НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 88 -
Никола Бенин
„Frankenstein” or the birth of the Deamon: The present study of the novel “Frankenstein” by Mary
Shelley is focused on the clarification of such key-issue as the birth of the daemon. The appearance of the
demonic has been clarified with both inextricably bound characters named Frankenstein. The interpretation
of the demonic in the soul of both the scientist-creator and the monster puts the stress on the reasons for its
appearance. The main reason with both Frankenstein characters is the lack of friendship which could have
brought harmony to their inner self. The work also discusses the messages which Mary Shelley addresses
her readers.
Key words: daemon, chaos, harmony, friendship, passion.
„Много пъти се оприличавах
повече на Сатаната, защото и
аз като него наблюдавах
отстрани блажения живот на
покровителите си и в мен също
се надигаше горчива злъч и
завист.”
Мери Шели [1]
ВЪВЕДЕНИЕ
Творбата Франкенщайн (Frankenstein) (1818) на Mери Улстънкрафт Шели (Mary
Wollstonecraft Shelley) (1797–1851), както всяка класическа творба, предлага
възможности за различни литературоведски прочити. Образът на чудовището,
присвоило си името на своя създател, е интерпретиран от множество гледни точки,
мислен е от разнообразни концептуални позиции. Всички те си имат своето
възприемателско основание и са част от развиващите се през годините възгледи за
човешкото и демоничното.
ИЗЛОЖЕНИЕ
Една от устойчивите представи за Франкенщайн, които са се наложили в
литературната критика и масовото съзнание, е за чудовището, превърнало се в
заплаха за човечеството. В този смисъл романът на Мери Шели се мисли като едно
пророческо предупреждение за опасностите пред човешката цивилизация,
пораждащи се в резултат от намесата на човека в божиите дела и божията
промисъл.
Ще приведем и две съвременни тълкувания на знаменитата творба. Пол
Юнгкуист твърди, че: „Франкенщайн” на Шели е авторско алтерего, създавайки
създание освободено от „замърсяването” със сексуалност и всякакви морални
устои.” [2]. Според Уйлям Видер пък: „Женските съответствия постигат равновесието
и разума, които липсват у полярния изследовател и естествения философ, обсебени
от мечти за величие и героични изяви. И Виктор и Уолтър са нарушили бащиното
завещание в преследването на техните суетни и безразсъдни планове и са
изоставили техните сестри.” [3].
Въздействащият роман на Мери Шели естествено е забелязан и от киното.
Кинематографите също по различен начин осмислят и пресъздават образа на
страшното и трагическо чудовище. Алберт Лавалей посочва, че за осемдесет години
през миналия век са създадени над тридесет екранизации на „Франкенщайн”, които
„дописват и пренаписват първоизточника”. [4]. Интересно е и изследването на Огнян
Ковачев за филмовия „прочит” на Кенет Брана върху романа, за постиженията на НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 89 -
режисьора при проникновеното изграждане на образа на чудовището. Той пише:
„Във филма Създанието пита създателя си по време на разговора в пещерата, сред
алпийското „море от лед”: „Имам ли душа? Или ти остави тази част извън мен?”.
Този мотив намира дискретен визуален израз и върху корицата на първото
българско издание на романа.” [5].
Прочитът, който ще направим на романа Франкенщайн, е съсредодоточен
върху изясняването на причините и обстоятелствата за демонизирането на твореца
и превръщането на уникално създаденото същество в демон. С други думи казано,
нас ще ни интересува проблема за падналия ангел, за неговото откъсване и
отблъскване от божествените ипостази – хармония, красота и любов.
Демонизирането на човека и превръщането на чудовището в демон е наистина
ключово смислово съсредодоточие в творбата. Той дава възможност да се
проблематизират фундаментални истини, чрез които се мисли битието.
Християнската религия е конструирала основните компоненти на представата
за падналия ангел (демона, дявола). В Откровение на Свети Иоана Богослова
четем: „И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана,
който мами цялата вселена – свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и
ангелите му. И чух на небето висок глас да говори: сега настана спасението и силата
и царството на нашия Бог и властта на неговия Престол, понеже е свален
клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем” [6].
В нашето изследване ще се позовем на Новия завет, ще го използваме като
устойчива матрица за изясняването на фигурите на Франкенщайн – творец и демон,
за да изведем същностните индикатори на демоничното.
Ще припомним само, че Мери Шели живее и твори на границата на две
литературни епохи – Просвещението и Романтизмът. Философията на
Просвещението – проявлението и изпробването на разума в опита я откриваме в
амбициозното и всепоглъщащо начинание на Виктор Франкенщайн да сътвори
човек, какъвто само Бог е създал. [7] Амбициозният експериментатор казва:
„Колебаех се отначало дали да се опитам да сътворя себеподобно същество, или
някой по-прост организъм; ала въображението ми беше превъзбудено от първияа
успех и не ми позволяваше да се усъмня в способността си да даря с живот такова
сложно и възхитително същество какъвто е човекът.” [8].
Влиянието на Романтизма може да се долови несъмнено чрез мотива за
демонизма. Образът на дявола е често срещан и характерологичен в творбите на
романтиците. Ще споменем някои от тях: Елексирите на дявола (1816) от Ернст
Теодор Вилхелм (Амадеус) Хофман (1776-1822), Дяволски души от Жюл Барбе
Д'Орвили (1808-1889), Чудната история на Петер Шлемил (1814) от Алберт фон
Шамисо (1781-1838) и др. Ще споменем и дявола от приказката Снежната кралица
(1844) от Ханс Кристиан Андерсен (1805-1875). [9]
Именно проявлението на демонизма и внушението на ужас е същностната
предпоставка романът да бъде причисляван към жанра „готически роман”. Огнян
Ковачев при изясняването на същността на „готическия роман посочва три
жанроопределящи кода – ужасът, любовта и смелостта. Според него този роман
е „едно от най-странните явления в европейската литература – маргинално и
безсмъртно, то плаши и възвисява, забавлява и възпитава”. [10]. Ние бихме
добавили още един характерологичен код – наличието на зли фантастични
същества като: демони и вампири.
И така, как се поражда демонизмът в творбата на Мери Шели? Защо творецът
Франкенщайн и страшното и отвратително същество Франкенщайн поемат по пътя
на злото?
Отрицателните страни в душата на твореца Франкенщайн са породени от
прекомерната му амбиция. Тя последователно и безпощадно го превръща в
извънреден егоист с нечовешки стремления. Той, с характерната за младостта НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 90 -
измерна дързост, пристъпя човешките граници и стига до решението да се мери с
Бога, да сътвори подобно на него човек. Оттук произтича и едно от възможните
тълкувания на смисловата натовареност на подзаглавието на романа „...или новият
Прометей”. Прометей открадва огъня от боговете, а Виктор Франкенщайн отнема
привилегированата божия способност – създаването на човека.
Пренебрегването на универсалните дадености, забравата на изконни ценности,
отчуждението от близки и приятели, всичко това отравя душата на Франкенщайн,
премахва човешкото у него и го демонизира. Тази метаморфоза в душата на учения
творец е основният механизъм, чрез който се гради концепцията в романа. Творбата
на Мери Шели е произведение, представително за един начин да се мисли и
изобретява падението на амбициозния човек – индивидуалист, респ.
демонизирането на чудовището Франкенщайн.
В края на пътя на отмъщението и страданието Виктор Франкенщайн разбира
една много стара истина – кризата в неговия живот е резултат от късането на
естествените човешки връзки. Цялата изповедност, която изгражда романовата
структура, идва да изрази необходимостта от завръщането към съкровените
човешки взаимоотоншения в дома, към здравите устои, изпълняващи функцията на
хармонизиращ стожер и нравствен съдник. Валери Стефанов пише: „Завръщането,
както знаем, е пътуване към началата, то е водено от вярата в наличието на някаква
опора, идентификационна твърда точка, която за разлика от нас не се „отмества”, не
е подвластна на перипетиите на житейското. Тази точка е свързана и с идеята за
заблудите, които неминуемо се случват по пътя, и с вярата във възможностите да се
намери истината.” [11].
Виктор Франкенщайн се изгубва в необятните студени простори на севера, но
намира пътя към своята душа, към истината в живота. Чрез изповедта, която има
психотерепевтичен ефект, той постига отново желаната хармония и същевременно
си поставя благородната задача да предпази откривателя на северните полярни
земи да не прави неговата грешка. Творецът Франкенщайн загрижено и далновидно
съветва своя събрат по амбиция, егоистично поел пътя на себедоказването си и
падението си. Той казва на Робърт Уолтън: „И вие, както и аз, преследвате знание и
мъдрост; затова пламенно се надявам удовлетворението на вашите желания да не
ви клъцне като отровна змия, какъвто беше моят случай. Не съм сигурен, че
разказът за моите злощастия ще ви бъде от полза, ала като си помисля, че следвате
същия път, че се излагате на същите опасности, които ме доведоха до това
състояние, надявам се, че ще извлечете от моята история надлежна поука.” [12].
Зад тези думи на прозрелия истината на битието Франкенщайн се крие
основното послание на Мери Шели, което отправя към бъдещите поколения за
опасностите, които дебнат модерния човек от Просвещението насетне, поел пътя на
себичната изява и обзет изцяло от разума. В този аспект романът не е толкова
предупреждение, както казва клишето, за угрозите пред човечеството в резултат на
създаването по научен начин на човек, колкото откровение за доминирането на
разума над душата и оттук за обездухотворяването и изгубването на човешкото у
човека. Така че Мери Шели, като истинска голяма писателка, се интересува преди
всичко от отрицателните трансформации, които стават в душата на човека,
вследствие на забравянето и пренебрегването на житейските ценности, а не толкова
от футористични прогнози.
Метаморфозите в душата по посока на демонизиране се извършва у двамата
Франкенщайновци, защото, както казахме, те са едно диелектическо цяло, две
неотменно свързани персони в един образ. При демона Франкенщайн
демонизирането е по-явно. Той открито е наричан от своя създател „нагъл демон”
[13] и „лицемерен дявол” [14]. Преди да пристъпим към обяснението на
превъплъщенията в душата на чудовището Франкенщайн, ще изясним причините за
демонизирането на младия учен. Ще кажем още, че при двамата персонажи се НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 91 -
осъществява съдбовна трансформация в битието им по посока от хармония към
дисхармония и демоничност и отново към хармония.
Виктор Франкенщайн живее в прекрасна семейна среда в Женева и Белрив.
Всичко, което се случва в живота на тяхното сплотено и щастливо семейство, е
точно премерено от концептуална гледна точка – то е резултат от доминирането на
моралността, от тържеството на любовта и уважението, от хармоничното
съжителство с природата. Ето как Виктор Франкенщайн представя на Робърт Уолтън
живота си в задружното и благоденстващо семейство: „Едва ли някой е имал по-
щастливо детство от моето. Родителите ми бяха обладани от дух на благост и
угаждаха на децата си. Ние не ги чувствахме като тирани, които направляват
съдбите ни според собствените си прищевки, а като посредници и автори на много
удоволствия, които ни се предлагаха.” [15]. Хармонията в детските му години се
допълва и от възхитителното приятелство с доведеното в семейството сираче
Елизабет. Изповядващият се Франкенщайн казва: „Растяхме заедно; във възрастта
ни нямаше дори година разлика. Излишно е да казвам, че не знаехме какво значи
разногласие или спор. Хармонията беше душата на нашето общуване, а разликите и
контрастите, съществуващи в характерите, ни сближаваха още повече.” [16].
Мери Шели въвежда приятелството в хармоничния момент на съществуването,
за да изгради своите по-нататъшни внушения за неговата изключителна важност за
вътрешната цялост на човека. Ще избързаме и ще кажем, че липсата на каквото и да
било приятелство е главната причина за зараждането на демонизма у чудовището
Франкенщайн. Приятелството с Елизабет, което по-късно ще прерасне в
чистосърдечна любов, е онази позитивна метафизична сила, идваща да балансира
и хармонизира контрастите и кризите във взаимоотношенията. Приятелството не
дава възможност на неимоверната жажда за знания да прерасне в обземаща и
опустошаваща страст при проучването „скритите закони на природата”.
Заминаването на Виктор Франкенщайн за Ингелщатския университет е
съпроводено с намерението му да намери приятели, които да заменят „близките и
познатите лица” – братята и другарите му – Елизабет и Клервал. Постепенно обаче
усърдието му при усвояването на знания откъсва младия естествоизпитател от
външния свят. Той казва: „От този ден естествознанието и преди всичко химията – в
най широкия смисъл на това понятие – се превърнаха в почти единствените ми
занимания.” [17]. Сърдечното и естествено му приятелство е подменено с
приятелството, основаващо се на разума и добродушното наставление. Негов
единствен най-добър приятел става учителят му – професор Валдман.
Виктор Франкенщайн се отдалечава не само пространствено, но и човешки от
своите роднини и приятели; забравя за традиционните нравствени норми, които
организират и стабилизират екзистенциалната зона на живеене. Той се превръща в
съвършен егоист и изгубва здравите битийни опори за хармонизиране на душевния
му свят. Дисхармонията измества хармонията и се настанява трайно в неговата
душа. Емблематично доказателство за настъпилите промени е сюжетният момент на
появата в света на съществото Франкенщайн. Ученият творец казва: „Няма нищо по-
непостоянно в живота от чувствата. Две години робски труд с единствената цел да
вдъхна живот в неодушевено тяло! Заради тази мечта се бях лишил от отдих и
здраве. Стремях се към нея с безумна страст, а сега, когато резултатът бе налице,
цялата красота мечтите отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и
отвращение.” [18]. Две са важните смислови фрази в тази болезнена изповед –
безумна страст и отвращение. Страстта, каквато и да било тя, към пари, власт и
слава погубва положителните чувства. В душата остава място само за негативните
чувства – първите, от които в душата на твореца Франкенщайн, са ужасът и
отвращението.
Да изпитваш отвращение от собствената си „рожба”, колкото и ужасно грозна
да е тя, е нечовешко чувство. Да избягаш от своето творение и да търсиш в съня НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 92 -
спасение е чудовищно, демонично чувство. Неслучайно мотивът за съня е въведен
веднага след сътворението на Франкенщайн. Това не е сън - почивка, сън – забрава,
а кошмарен сън, в който като призрачни видения се появяват майка му и Елизабет.
Те са мъртви. Мъртви са чувствата на обич, разбиране и подкрепа.
Егоцентрикът Франкенщайн , избягал от света, бяга и от своето отвратително
творение, но не може да избяга от демона в своята душа. Обезумял от страдание,
причинени му от чудовището демон, творецът стига до края на човешкото падение –
страстното желание да убие собственото си творение.
Накрая на своя живот, минал през горнилото на свръхчовешките изпитания, той
отново намира изгубената хармония. Робърт Уолтън –другият негов сдвоен образ,
казва: „Даже такъв, паднал духом, той почувства по-дълбоко от всеки друг красотите
на природата. Звездното небе, океанът и всяка гледка сред тези чудни местности са
все още в състояние да извисят душата му над земята.” [19]. В своята изповед
Виктор Франкенщайн ясно осъзнава фаталната грешка в своето битие и разбира, че
смисълът на човешкия живот не е в страстта към знание, а живеенето в хармонична
среда сред близки и приятели. Затова той съветва Робърт Уолтън веднага да се
върне при своята далечна сестра Маргарет. Самият мореплавател – откривател
Робърт Уолтън чувства пагубната липса на приятели и изрича смислово важните
думи, които утвърждават значението на приятелството за хармонизирането на
човешкия живот. Той се изповядва на сестра си: „Усещам една празнота, която с
нищо не мога да запълням; а отсъствието на желания човек е безкрайно зло. Аз
нямам приятел, Маргарет: когато горя с ентусиазма на успеха, няма кой да сподели
моята радост, когато ме сполети разочарование, няма кой да разсее унинието ми.”
[20].
Пораждането на демоничното начало у творението – чудовище Франкенщайн е
ефект също от опразването на средата от близки и приятели. Още в началото на
неговия жизнен път фантастичното създание за зла участ остава самотно в своята
немота. То напразно маха с ръце към своя създател за взаимност, напразно се мъчи
да промълви няколко думи. То е толкова незначително и пренебрегвано, че дори
няма собствено име. Всичко това все още не го превръща в демон и продължава да
носи благородна душа.
Грозното същество търси и намира своето щастлива място за живеене зад
къщата на стареца дьо Ласей и неговите деца Феликс и Агата. Убежището зад
къщата не е само битийно пространство, а хармонизираща среда. И при него,
хармоничната среда е проекция на стремежа към разбиране, откликване, обич и
спасение. Тук то има „своята компания, разговори” и всеки ден е свидетел на
„погледи, изпълнени с обич”. [21]. Тук то за първи път живее, както някога е живял и
неговият създател, в хармония с природата. Франкенщайн възторжено споделя пред
своя създател: „О, щастлива земя! До неотдавна студена, влажна и неприветлива,
тя стана достойно място за богове. Душата ми се радваше на великолепната
природа, миналото се изтри от паметта ми, в настоящето цареше мир и покой, а
бъдещето се озаряваше с ярките лъчи на надеждата и предвкусването на радостта.”
[22].
Мери Шели представя това спасително кътче за Франкенщайн като вълшебно
място на инициация – въвеждане, посвещаване в същностните човешки умения. На
това място то се научава да разбира и говори човешка реч. Пред фантастичното
същество се разкриват желаните перспективи за изграждане на душевността му, за
постигане на съвършенство. Щастливо в своето битие и преизпълнено с
добронамереност, то се изявява като ангел-покровител, като помага на хората в
семейството – снабдява ги с дърва и рине снега от пътя. Те започват да го наричат
„добър дух” и това наистина е ключов белег на душевността му.
Хармоничното живеене зад къщата на дьо Ласей, уви, не трае дълго време.
Ситуирането на топоса на убежището на Франкенщайн зад къщата, а на в къщата НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 93 -
ясно показва, че той не е приет в дома на благородното семейство. Нещо повече,
грозното същество не само не е прието, но и изгонено по жесток начин, когато се
появява пред хората, на които е бил ангел – покровител. Това е вторият болезнен
жест на отблъскване и прокуда, след тази на неговия създател. Франкенщайн е
сякаш белязан от съдбата да бъде нещастен. Той е безжалостно и нечовешки
отхвърлен от естествената и желана среда на близост, общуване и съпричастност.
Проекция на това отчуждаващо поведение на света е пораждането в душата му на
страдание, злоба и мъст. Ангелът – покровител, става паднал ангел, „добрият дух”
се превръща в зъл дух.
Беснеенето на душата по същество е начин за откъсване от колективното, то е
един от подходите за конфронтиране с един неприемлив свят. Душата на демона
Франкенщан презира враждебната действителност и с ненавистна страст се
устремява да й навреди. Дисхармоничната душа неудържимо се насочва към
разрушаването на хармоничната среда, в която е израснал Виктор Франкенщайн.
Това е пъкленият замисъл на чудовището демон – безпощадно да отмъсти на своя
създател, да го лиши от традиционната хармония и по този начин да го накара да
страда, както страда самото то, лишено от среда на приятелски взаимоотоношения.
В този смисъл семейната среда и средата на приятелите става емоционалното
съсредоточие, където си дават драматична среща доброто и злото, приятелството и
самотата.
Чудовището демон осъществява пъкления си замисъл, сломява духом своя
създател, но не го побеждава и унищожава. Напротив, връщайки го чрез
страданието към своите близки и приятели, то всъщност го приобщава отново към
тях и така му помага да изпита пак хармоничното чувство на приятелство и близост
и да осъзнае смисъла на човешкия живот.
Чудовището Франкенщайн накрая на романа също намира изгубената
хармония. Романтичната символна смърт е тази, която успокоява душата и я
очиства от демоничните чувства. Във враждебния и неприютен свят смъртта е шанс
за фундаментална стабилизация. Франкенщайн изрича последните си пророчески
думи: „Скоро тези изгарящи мъки ще изгаснат. Аз гордо ще се изкача на погребалния
огън и ще ликувам в болките на мъчителните пламъци. После огънят ще изтлее,
вятърът ще отвее праха ми в морето, духът ми заспи спокойно или ако продължи ад
съществува, то няма да е по този начин.” [23].
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Двата „сдвоени” образи Франкенщайн, чрез преплитане на пътищата си и
причинените си взаимни страдания, достигат до своите прозрения за възможните и
невъзможните, истинските и илюзорните начини да се изживее животът. Те
осъзнават, че не демоничната дисхармония, а приобщаването към хармоничните
светове трябва да водещо начало в битието. И това е другото послание на Мери
Шели.
ЛИТЕРАТУРА
[1] Шели, М. Франкенщайн [Или новият Прометей]. София, Народна култура,
1981, с. 133.
[2] Youngquist, P. "Frankenstein: The Mother, the Daughter, and the Monster." In
Philological Quarterly, 70, 3 (Summer 1991). 339-359.
[3] Veeder, W. „Mary Shelley and "Frankenstein": The Fate of Androgyny”. In
Chicago University of Chicago Press, 1986. Още за съвременни прочити на
„Франкенщайн” вж. Boyd, St. "Frankenstein as a Novel." In. Mary Shelley: Frankenstein.
Harlow, Essex: Longman and York Notes, 1994. 52-55.; Clubbe, J. "The Tempest-toss'd
Summer of 1816: Mary Shelley's Frankenstein."In Byron Journal 19 (1991). рр. 26-40.; НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 6.3
- 94 -
Mellor, A. "The Female in Frankenstein." In Romanticism and Feminism, ed. Anne K.
Mellor. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press, 1988. рp. 220-232.
[4] Lavalley, A. J. „The Stage and Film Children of Frankenstein: A Survey”,In. The
Endurance of Frankenstein: Essays on Mary Shelley's Novel. Ur. George Levine and U. C.
Knoepflmacher. Berkeley: University of California Press, 1979. 243-289.
[5] Ковачев, О. „Между Франкенщайн и Франкенщайн:”Той изобщо не ми даде
име” и/или „моята външност е уродливо копие на твоята”. – Littera et Lingua. Eсен/
Autumn 2006.
http://www.slav.uni-sofia.bg/liliJournal/archive/Lili3/KovachevO2.html
[6] Откр. 12:9-10.
[7] Мишел Фуко обяснява Просвещението чрез поставянето по нов начин на
проблема за модерността. Според него тя не „изхожда от древността”, а произтича
от съсредоточаването на идейното направление в собствената си актуалност. Вж.
Фуко, М. Просвещение и критика. [Антология]. София, ИК”КХ”, 1997. За същността на
Просвещението като литературно направление вж. Хаджикосев, С.
Западноевропейска литература [Барок-Класицизъм-Просвещение. [1544-1806].
София, Кръгозор, 2003, 233-255.
[8] Шели, М. Франкенщайн [Или новият Прометей]. София, Народна култура,
1981, с. 57.
[9] За смисловото присъствие на фигурата на дявола в романтичните творби
вж. Schock's, P. Romantic Satanism: Myth and the Historical Moment in Blake, Shelley,
and Byron. Basingstoke and New York: Palgrave Macmillan, 2003.; Jeffrey, D. A
Dictionary of biblical tradition in English literature. Michigan: Wm. B. Eerdmans Publishing.
1992. pp 200-204.
[10] Ковачев, О. Готически роман.[Жанр, генеалогия, естетика]. София, Еднорог,
2004.
http://www.ednorog.com/book_details.php?book=71
[11] Стефанов, В. Българска литература XX век. [Дванадесет сюжета]. София,
Издателска къща „Анубис”, 2003, с. 173-174.
[12] Шели, М. Франкенщайн [Или новият Прометей]. София, Народна култура,
1981, 32-33.
[13] Пак там, с. 207.
[14] Пак там, с. 222.
[15] Пак там, с. 41.
[16] Пак там, с. 40.
[17] Пак там, с. 54.
[18] Пак там, с. 61.
[19] Пак там, с. 32.
[20] Пак там, с. 22.
[21] Пак там, с. 115.
[22] Пак там, с. 119.
[23] Пак там, с. 224.
За контакти:
Гл. асистент Никола Бенин, Катедра по български език, литература и изкуство,
Русенски университет „Ангел Кънчев”, E-mail: nbenin@uni-ruse.bg
Докладът е рецензиран.
Няма коментари:
Публикуване на коментар