РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 76 -
„Миналото" на Стоян Заимов. Крайъгълен камък в изграждането на
българската национална митология
автор: Антони Пенчев
научен ръководител: Никола Бенин
Abstract: Stoyan Zaimov’s work “Minaloto” is being discussed in the report. It is being considered, in
literary, in and historical plan about its contribution from XIX century till nowadays. Based on comparisons
with Zahari Stoyanov’s “Zapiski po bylgarkite vystaniya” it was ascertained that different complement one
another. They all construct the same high extent overall setting of on epoch that has recently came to an
end.
Key words: Minaloto, Stoyan Zaimov, Zahari Stoyanov, revolutionaries, mythology.
„Зад смътните и безплътни сенки на миналото ние
откриваме ясните и трайно съхранени контури на най-
пълнокръвния и пълноценен живот; пред нас се
възпроизвеждат „тук и сега” диахронни измерения на
стародавни „там и някога” пространствено времеви
съответствия. Преходното се институционализира в
традиция и преживяващото се в екзистенцията на социума
се самопоражда в нетленна колективна памет.”
Н. Бенин1
Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от
първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за
национална независимост. Ключовата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов,
но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма
степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните
мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и
съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове.
Има основания този мащабен проект („Миналото”), да бъде определен като
модерен: Първо, той (се стреми да) отразява духа на новото време и очевидно не би
бил възможен само няколко години по-рано, когато основните събития още не са се
разиграли, а и подобна идейна конструкция не би могла да претендира за статута на
официална идеологическа доктрина. Второ, проектът не просто разказва за
радикалното преобразуване на обществото, той изцяло споделя ценностите на тази
революционна промяна и вярва в нейната осъществимост - едно несъмнено
модерно начинание и една несъмнено модерна представа за света. От друга страна
социалният и културният контекст са по-скоро традиционни, а и представлява
интересна смес от традиционно и модерно.
В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и Хр. Ботев попадат заедно в
затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са
участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и
З. Стоянов. По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и
завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе,
към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със
записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и
с архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други
участници в събитията. Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н.
Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева "ролите са точно
разпределени. Захари е авторът, а Никола - прилежният събирач." След
завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите "Етюди" за РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 77 -
вече излезлите "Записки" на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. Така се
ражда една изключително важна ментална конструкция, един "голям разказ", в който
реално и въображаемо са преплетени. По малко по-специфичен начин в същото
начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а
може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на "Видрица" ползва текстове на
Каравелов.
"Миналото" на Ст. Заимов се появява почти едновременно със Записките на З.
Стоянов. Творбата също е публикувана на части и претърпява сериозно развитие.
По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книги. През 1884-1888 г. са публикувани
първите четири - "Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на
българските движения от 1870-1877 год." След това, през 1898-1899 излиза второ,
изцяло преработено издание в три тома. През 1891-1894 г., още преди появата на
второто издание Ст. Заимов публикува в списанията "Деница" и "Искра"
продължението на спомените си; те са включени в двете посмъртни издания на
"Миналото" от 1968 и 1983 г.
Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З.
Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След
публикуването на "Миналото", към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на
официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но
през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров,
който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен
начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан
Караджа, сглобени в повествователната цялост "Агликина поляна" преминават в
"Четите в България" на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от
мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но
и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в
литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на
публикувани или архивни източници. Както е известно, устните разкази на Заимов,
слушани от Вазов, лягат в основата на "Под игото".
Изследователите са забелязали, че "Записки по българските въстания" и
"Миналото" представят различни събития и взаимно се допълват. Без съмнение
това се дължи и на факта, че и двете начинания не са реализирани докрай. От друга
страна, Ст. Заимов подбира други средства за постигане на общата цел. Доста
последователно той се стреми да придаде литературна форма на своите мемоари.
Заимов не се бои да представя събития, на които не е бил свидетел, да навлезе в
психологическите преживявания на своите герои, които в повечето случаи очевидно
не са му известни. Персонажите му, особено в първите части ("Етрополското
приключение") са "типични", т.е. съответстват на предварителната представа на
автора за тяхната етническа или социална група и т.н., нерядко той търси и пряк
синхрон между събитията и природната среда. Всичко това е напълно в духа на
традиционния "реализъм", но в български контекст, където доминира изискването за
"истинност", прокламирано от В. Друмев, то се оказва новаторско, т.е. в известен
смисъл "модерно".
Много често Заимов бърка дати, предава разговори и събития, които влизат в
противоречие с историческите документи и пораждат много възражения.
Същевременно някои изследователи говорят за неговата "пословична пунктуалност"
и за стремежа му да проверява източниците си от няколко страни. От своя страна
авторът на няколко пъти иронизира обвиненията, че е сбъркал датата или е нещо
друго. Ясно е, че той се насочва към една обобщена, осмислена и предадена чрез
познатите му литературни средства картина на миналото и тази цел, а не само
нормалните грешки на паметта, отклонява повествованието от строгата
фактологичност, тя го подтиква да намеси в представяните събития големите
исторически фигури (Левски, Каравелов, Сюлейман паша, Мидхат паша) и т.н. РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 78 -
Във вида, в който е достигнало до нас, "Миналото" е изградено от няколко
тематични единици, които са композиционно по-цялостни и по-организирани от
отделните части на Записките. С изключение на недовършената последна част
всяка от тях има своята завръзка и развръзка. При Стоянов, който също не
завършва Записките, е постигнато по-скоро цялостното единство и една по-фина,
по-ненатрапчива, но вероятно по-въздействаща композиция.
Първите две тематични цялости на "Миналото" са съсредоточени около
Димитър Общи и представят конфликта с дякон Паисий и "Арабаконашкото
приключение". Следващите разглеждат "Хасковското съзаклятие", затворническите
премеждия на неговите извършители и процеса срещу тях. Ст. Заимов е пряк
участник само в хасковските събития и присъства в сюжета най-често под името
Звукаря. Подобно на Заимов, Стоянов и той е сред "по-младшите" дейци и стои на
втори план в описваните събития. По-различна е позицията на Заимов в
организирането на Априлското въстание - тогава той е един от апостолите и има
претенциите да познава замисъла, да е един от авторите му - нещо, което не може
да се каже за З. Стоянов.
Началната част на "Миналото" може да се мисли като приключенско
повествование, което представя делата на човек, съзнателно поставил се извън
закона. То присъства не само в преводната книжнина, но и в "Спомени от
цариградските тъмници" на Св. Миларов - една "модерна" по друг начин творба.
Въпреки сравнително тесните териториални и хронологически граници, сюжетът се
разгръща на различни места и по различно време. Димитър Общи е почти вездесъщ
- неуловим, появява се там, където не го очакват, обикновено дегизиран, успешно
изпълнява задачите, които си е поставил - най-често обири. Другите лесно му се
подчиняват, било, защото го възприемат като герой, било от страх.
При Етрополското приключение литературните пристрастия на
революционерите не са за фиксирани. Въпреки че приписва на Димитър Общи
грамотност, която според другите исторически извори му липсва, тук Ст. Заимов
акцентува върху общата малограмотност на революционерите и въобще на народа.
Затова и известните на мемоариста книжовни познания и занимания на Т. Пеев
остават на втори план.
Революционерите на Заимов, за разлика от Бенковски, Иван Арабаджията и
другите въстаници на З. Стоянов, са учени и не се свенят да го демонстрират -
Берковски пее Шуберт и учи наизуст "Фауст" на Гьоте... Те като че ли се чувстват пò
сред свои при чехите инженери, които сторят железницата. По време на разпитите
Узунов прокарва "социалистическия идеал на Сен Симона", твърди Ст. Заимов и в
бележка пояснява: "Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Ат. Узунов, Христо Ботев
и следующите след тях апостоли на българската свобода по чувства и по мисли
бяха сенсимонисти."
В този контекст отношението към религията също заслужава да бъде
споменато. Революционерите на Ст. Заимов, подобно на Захари-Стояновите, не са
особено ревностни християни. Мирчо Попов (Аспарух) - "възпитаник, храненик,
ученик на ордена "Лазаристи", се надсмива над "религиозно-детската фантазия" на
глупавите стражари, наричани от революционерите "папини" ("папин е
простонародна турска дума за дурак").
Любопитно е, че Ст. Заимов, и то в хасковския затвор, среща и просветени
турци, които също са отчуждени от религията. Али бей "не вярваше нито в
Мохамеда, нито в Христа, ни в Буда, нито в бога на Библията, а вярваше в някакви
си непроменливи закони на природата". Този Али бей е странна фигура - син на
богат хасковски чифликчия, съученик и близък приятел на роденият в Пловдив Али
Сулеви, "главата" на турската партия, която се бори за конституционно управление;
"тайният инспиратор" пък е Мидхат паша. Али бей е отворил турско читалище в
Хасково и се е записал за член на българското. Той е отчужден от сънародниците РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 79 -
си, които не го разбират, и другарува с Берковски и Аспарух, посещава ги в затвора
и се опитва да облекчи съдбата им.
Прибързано би било обаче да се заключи, че Ст. Заимов е отявлен атеист.
След като е освободен от заточение, заедно с други осъдени революционери
предприема пътуване до светите места и ги описва. Ясно е, че за Заимов
християнството все пак стои над исляма, определен на едно място като "морални
дивотии, каквито е могла да роди само фантазията на един епилептик - Мохамед".
Последните части на "Миналото" влизат в жанра затворнически записки. От
една страна тук са въведени детайлите на следствените действия - разпити,
протоколи, улики, преводи на показания и пр. Тук се появяват и някои ключови
фигури на националната митология - грубият, но прост насилник, противопоставен
на коварния измамник, познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и
по-различни литературни и фолклорни алюзии.
Някои епизоди от затворническите части на "Миналото" напомнят за записките
на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и
всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано
ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко, но също присъстват,
присъства и самото разказване.
Подобно на Записките, и в "Миналото" ключовите фигури на революционери са
представени чрез система от повече или по-малко ясно изведени опозиции.
Основната е между Общи и Узунов, както и споменатото идейно многогласие в
Хасково. Зад всички опозиции и в "Миналото", и в Записките, и във "Видрица" стои
опозицията Левски - конкретните революционери, представени в мемоарите. И в
трите случая Левски почти не е представен пряко, и в трите случая отношението към
него е безусловно положително, и в трите случая действията на другите (Бенковски,
Узунов, Берковски и пр.) са сравнявани с модела, наложен от Левски. И в трите
случаи представяните конкретни дейци (дори и Бенковски на З. Стоянов) не
издържат на сравнението с митологемата Левски.
В "Миналото" революционерите са отделени от народа, авторът дори
възкликва: "Каква разлика между тъмната народна маса и нейната шепа
интелигенция, между бащите и синовете!..." Ст. Заимов не приема Захари-
Стояновите критики към учените и това е една от бележките му към Записките. От
друга страна той е дори по-критичен към своите апостоли (Д. Общи, Ат. Узунов, П.
Берковски), но той като че ли не е толкова решителен при следващата крачка,
предприета от З. Стоянов, преработването на техния вариант на националната
митология.
В предисловието към първото издание, когато изрежда петте "фазиси", през
които е минала "идеята за нашето политическо освобождение", Ст. Заимов посочва
значението на "Царственика" и въобще на историята за "втората епоха" и донякъде
в третата, когато излизат историческите трудове на Раковски. При Ст. Заимов, който
има самочувствието на по-подготвен от З. Стоянов да осмисли големите процеси в
историята, съществува търсене на революционна приемственост, която включва и
хайдутството. Тази идея, която присъства у Раковски, но не и у З. Стоянов, ще се
наложи в историографията и националната митология.
Ако Записките на З. Стоянов са митично повествование за инициацията на
народа като цяло, то "Миналото" може да се разглежда като роман на възпитанието
на народните водачи. По-същественото различие е в това, че по-традиционният З.
Стоянов по-радикално скъсва с по-старите структури на националната митология (на
първо място с обрисуването на "славното минало") и дори често ги пародира, докато
по-модерният Ст. Заимов запазва някои от познатите от по-рано елементи.
Националната митология не възприема конкретните елементи от варианта на
Ст. Заимов, а само общото, което присъства и при З. Стоянов. От друга страна, Ст.
Заимов е по-близо до възприетото от националната митология "вграждане" на РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ СТУДЕНТСКА НАУЧНА СЕСИЯ – СНС’08
- 80 -
революцията в митологията, за разлика от З. Стоянов, който се опитва да постави
новия елемент на мястото на стария (славното минало). Всъщност, за митологията
по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. Новото изтласква
старото, ограничава го, но не го изличава.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Бенин, Н. Протичането на историческите процеси от бит към събитие в
историческите романи на Константин Петканов. Русенски университет „Ангел Кнчев”,
Научни трудове, Том 37, серия 7, Русе, 1999, с. 155.
[2] Миналото : Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов / Стоян Заимов Състав.
Крумка Шарова . София, 2004 . - 451 с.
[3] Ракьовски, Ц. След края на класиката : "Двойник" и "Египетска марка. Велико
Търново, 2006.
За контакти:
Антони Маринов Пенчев Русенски университет „Ангел Кънчев”, студент II курс
специалност „Български език и история” , тел: 0887578684, е-mail: a.penchev@abv.bg
Гл. ас. Никола Димитров Бенин, Русенски университет „Ангел Кънчев” e-mail:
nbenin@abv.bg
Моля,
щракнете върху рекламата. Така блогът излиза на по-предни позиции в https://www.google.com и се
издържа.
Предварително благодаря!
Няма коментари:
Публикуване на коментар