Първият устав на Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК)

Никола Бенин

На 23 октомври преди 126 години в Солун шестима българи - Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Христо Батанджиев и Андон Димитров - поставят основите на една революционна организация, на която е съдено да играе съдбоносна роля в българската история в продължение на половин век. В първия устав на младата организация е посочено името ѝ - Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), което в следващите години ще бъде променено на Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), за да се стигне до името, с което днес я свързва всеки - Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Целта на организацията е да се извоюва автономия на останалите под турска власт Македония и Одринско, както и да се противодейства на гръцката и сръбската пропаганда в тези краища. За пръв председател на БМОРК е избран д-р Христо Татарчев.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

НИКОЛА БЕНИН

Ще започна с това, че книгата заслужава да бъде прочетена и да бъде представяна многократно. Аз избягвам силните думи, но стихосбирката „Високосният ден” е явление в настоящата 2018 г. "Високосният ден" на Габриела Цанева - това е стихията на разкъсването на безплодния ден, на безплодното битие, на безплодното време. През цялата история на литературата, поети и белетристи, постоянно изграждат образа на времето и философстват, прекланят се, възхищават се, формират представи за вечност. Времето е битийна категория, чрез която се мисли преходното и непреходното. Времето в стихосбирката е изведено извън опозицията крайност - безкрайност и е обвързано с еженевния живот, но остава извън ежедневието. Лирическият аз е потопен в застоялото време, живее в тоталното безвремие и същевременно страстно желае да се откъсне от него. Подредбата на стихотворенията във „Високосният ден” изграждат три смислови полета, които можем да назовем „Тяло и свят”, „Дни на седмицата” и „Отсъствието във вълшебната любов”. Поетическата книга на Габриела Цанева е мното добре проблемноестетически организирана, за което явно, заслугата има и редакторката на книгата Надежда Александрова. В този аспект, първото, програмно стихотворение „Високосният ден”, което дава и името на стихосбирката, сполучливо открива лирическите хоризонти и задава диалогичните посоки за възприемане на художествения свят на поетесата. Тихо изтича високосният ден – подаръкът на календара, откраднат от природата.

Тиха тъга преде примки по бузите – миглите.

Нощта е вън, зад завесите – обляна от бялата луна.

Сгушила е в шепи цялата земя.

Мракът бавно изтънява, като скъсан плащ,

като мираж, като черен сняг, като бряг, залепнал на клепача.

Чакам утрото – не е кълвача, капе тишина.

Габриела Цанева върви по дирите на живота, или бленува за неизживян, несбъднат живот, който не е нашият, но използва поетически образи, за да ни каже, че може и иначе да се живее. В стихосбирката „Високосният ден” са опоетизирани с елегантността на постигнатото поетическо майсторство множество мотиви. Мога да кажа, че има много нива на четене, през които може да бъде разбрана и съпреживяна тази стихосбирка и всяко от тях открива различни страни на богатия поетически свят на Габриела Цанева. Тя ни отвежда както в днешния свят, така и в света извън нашето битие. Тя говори за цикличността на времето и същевременно, както всяка поетеса, не може да отмине темата за любовта, която е основна тема в поезията. Няма да се спирам на тези три смислови цикъла, които се открояват в стихосбирката, а само на онзи, първият, който дълбоко ме разтърси, преди всичко с необичайния подход на поетесата към описанието на отношението личнот-живот. В цикъла, който нарехок „Тяло и свят”, поетесата разкрива живота чрез тялото. Но това не е тялото, за което говори Михаил Бахтин, това не е и еротичното тяло. Това е измъчващото се тяло, затвореното тяло, тялото в един свят, без святост, където думите са събитията, които не можем да достигнем. Човекът е показан чрез тялото без думи. Тук виждаме човека без думи, или затварянето в тялото, чрез отнетите думи... липсата, изграждаща стени... и азът, който без думи ги преодолява, за да се осъществи. Всеки един читател може асоциативно да си представи в какъв свят живее лиричестият аз. От друга страна, въпреки пласта на тъга, който е нормален за един свят, в който думите глъхнат, читателят е завладян от енергията, която се нагнетява от противопоставянето на лирическия Аз и света, като ежедневие и като пространство-времето на битето, в което съществуваме в противоборство.

Текстът е прочетен на 11.12.2018 г. при представянето на „Високосният ден” в РБ „Любен Каравелов”, Списание „Картини с думи и багри”, брой 1/2019

8-и летний Самуэль Решевский даёт сеанс одновременной игры. Польша, 1920 г.

Никола Бенин

Св. мъченик Лонгин Стотник, Кападокийски - Чества се на 16 октомври

Никола Бенин

Тропар на мъченик, глас 4

Твоят мъченик, Господи,
при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, имащ Твоята подкрепа, мъчителите повали
и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.

Кондак, глас 4

Весело возрадовася церковь, в память днесь приснопамятнаго страдальца Логгина, взывающи: ты моя держава, Христе, и утверждение.

А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух.
51. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха;
52. и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха;
53. и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина.
54. А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!
(Матея 27:50-54)

Описание: Лонгин стотник. 1730 г.

Житие и страдание на свети мъченик Лонгин Стотник

Когато нашият Господ Иисус Христос, по неизречената Си милост благоволил да ни спаси от погибел чрез доброволното Си страдание, кръста, смъртта и възкресението Си, един стотник на име Лонгин, родом от Кападокия, който служел при Пилат, изпълнявал заповедта с войниците си да пази при страданията и разпятието на Иисуса Христа. Като видял чудесата, станали при кръста Христов: земетресението, слънчевото затъмнение, отворените гробове, станалите от тях мъртъвци и разпукването на скалите, стотникът Лонгин изповядал, че Христос е Син Божий. За това събитие Божественият евангелист Матей разказва така: „А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко останало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!" Така свидетелства за повярвалия в Христа стотник Лонгин Божественото Евангелие. А църковното Предание добавя към засвидетелстваното в Евангелието, че Лонгин е бил онзи воин, който пронизал ребрата на разпнатия Господ Иисус Христос и от изтеклата от тях кръв и вода получил изцеление за болните си очи. Същият Лонгин бил сред стражите, поставени от Пилат край Животворящото тяло на Иисус Христос, лежащо в гроба. Когато Господ възкръснал преславно и с чудното си ставане от гроба ужасил стражите, Лонгин и още двама воини окончателно повярвали в Христа и станали проповедници на Христовото Възкресение, защото те възвестили на Пилат и архиереите за всичко, което се случило. Архиереите и старейте направили съвещание, дали на воините доста пари, за да скрият Христовото възкресение и да кажат, че учениците Му са дошли през нощта и са Го откраднали, докато стражите са спали. Но Лонгин не взел парите и не пожелал да скрие чудото, а още по-усърдно започнал да свидетелства за него и свидетелството му било истинно. Затова Пилат и иудейските първенци възненавидели Лонгин и целия си гняв, който имали преди към Христа, обърнали сега върху него. А той открито проповядвал, че Христос е Истинският Бог, и че той е очевидец на животворящата Му смърт и възкресение. Заради това свидетелство Лонгин изпитал ненавистта и гонението на враговете на Иисуса Христа, които започнали да търсят причина, за да го погубят, но като не намирали у него вина, не се решавали да сторят това, защото той бил стар воин, човек честен и известен на самия кесар.

Когато стотникът научил за злото им намерение, сметнал, че е по-добре да бъде отхвърлен от тях и да остане с Христа, отколкото да живее в иудейските селения. Той оставил воинската служба, дрехата и пояса си, взел двамина другари, които имали същата ревност към Христа, отдалечил се от общение с хората и се посветил на служение на Единия Бог. Той приел кръщение от светите апостоли, скоро напуснал Йерусалим и с приятелите си се отправил към Кападокия. Там станал проповедник и апостол Христов и мнозина обърнал от заблудите към Бога. После Лонгин напуснал града и заживял в селото на баща си, прекарвайки дните си в безмълвие и молитви.

Скоро на цялото иудейско събрание в Йерусалим станало известно, че стотникът Лонгин разпространява учението си по цяла Кападокия и проповядва за Христовото възкресение. Тогава архиереите и старейте иудейски, изпълнени със завист и гняв, отишли при Пилат с много дарове и започнали да го молят да прати послание до кесаря в Рим и да го извести, че Лонгин е отхвърлил воинския сан, отказал е да се подчинява на римската власт и смущава народа в Кападокия, като им проповядва за друг цар. Пилат приел даровете и се съгласил да изпълни молбата на иудеите. Той пратил на кесаря Тиберий послание с клевета против Лонгин. Заедно с Пилатовото писмо иудеите от свое име пратили на кесаря много злато и така купили смъртта на свети Лонгин, защото скоро от Тиберий дошла заповед той да бъде умъртвен като противник на кесаря. Пилат веднага изпратил в Кападокия войници да отсекат главата му и да я донесат в Йерусалим, за да се уверят еврейските старей в неговата смърт. По молба на иудеите Пилат заповядал да бъдат убити и онези двама воини, които заедно него оставили воинската служба и проповядвали Христа в Кападокия.

Когато пратениците стигнали в Кападокийската страна, започнали усърдно да разпитват за Лонгин. Като научили, че той пребивава в селото на баща си, те побързали натам, като се стараели да дават вид, че го търсят не за да го убият, а за да му окажат някакви почести. Те се страхували Лонгин да не избяга и да не се завърнат с празни ръце при началниците си, затова искали да го хванат тайно.

Но междувременно по Божие откровение свети Лонгин научил за приготвения му мъченически венец. Той сам излязъл насреща на Пилатовите слуги и любезно ги приветствал. Те не го познавали и затова попитали:

- Къде е Лонгин, който някога бе стотник?

- Защо го търсите? - запитал ги светецът.

- Чували сме - отговорили войниците, - че е добър човек и искаме да го посетим. Ние сме воини, а той е бил стотник на воини и затова искаме да го видим.

Тогава свети Лонгин казал:

- Моля ви, господа мои, елате в къщата ми и починете след пътя. Зная къде живее Лонгин и ще му съобщя за вас, и той сам ще дойде при вас, защото живее наблизо.

Воините влезли в дома му и той им предложил изобилно угощение. А когато настъпила вечерта и те много се развеселили от виното, му разказали за какво са пратени. Но предварително го накарали да се закълне, че няма да открие тази тайна на никого, защото се страхували Лонгин да не избяга от тях. При това казали на стопанина си:

- Пратени сме да отсечем главите на Лонгин и на двамата му приятели, защото кесарят заповяда така на Пилат.

Като чул, че търсят него и приятелите му, за да ги убият, Лонгин пратил пo-скоро да ги повикат. Но докато не дойдат другарите му, не пожелал да каже на воините, че той е човекът, когото търсят. Когато воините заспали, той застанал на молитва и цяла нощ усърдно се молел на Бога, приготвяйки се за смъртта. На сутринта воините побързали да тръгнат на път и го помолили да им покаже човека, когото търсели. Тогава той им казал:

- Почакайте, господа мои. Пратил съм за него и той ще дойде веднага. Повярвайте ми, че този, когото търсите, сам ще се предаде в ръцете ви, само малко почакайте.

После Лонгин научил, че другарите му вече идват, излязъл насреща им, целунал ги и казал:

- Радвайте се, раби Христови, мои съратници, радвайте се заедно с мене, защото се приближи вашето веселие, дойде време да се освободите от бремето на плътта. Сега ние заедно ще застанем пред нашия Господ Иисус Христос. Ние Го видяхме страдащ, разпнат, погребан и възкръснал със слава, а сега ще Го видим седящ отдясно на Бога и ще се наситим да съзерцаваме славата Му.

Като казал това на приятелите си, Лонгин им съобщил, че от Пилат и иудейския синедрион са дошли воини, за да ги убият заради свидетелството за Христовото възкресение. А те се зарадвали, че ще се сподобят да станат причастници на мъченическия венец и скоро ще застанат пред своя Господ, Когото обикнали с цялата си душа. После отвел другарите си при воините и казал:

- Ето Лонгин и двамата му приятели! Аз съм Лонгин, когото търсите, а това са двамата мои другари, които заедно с мен видяха възкресението Христово и повярваха. Правете с нас това, което ви е заповядано.

Воините се изумили и отначало не повярвали, че пред тях е самият Лонгин. А после, като се уверили, че това е истина, се засрамили и не искали да предадат на смърт своя благодетел.

Но той ги приканвал да изпълнят заповедта и казал:

- С нищо не можете да ми благодарите повече за любовта ми към вас, освен като ме пратите при моя Господ, Когото отдавна желая да видя.

После се облякъл в бяла погребална риза и като посочил към близкия хълм, Лонгин заповядал на домашните си да погребат там него и двамата му другари. След това се помолил, отдал на всички последно целувание и заедно с другарите си преклонил глава под меча. Воините ги посекли, взели главата на свети Лонгин и си тръгнали. А телата на светиите били погребани с почести на мястото, което светецът сам посочил.

Когато стигнали в Йерусалим, воините отнесли честната глава на светията на Пилат, за да се уверят той и иудейския синедрион в смъртта на Лонгин. Пилат и иудеите заповядали да хвърлят главата на светеца извън града и тя останала дълго там сред сметта, докато не била засипана с прах.

А Господ, Който пази всички кости на Своите угодници, запазил и главата на свети Лонгин, захвърлена в сметта. И когато поискал да прослави раба Си на земята сред хората, както вече го прославил на небето сред ангелите, открил главата на светия по следния начин. Една вдовица, християнка от Кападокия, ослепяла с двете очи и дълго търсела помощ от лекари, но не получавала изцеление. Тогава тя решила да иде в Йерусалим да се поклони на светите места и да потърси Божия помощ за ослепелите си очи. Тя взела единствения си син и тръгнала на път с него. Но когато стигнала до светите места, той се разболял и след няколко дни починал. Вдовицата била горчиво опечалена от смъртта на сина си, който бил неин водач и светлина за очите й. И докато тя плачела горчиво и безутешно, във видение й се явил свети Лонгин, утешил я и й обещал, че тя ще види сина си в небесна слава и ще получи светлина за очите си. Той разказал всичко за себе си - как присъствал на страданието, разпятието, погребението и възкресението на Христа, как после проповядвал Христа в Кападокия и пострадал за Него заедно с другарите си. При това й заповядал да отиде извън града и да намери главата му, покрита с прах и забравена в сметта.

- Отредено ти е да я намериш за своето изцеление - казал свети Лонгин.

Утешена в мъката си, вдовицата станала и помолила да я отведат извън града. По пътя тя казала на водачите си:

- Оставете ме там, където видите голяма купчина смет. Те така и направили. Завели я при една голяма купчина смет и тя започнала да я разрива с ръце и да отхвърля прахта. И макар че не виждала нищо с очите си, тя имала силна вяра към думите, казани й във видението от свети Лонгин. И тозчас по Божия промисъл получила търсеното и внезапно видяла слънчевата светлина, защото очите й се отворили и тя съзряла главата на светеца, захвърлена в праха. Жената се зарадвала не толкова на това, че вижда светлината, колкото на това, че намерила главата на светеца, благодарение на която получила прозрение. И прославяла Бога и величаела Неговия раб - свети Лонгин.

Тя взела и целунала главата на светеца, а после с радост я отнесла в дома си. Там я умила и помазала с благовония и така се радвала на това духовно съкровище, че забравила мъката по умрелия си син. На следващата нощ свети Лонгин отново й се явил в много светлина, показал сина й в блестяща брачна дреха и като го прегърнал с бащина любов, казал на вдовицата:

- Жено, виж сина, за когото скърбиш и плачеш. Виж неговата чест и слава - гледай го и се утешавай. Бог го е причислил към небесните чинове в Своето Царство. А аз го взех сега от Спасителя и той никога няма да бъде далеч от мене. Ето, вземи моята глава и неговото тяло, погреби ги в един ковчег и не плачи за единственото си чедо. Нека не се смущава сърцето ти, защото голяма слава, радост и нескончаемо веселие са дадени на сина ти от Бога.

Когато жената чула това, побързала да стане и да положи главата на мъченика в един ковчег с тялото на умрелия си син, а после се завърнала в дома си, прославяйки и хвалейки Бога. Като се завърнала в отечеството си, тя погребала на честно място тялото на сина си и главата на мъченика и при това разсъждавала това така:

- Сега зная, че „на ония, които любят Бога... всичко съдействува към добро". Аз търсех изцеление за телесните си очи, а намерих изцеление и за душевните. Бях обзета от скръб заради смъртта на моя син, а сега го имам на небето, предстоящ пред Бога в слава, заедно с пророците и мъчениците. Той винаги се радва с тях и със свети Лонгин носи кръста, знамението на победата, в Христовото Царство сред ангелите, и като негов ученик, радостно възпява: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий!", Той е и ще бъде. Царството Му е царство за векове и владичеството му преминава от род в род. Слава на Него вовеки. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Никола Бенин на изложба „Емоцията на рока” на фотографа-меломан Иво Ботев

Откриване на първата самостоятелна изложба „Емоцията на рока” на фотографа-меломан Иво Ботев в галерия „Библиотека“ на Регионална библиотека „Любен Каравелов” - Русе.

"Кристална структура" (1969 г.), Сценарист и режисьор: Кшиштоф Зануси

Никола Бенин

Ян и Анна са млада съпружеска двойка, живееща в село. Талантливият физик Ян работи като метеоролог. Анна учи деца в местно училище. Те живеят много скромно, тихо и спокойно, в пълна изолация от света. Един ден Марек, бивш състудент на Ян, идва да ги посети.

И Ян, и Марек са талантливи, но са избрали съвсем различни пътища. Марек току-що се завърна от чужд стаж, обещана му е блестяща научна кариера. И Ян води самотен селски живот. Оказва се, че Марек дойде с някаква причина. Известен професор го помоли да убеди Ян да се върне в университета, за да направи изследвания. В разговори и спорове се оказва, че старите приятели напълно различно разбират какво е важно в живота и от какво се състои общественото благо.

Ян не се поддава на уговорките на Марек: той няма намерение да промени нищо в живота си. Преди да замине, Марек обещава да посещава Ян и Анна по-често в бъдеще.

„Игрите в снега, незначителни на пръв поглед подробности за приятелска среща, разговори по повече или по-малко сериозни теми разкриват конфронтация между две гледни точки на живота. Marek представлява един от тях - изключително рационален, практичен, динамичен, фокусиран върху резултатите и професионалния успех. И Ян въплъщава друго - не по-малко рационално, но за него основното е независимостта, животът в хармония със себе си. Напрежението между приятели нараства и в такива ситуации Марек демонстрира студеното си, пълно презрение на човек от големия свят, който не приема „провисването” на приятеля си. Какво той нарича "разкисляване"? Рутинна, незабележима, но важна работа - Ян провежда метеорологични измервания за нуждите на селяните. Той поддържа вътрешен баланс, живее в собствения си ритъм, отдавайки се на мисълта, свободен от амбиция,

В изключително трудни за интелигенцията моменти Зануси я прави главен адресат на филма му, включва я в диалог на две гледни точки за живота, обществото и работата. Зануси не казва на зрителя кой избор е правилен и кой не. Няма възможност за ясен избор: светът е много по-сложен, отколкото изглеждаше във филм, който изпълняваше пропагандни, дидактически или забавни функции.

Уникалността на „Кристалната структура“ е и във визуалната „сивота“. Зануси направи скромен черно-бял филм, в който „нищо не се случва“. Една от главните роли се играе от непрофесионален актьор; филмът е заснет не в студиото, а в естествена природа, с естествен звук, диалозите тук са отправна точка за актьорска интерпретация. „Забавленията“ и драматичният сюжет са заменени от атмосфера, в която тишината и пропуските са от особена ценност и вместо отпаднали в действие действия, тук виждаме конфликт на гледни точки. Това беше напълно нов начин на мислене за полското кино, откриването (заедно с по-ранния Живот на Матеуш, филм на Витолд Лещински от 1967 г.) на специална посока в полското кино: кино за морална тревожност.

Тридесет години след премиерата „Кристална структура“ не е загубила своята сила и изразителност - и в Полша има малко такива филми […] В края на краищата проблемите и проблемите, с които се сблъскват героите на филма, все още са актуални. Каква е цената на успеха? Трябва ли всеки талантлив човек да се конкурира с някого? Каква е цената на нарастващото (макар и неизбежно) разделение на труда? Може ли и трябва ли личният успех да се комбинира с практически ползи за обществото? Каква е цената на изоставянето на така наречения активен професионален живот? Опитът от последните години също дава възможност за други четения. Може би този филм не е само за противоположни гледни точки и различните последици от личния избор, но и за смисъла на творбата. В „Кристална структура“ работата за Марек е вид протеза, която помага да забравите за самотата и празнотата, да заглушите страха от дълбоки чувства и взаимоотношения. “

Кристална структура , Полша, 1969 г. Сценарист и режисьор: Кшиштоф Зануси. Оператор: Стефан Матяшкевич. Композитор: Войчех Килар. Сценография: Тадеуш Вибулт. Инсталация: Zofia Janitor. Актьори: Барбара Вжешинска (Анна), Ян Мислович (Ян), Анджей Ярнецки (Марек), Владислав Ярема (дядо), Адам Дембски (лесовъд). Продуцент: TOR Film Society, студио за игрални филми в Лодз. Черно и бяло, филм 2114 м, продължителност 74 минути.

Награди:

 1969

• - „Варшава сирена“ - награда на Клуба на филмовите критици на Асоциацията на полските журналисти
• - Награда за тях. Анджей Мунк - награден от филмовото училище зиод ки
   
  1970
• - Silver Condor - Специална награда за най-добър сценарий
• - Награда на аржентинските филмови критици за най-добър филмов дебют
• - Награда на Федерацията на аржентинските филмови клубове на Международния филмов фестивал в Мар дел Плата
• - награда на град Валядолид на международния фестивал за религиозни филми
• - Почетна награда на Международния филмов фестивал в Коломбо
• - Специална награда на журито на Международния филмов фестивал в Панама

Петер Хандке - Нобеловият лауреат за литература 2019

Никола Бенин

Според обявеното Нобеловата награда се връчва на Петер Хандке:"За влиятелна работа, която с езикова изобретателност е изследвала периферията и спецификата на човешкия опит".

     Роден е на 16 декември 1942 г. в Грифен, в южната австрийска провинция Каринтия, по онова време част от германския Трети райх. Хандке завършва католическата хуманитарна гимназия в Танценберг и именно там публикува първите си литературни текстове. После учи право в университета в Грац. По време на следването си Хандке се утвърждава като писател, свързва се с новосъздадената "Грацка група" - сдружение на млади австрийски автори, основано от Алфред Колерич. Групата публикува в литературното списание "Манускрипте".

След като напуска Грац, Хандке пребивава в Дюселдорф, Берлин, Кронберг, Париж, в САЩ (1978 - 1979) и в Залцбург (1979 - 1988). От 1991 г. живее в град Шавил близо до Париж.

     Петер Хандке е смятан за един от най-ярките представители на съвременната австрийска литература. Той е едва на 24, когато издават романа му "Стършелите", възприет като явление и от читатели, и от критика. Следват повестите и романите "Страхът на вратаря при дузпа" (1970), "Кратко писмо за дълга раздяла" (1972), "Нещастие без ропот", "Когато желанието още помагаше", "Часът на истинското усещане", и сред тях особено значимата повест "Левачката"/1976/, по която е заснет и филма, номиниран за наградите на кинофестивала в Кан.