач." След
завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите "Етюди" за РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 77 -
вече излезлите "Записки" на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. Така се
ражда една изключително важна ментална конструкция, един "голям разказ", в който
реално и въображаемо са преплетени. По малко по-специфичен начин в същото
начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а
може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на "Видрица" ползва текстове на
Каравелов.
"Миналото" на Ст. Заимов се появява почти едновременно със Записките на З.
Стоянов. Творбата също е публикувана на части и претърпява сериозно развитие.
По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книги. През 1884-1888 г. са публикувани
първите четири - "Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на
българските движения от 1870-1877 год." След това, през 1898-1899 излиза второ,
изцяло преработено издание в три тома. През 1891-1894 г., още преди появата на
второто издание Ст. Заимов публикува в списанията "Деница" и "Искра"
продължението на спомените си; те са включени в двете посмъртни издания на
"Миналото" от 1968 и 1983 г.
Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З.
Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След
публикуването на "Миналото", към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на
официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но
през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров,
който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен
начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан
Караджа, сглобени в повествователната цялост "Агликина поляна" преминават в
"Четите в България" на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от
мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но
и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в
литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на
публикувани или архивни източници. Както е известно, устните разкази на Заимов,
слушани от Вазов, лягат в основата на "Под игото".
Изследователите са забелязали, че "Записки по българските въстания" и
"Миналото" представят различни събития и взаимно се допълват. Без съмнение
това се дължи и на факта, че и двете начинания не са реализирани докрай. От друга
страна, Ст. Заимов подбира други средства за постигане на общата цел. Доста
последователно той се стреми да придаде литературна форма на своите мемоари.
Заимов не се бои да представя събития, на които не е бил свидетел, да навлезе в
психологическите преживявания на своите герои, които в повечето случаи очевидно
не са му известни. Персонажите му, особено в първите части ("Етрополското
приключение") са "типични", т.е. съответстват на предварителната представа на
автора за тяхната етническа или социална група и т.н., нерядко той търси и пряк
синхрон между събитията и природната среда. Всичко това е напълно в духа на
традиционния "реализъм", но в български контекст, където доминира изискването за
"истинност", прокламирано от В. Друмев, то се оказва новаторско, т.е. в известен
смисъл "модерно".
Много често Заимов бърка дати, предава разговори и събития, които влизат в
противоречие с историческите документи и пораждат много възражения.
Същевременно някои изследователи говорят за неговата "пословична пунктуалност"
и за стремежа му да проверява източниците си от няколко страни. От своя страна
авторът на няколко пъти иронизира обвиненията, че е сбъркал датата или е нещо
друго. Ясно е, че той се насочва към една обобщена, осмислена и предадена чрез
познатите му литературни средства картина на миналото и тази цел, а не само
нормалните грешки на паметта, отклонява повествованието от строгата
фактологичност, тя го подтиква да намеси в представяните събития големите
исторически фигури (Левски, Каравелов, Сюлейман паша, Мидхат паша) и т.н. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 78 -
Във вида, в който е достигнало до нас, "Миналото" е изградено от няколко
тематични единици, които са композиционно по-цялостни и по-организирани от
отделните части на Записките. С изключение на недовършената последна част
всяка от тях има своята завръзка и развръзка. При Стоянов, който също не
завършва Записките, е постигнато по-скоро цялостното единство и една по-фина,
по-ненатрапчива, но вероятно по-въздействаща композиция.
Първите две тематични цялости на "Миналото" са съсредоточени около
Димитър Общи и представят конфликта с дякон Паисий и "Арабаконашкото
приключение". Следващите разглеждат "Хасковското съзаклятие", затворническите
премеждия на неговите извършители и процеса срещу тях. Ст. Заимов е пряк
участник само в хасковските събития и присъства в сюжета най-често под името
Звукаря. Подобно на Заимов, Стоянов и той е сред "по-младшите" дейци и стои на
втори план в описваните събития. По-различна е позицията на Заимов в
организирането на Априлското въстание - тогава той е един от апостолите и има
претенциите да познава замисъла, да е един от авторите му - нещо, което не може
да се каже за З. Стоянов.
Началната част на "Миналото" може да се мисли като приключенско
повествование, което представя делата на човек, съзнателно поставил се извън
закона. То присъства не само в преводната книжнина, но и в "Спомени от
цариградските тъмници" на Св. Миларов - една "модерна" по друг начин творба.
Въпреки сравнително тесните териториални и хронологически граници, сюжетът се
разгръща на различни места и по различно време. Димитър Общи е почти вездесъщ
- неуловим, появява се там, където не го очакват, обикновено дегизиран, успешно
изпълнява задачите, които си е поставил - най-често обири. Другите лесно му се
подчиняват, било, защото го възприемат като герой, било от страх.
При Етрополското приключение литературните пристрастия на
революционерите не са за фиксирани. Въпреки че приписва на Димитър Общи
грамотност, която според другите исторически извори му липсва, тук Ст. Заимов
акцентува върху общата малограмотност на революционерите и въобще на народа.
Затова и известните на мемоариста книжовни познания и занимания на Т. Пеев
остават на втори план.
Революционерите на Заимов, за разлика от Бенковски, Иван Арабаджията и
другите въстаници на З. Стоянов, са учени и не се свенят да го демонстрират -
Берковски пее Шуберт и учи наизуст "Фауст" на Гьоте... Те като че ли се чувстват пò
сред свои при чехите инженери, които сторят железницата. По време на разпитите
Узунов прокарва "социалистическия идеал на Сен Симона", твърди Ст. Заимов и в
бележка пояснява: "Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Ат. Узунов, Христо Ботев
и следующите след тях апостоли на българската свобода по чувства и по мисли
бяха сенсимонисти."
В този контекст отношението към религията също заслужава да бъде
споменато. Революционерите на Ст. Заимов, подобно на Захари-Стояновите, не са
особено ревностни християни. Мирчо Попов (Аспарух) - "възпитаник, храненик,
ученик на ордена "Лазаристи", се надсмива над "религиозно-детската фантазия" на
глупавите стражари, наричани от революционерите "папини" ("папин е
простонародна турска дума за дурак").
Любопитно е, че Ст. Заимов, и то в хасковския затвор, среща и просветени
турци, които също са отчуждени от религията. Али бей "не вярваше нито в
Мохамеда, нито в Христа, ни в Буда, нито в бога на Библията, а вярваше в някакви
си непроменливи закони на природата". Този Али бей е странна фигура - син на
богат хасковски чифликчия, съученик и близък приятел на роденият в Пловдив Али
Сулеви, "главата" на турската партия, която се бори за конституционно управление;
"тайният инспиратор" пък е Мидхат паша. Али бей е отворил турско читалище в
Хасково и се е записал за член на българското. Той е отчужден от сънародниците РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 79 -
си, които не го разбират, и другарува с Берковски и Аспарух, посещава ги в затвора
и се опитва да облекчи съдбата им.
Прибързано би било обаче да се заключи, че Ст. Заимов е отявлен атеист.
След като е освободен от заточение, заедно с други осъдени революционери
предприема пътуване до светите места и ги описва. Ясно е, че за Заимов
християнството все пак стои над исляма, определен на едно място като "морални
дивотии, каквито е могла да роди само фантазията на един епилептик - Мохамед".
Последните части на "Миналото" влизат в жанра затворнически записки. От
една страна тук са въведени детайлите на следствените действия - разпити,
протоколи, улики, преводи на показания и пр. Тук се появяват и някои ключови
фигури на националната митология - грубият, но прост насилник, противопоставен
на коварния измамник, познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и
по-различни литературни и фолклорни алюзии.
Някои епизоди от затворническите части на "Миналото" напомнят за записките
на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и
всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано
ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко, но също присъстват,
присъства и самото разказване.
Подобно на Записките, и в "Миналото" ключовите фигури на революционери са
представени чрез система от повече или по-малко ясно изведени опозиции.
Основната е между Общи и Узунов, както и споменатото идейно многогласие в
Хасково. Зад всички опозиции и в "Миналото", и в Записките, и във "Видрица" стои
опозицията Левски - конкретните революционери, представени в мемоарите. И в
трите случая Левски почти не е представен пряко, и в трите случая отношението към
него е безусловно положително, и в трите случая действията на другите (Бенковски,
Узунов, Берковски и пр.) са сравнявани с модела, наложен от Левски. И в трите
случаи представяните конкретни дейци (дори и Бенковски на З. Стоянов) не
издържат на сравнението с митологемата Левски.
В "Миналото" революционерите са отделени от народа, авторът дори
възкликва: "Каква разлика между тъмната народна маса и нейната шепа
интелигенция, между бащите и синовете!..." Ст. Заимов не приема Захари-
Стояновите критики към учените и това е една от бележките му към Записките. От
друга страна той е дори по-критичен към своите апостоли (Д. Общи, Ат. Узунов, П.
Берковски), но той като че ли не е толкова решителен при следващата крачка,
предприета от З. Стоянов, преработването на техния вариант на националната
митология.
В предисловието към първото издание, когато изрежда петте "фазиси", през
които е минала "идеята за нашето политическо освобождение", Ст. Заимов посочва
значението на "Царственика" и въобще на историята за "втората епоха" и донякъде
в третата, когато излизат историческите трудове на Раковски. При Ст. Заимов, който
има самочувствието на по-подготвен от З. Стоянов да осмисли големите процеси в
историята, съществува търсене на революционна приемственост, която включва и
хайдутството. Тази идея, която присъства у Раковски, но не и у З. Стоянов, ще се
наложи в историографията и националната митология.
Ако Записките на З. Стоянов са митично повествование за инициацията на
народа като цяло, то "Миналото" може да се разглежда като роман на възпитанието
на народните водачи. По-същественото различие е в това, че по-традиционният З.
Стоянов по-радикално скъсва с по-старите структури на националната митология (на
първо място с обрисуването на "славното минало") и дори често ги пародира, докато
по-модерният Ст. Заимов запазва някои от познатите от по-рано елементи.
Националната митология не възприема конкретните елементи от варианта на
Ст. Заимов, а само общото, което присъства и при З. Стоянов. От друга страна, Ст.
Заимов е по-близо до възприетото от националната митология "вграждане" на РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 80 -
революцията в митологията, за разлика от З. Стоянов, който се опитва да постави
новия елемент на мястото на стария (славното минало). Всъщност, за митологията
по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. Новото изтласква
старото, ограничава го, но не го изличава.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Бенин, Н. Протичането на историческите процеси от бит към събитие в
историческите романи на Константин Петканов. Русенски университет „Ангел Кнчев”,
Научни трудове, Том 37, серия 7, Русе, 1999, с. 155.
[2] Миналото : Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов / Стоян Заимов Състав.
Крумка Шарова . София, 2004 . - 451 с.
[3] Ракьовски, Ц. След края на класиката : "Двойник" и "Египетска марка. Велико
Търново, 2006.
За контакти:
Антони Маринов Пенчев Русенски университет „Ангел Кънчев”, студент II курс
специалност „Български език и история” , тел: 0887578684, е-mail: a.penchev@abv.bg
Гл. ас. Никола Димитров Бенин, Русенски университет „Ангел Кънчев” e-mail:
nbenin@abv.bg
Моля,
щракнете върху рекламата. Така блогът излиза на по-предни позиции в https://www.google.com и се
издържа.
Предварително благодаря!
Пространството на детството в романа „Том Сойер” от Марк Твен
http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/sns/SSS2008_Natural-Sci-Educ_Part-Two.pdf
РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 69 -
Пространството на детството в романа „Том Сойер”
от Марк Твен
автор: Мирослава Петкова
научен ръководител: Никола Бенин
The present work is focused on the space of childhood in the novel Tom Sawyer by Маrк Тwain in
both spiritual and outer characteristics. The outer characteristic is represented by means of the images of the
river, cave and church. The spiritual characteristic contains such specific features as the soul of the
American in the 40-s of the xix century.
Key words: childhood, space.
Необходимостта да се познава детското пространство ще открием на всеки
етап от развитието на човешката култура и цивилизация. Но особено силно това
пространство се осветява при проследяване биографията на автори, чиито творби
разкриват детския свят.В духа на модерното изкуство, което приема, че дори и \
стата абстракция е образ на конкретната природа, за Марк Твен отправна точка към
общото е конкретното. От конкретните примери, които той не спира да посочва и да
анализира, може да стигнем до цялостната картина, отразяваща положението на
детето. През 1912 г. роденият в Испания художник Пабло Пикасо прави това, което
нарича “колажи” от парчета и остатъци. На същия принцип Марк Твен се взира в
конкретната детска съдба, вмества я в общата картина и я превръща в парче от
“колажа”, наречен Детство. Този колаж е изграден от “…случки незначителни,
случки, които не си заслужава да се балсамират и въпреки това паметта ми ги е
съхранявала грижливо и е изхвърляла много по-значителни неща, за да им отвори
място и да ги настани по-удобно. Работата е там, че в човешката памет, както и в
човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може да прави преценка за
тойностите и съотношенията”./1/
ВЪНШНА благополучие, духовното здраве, от историческата ситуация и от
социалната формация, към която принадлежи. С оглед резултатите и механизма на
промените, които настъпват през детството, може да ги определим като външни и
вътрешни. Запознат с утвърдените обществени нагласи, авторът представя своите
възгледи за детското пространство. Той се стреми да ги разясни на възможно най-
широката аудитория. Рисувайки различни модели на детски персонажи, писателят
проектира част от своето мислене в образи. Като белетрист той търси мястото на
детето не само в национален, но и в общочовешки аспект. Така че детското
пространство в романа на Марк Твен може да се разглежда в социален,
интелектуален и общочовешки план.
Взаимоотношенията на детето и заобикалящия го свят се усложняват и в
същото време се обогатяват с целия спектър на авторовото светоизживяване, което
му позволява да създаде самостоятелен и пълноценен художествен образ на детето
в “Том Сойер”. Авторовото чувство ту скъсява, ту увеличава дистанцията на детето
до читателя чрез средоточие на различни пулсации – възхищение, ирония, трезво
повествование. Съизмервайки различните детски модели на поведение, писателят
разбира, че придобивките за детето в някои случаи са форма на загуба, а загубите в
други случаи са средство за обогатяване.
Стремежът на Марк Твен е да улови вътрешните, духовните измерения на
детското пространство. Но вътрешна промяна без създаването на външни условия
няма. Типичен за Марк Твен е интересът към външната реалност. Тя е изобразена
чрез различни топоси.
Централен топос във външното пространство на детството за Марк Твен е
реката. Както отбелязва Маркъс Канлиф /2/ за Дикенс “Мисисипи е мръсен канал, в РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 70 -
който тече рядка кал” и “не се забелязва нищо приятно, освен безобидната
светкавица, която всяка нощ проблясва на тъмния хоризонт”, а за младия Марк Твен
реката е целият му живот.Според Никола Бенин: ”Топосите в литературните творби
не са само място, където протича животът на човека. Топосите са антропологични
координати, богати символни зони. Те са онова, с което се съединяваме, безкрайно
повторение на пространството, регламентиран свят според човешките и природните
закони”. Разбира се, “не за първи път животът е сравняван с река: от митологията, та
до Лев Толстой, за когото “хората са като реките”, течащата вода е огледало на
човешкото… Реката е началото на всички начала, от нея е поникнало семето на
цивилизациите и културите, тя е майката на Ромул и Рем, Мойсей, намерения във
водата – Найден”./3/ И в Реката на Марк Твен се отразява архаичната представа, че
самият живот идва от водата. Мисисипи за Марк Твен е символ на човешкото
съществуване, на вечния стремеж към пътешествие и на неограничената от хората
природна стихия – “Мисисипи винаги си е била своенравна и никакви технически
средства не могат да я укротят; тя винаги е разкъсвала жалките кошничарски
изделия на инженерите, разливала е огромните си водни маси, накъдето й скимне, и
ще продължава да своенравничи”./4/ А Ханибал е не просто градчето, свързано с
детството на автора, това е “образ на големия свят и става и най-обобщената, и най-
индивидуализирана измислица на Твен”, в която се примиряват “противоположните
течения в живота”./5/
Реката е била главната артерия на Америка по времето на действието на
романа преди Гражданската война, “тук минава многоликият живот на една
нация”./6/ Мисисипи до голяма степен определя живота на Марк Твен.
Впечатленията за реката и плаващите по нея кораби изпълват детското
пространство на автора, в което “Реката е повик за пътешествия”. /7/ На двадесет
години, той я изучава, работи осемнадест месеца като лоцман. От Мисисипи
писателят взема и своя псевдоним – Mark Twain /”отбележете два клафтера” –
специфичен израз, употребяван при измерване на речната дълбочина/. Спирайки се
на произведенията на Марк Твен, Луисън казва: “Те всички са страници за Ханибал,
Мисури, Голямата река, за прашни села, чудновати хора и за народни поверия от
една невъзвратима епоха, за една странна, примитивна и неподражаема
американска цивилизация, която Марк Твен не само регистрира такава, каквато е
била в живота, но която той издига чрез изкуството в царството на човешкото
въображение. По такъв начин той е свързан с Омир… Беден негов роднина, далечен
потомък, но от същия род и от същата кръв.” /8/
Страниците, посветени на реката, са свидетелство за връзката на писателя с
духа на американците, които почитат река Мисисипи в древния индиански смисъл
като “баща на водите” и кръщават щатите с имената на нейните притоци като щата
Мисури. И авторът както и неговият герой, “никога не ще се умори да гледа
минаващите по реката салове от дървесни трупи; да седи до реката, наблюдавайки
мощното й прииждане; да гледа зазорявания и залези…”/9/
Един от първите европейци, стъпили на западния бряг на Мисисипи, е
френският монах Луи Енепен./10/ Той е участник в експедицията на Ла Сал. Сто
години след тази експедиция селището Ханибал е все още малко. През 1839г.,
когато там се заселва Джон Клемънс със семейството си, градчето е вече с около
1000 жители. Най-големият син на Джон - Самуел тогава е четиригодишен. В това
градче момчето прекарва тринадесет години. През 30-те години на 19 век Мисури е
граничен щат, разделящ Дивия Запад от цивилизованите Североизточни територии.
Географската среда до голяма степен определя развитието на действието в романа
на Марк Твен. Градчето Ханибал е “микросветът, чрез който Твен пресъздава
живота на своето общество в цялото му многообразие”./11/ Връзка с външния свят
за това тихо градче е пристанът на Мисисипи. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 71 -
Действителна е и пещерата, в която се изгубват Том и Беки, истинското й име е
“пещерата на Макдугъл”. В глава 29 на “Том Сойер” след описанието на пещерата
авторът възкликва: “Романтично и тайнствено беше да се стои там, в дълбокия мрак
на пещерата, и да се гледа към зелената долина, блеснала на слънце”. В спомените
си М. Твен пише, че в нея “има безброй много галерии, които приличат на улиците
на голям град.” После авторът цитира и телеграма, получена от него след години:
“…получих телеграма от този край, с която ми съобщаваха, че пещерата на Том
Сойер е смляна вече на цимент и ме молеха да направя някакви изявления по този
повод. Но аз нямаше какво да кажа.”
Външният колорит в романа се усеща “едва ли не физически” и “в много случаи
той е не само фон, не живописен декор, а същинско действащо лице”./12/ Местата,
където се развива действието, са определени от Нели Доспевска/13/ като снимки,
които са извадени само в един екземпляр. Ето как в романа е описан Кардифският
хълм: – “Кардифският хълм, който се намираше зад градчето и се издигаше над
него, беше покрит със зелена растителност и отдалече приличаше на някаква
вълшебна, спокойна и благословена земя, която подканяше да я посетиш”.
Част от детското пространство в романа са топосът и църквата. За Том Сойер
това е мястото, където цари пълна скука. Молитвата на пастора той е слушал много
пъти. Затова и в църквата той търси забавления. Открива ги в големия черен
бръмбар, в кръжащата муха или в кучето, което се е промъкнало, незабелязано от
никого. Външната цивилизация изпреварва религиозното, интелектуалното и
просветно развитие. Децата бързо приемат външните белези на развитието. Новото
самочувствие на детето намира израз във външни изяви. Резултатът е
подражанието, което в някои случаи е смешно, в други – тъжно. Каналите за
проникване на външните промени са вслушване в гласовете на възрастните или
подражаване на близки и съседи, заимстване на видяното. Тези “заемки” от другите
карат детето да се съизмерва с останалите, да се развива, да промени битието си.
Случващото се е част от общия напредък. Според традиционния модел децата
трябва да се покоряват на старите, да са смирени и работливи. Разчупването на
този модел може да отведе детето до конфликт с обществото. И все пак според
Марк Твен това е закономерен процес от детското развитие. Детето трябва да
открие своя самостоятелен път. Детското пространство има свои определени
възрастови граници и когато Беки Тачър /глава 29/ организира излет с децата,
авторът пояснява “Възрастните нямаха обичай да да развалят излетите с
присъствието си. Смяташе се, че децата ще бъдат в безопасност под закрилата на
няколко по-възрастни девойки на 18 години и неколцина младежи на около 23-
годишна възраст”.
Романът осветява детското пространство в американската провинция край река
Мисисипи, описвайки детайли от бита на детето и чрез тях прибавя нови черти към
неговата духовна характеристика. Външната характеристика на детското
пространство за Марк Твен е микросвят, без който не е възможно навлизането във
вътрешния свят на героите.
ДУХОВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДЕТСКОТО ПРОСТРАНСТВО
Духът на човека и народа е често срещан проблем в художествената
литература. Според Ил. Бенина и Н. Бенин: „Художествените текстове отразяват
пътя на човешкият дух навън от себе си и навътре в себе си - едно драматично
пътуване между духовното и материалното, между крайното и безкрайното.” /21/
“Духът на всяка епоха е в постоянно движение. - казва Юнг /14/ - Той е като
река, която тече, невидимо, но сигурно.” Особено бързо и динамично е това
движение през детството, когато промяната се отнася до човешкото схващане за
света. Детето открива красотата на природата и тялото, както и ползата от наука и
просвещение. Марк Твен надниква в спецификата на детското световъзприемане –
“Тогава аз бях на четиринадесет – петнадесет години – възраст, на която всяко РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 72 -
момче е готово да преживее всичко, да изтърпи всякакви мъки освен смърт на
клада, само и само да изпъкне и да се покаже пред публика”./15/ Децата правят
своите открития за света всеки ден. Веднага след като се записва в дружеството
“Младите трезвеници”, “привлечен от бляскавата им униформа”, Том “направи ново
откритие, а именно – като обещаеш да не вършиш нещо, веднага ти се иска точно
него да вършиш”. Момчето стига до библейската истина, че забраненият плод е най-
вкусен. Дава обещание, докато е член на дружеството, “да не пуши, да не пие, да не
дъвче тютюн и да не говори неприлични думи” и съответно го обхваща “неудържимо
желание да пие и да псува”. А когато се отписва от дружеството и може спокойно да
осъществи всичките си желания, “за своя голяма изненада откри, че сега съвсем не
му се ще. Само при мисълта, че не е забранено да се вършат тези неща,
очарованието им изчезваше и желанието му отпадаше”. Вече възрастен, Марк Твен
се връща към детските пакости с друг поглед. Разказвайки за детските номера като
вкарването на оси под завивката на Джим, писателят стига до заключението: “Аз
често му погаждах номера и всички те бяха жестоки и напълно лишени от остроумие.
Всеки тъпак би могъл да ги измисли. Когато човек на зряла възраст върши подобно
престъпление, това според мен е доказателство, че му е мръднала чивията, но не
иска да си го признае”./16/
В “Автобиография” авторът осветява дните и нощите на детските терзания:
“След залез слънце вярата ми изчезваше и студен лепкав страх сграбчваше сърцето
ми”. Трагичните случки, на които детето по някаква случайност е станало свидетел
през деня, през нощта оживяват: “Това бяха страшни нощи, нощи на отчаяние, нощи,
наситени със смъртоносна мъка. Във всяка трагедия аз виждах ново
предупреждение и се каех; каех се и се молех, молех се като страхливец, молех се
като куче; и се молех не за нещастниците, загинали заради мен, а за себе си. Сега
това ми се струва чист егоизъм.”/17/ Проекция на тези детски спомени е глава 24 от
романа, озаглавена “Чудесни дни и ужасни нощи”. Тук авторът описва дните и
нощите на своя герой: “Дните на Том минаваха в непрекъснат възторг и тържество,
обаче нощите му бяха изпълнени с ужас. Индианецът Джо го преследваше насън и
винаги му се явяваше с мрачен и заплашителен поглед. Нищо не беше в състояние
да накара момчето да мръдне, където и да било след смрачаване”
Появилите се свободолюбиви идеи са една от най-важните духовни промени,
осветени в романа на Марк Твен. Осъзнаването, че “за истинското развитие е
необходимо слънцето на пълната свобода” /18/, говори за появата на една нова
душевност, която се отваря за света. През 40-те години на 19 век в малкото
американско градче на брега на река Мисисипи е спокойно. Това е периодът преди
Гражданската война, когато все още не се проявява нетърпимост към унизителното
за хората явление – робството. В “Автобиография” Марк Твен обяснява това: “Както
вече казах, ние живеехме в робовладелска област; до деня на премахване на
робството майка ми бе живяла в ежедневен досег с него в течение на шестдесет
години. Но колкото и добросърдечна и състрадателна да беше, тя, струва ми се, не
съзнаваше, че робството е нагла, чудовищна, с нищо непростима узурпация на
човешките права…” Въпросът за расовите предразсъдъци в Америка срещу негри,
китайци, филипинци вълнува писателя от ранните му години до края на живота му. В
скица, публикувана в списание и наречена “Тези ужасни деца”, четем: “Ей, деца,
идва китаец./Бог да съжали всеки китаец, който случайно мине край момчета от тези
места, тъй като той не съществува в очите на закона, а младежта от Калифорния не
го счита за нищо/”. Под черта в края на разказа “Срамното гонение на едно момче”
М. Твен добавя забележката: “Зная много подобни случаи, но в момента си спомням
специално за един от тях – на улица “Бранан” касапите насъскаха кучетата си срещу
един китаец, който мирно си минаваше с кошница пране на главата; докато кучетата
късаха парчета месо от него, един от касапите разнообрази веселбата, като с парче
тухла изби няколко зъба на китаеца. Този случай се е запечатал в съзнанието ми, РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 73 -
може би защото по това време работех в списание в Сан Франциско, което не ми
позволи да напечатам нищо за него, защото можело да обиди някои по-специални
елементи, които били абонати на списанието”. /4/
В друг разказ /”Джон, китаецът в Ню Йорк”/ М. Твен задава на своите читатели
въпроса: “Не е ли срамно, че ние, които дърдорим толкова много за цивилизация и
човечност, търпим един човек да бъде унижаван по такъв начин?”. В творчеството
си Марк Твен слага началото на нова демократична традиция при изобразяването на
негрите. Възгледите на писателя по този проблем са проектирани в художествените
образи от романа “Том Сойер”. Том е приятел с негърчето Джим, бърза да се
прибере, “за да помогне на малкия негър Джим да нареже преди вечеря дърва за
другия ден и да нацепи подпалки – или по-право, дойде си навреме, за да му
разправи приключенията си, докато Джим свърши три четвърти от работата”.
Малкият Джим “беше човек като всички хора – той не можа да устои на такова
голямо изкушение”, каквото е да види наранения пръст на крака на Том. Като всяко
дете Джим е “погълнат от любопитство”, но тук авторът прекъсва разказа,
представяйки леля Поли, която “се оттегляше победоносно от бойното поле с чехъл
в ръка”. Победени на това “бойно поле” се оказват Том и Джим.
Според Марк Твен възгледите за робството и свободата се вместват в
духовното пространство на детето под въздействие на чуждите образци. Влияние
върху духовния живот оказват и вътрешните закони на естетическото развитие. Още
първите работи на М. Твен, писани преди “Том Сойер” – “Неделното училище”,
“Остроумието на двегодишните, “Съвет към доброто момиченце”, “Покойният
Бенжамин Франклин”, “Историята на лошото момче”, “Историята на доброто момче,
което не преуспя” – осмиват еснафската идеализация на децата и техните
добродетели. Приетите норми на възпитание често имат като резултат ограничени
младежи, които са благоприлични само външно. Духовното детско пространство
според Марк Твен трябва да е изпълнено със свобода, да благоприятства за
развитие на личните дарби, да развива активността и възможностите
Един от белезите на духовното детско пространство е еманципацията на
индивида спрямо колективното, отстояването и охраняването автономността на
интимното пространство, на вътрешните пейзажи на душата. И през детството за
любовта – илюзорна или споделена - са нужни двама. Детето знае много истории,
но любовните са укривани, спотаявани. В любовта детето започва да мисли и да
действа по нов начин – “Скришом Том се възхищаваше на този нов ангел, а когато
разбра, че момичето го видя, той се престори, че не забелязва присъствието й, и
започна по най-глупав момчешки начин да се перчи и криви, за да привлече
вниманието й и да й се хареса”. Трагична или колебаеща се, любовта прави детето
мислещо и отговорно, защото чрез нея то се превъща в личност. В пещерата, когато
Том и Беки са изгубени и отчаяни, “Том я молеше да не губи надежда, а тя му
казваше, че това е невъзможно. Той започна да се упреква и укорява, че я бе довел
до това страшно положение”. В любовта се появява чувството за уникалност,
отделност и индивидуалност. Това чувство поощрява проявите на несъгласие със
съществуващата реалност и желанието за нещо по-добро. Том поема вината на
Беки и “въодушевен от благородството на собствената си постъпка, той понесе без
нито един звук най-безмилостния побой, който мистър Добинс някога бе нанасял на
някого”. Детето вече изисква от другите едно ново отношение. Съответно
промененото дете събужда чувствата си, взира се в образите на душата си и
открива уникалната й стойност. Понякога се стига до драматични конфликти и
парадокси, защото детското съзнание не е достатъчно подготвено за това. Детето
трябва да успее да отстоява себе си, противопоставяйки се на волята на близки и
обичани хора. Романът на Марк Твен ни прави свидетели на себеотстояването на
детето и в любовта. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 74 -
Духовните промени изправят детското съзнание пред дилемата да върви по
един необичаен път или да се върне вкъщи – да избегне отговорността само да
вземе решение. Детската душа вече може да признае своето съдържание, да
покаже своята сила, творческа и жизнена. Детският “Аз” става все по-компактен и
повишава способността си осъзнато да взема решения. Дълго и мъчително е
търсенето на детето по пътя на себеразвитието. В семейството, в общността то
търси сигурността, от която се нуждае, за да може свободно и осъзнато да изгради
цялостната си личност. Идеите му често се сковават. Ускореното съзряване през
този период го изправя пред много проблеми на външния свят, които трябва да
реши, за да продължи процеса на душевното развитие. В романа на Марк Твен
присъства този детски стремеж към уникалност, индивидуалност и отделност както в
любовта, семейните отношения, така и ежедневния живот.
Духовното пространство в света на Марк Твен е изпълнено с човечност. Това
авторово послание се е опитал да внуши разказвачът Цветан Северски/19/, който в
“Приказки за разказвачи на приказки” помества разказа със заглавие “Купете цветя”
на Самюъл Клеймънз за щедрата госпожа Паркер. Цветята са закъсняла почит за
нейната щедрост и доброта. Тя “била най-грозната девойка в селището”. Но
духовната й красота няма нищо общо с физическата грозота. В цялото си творчество
Марк Твен утвърждава духовно пространство, изпълнено с доброта, щедрост,
готовност да дадеш последните си пари за сладкиш на някое дете, желание да
помагаш на хората в беда.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома, т.2,С., 1990, с.79
[2] Канлиф, М. За хумора в Том Сойер в Алманах за 6 клас, В.Търново, 1994
[3] Звезданов, Н. Неосветените дарове на душата С., 1987,с.114
[4] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.317
[5] Каплан, Д. Ханибал и реката в Алманах за 6 клас В.Търново,1994, с.336
[6] Гринберг, Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[7] Гринберг, Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[8] Филипов, В. Ранното творчество на Марк Твен в Годишник на Софийският
университет, том LVIII, 2, с.130
[9] Бисент, У. Любимият ми писател и най-хубавата му книга, сп. Съвременник, кн.2\
2005
[10] Белоусов, Р. Какво премълчават книгите, с.351
[11] Гринберг,Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[12] Доспевска, Н. Преводачът за автора и книгата в Алманах за 6 клас, В.Търново,
1994
[13] Доспевска, Н. Преводачът за автора и книгата в Алманах за 6 клас, В.Търново,
1994
[14] Юнг, К. Човекът и неговите символи, Леге Артис, 2002, с.347
[15] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.80
[16] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.79
[17] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.68
[18] Карвелов, Л. Събрани съчинения в 12 тома, т.11, С.,1985, с.20
[19] Северски ,Ц. Купете цветя – Приказки за разказвачи на приказки, С., 1998.
[20] Бенин, Н. Топоси: домът-гората-високото пространство в приказките и
трилогията ”Жътва” от Константин Петканов. Научни трудове, т. 46, серия 7,
Русенски университет ”Ангел Кънчев”, Русе, 2007, с.142. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 75 -
РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 69 -
Пространството на детството в романа „Том Сойер”
от Марк Твен
автор: Мирослава Петкова
научен ръководител: Никола Бенин
The present work is focused on the space of childhood in the novel Tom Sawyer by Маrк Тwain in
both spiritual and outer characteristics. The outer characteristic is represented by means of the images of the
river, cave and church. The spiritual characteristic contains such specific features as the soul of the
American in the 40-s of the xix century.
Key words: childhood, space.
Необходимостта да се познава детското пространство ще открием на всеки
етап от развитието на човешката култура и цивилизация. Но особено силно това
пространство се осветява при проследяване биографията на автори, чиито творби
разкриват детския свят.В духа на модерното изкуство, което приема, че дори и \
стата абстракция е образ на конкретната природа, за Марк Твен отправна точка към
общото е конкретното. От конкретните примери, които той не спира да посочва и да
анализира, може да стигнем до цялостната картина, отразяваща положението на
детето. През 1912 г. роденият в Испания художник Пабло Пикасо прави това, което
нарича “колажи” от парчета и остатъци. На същия принцип Марк Твен се взира в
конкретната детска съдба, вмества я в общата картина и я превръща в парче от
“колажа”, наречен Детство. Този колаж е изграден от “…случки незначителни,
случки, които не си заслужава да се балсамират и въпреки това паметта ми ги е
съхранявала грижливо и е изхвърляла много по-значителни неща, за да им отвори
място и да ги настани по-удобно. Работата е там, че в човешката памет, както и в
човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може да прави преценка за
тойностите и съотношенията”./1/
ВЪНШНА благополучие, духовното здраве, от историческата ситуация и от
социалната формация, към която принадлежи. С оглед резултатите и механизма на
промените, които настъпват през детството, може да ги определим като външни и
вътрешни. Запознат с утвърдените обществени нагласи, авторът представя своите
възгледи за детското пространство. Той се стреми да ги разясни на възможно най-
широката аудитория. Рисувайки различни модели на детски персонажи, писателят
проектира част от своето мислене в образи. Като белетрист той търси мястото на
детето не само в национален, но и в общочовешки аспект. Така че детското
пространство в романа на Марк Твен може да се разглежда в социален,
интелектуален и общочовешки план.
Взаимоотношенията на детето и заобикалящия го свят се усложняват и в
същото време се обогатяват с целия спектър на авторовото светоизживяване, което
му позволява да създаде самостоятелен и пълноценен художествен образ на детето
в “Том Сойер”. Авторовото чувство ту скъсява, ту увеличава дистанцията на детето
до читателя чрез средоточие на различни пулсации – възхищение, ирония, трезво
повествование. Съизмервайки различните детски модели на поведение, писателят
разбира, че придобивките за детето в някои случаи са форма на загуба, а загубите в
други случаи са средство за обогатяване.
Стремежът на Марк Твен е да улови вътрешните, духовните измерения на
детското пространство. Но вътрешна промяна без създаването на външни условия
няма. Типичен за Марк Твен е интересът към външната реалност. Тя е изобразена
чрез различни топоси.
Централен топос във външното пространство на детството за Марк Твен е
реката. Както отбелязва Маркъс Канлиф /2/ за Дикенс “Мисисипи е мръсен канал, в РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 70 -
който тече рядка кал” и “не се забелязва нищо приятно, освен безобидната
светкавица, която всяка нощ проблясва на тъмния хоризонт”, а за младия Марк Твен
реката е целият му живот.Според Никола Бенин: ”Топосите в литературните творби
не са само място, където протича животът на човека. Топосите са антропологични
координати, богати символни зони. Те са онова, с което се съединяваме, безкрайно
повторение на пространството, регламентиран свят според човешките и природните
закони”. Разбира се, “не за първи път животът е сравняван с река: от митологията, та
до Лев Толстой, за когото “хората са като реките”, течащата вода е огледало на
човешкото… Реката е началото на всички начала, от нея е поникнало семето на
цивилизациите и културите, тя е майката на Ромул и Рем, Мойсей, намерения във
водата – Найден”./3/ И в Реката на Марк Твен се отразява архаичната представа, че
самият живот идва от водата. Мисисипи за Марк Твен е символ на човешкото
съществуване, на вечния стремеж към пътешествие и на неограничената от хората
природна стихия – “Мисисипи винаги си е била своенравна и никакви технически
средства не могат да я укротят; тя винаги е разкъсвала жалките кошничарски
изделия на инженерите, разливала е огромните си водни маси, накъдето й скимне, и
ще продължава да своенравничи”./4/ А Ханибал е не просто градчето, свързано с
детството на автора, това е “образ на големия свят и става и най-обобщената, и най-
индивидуализирана измислица на Твен”, в която се примиряват “противоположните
течения в живота”./5/
Реката е била главната артерия на Америка по времето на действието на
романа преди Гражданската война, “тук минава многоликият живот на една
нация”./6/ Мисисипи до голяма степен определя живота на Марк Твен.
Впечатленията за реката и плаващите по нея кораби изпълват детското
пространство на автора, в което “Реката е повик за пътешествия”. /7/ На двадесет
години, той я изучава, работи осемнадест месеца като лоцман. От Мисисипи
писателят взема и своя псевдоним – Mark Twain /”отбележете два клафтера” –
специфичен израз, употребяван при измерване на речната дълбочина/. Спирайки се
на произведенията на Марк Твен, Луисън казва: “Те всички са страници за Ханибал,
Мисури, Голямата река, за прашни села, чудновати хора и за народни поверия от
една невъзвратима епоха, за една странна, примитивна и неподражаема
американска цивилизация, която Марк Твен не само регистрира такава, каквато е
била в живота, но която той издига чрез изкуството в царството на човешкото
въображение. По такъв начин той е свързан с Омир… Беден негов роднина, далечен
потомък, но от същия род и от същата кръв.” /8/
Страниците, посветени на реката, са свидетелство за връзката на писателя с
духа на американците, които почитат река Мисисипи в древния индиански смисъл
като “баща на водите” и кръщават щатите с имената на нейните притоци като щата
Мисури. И авторът както и неговият герой, “никога не ще се умори да гледа
минаващите по реката салове от дървесни трупи; да седи до реката, наблюдавайки
мощното й прииждане; да гледа зазорявания и залези…”/9/
Един от първите европейци, стъпили на западния бряг на Мисисипи, е
френският монах Луи Енепен./10/ Той е участник в експедицията на Ла Сал. Сто
години след тази експедиция селището Ханибал е все още малко. През 1839г.,
когато там се заселва Джон Клемънс със семейството си, градчето е вече с около
1000 жители. Най-големият син на Джон - Самуел тогава е четиригодишен. В това
градче момчето прекарва тринадесет години. През 30-те години на 19 век Мисури е
граничен щат, разделящ Дивия Запад от цивилизованите Североизточни територии.
Географската среда до голяма степен определя развитието на действието в романа
на Марк Твен. Градчето Ханибал е “микросветът, чрез който Твен пресъздава
живота на своето общество в цялото му многообразие”./11/ Връзка с външния свят
за това тихо градче е пристанът на Мисисипи. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 71 -
Действителна е и пещерата, в която се изгубват Том и Беки, истинското й име е
“пещерата на Макдугъл”. В глава 29 на “Том Сойер” след описанието на пещерата
авторът възкликва: “Романтично и тайнствено беше да се стои там, в дълбокия мрак
на пещерата, и да се гледа към зелената долина, блеснала на слънце”. В спомените
си М. Твен пише, че в нея “има безброй много галерии, които приличат на улиците
на голям град.” После авторът цитира и телеграма, получена от него след години:
“…получих телеграма от този край, с която ми съобщаваха, че пещерата на Том
Сойер е смляна вече на цимент и ме молеха да направя някакви изявления по този
повод. Но аз нямаше какво да кажа.”
Външният колорит в романа се усеща “едва ли не физически” и “в много случаи
той е не само фон, не живописен декор, а същинско действащо лице”./12/ Местата,
където се развива действието, са определени от Нели Доспевска/13/ като снимки,
които са извадени само в един екземпляр. Ето как в романа е описан Кардифският
хълм: – “Кардифският хълм, който се намираше зад градчето и се издигаше над
него, беше покрит със зелена растителност и отдалече приличаше на някаква
вълшебна, спокойна и благословена земя, която подканяше да я посетиш”.
Част от детското пространство в романа са топосът и църквата. За Том Сойер
това е мястото, където цари пълна скука. Молитвата на пастора той е слушал много
пъти. Затова и в църквата той търси забавления. Открива ги в големия черен
бръмбар, в кръжащата муха или в кучето, което се е промъкнало, незабелязано от
никого. Външната цивилизация изпреварва религиозното, интелектуалното и
просветно развитие. Децата бързо приемат външните белези на развитието. Новото
самочувствие на детето намира израз във външни изяви. Резултатът е
подражанието, което в някои случаи е смешно, в други – тъжно. Каналите за
проникване на външните промени са вслушване в гласовете на възрастните или
подражаване на близки и съседи, заимстване на видяното. Тези “заемки” от другите
карат детето да се съизмерва с останалите, да се развива, да промени битието си.
Случващото се е част от общия напредък. Според традиционния модел децата
трябва да се покоряват на старите, да са смирени и работливи. Разчупването на
този модел може да отведе детето до конфликт с обществото. И все пак според
Марк Твен това е закономерен процес от детското развитие. Детето трябва да
открие своя самостоятелен път. Детското пространство има свои определени
възрастови граници и когато Беки Тачър /глава 29/ организира излет с децата,
авторът пояснява “Възрастните нямаха обичай да да развалят излетите с
присъствието си. Смяташе се, че децата ще бъдат в безопасност под закрилата на
няколко по-възрастни девойки на 18 години и неколцина младежи на около 23-
годишна възраст”.
Романът осветява детското пространство в американската провинция край река
Мисисипи, описвайки детайли от бита на детето и чрез тях прибавя нови черти към
неговата духовна характеристика. Външната характеристика на детското
пространство за Марк Твен е микросвят, без който не е възможно навлизането във
вътрешния свят на героите.
ДУХОВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДЕТСКОТО ПРОСТРАНСТВО
Духът на човека и народа е често срещан проблем в художествената
литература. Според Ил. Бенина и Н. Бенин: „Художествените текстове отразяват
пътя на човешкият дух навън от себе си и навътре в себе си - едно драматично
пътуване между духовното и материалното, между крайното и безкрайното.” /21/
“Духът на всяка епоха е в постоянно движение. - казва Юнг /14/ - Той е като
река, която тече, невидимо, но сигурно.” Особено бързо и динамично е това
движение през детството, когато промяната се отнася до човешкото схващане за
света. Детето открива красотата на природата и тялото, както и ползата от наука и
просвещение. Марк Твен надниква в спецификата на детското световъзприемане –
“Тогава аз бях на четиринадесет – петнадесет години – възраст, на която всяко РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 72 -
момче е готово да преживее всичко, да изтърпи всякакви мъки освен смърт на
клада, само и само да изпъкне и да се покаже пред публика”./15/ Децата правят
своите открития за света всеки ден. Веднага след като се записва в дружеството
“Младите трезвеници”, “привлечен от бляскавата им униформа”, Том “направи ново
откритие, а именно – като обещаеш да не вършиш нещо, веднага ти се иска точно
него да вършиш”. Момчето стига до библейската истина, че забраненият плод е най-
вкусен. Дава обещание, докато е член на дружеството, “да не пуши, да не пие, да не
дъвче тютюн и да не говори неприлични думи” и съответно го обхваща “неудържимо
желание да пие и да псува”. А когато се отписва от дружеството и може спокойно да
осъществи всичките си желания, “за своя голяма изненада откри, че сега съвсем не
му се ще. Само при мисълта, че не е забранено да се вършат тези неща,
очарованието им изчезваше и желанието му отпадаше”. Вече възрастен, Марк Твен
се връща към детските пакости с друг поглед. Разказвайки за детските номера като
вкарването на оси под завивката на Джим, писателят стига до заключението: “Аз
често му погаждах номера и всички те бяха жестоки и напълно лишени от остроумие.
Всеки тъпак би могъл да ги измисли. Когато човек на зряла възраст върши подобно
престъпление, това според мен е доказателство, че му е мръднала чивията, но не
иска да си го признае”./16/
В “Автобиография” авторът осветява дните и нощите на детските терзания:
“След залез слънце вярата ми изчезваше и студен лепкав страх сграбчваше сърцето
ми”. Трагичните случки, на които детето по някаква случайност е станало свидетел
през деня, през нощта оживяват: “Това бяха страшни нощи, нощи на отчаяние, нощи,
наситени със смъртоносна мъка. Във всяка трагедия аз виждах ново
предупреждение и се каех; каех се и се молех, молех се като страхливец, молех се
като куче; и се молех не за нещастниците, загинали заради мен, а за себе си. Сега
това ми се струва чист егоизъм.”/17/ Проекция на тези детски спомени е глава 24 от
романа, озаглавена “Чудесни дни и ужасни нощи”. Тук авторът описва дните и
нощите на своя герой: “Дните на Том минаваха в непрекъснат възторг и тържество,
обаче нощите му бяха изпълнени с ужас. Индианецът Джо го преследваше насън и
винаги му се явяваше с мрачен и заплашителен поглед. Нищо не беше в състояние
да накара момчето да мръдне, където и да било след смрачаване”
Появилите се свободолюбиви идеи са една от най-важните духовни промени,
осветени в романа на Марк Твен. Осъзнаването, че “за истинското развитие е
необходимо слънцето на пълната свобода” /18/, говори за появата на една нова
душевност, която се отваря за света. През 40-те години на 19 век в малкото
американско градче на брега на река Мисисипи е спокойно. Това е периодът преди
Гражданската война, когато все още не се проявява нетърпимост към унизителното
за хората явление – робството. В “Автобиография” Марк Твен обяснява това: “Както
вече казах, ние живеехме в робовладелска област; до деня на премахване на
робството майка ми бе живяла в ежедневен досег с него в течение на шестдесет
години. Но колкото и добросърдечна и състрадателна да беше, тя, струва ми се, не
съзнаваше, че робството е нагла, чудовищна, с нищо непростима узурпация на
човешките права…” Въпросът за расовите предразсъдъци в Америка срещу негри,
китайци, филипинци вълнува писателя от ранните му години до края на живота му. В
скица, публикувана в списание и наречена “Тези ужасни деца”, четем: “Ей, деца,
идва китаец./Бог да съжали всеки китаец, който случайно мине край момчета от тези
места, тъй като той не съществува в очите на закона, а младежта от Калифорния не
го счита за нищо/”. Под черта в края на разказа “Срамното гонение на едно момче”
М. Твен добавя забележката: “Зная много подобни случаи, но в момента си спомням
специално за един от тях – на улица “Бранан” касапите насъскаха кучетата си срещу
един китаец, който мирно си минаваше с кошница пране на главата; докато кучетата
късаха парчета месо от него, един от касапите разнообрази веселбата, като с парче
тухла изби няколко зъба на китаеца. Този случай се е запечатал в съзнанието ми, РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 73 -
може би защото по това време работех в списание в Сан Франциско, което не ми
позволи да напечатам нищо за него, защото можело да обиди някои по-специални
елементи, които били абонати на списанието”. /4/
В друг разказ /”Джон, китаецът в Ню Йорк”/ М. Твен задава на своите читатели
въпроса: “Не е ли срамно, че ние, които дърдорим толкова много за цивилизация и
човечност, търпим един човек да бъде унижаван по такъв начин?”. В творчеството
си Марк Твен слага началото на нова демократична традиция при изобразяването на
негрите. Възгледите на писателя по този проблем са проектирани в художествените
образи от романа “Том Сойер”. Том е приятел с негърчето Джим, бърза да се
прибере, “за да помогне на малкия негър Джим да нареже преди вечеря дърва за
другия ден и да нацепи подпалки – или по-право, дойде си навреме, за да му
разправи приключенията си, докато Джим свърши три четвърти от работата”.
Малкият Джим “беше човек като всички хора – той не можа да устои на такова
голямо изкушение”, каквото е да види наранения пръст на крака на Том. Като всяко
дете Джим е “погълнат от любопитство”, но тук авторът прекъсва разказа,
представяйки леля Поли, която “се оттегляше победоносно от бойното поле с чехъл
в ръка”. Победени на това “бойно поле” се оказват Том и Джим.
Според Марк Твен възгледите за робството и свободата се вместват в
духовното пространство на детето под въздействие на чуждите образци. Влияние
върху духовния живот оказват и вътрешните закони на естетическото развитие. Още
първите работи на М. Твен, писани преди “Том Сойер” – “Неделното училище”,
“Остроумието на двегодишните, “Съвет към доброто момиченце”, “Покойният
Бенжамин Франклин”, “Историята на лошото момче”, “Историята на доброто момче,
което не преуспя” – осмиват еснафската идеализация на децата и техните
добродетели. Приетите норми на възпитание често имат като резултат ограничени
младежи, които са благоприлични само външно. Духовното детско пространство
според Марк Твен трябва да е изпълнено със свобода, да благоприятства за
развитие на личните дарби, да развива активността и възможностите
Един от белезите на духовното детско пространство е еманципацията на
индивида спрямо колективното, отстояването и охраняването автономността на
интимното пространство, на вътрешните пейзажи на душата. И през детството за
любовта – илюзорна или споделена - са нужни двама. Детето знае много истории,
но любовните са укривани, спотаявани. В любовта детето започва да мисли и да
действа по нов начин – “Скришом Том се възхищаваше на този нов ангел, а когато
разбра, че момичето го видя, той се престори, че не забелязва присъствието й, и
започна по най-глупав момчешки начин да се перчи и криви, за да привлече
вниманието й и да й се хареса”. Трагична или колебаеща се, любовта прави детето
мислещо и отговорно, защото чрез нея то се превъща в личност. В пещерата, когато
Том и Беки са изгубени и отчаяни, “Том я молеше да не губи надежда, а тя му
казваше, че това е невъзможно. Той започна да се упреква и укорява, че я бе довел
до това страшно положение”. В любовта се появява чувството за уникалност,
отделност и индивидуалност. Това чувство поощрява проявите на несъгласие със
съществуващата реалност и желанието за нещо по-добро. Том поема вината на
Беки и “въодушевен от благородството на собствената си постъпка, той понесе без
нито един звук най-безмилостния побой, който мистър Добинс някога бе нанасял на
някого”. Детето вече изисква от другите едно ново отношение. Съответно
промененото дете събужда чувствата си, взира се в образите на душата си и
открива уникалната й стойност. Понякога се стига до драматични конфликти и
парадокси, защото детското съзнание не е достатъчно подготвено за това. Детето
трябва да успее да отстоява себе си, противопоставяйки се на волята на близки и
обичани хора. Романът на Марк Твен ни прави свидетели на себеотстояването на
детето и в любовта. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 74 -
Духовните промени изправят детското съзнание пред дилемата да върви по
един необичаен път или да се върне вкъщи – да избегне отговорността само да
вземе решение. Детската душа вече може да признае своето съдържание, да
покаже своята сила, творческа и жизнена. Детският “Аз” става все по-компактен и
повишава способността си осъзнато да взема решения. Дълго и мъчително е
търсенето на детето по пътя на себеразвитието. В семейството, в общността то
търси сигурността, от която се нуждае, за да може свободно и осъзнато да изгради
цялостната си личност. Идеите му често се сковават. Ускореното съзряване през
този период го изправя пред много проблеми на външния свят, които трябва да
реши, за да продължи процеса на душевното развитие. В романа на Марк Твен
присъства този детски стремеж към уникалност, индивидуалност и отделност както в
любовта, семейните отношения, така и ежедневния живот.
Духовното пространство в света на Марк Твен е изпълнено с човечност. Това
авторово послание се е опитал да внуши разказвачът Цветан Северски/19/, който в
“Приказки за разказвачи на приказки” помества разказа със заглавие “Купете цветя”
на Самюъл Клеймънз за щедрата госпожа Паркер. Цветята са закъсняла почит за
нейната щедрост и доброта. Тя “била най-грозната девойка в селището”. Но
духовната й красота няма нищо общо с физическата грозота. В цялото си творчество
Марк Твен утвърждава духовно пространство, изпълнено с доброта, щедрост,
готовност да дадеш последните си пари за сладкиш на някое дете, желание да
помагаш на хората в беда.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома, т.2,С., 1990, с.79
[2] Канлиф, М. За хумора в Том Сойер в Алманах за 6 клас, В.Търново, 1994
[3] Звезданов, Н. Неосветените дарове на душата С., 1987,с.114
[4] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.317
[5] Каплан, Д. Ханибал и реката в Алманах за 6 клас В.Търново,1994, с.336
[6] Гринберг, Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[7] Гринберг, Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[8] Филипов, В. Ранното творчество на Марк Твен в Годишник на Софийският
университет, том LVIII, 2, с.130
[9] Бисент, У. Любимият ми писател и най-хубавата му книга, сп. Съвременник, кн.2\
2005
[10] Белоусов, Р. Какво премълчават книгите, с.351
[11] Гринберг,Б. Марк Твен и Америка, предговор към Избрани творби в два тома, С.,
1989, с.8
[12] Доспевска, Н. Преводачът за автора и книгата в Алманах за 6 клас, В.Търново,
1994
[13] Доспевска, Н. Преводачът за автора и книгата в Алманах за 6 клас, В.Търново,
1994
[14] Юнг, К. Човекът и неговите символи, Леге Артис, 2002, с.347
[15] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.80
[16] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.79
[17] Твен, М. Автобиография, Избрани творби в два тома т.2,С.,1990,с.68
[18] Карвелов, Л. Събрани съчинения в 12 тома, т.11, С.,1985, с.20
[19] Северски ,Ц. Купете цветя – Приказки за разказвачи на приказки, С., 1998.
[20] Бенин, Н. Топоси: домът-гората-високото пространство в приказките и
трилогията ”Жътва” от Константин Петканов. Научни трудове, т. 46, серия 7,
Русенски университет ”Ангел Кънчев”, Русе, 2007, с.142. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 75 -
Проблемът за свободата на Македония във вестник „Македонецъ”
РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’13
- 83 -
Проблемът за свободата на Македония във вестник „Македонецъ”
Весела Йорданова
научен ръководител: гл. ас. Никола Бенин
Abstract: The problem of the liberation of Macedonia in the "Macedonian": The newspaper
“Macedonian” mainly addresses the problem of freedom. Its pages are location and themes of the brutality of
the Turks, the fight for freedom in other nations, cultures and various patriotic poems.
Key words: freedom of Macedonia, Berlin treaty, committees Unity.
„Историческата памет съдържа
утаилите се значения на случилото
се, съхранява сюблимните моменти
в живота на народа, увековечава
подвизите на героите$”
Никола Бенин [1]
ВЪВЕДЕНИЕ
Подписаният през 1878 г. Берлински мирен договор оставя Македония и
Източна Румелия извън пределите на Княжество България. Този акт на
несправедливост поражда у българите разочарование и възмущение. Широката
общественост осъжда действията на Великите сили, и дори периодичният печат от
това време не остава безучастен към „тъгите на България”. Появяват се органи на
различни дружества, които излагат на страниците си проблеми, идеи и житейски
случки от живота на останалите в териториите на Османската империя българи.
Първият вестник в България, който специално се занимава с Македонския
въпрос, е в. „Македонецъ” на Никола Живков. Това патриотично издание не е
специално изследвано, което налага и неговото по-обстойно проучване.
ИЗЛОЖЕНИЕ
Вестникът излиза в годините 1880, 1885 и от 1894 до 1895г. в Русе, а
печатането му е подпомагано от Българо-македонско благотворително дружество.
Важна роля в издаването на „Македонецъ” има неговият редактор Никола Живков.
Освен с отварянето на първата детска градина у нас през 1882 г. и с първото
ръководство за работа в това заведение, той е известен и с написването на
първоначалния текст на „Шуми Марица”, по-късно превърнала се в химн на
България. Живков проявява своя усет в публицистиката още с редакцията на първия
брой на в. „Нова България” на Христо Ботев.
В. „Македонецъ” има една основна
цел и тя е да известява българите във
вътрешността на Княжеството за
случващото се в Македония. Тъй като това
е първото специализирано издание по
македонския въпрос, основната тема
негова тема е свободата на Македония и
пътищата за нейното постигане. Наред с
тази тема се откриват и други теми –
жестокостта на турците към българското
население, борбата за свобода на
албанския народ, двуличието на в.
„Македонски глас”. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’13
- 84 -
На страниците на вестника намират място и културни новини, както и
различни стихотворения за Македония и македонците.
След като Великите сили вземат решение Македония да остане в пределите
на Османската империя, тази българска територия става обект на спорове. Гърция и
Сърбия не крият своите апетити към областта и потвърждение за това откриваме в
статията „Македонски гласъ”. [2]
В нея се посочва, че председателят на Френско-Македонски глас събира
статистически данни за броя на македонците в извършваните митинги в подкрепа на
присъединяването на Македония към Княжество България. Целта на тези данни е да
„...послужат на чужди хора, против Българските интереси...”[3]. Още в тази статия
вестник „Македонски глас” се откроява като деятел в полза на турци, сърби и гърци.
Той пише на своите страници „Ако Македония е наистенна населена по вече отъ
Гърци или Сърби, то толкози по добре е нашето стремление”. [4]
Друга статия, разкриваща
двуличието на „Македонски глас”, е от
рубриката „Писма за Македония” [5] В
статията Никола Живков помества
сведения на един македонец за
„Фалшивия път, надменното и чудно
поведение на в. „Македонский Гласъ”.
[6] Този текст представя истинското
лице на вестника, а именно
надменността и парадирането на
дружество Македонски глас, че
неговият орган е „...единственият
истински представител на
македонските чувства въобще и на
стремленията на македонските емигранти...” [7]
За разлика от „Македонски глас”, вестникът редактиран от Никола Живков, е
далеч по- демократичен и дава гласност на проблемите в Македония.
Един от тези наболели проблеми е жестокостта на турците над българите –
тема, която е широко обсъждана в родната ни история. Вестник „Македонецъ”
помества на страниците си много статии, които показват отношението на турците
към поробените ни сънародници.Една статия се откроява сред другите – това е
писмо на приятел на редактора Никола Живков. В поместения текст Живковият
другар съобщава за тежкото положение на Македония. „Разберете, драгий друже,
че тук Терора е на степента на висотата...” [8] „...хоризонта за нас е затъмнял,
нещастната ти Македония е обляна в кръв.” [9] Статята съобщава за отслабените
надежди на всички българи за изход от създалото се положение. Училищата са
затворени, а църквите превърнати в турски казарми.
В Македонския фолклор и до днес са запазени стихотворения и песни за турските
жестокости над българите. Една такава песен намира място и на страниците на в.
„Македонецъ” – „Заспала ми е галена Рада” [10]
По съдържанието си песента разказва, че Рада е била едно чадо на майка,
галено, че е била обичана от свойте съседи. Отивайки на кладенеца за вода, Рада
бива жестоко убита. Песента показва, че животът на българите е бил дотолкова в
опасност, че който замръкне не знаел дали ще осъмне. Още по-възмутително е че
жертвата не е мъж, а мома, девойка, убита от скотска страст, а не заради някакво
престъпно деяние. „Турчина гледа на жената като на домашно животно, той е готов
за да скрие престъплението си да я убие като куче.” [11]
В рубриката „Писма за Македония” се поместват още сведения за убити от
турците българи на територията на Македония. Тези убийства стават почти
ежедневно и то поради най-малки препирни. В статията „За 20 пари убит човек”[12], РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’13
- 85 -
се съобщава за убийството на Андреа Каладжиев, на 8 септ. 1884г. , жител на
с.Ресен, убит заради това, че не е купил на турчина една любеница от 20 пари.
Не само българите биват подлагани на такива жестокости. Вестник
„Македонецъ” се показва съпричастен и към борбата на другите народи за свобода
като публикува манифест на Албанския Народен комитет. Това разбира се има за
цел и да даде надежда и тласък на македонците да подхванат собствената си борба
за свобода. „Сполуката е на тия, които се борят за свободата”. [13]
В няколко поредни броя вестникът публикува и „Устав на Българский
благодетелен комитет „Единство”. Ролята на тези комитети в борбата за
освобождение на Македония е голяма. „Главната задача, която си поставят, е да се
организира и подпомогне съпротивата на българите от Тракия и Македония срещу
решенията на Берлинския конгрес и да се осъществи обединението на българската
нация.” [14]
Основният проблем, който се излага на страниците на „Македонецъ”, е
проблемът за свободата на Македония. В статията „Време ли е” [15] редакторът
Никола Живков излага различни доводи, доказващи правото на човека да бъде
свободен. „... сякой человек, всяко семейство, всякой народ трябва да си има свойта
истинска свобода, че чуждия по порода, по язик и по всичко не бива да нарежда и
управлява хората против техните нрави и обичаи, против тяхната воля...” [16]
Според Живков много българи гледат с „...дипломатически очила на
работата...” [17] т.е. на делото за освобождение на Македония, и си задават въпроса
настъпило ли е решителното време. „...макар да не носи никакво философувание, а
да иска дело, то пак се намират наши хора да задават питане „време ли е да се
пущиме и освободиме Македония?” [18]
За да отговори на този въпрос редакторът се обръща към чуждия периодичен
печат и привежда в доказателство статии от руски и немски вестници. Вестник
„Новоросийский Телеграфъ” пише на своите страници за положението на
Балканския полуостров. „...в него вечно все нещо ври, кипи и се прилива.” [19]
Според това издание обстоятелствата, както по времето на Херцеговското въстание,
са благоприятни за действия в Македония.
Друг вестник, който Живков разглежда, това е немският в. „Пресса”. Според
него „Държавите подписали Берлинский договор трябва да изискват от Турция
изпълнението на членове 23 и 62 от договора” [20] за да се предотврати анархията
на Балканския полуостров. Вестник „Македонецъ” не е съгласен с това твърдение и
застава твърдо зад позицията, „...че трябва да се спечели Македония с кръв, с
жертви, за да се спечели целокупна България, Св. Стефанска България.” [21] Той
призовава всички българи и македонци да се изправят срещу поробителя, за да
вземат това, което е тяхно. ”На бой! братя Македонци! Защото харизаното нещо и
на велик ден се взема, а с пот спечеленото е истинска собственост.” [22]
В Княжеството зачестяват организираните митинги в подкрепа на Македония.
За развитието на едно такова мероприятие разбираме от телеграма поместена във
вестника. В нея се съобщава за митинг в Шумен, на който се взема решение да се
създаде Македонско дружество, което „...да помага в дело на страдащата
Македония”. [23] Тази телеграма свидетелства за подемането на народното дело за
свободна и обединена България.
Българите не чакат милост от Европейската дипломация и започват сами да
се организират по места. Знак за подготвяно въстание е телеграмата получена от в.
„Новости”, С.Петербург. „...в. „Новости” прие една телеграма из Македония, в която
се известява, че непорядък владее в онази област, и се очаква едно общо въстание,
на пролет.” [24]
Вестник „Македонецъ” отразява настроенията в Македония и Княжеството за
предстоящото въстание. В статията „Бог дава, но в кошара не вкарва” И. М.
Бумбалов уверено заявява, че подготовката на делото няма да падне от небето, и че РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’13
- 86 -
не бива да се надяваме на други, а само на себе си. „...не ни ли стигна дето 500
години спахме, ами още спим...да хвърлим личния егоизъм и да се заловим за
работа.” [25] Но той в никакъв случай не съветва да се прибързва, тъй като „...едно
такова преждевременно и необмислено действие от наша страна ще бъде гибелно
както за Македония, така и за нас...” [26]
Според Бумбалов има три пътя за действие:
• Да се покорим на съдбата си;
• Освобождение на Македония по мирен път;
• Въоражена борба.
Първият път на действие не е желателен, „...защото за осигурение на по-
нататъшното наше съществувание намъ е необходимo, щото Македония и Тракия
да съставляват с България едно твърдо тяло, което да дава отпор на чуждите
неизбежни посегателства.” [27]
Освобождение по мирен път е невъзможно, поради претенциите на остналите
Балкански държави към Македония.
Въоражената борба е единственият път на действие за излизане от създалото
се положение. „...нам не остава нищо друго освен, като се приготвим всички и с
надежда на Бога да се заловим за изпълнението на святата цел.” [28]
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Проблемът за свободата на Македония е темата вълнуваща целия български
народ по онова време. Българите дават много жертви за да постигнат заветната цел
– обединена българска държава. Въпреки усилията си тази цел остава непостижима.
Вестник „Македонецъ” подкрепя и защитава правото на българите да живеят в
свободна държава. За краткото време, в което се издава вестникът успява да отрази
проблемите в Македония, и да покаже на българите, че въоражената борба е
единственият възможен път към свободата.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Бенин, Н. Епичност и историчност в трилогията „Жътва” от Константин
Петканов. – В: Научни трудове на Русенски университет „Ангел Кънчев”. Том 40,
серия 10,2. Български език, литература и изкуство, Русе, РУ „Ангел Кънчев”, 2003, с.
144.
[2] Вестник „Македонецъ”, ||, №3, 1885г.,9 март, с.3
[3] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.3
[4] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.3
[5] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.2
[6] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.2
[7] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.2
[8] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с. 2
[9] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с. 2
[10] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.1
[11] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.1
[12] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.3
[13] Пак там, ||, №3, 1885г,9 март, с.4
[14] Дойнов, Д.– „Кресненско-Разложко въстание (1878-1879)”, С., 1979г., с. 127
[15] Вестник „Македонецъ”, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[16] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[17] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[18] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[19] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[20] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[21] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1 РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’13
- 87 -
[22] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.1
[23] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.3
[24] Пак там, ||, №4, 1885, 16 март, с.4
[25] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.2
[26] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.2
[27] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.3
[28] Пак там, ||, №7, 1885, 6 април, с.3
За контакти:
Весела Атанасова Йорданова, специалност Български език и история, 4 курс,
Катедра Български език, литература и изкуство, Факултет Природни науки и
образование, Русенски университет “А. Кънчев”, e-mail: v_eskooo@abv.bg
Научен ръководител: гл. ас. Никола Бенин, Катедра Български език,
литература и изкуство, Факултет специалност Български език и история, 4 курс,
Катедра Български език, литература и изкуство, Факултет Природни науки и
образование, Русенски университет “А. Кънчев”,Природни науки и образование,
Русенски университет “Ангел Кънчев”, е-mail: nbenin@uni-ruse.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)