Лъвовов мост в София - стара снимка

 Никола Бенин

Атанас Буров и съпругата му Смарайда

 НИКОЛА БЕНИН

Военни в Русчук. Снимка от Петър Майдачевски

 Никола Бенин

Афра Бен (1640–1689)

 Никола Бенин

Афра Бен (1640–1689) е първата жена в Англия, живяла от перото си, тя е била влиятелен драматург, поетеса и шпионин на непълен работен ден. Произходът ѝ е обвит в мистерия. Вероятно е родена близо до Кентърбъри и е дъщеря на бръснаря Бартоломю Джонсън, назначен за генерал-лейтенант на Суринам. Поне със сигурност е известно, че през 1663 г. Афра го придружава и семейството му до Западните Индии. Джонсън умира по пътя и Афра, заедно с предполагаемите си майка и брат, прекарва няколко месеца в Суринам. Това преживяване силно повлиява на творчеството ѝ. След завръщането си в Англия през 1664 г. тя се омъжва за търговец и оттогава става известна като „г-жа Бен“.

Благодарение на остроумието и таланта си, тя бързо навлиза във висшето общество. През 1666 г. Чарлз II дори я изпраща на тайна мисия в Холандия, но „шпионската ѝ кариера“ не донася пари: хазната забавя наградата и Афра попада в затвора за длъжници. Тогава тя започва да пише, за да си изкарва прехраната. Ранните ѝ произведения са стихотворни трагикомедии, но до 1670-те години Афра се насочва към комедия и фарс. Пиесата „Ровърът“ е огромен успех! Тя разказва за приключенията на английските кавалери в Европа по време на изгнанието на Чарлз II. Друго произведение, „Императорът на Луната“, предвещава комичната форма на театър, която по-късно се развива в английска пантомима.

Въпреки че Афра е постигнала слава като драматург, именно нейната проза е най-заинтригуваща днес. Нейната новела „Оруноко“ (1688), историята на поробен африкански принц, когото писателката уж е познавала лично в Суринам, изследва теми за робството, расата и пола, което я прави може би най-известното произведение на Афра през 21-ви век.

Съвременниците ѝ също я смятали за блестяща поетеса. Афра била провъзгласена за наследница на Сафо и наричана „Несравнимата Астрея“. Тя използвала това име като псевдоним по време на службата си при царя. Поезията на Афра се отличавала със своята смелост: тя засягала злободневни теми, често ги забулвайки в алегории, които обаче лесно се „четели“ от изтънчена публика.

Стихотворението „Разочарованието“ разглежда темата за насилието и предлага женска перспектива за мъжката промискуитетност, като традиционно се интерпретира като история за импотентността на Джон Хойл, гей адвокат от Лондон (Афра дори се осмелява да му изпрати стихотворението заедно с писмо, с което го моли да опровергае „клеветническите слухове“, които се разпространяват за него).

Любовта на Афра да превръща скандален материал в художествена форма ѝ спечели не само обществено възхищение, но и порицание. Това обаче не ѝ попречи да развие широки връзки в литературния свят и да получи покани за съавторство от известни писатели. Например, Джон Драйдън я покани да си сътрудничи по превода на Овидий. Успехът на Афра беше толкова голям, че тя беше погребана в Уестминстърското абатство – рядка чест за писател от онази епоха. Нейното наследство остава доказателство за това как талантът, интелигентността и постоянството могат да разбият дори най-твърдите социални бариери.

Любовта е по-силно изкуство от виното,
И ценителите на хубавите вина отново грешат,
Любовта е божествено чудо, магьосничество,
Самото гнездо е нейното богато постижение...
Любовта е болест, но само радостта в нея
е по-важна от самото здраве,
Да я смъмряме е по-болезнено за нас,
нейното владичество кипи кръвта ни в нас...
Колко е прекрасно да се издигнем в нейната сила,
и в това дължим само на страстта,
Любовта отново освобождава всички от мързел,
Клоунът я цени повече от Изкуството,
Напразно смирените я сравняваха с лед,
В любовта дори скъперникът споделя стоките си,
а страхливецът се втурва в битка от смелост,
Любовта дори учи Еъри да мисли само за дендита...
В грубия, животворящ здрач
Любовта ражда апетит у всеки,
а в Царството на мъртвите, в духа на Върколак,
кипи магическо обновление...
И вълните на лудите удоволствия
носят непобедимостта на добродетелта,
никой няма да тръгне срещу природата, в един миг
нашият ум е слят в нейния вълнуващ съд,
и отвъд е само границата на желанията,
разврат от възрастта, веселба и младост,
Любовта няма смъртно оправдание,
но има блаженство на небето и трепет в тялото...
О, любов! това по-силно изкуство от Виното,
приятна заблуда, божествено вещерство,
не ще бъде ценено над всяко богатство,
болест, която има повече радости от здравето;
макар че те хулим в болката си
и се оплакваме от тиранията,
всички ние сме по-добри от твоето царуване.
Това, което Разумът никога не може да даде,
ние дължим на тази полезна Страст:
Любовта събужда скучните от летаргичната лекота
и учи клоуна на изкуството да угажда:
смирява суетните, разпалва студа,
прави скъперниците свободни, а страхливците смели;
и учи лекомислените кичози да мислят.
Когато пълният животински апетит е нахранен
и лакомникът е задушен и мъртъв;
ти, нови духове, раздаваш
и изпичаш грубите наслади на сетивата.
непобедимата помощ на добродетелта,

която срещу природата може да убеди;

и кара скитащия ум да се оттегли

в границите на справедливото желание.

Утешител на възрастта, благороден безпокойство на младостта
и половината от небето на блясъка!

Убийството на Хенри Стюарт, лорд Дарнли, крал-консорт на Шотландия

 НИКОЛА БЕНИН

Рисунка на местопрестъплението от 1567 г., направена за държавния секретар Уилям Сесил, първи барон Бъргли.

Рано сутринта на 10 февруари 1567 г. мощна експлозия разтърсва Единбург. Къщата в Кърк о' Фийлд в покрайнините на града е практически разрушена, а безжизненото тяло на Хенри Стюарт, лорд Дарнли, крал-консорт на Шотландия, е открито в градината. В рамките на няколко дни слухове започват да се разпространяват из Единбург. Анонимни листовки открито обвиняват Мери Стюарт и Джеймс Хепбърн, 4-ти граф на Ботуел, в афера и организиране на убийството.

Първоначално Дарнли очарова кралицата, но след сватбата им през юли 1565 г. той разкрива истинското си лице - ревнив, арогантен и пияница. Когато Мери отказва да сподели властта с него, недоволството му се насочва към нейния фаворит, италианеца Дейвид Ричо. На 9 март 1566 г. Дарнли участва в бруталното убийство на Ричо , след което се опитва да си върне благоволението на Мери, но поведението му става все по-непредсказуемо. Дори раждането на сина им, принц Джеймс, бъдещият Джеймс VI, не сближава двойката.

В края на годината Дарнли заминава за Глазгоу, за да се присъедини към баща си, но се разболява тежко по пътя. Мери го посещава в началото на февруари и го убеждава да се върне в Единбург, като го настанява в къща в Кърк о' Фийлд, която е разрушена от експлозия няколко дни по-късно. За допълнителна мистерия телата на Дарнли и неговия слуга Уилям Тейлър са открити невредими. Шокираната Мери предлага награда за информация за убийците.

Оцелелите разкази ни позволяват да възстановим съдбовната нощ: осъзнавайки, че къщата е обградена, Дарнли и Тейлър се опитват да избягат през прозорец с въже, но заговорници вече ги чакат в градината. Свидетели чуват Дарнли да моли за милост. Вероятно и двамата мъже са били удушени, а експлозията е била инсценирана, за да се прикрият следите им.

Въпреки че няма окончателен отговор на въпроса кой е убил лорд Дарнли, повечето историци са съгласни, че графът на Ботуел е организирал убийството, със или без знанието на Мери. Правени са опити да бъде съден, но в крайна сметка е оправдан по обвиненията.

През март 1567 г. графът се развежда със съпругата си и на 15 май се жени за Мери, с което разпалва огъня на клюките. Убийството на Дарнли и последвалият скандален съюз предизвикват широко възмущение; на практика всички шотландски барони се обръщат срещу кралицата. Независимо дали е замесена в смъртта на бившия си съпруг, смъртта му в крайна сметка ѝ коства короната: на 24 юли 1567 г., под натиск, Мери абдикира.

Моята библиотека: Романи за крал Артур (Arthurian Romances) от (Chrétien de Troyes)

 Никола Бенин

Вземайки легендите около крал Артур и вплитайки нови психологически елементи на лично желание и дворцово поведение, Кретиен дьо Троа създава нова форма на средновековен романс. „Рицарят с каруцата“ е първият разказ за прелюбодейната връзка между Ланселот и кралицата на Артур, Гуиневира, а в „Рицарят с лъва“ Ивен пренебрегва булката си в стремежа си към по-голяма слава. „Ерек и Ениде“ изследва конфликта между любовта и честта на един рицар, Клижес възвеличава възможността за чиста любов извън брака, докато завладяващата „История за Граала“ описва легендарното търсене. Богати на символика, тези въздействащи истории съчетават внимателно наблюдавани детайли с фантастични приключения, за да създадат завладяващ свят, който дълбоко е повлиял на Малъри и е в основата на легендите за крал Артур, които познаваме днес.

Беноцо Гоцоли - Портрет на император: Йоан VIII Палеолог / Benozzo Gozzoli - Portrait of an Emperor: John VIII Palaiologos

 Никола Бенин

На Беноцо Гоцоли - италиански ренесансов художник от Флоренция, е поръчано да нарисува тристенен цикъл от стенописи в параклиса на Палацо Медичи-Рикарди. Основният сюжет на стенописите е „Пътуването на влъхвите до Витлеем“ около 1460 г. На гърба на западната стена на параклиса е изобразена сцена от „Пътуването“ , която представлява интерес за мнозина, увлечени от Византия. Византийският император Йоан VIII Палеолог е ясно разпознаваем като брадат Балтазар. Очевидно е, че стенописът е изцяло измислен с персонажи от периода на Медичите, като включва и изображения (на южната стена) на Йосиф II, патриарх на Константинопол, и самия художник Беноцо Гоцоли, изобразен с червена барета. За да разберем фреската „Пътуването на влъхвите до Витлеем“ и вдъхновението за изобразяване на фигури като Йоан VIII, ще трябва да направим кратко пътешествие назад във времето.

През 1423 г. император Йоан VIII отчаяно посещава Рим, за да моли за помощ срещу османците, където е изненадващо топло посрещнат. Последният път, когато римски император посещава вечния град, седем века по-рано през 663 г., император Констанс II предизвиква такъв шум, като открадва всичко ценно, дори медта от покрива на Пантеона, за да бъде отнесено обратно в Константинопол, за да финансира войната си срещу Арабския халифат. За щастие, Йоан VIII не е в Рим, за да ограбва ценности за военните си усилия, а е там предимно за да търси помощ от Запада.

През 1439 г. той предприема ново пътуване до Италия, този път до Ферара, за да участва в нов Генерален събор с надеждата да създаде обединение между католическата и православната църква. По-късно съборът се премества във Флоренция, където Йоан VIII лично убеждава всички свои епископи, че известна степен на единство с Римокатолическата църква е от изключителна важност. (Йоан VIII също се надява, че като подкрепи църковен съюз, ще може да убеди западните си съюзници да го подкрепят в нов кръстоносен поход.) Въпреки че много историци след това са коментирали, че неговият характер и способности не са били подходящи за периода, без съмнение той е направил положително впечатление по време на двете си посещения в Италия, особено във Флоренция. Семейство Медичи, по-специално, сигурно е било вдъхновено от речта на Йоан VIII в полза на обединението? Според обосновано предположение, Беноцо Гоцоли вероятно е бил инструктиран от своя благодетел, семейство Медичи, през 1460 г. да включи реалистични портрети на Йоан VIII като Балтазар (един от тримата мъдреци) във фреската, защото в очите на събора той е бил възприеман като един от „героите“ на обединението. Появата на Йосиф II, патриарх на Константинопол, в друга сцена (както бе споменато по-рано) може да подкрепи това мнение. Йосиф II Константинополски е бил ентусиазиран поддръжник на обединението на двете църкви. Когато Йосиф II умира, малко преди да бъде обявен декретът за обединението, той е искрено оплакан от членовете на събора.

Скици на Йоан VIII Палеолог по време на посещението му на Флорентинския събор от художника Пизанело.

Благодарение на Беноцо Гоцоли, Йоан VIII остава може би единственият византийски император, чиито портрети са реалистично рисувани. Но откъде идва вдъхновението на Беноцо? Беноцо е бил твърде млад, за да си спомня посещението на императора в Рим, но определено е бил достатъчно възрастен, за да може евентуално да зърне императора във Ферара или Флоренция и да бъде смаяно от екзотичното му облекло. Други вдъхновения може да са дошли от скици на Йоан VIII през 1438 г. по време на посещението му на Флорентинския събор през 1438 г., направени от Пизанело. През същата година (1438 г.), портретен медал на Йоан VIII Палеолог, направен от Пизанело, може също да е бил вдъхновението на Беноцо за фресковия портрет. Видът на медала съдържа портрет на императора в близък план, докато обратната страна съдържа изображение на императора на кон. Следователно има основателни причини да се смята, че медалът е бил използван от Гонцоли, за да изобрази Йоан VIII като модел за Балтазар.