Никола Бенин. "Малпенса: топос на събиране и разделяне на човешки съдби в „Полет до Малпенса” от Лъчезар Георгиев

          Малпенса бе сводът на света, от който поемат невидимите въздушни мостове на човечеството; но Малпенса продължаваше да живее в свят на странни, объркани и търсещи пасажери. Лъчезар Георгиев1 Лъчезар Георгиев трудно се разделя със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на последния разказ „Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора, отделени от повествованието, да се сбогува с „повече или по-малко близки на сърцето2 ” му герои: сеньор депутата, Виторио, професора… С героите, след увлекателния прочит, и ние трудно се разделяме, дълго продължаваме да съпреживяваме техните драматични, а понякога и трагични съдби, да разсъждаваме върху най-сложния въпрос в битието – за „общия смисъл на великия и безкраен живот”3 . Всеки голям автор в нашата и световната литература по един или друг начин проблематизира смисъла на човешкия живот, занимава се и осмисля малките и големи истини, внушава неотменни ценности. Лъчезар Георгиев като утвърден автор, също по един модерен начин и ако искаме да сме по-точни – по един постмодернистичен начин, търси и намира своя отговор на този фундаментален екзистенциален въпрос. Споменавайки термина „постмодернистичен”, се подсещаме, че тука е мястото да изясним жанровата специфика на книгата „Полет до Малпенса”. Определянето на жанра на дадена художествена творба в историята на литературата винаги е съпътствано с много спорове. И сякаш за да ни предпази от тези спорове, авторът изрично, преднамерено и предпоставено, още на корицата, заявява, че това са разкази. Естествено, право на всеки автор е да определи жанра на своите творби и още повече то е неоспоримо и задължително като че ли когато авторът е професор по книгознание. Ще припомним, че Джовани Бокачо определя своите 100 творби като новели, а Алеко Константинов след заглавието „Бай Ганьо” поставя като подзаглавие „невероятни разкази на един съвременен българин”. Литературната теория се съгласява с първия автор, но жанровото определение на втория подлага на усъмнявания и спорове. Ние се съгласяваме с Лъчезар Георгиев, че това са разкази като жанр, прибавяйки обаче едно НО. Това НО, което често срещаме при разказаните истории на отделните персонажи. В този смисъл разказите на Лъчезар Георгиев не са от типа на познатите ни класически разкази на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и Константин Петканов. Това са постмодернистични разкази, които съчетават, поемат в себе си елементи от други жанрове. Така че е налице един типичен за постмодернистичното писане наративен похват на съчетаване на различни жанрове. И за да е по- убедително това твърдение, ще го подкрепим с мисълта на Пламен Дойнов: „Постмодерността смива границите между жанровете, отваря полета за среща между различните езици”4 . На първо място, една такава диалогична среща е между фикцията и пътеписа. Още самото заглавие „Полет до Малпенса”, съположено върху снимка на миланското летище, ни отвежда повече до представата за пътепис, отколкото до сборник с разкази. Също така, имайки предвид интереса на автора към пътеписа, е естествено първоначалното ни възприятие да е насочено по посока този литературен жанр. За потвърждение ще посочим изследването от Лъчезар Георгиев на пътеписите на Иван Вазов5 . Елементи на пътеписното начало при полетите от Малпенса до София и обратно може да открием във всеки един разказ. Ето един пасаж в творбата „Предчувствие за среща”: „За миг зърва планинските вериги, някъде долу под планината Яхорина на Сараево, на север е Зеница, в планинските вериги се е сгушил Травник, а из долината на река Врбас навярно са притаени Горни Вакуф, Яйце, Баня Лука и зад нея низината на Посавина с древната река Сава”6 . Също така границите на жанра на разказа са нарушени и от присъствието на репортажа в творбата „Депутатът в отпуска”, както и на политическия коментар от депутата Спиро Ганев за „наводнението на едно от китните села в Южна България”7 . Най-вероятно в разказа се прави алюзия с наводнението на село Бисер. Типичен постмодернистичен похват е и деконструкцията на модели в класически творби. Такава деконструкция на езиково равнище е приложена спрямо описанието на популярната начална природна картина в разказа на Елин Пелин „На браздата”. Нека я припомним: „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…”8 Ето и нейната деконструкция в разказа „Последно повикване”: „Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици…”9 Постмодернистичната поетика на подредените разкази в „Полет до Малпенса” предполага модерен прочит на проблемно-естетическото съдържание в тях. Един такъв прочит в съвременното европейско литературознание се осъществява през призмата на концептуалните постмодернистични понятия: пол, класа и раса10. Проблемните ядра – пол, класа и раса, присъстват и са актуализирани по неповторим начин в творбите на Лъчезар Герогиев, ето защо, придържайки се към този модел на интерпретация, ще посочим, че жената е представена или като съвременна еманципирана личност, която не е подвластна на мъжката воля и опека и сама търси смисъла на своя живот, или като уповаваща се на мъжката грижа, любов и закрила. Според първата авторова гледна позиция тя отлита от традиционния свят - столетната къща е само място за временни ласки и целувки, и така се превръща във фатална жена. Понякога толкова фатална, каквато е в разказа „Изстрел в упор”, че предизвиква фатален край. Макар че авторът не казва дали Карло Бодони се самоубива, или убива Луке, творбата завършва с драматична смърт, след която завесата пада. Този фатален край е един от моментите в разказите в „Полет до Малпенса”, в който авторът използва наративния похват – загадка, недоизказване, за да ни остави замислени и да продължим да дописваме текста според теорията на Ролан Барт11. Дописвайки текста, имайки предвид унилото психическо състояние и „проядената от неистова болка душа” на Карло Бодони според нас, той се самоубива. Загадката е сполучливо използвана и в повествованието на творбата „Приземяване”, така че след нейния прочит продължаваме да правим догадки дали двайсетгодишната красавица, дъщеря на случайно срещнатата предишна любима на разказвача и която поразително му напомня на някого, не е и негова дъщеря. Другата авторова позиция представя жената като болна от тежка болест (разказът „Извънреден полет”) и напълно отдала се на грижите на съпруга си бизнесмен, който се разорява, за да я лекува в Италия. Отдадена на грижите и любовта на съпруга си е и Диана, момичето сираче от разказа „Отклонение”. Литературните пресъздавания на любовта, изневярата и раздялата като теми и мотиви са основни в световната литература и съставляват наистина един обемист каталог. И всеки автор или разказвач, запътил се, образно казано, по страните на любовния триъгълник, намира своята гледна точка да ги проблематизира. Лъчезар Георгиев ги интерпретира по интересен и неповторим начин, за да изгради концепцията в единадесетте разказа в „Полет до Малпенса” – смисъла на човешкия живот. За амбициозната Луке кариерата измества първата любов и за нея смисълът на живота е защитата на докторат в Щатите и престижна работа в голяма компания в Милано. Така красивата, елегантна със смолисти разпуснати коси жена, която е подхранвала илюзиите за щастие у Карло Бодони, се превръща в сурова, студена и недостъпна дама със „стъклен поглед”. Красивата и амбициозна жена фатум причинява болезнена пустота в душата на мъжа и без състрадание го развежда със съпругата му Марина и го откъсва от децата и дома. Също без угризения на съвестта студентката наранява жестоко душата на асистента и бъдещия професор Савов, разделяйки се с него, за да търси своето щастие в Италия. Нейният стремеж за печелене на пари я отвежда в Милано и тя се превръща в жената от пица „Малпенса”, една от многото жени, останали не само без идентичност, но и без ценности, с едничката цел в живота – печелене на пари. Тази цел я опустошава, тя деградира и стига дотам, че служи на мафията за осъществяване на трафика на бели робини. Запомнящ се антипод на тези две жени, подвластни на кариерата и парите, жени фатуми, е Диана, лишена като дете от дом и семейство, чийто смисъл на живота е любовта към мъжа и женитбата с него. Още нещо, този смисъл е допълнен и от мечтата й да има свой дом, който да подреди по свой вкус, да изгради свой свят, който да хармонизира. Ето как авторът описва подредбата на новото жилище след сватбата: „Диана откри неупотребявани килими, които покойната ми майка бе прибрала в един скрин, наново изми пода, варосахме стените, постлахме и неусетно старата къща се превърна в уютно и свято за двама ни място”12. Старата къща, в която се пазят иконите от Божи гроб, е противопоставена на голямата богата компания в Милано и пица „Малпенса” и така спомага за внушението на авторовото послание, че смисълът на човешкия живот се състои в дребните неща и малките, но вечни истини – чист и подреден дом и любовта и приятелството, здравето на близкия до тебе човек. Тази идея е потвърдена и чрез образа на Лазар Минев, който е „прозрял онези най-прости, обикновени и трайни неща, които винаги ще ни карат да усещаме смисъла на дните ни”13. Другото понятие „класа” е репрезентирано посредством персонажите на: депутата, политиците, професора, бизнесмена, момичето сираче, разбойниците и крадците от Коридора в Босна и Херцеговина и т.н. „Расата” пък е проблематизирана в разказа „Предчувствие за среща” чрез мисълта за сближаването на хора от различни раси и религии посредством опознаването на култури и нрави. След осмислянето на концепцията за смисъла на човешкия живот, която обединява на проблемно-естетическо ниво единадесетте разказа, не трябва да забравяме да изясним и художествените функции на топоса на миланското летище в Малпенса, който е ключов в заглавието на книгата. Летището в Малпенса има двойствена художествена функция. От една страна, то е място, където се разказват истории, място, подобно на Антимовския хан на Йордан Йовков14 и странноприемницата в Шпесарт на Вилхелм Хауф. От друга страна, то е пункт, където се събират и разделят човешките съдби. Летището в Малпенса е онова онтологически населено пространство, в което се представя модерната чувствителност за ценностите в битието, за борещите се със своята самота и болка хора, за удовлетворените и неудовлетворените стремления и полети на мечтите, за събраните и разпилените човешки светове. И още нещо съществено – Малпенса е емоционално съсредоточие, в което се проверява човешкото чрез смисъла на живота. Самолетите „Боинг”, излитащи и кацащи в Малпенса, би трябвало да преодоляват и заличават граници, защото това е тяхната техническа функция. Като художествени образи обаче в модерната книга на Лъчезар Георгиев те създават граници в човешките взаимоотношения или казано с думите на автора, очертават брегове, каквито подобни брегове има в човешкия свят в романа „Бряг” на Юрий Бондарев. На летището в Малпенса слиза и „преносвачът на граници”15, според сполучливото определение на Валери Стефанов за Бай Ганьо. Българската литература продължава да го мултиплицира и в разказа „Депутатът в отпуска” е представен посредством образа на Спиро Ганев. Не е трудно да забележим, че в още с името се търси да се създаде представата за междутекстово сходство. Съвременният Бай Ганьо е същият скъперник, подозрителен спрямо околните да не го ограбят и нахален тип. Образът на днешния Бай Ганьо обаче е и различен от първообраза на Алеко Константинов. Спиро Ганев на Лъчезар Георгиев проявява интерес към културните забележителности на Милано, с които предварително се е запознал в интернет, и неговата находчивост не е насочена към постигане на келепира, а към подпомагане на ограбеното българско семейство от румънските цигани в миланското метро. По този начин образът на новия Бай Ганьо е използван за внушението от автора на друг аспект на смисъла на човешкия живот. Ето с какво послание завършва разказът: „Ако вместо с политически манипулации и корупционни практики достойните отново се върнат сред нас и си изкарват насъщния само с онова, което им е дадено свише, навярно и този глобален свят ще е далече по-благо място за обитаване”16. Въз основа на нещата, казани дотук, можем да обобщим основните аспекти на нашата интерпретация. „Полет до Малпенса” е възможност да мислим за смисъла на човешкия живот. „Полет до Малпенса” е възможност да говорим за границите. „Полет до Малпенса” е възможност да отричаме разделите. „Полет до Малпенса” е възможност да мислим за постигането на по-добър свят за живеене. Бележки 1. Георгиев, Л. Полет до Малпенса. София: АН- ДИ, 2012, с. 8. 2. Пак там, с. 150-151. 3. Пак там, с. 8-9. 4. Дойнов, П. Скритият дебат за постмодернизма в българската литература. 5. Петров, М. С възрожденски патос. 6. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 117. 7. Пак там, с. 146. 8. Пелин, Е. На браздата 9. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 105. 10. Вж. Ishida, Yo, Modern and Postmodern Narratives of Race, Gender and identity. New York: Peter Lang Publishing, 2010. 11. Барт, Р. Въображението на знака, София, Народна култура, 1991. 12. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 78. 13. Пак там, с. 144. 14. Според Цветан Ракьовски: „В класически текстове от българската литература често ценността на мястото (кръчмата, ханът, воденицата) идва от неговата непроменливост и повторимост. Вътре в него са ситуативните норми на предварително стандартизиран език - той действа като протокол, неговото властово обхващане и безкомпромисност диктува модели на поведение. Това ще рече, че според властта на този език се гради текстът. Съсредоточието на „Немили-недраги”, „Чичовци”, „Бай Ганю”, “Вечери в Антимовския хан”, “Мора”, “Летен дъжд” към такъв топос измества самия текст към сказови, устни модели на водене на повествованието. Те не са антихудожествени, по-скоро самото художество се пренарежда чрез тях”. Вж. Ракьовски, Ц. Как разказва българската класика. (Начална постановка). 15. Стефанов, В. Преносвачът на граници. (Етюди върху „Бай Гьньо” и чуждостта). 16. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 70.

Източник: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1294.pdf

Никола Бенин. РЕЦЕНЗИЯ за книгата „ВОЙНИК ИЛИ УПОВАНИЕ ЗА ОБЕЗСЪРЧЕНИТЕ“. Автор: КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 

 РЕЦЕНЗИЯ за книгата „ВОЙНИК ИЛИ УПОВАНИЕ ЗА ОБЕЗСЪРЧЕНИТЕ“ Автор: КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ 

Насърчаване и/или как да не провалиш живота си

 Никола Бенин

      Заглавието на романа „Войник или Упование за обезсърчените“ на Калин Терзийски, подобно на предишния му роман „Алкохол“, има двойствен, асоциативен смисъл. Въобще двойствеността и ако искаме да сме по точни, парадоксалната, абсурдната двойственост е едни от любимите естетически похвати на романиста. От една страна, войникът в заглавието ни отпраща към казармите и заставите във видинско, където войниците са изобразени гротескно като вълнени чували, като „бомбета“ и от друга – асоциативно се внушава мисълта, че трябва да си войник, мъж, железен, устойчив, за да оцелееш в жестокия и абсурден живот и да напълниш кофата,странно – философски дефинирана като живот, със смисъл, с достойно поведение, с хипарска виталност. Потвърждение за едно такова разбиране, освен закодираните смисли в проблемно-естетическото съдържание, е и мотото на романа, което е цитат от Орисън Марден „ И нека вашата първа грижа е да научите света, че не сте дървен материал, че има някакво желязо във вас“. Двойствеността е демонстрирана и чрез образите на двамата приятели Калин Терзийски, Кайо, и Джими, които модерното литературознание определя като „сдвоени“. Първите „сдвоени“ образи в европейската литература са Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса. Тук е мястото да кажем, колко много се е развил романът от първия реалистичен роман на Мигел де Сервантес Сааведра до днешния постмодернистичен роман. Разбира се съвременният роман ревизира, подкопава, усъмнява се в моделите, зададени от класическия роман. Това проличава и в двата персонажа – Кайо и Джими. Подобно на Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса, които кръстосват прашните пътища на Испания, двамата приятели от казармата тръгват в Североизточна България, за да представят новия роман на Калин Терзийски. И ако Санчо Панса в края на творбата възприема и се придържа към нравствените ценности и философските схващания на печалния рицар и започва да се държи като него, то Джими, в резултат на разговорите с Кайо и сполетелите го случки достига до прозрение за смисъла на живота. Само че Калин Терзийски не ни казва накрая кой е той, а трябва да се досещаме, да дописваме романа, според Дерида, пък и да попитаме автора, та нали той затова е тръгнал да представя своя роман. Другият начин е да се замислим върху нравствено-философските, странни и шокиращи размисли на Кайо в разговорите му с Джими за свободата, или по точно, за свободния избор, за достойнството, за границите в битието, за доброто и злото, за малкия човек – хлебарка и още и още, за да се досетим до какво прозрение е стигнал Джими след падането от скалата. Той четири пъти ще повтори „Добре, че паднах“. Отново оригинална двусмисленост се таи в тези думи. „Добре, че паднах“ означава добре, че се спасява да не вися цял живот в тази скала, „като издут корем“ и означава още нещо – падането, но не падението, страданието на човека. Само чрез страданието, тялото, след катастрофата, е цялото в кръв, но духът е здрав и просветлен. Калин Терзийски цитира философите: Исак Паси, Августин Блажени и Монтен, а ние ще продължим тази поредица, та нали дописваме РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 2 романа, с Николай Бердяев „който казва: „Пътят към храма минава през страданието“. Да Джими достига до храма, осъзнавайки, че трябва остане войник в живота, за да бъде в живота, да го изживее свободно и достойно и да отстоява големия морал в битовия план – в семейството и с приятеля Кайо. Впрочем свободата е ключово смислово ядро и в „Дон Кихот де ла Манча“. Лудият мъдрец Дон Кихот ще изрече емблематичните думи: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората“. Свободата в постмодернистичния роман на Калин Терзийски е проблематизирана чрез философията на екзистенциалистите и конкретно в „Четене на Камю в кула“. Свободният избор да избереш сам каква ще бъде твоята същност се обсъжда от двамата мними художници Кайо и Яни, които рисуват нагледна агитация по всичките 18 застави на „страховития (по-скоро смешния Видински граничен отряд). Естествено в духа на постмодернизма философията на екзистенциализма ще бъде снизена и сведена до кръчмата, след като двамата рисувачи на картината „На нож“ на Ярослав Вешин имат избор довечера „да бъдат пияни заляни или сдухани трезви уставняци“. Макар и подкопана, и окръчмена екзистенциалната идея за същността и съществунането, както и свободата на избора продължават да провокират нашето съзнание да края на романа, така както не дават спокойствие на духа и мисленето на двамата приятели Кайо и Джими. Ние, читателите, се питаме възможен ли е свободният избор, възможно ли да определиш сам същността на твоето съществуване в казармата и в тоталитарната, комунистическа държава? Отговорът естествено е не. В казармата и тоталтарните държави, независимо България или ГДР, има граници в буквалния и в символния смисъл на думата. Границата е също една от ключовите философски смисли в романа „Войник или Упование за обезсърчените“. Граница и свобода на избора две логически несъвместими философски понятия. Граница на свободния избор е абсурд. Абсурдно е съществуването в казармата и тоталитарната държава, където ставаш зависим, пасивен човек, конформист, не определящ правилата, живеещ в чужд дом и затова мразещ хазяите. Калин Терзийски безжалостно упреква своите родители, хората от предишните поколения, които са гръбнакът на социализма и без тяхното активно съдействие нямаше да има нито социализъм, нито фашизъм, нито Аушвиц, нито Гулаг… Романистът е справедлив и признава едно от достойнствата на неговите родители и хората от предишните поколения: „По отношение на семейството – те бяха железни. Там те бяха…ммм – истински морални. Там те пазеха чисто. Поне много от тях. Запазиха семейството, отношенията им – най обикновените… в битов план бяха чисти и хубави…човешки. Там – в кухнята и в кръчмата…Всъщност не – кръчмата вече е обществена сцена…но само в кухнята – те бяха честни хора и …любящи хора. Да, мамка му. Добри хора“. И отново, мамка му, казано с езика на Калин Терзийски, сме изправени пред поредния екзистенциален проблем. В тоталитарната страна, където нямаш възможност на свободен избор в общ, социален план, където се превръщаш в неморален индивид, същевременно в битов план имаш свободният избор да бъдеш морален, чист, честен и да съхраниш семейството си. Пред нас стои един от проклетите въпроси, на който романистът постмодернист, разбира се, не дава отговор – Кое е по-важно да бъдеш конформист, за да оцелееш и да съхраниш морала в семейството си или да се бунтуваш, да преминеш границата и да изгубиш семейството си. Романистът още повече ни затруднява с намирането на отговора, като в края на главата „В общ и битов план“ продължава разговора на двамата приятели Кайо и Джими, от който разбираме, че в РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ – РУСЕ 3 общ план те са по-достойни и честни, бунтуват се, стачкуват, влизат в пандизите, но си зарязват семейството и не отглеждат децата си. Трудността в намирането на отговора и объркаността ни идва от категоричния отговор на Джими: „Всъщност, като помисли човек… – внезапно заговори Джими, – общият план, големият морал, въобще голямата работа е там – в семейството! При децата. Тия революции и простотии въобще нямат нищо общо с морала. Големият морал се вижда в битов план“. С проблема за конформизма, свободата и достойнството е свързан и проблемът за „малкия човек“, който е при Чехов, за тухличките в „Престъпление и наказание“ при Фьодор М. Достоевски и за хлебарките при Калин Терзийски. Посредством „налудничавата асоциация“ жениците с „рижаворуси коси и облечени с безлични шлифери. Работнички тъкачки от Германската Демократична република“ се припознати като жълтите хлебарки Blattella germanica. И когато тези хлебарки „откачат от прекалено много сив социализъм“ и се превърнат в хипита с шарени хипарски пуловери и решат да преминат границата, биват застрелвани от някой „строг мъничък глупак“ с шест 7,62 милиметрови куршума. Границата опазва безжалостно абсурдното живеене и съществуването като хлебарка. Накрая се налагат следните обобщения, които са начало на предстоящия разговор с автора, който въпреки Дерида е жив: Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е философски роман, който проблематизира темите за свободата, за границата, за същността на съществуването, за смъртта, за Бога. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е антитоталитарен роман, който описва Големият и малкия морал, както и животът на хлебарките. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ е постмодернистичен роман, написан художествено-изразните средства на постмодернизма – смесване на жанрове, ироничния и парадоксален език, гротеската, цинизмите и безпардонноста, както и подриването на всякакви модели, устави и правила, които се мъчат да регулират съществуването на човека. Романът „Войник или Упование за обезсърчените“ ни внушава да бъдем войници, железни в живота и сами да определяме същността на съществуването или казано с езика на Калин Терзийски сами да пълним кофата, наречена живот.

Източник: http://www.libruse.bg/sites/default/files/DOC/6NASRChAVANE.pdf

„НА БРЕГА НА ЛИСАБОН” ОТ ЛЪЧЕЗАР ГЕОРГИЕВ И / ИЛИ ПРЕБИВАВАНЕ В ПРОСТРАНСТВОТО НА ЕДИН КУЛТУРЕН СВЯТ

Никола Бенин

От шестия етаж на хотела се

любувам на невероятна гледка към проспектите на съвременен Лисабон.

                                                                                                                                                                               Лъчезар Георгиев¹

            Историята на пътеписа в литературата съдържа различни гледни точки и творчески подходи при описанието на дестинациите. Едни от авторите се придържат изцяло към географския подход, други към белетристичния, трети към социално-политическия. Лъчезар Георгиев избира свой начин да ни запознае с интересното и примамливо пространство на Лисабон. Този начин се основава на съвместяването на пътните записи, в резултат на видяното и преживяното, с научното изследване  на културата и книжовните връзки между португалския и българския народ. Иначе казано, описанието на площад Маркеш де Помбал, река Тежу, квартала Байша, крепостта Сау Жорже, както и на книжовността и на печатното дело в Португалия не се противопоставят, а сполучливо се допълват. Страстният пътешественик, отправил се към непознатото и загадъчното, и ученият, специалистът по книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности, проф. Лъчезар Георгиев вървят заедно, за да ни запознаят с духовния живот, атмосферата и забележителностите на Лисабон.

            Така че това не е пътепис, написан при спазване на традиционните жанрови особености. Това е книга, която носи белезите на постмодернистичния подход при представянето и структурирането на фактите, явленията, културните продукти и топосите в португалската столица. Съгласно естетическите принципи на постмодернизма съществуващите модели на описание се ревизират и се търсят концептуално гъвкави решения при организирането на текста. Едно от тези новаторски решения е симбиозата на стилистично различни жанрове в съдържанието на книгата². Лъчезар Георгиев проявява несъмнени предпочитания към съчетаването на жанрове, което му осигурява интересни и богати възможности да опише света на човека и човешките постижения. За пример ще посоча предишната му книга „Полет до Малпенса”, в която междутекстово „съжителстват” разказът, пътеписът и репортажът³. В този смисъл книгата „На брега на Лисабон” представлява постмодернистично есе, което включва в себе си пътеписа, разказа на очевидци и научното изследване. И още нещо, самият автор не дава точно и определение на жанра на неговата книга. Във вестник „Янтра днес” той споделя: „За някои читатели книгата ще се стори подобна на пътепис. Специалистите дори ще я определят като разгърнат фийчър, други пък ще кажат, че позоваванията върху различни източници носят научна или документално-публицистична специфика”⁴.

            Макар че творбата на Лъчезар Георгиев да представлява един новаторски начин за презентиране на Лисабон, тя продължава добрите традиции на българския пътепис, поставени от Иван Вазов⁵, Константин Вличков⁶ и Алеко Константинов⁷. В книгата „На брега на Лисабон”. Влиянието на Константин-Величковите пътеписи „Писма от Рим” може да бъде открито при представянето на културните постижения и духовната атмосфера в португалската столица. Особено отчетливо това въздействие проличава в осма глава „Духовният меценат на португалската книжовност и изкуствата”, в която авторът, впечатлен от мащабното спонсориране на културата, пише: „Изкуствени езера със скрити шадравани и стъпаловидни пътеки, пресичащи моравата с насядали туристи в слънчевата утрин, скулптури и птици населяват парка на великия меценат, а в естествена среда на хармония и красота откривам просторен музей с колекция от статуи, ювелирни модернистични произведения в стила на арт нуво и дори картини на френските импресионисти, и цялото това великолепие обхваща период от четири хиляди години история на източното и западното изкуство”⁸.

             Алеко-Константиновото влияние пък се откроява в три направления. Първото направление е свързано с вмъкването в пътеписа на разкази на хора, които имат своите преживявани при съприкосновението с мястото, което е обект на описание. В Чикаго Алеко се среща с Ганьо Сомов (Бай Ганьо), който споделя, че този свят е „бамбашка свят” – „студен свят”, „па и жените им хептем заиф работа”⁹. Лъчезар Георгиев в пета глава „По зъберите на крепостта Сау Жорже (Свети Георги) с подзаглавие „Двама българи разказват приключенията си на път от Виена през Берлин за Лисабон” разказва за неприятните преживявания и злополуката на Спиридонов и Мария-Лучия. На берлинското летище Тегел в залата за посрещачи „мургав мъж към четирийсетте” оглежда внимателно присъстващите и вперва погледа си към Мария-Лучия. Спиридонов си мисли, че непознатият мъж се е припознал и после отново го вижда в автобуса до „смугла жена със смолисти коси и матова кожа”, мислейки си, че светът е малък, след като хората се срещат лесно из Европа след падането на Берлинската стена. Наративът по-нататък разкрива, че тази първоначална среща не е случайна и двамата мургави спътница са нагли похитители, които пред любопитните погледи на немците, се опитват да вземат чантата на Мария-Лучия. Техният брутален опит е осуетен от Спиридонов, който яростно най-напред стоварва удар по челюстта на мургавия мъж и след това избива ножката от ръката му. Двамата мургави крадци побягват, сподиряни от освиркванията на свидетелите на смайващата случка.

            Второто Алеково влияние е по отношение на съпоставките между чуждия и българския свят. Ще припомним за сравненията, които Алеко Константинов прави между природата в Швейцария и красотите на природата в България, в пътеписа „Какво? Швейцария ли?”. Лъчезар Георгиев многократно, описвайки красотите и случващото се в Лисабон, възвръща поглед и към България. Той сравнява лисабонските бездомници с нашенските клошари, футболните фенове на „Бенфика” с нашите запалянковци, реда при паркирането на автомобилите в португалската столица с нашите ненавиждани „паяци”, които вдигат неправилно паркираните автомобили, тяхната спешна медицинска помощ с нашата, съпроводена с биенето на лекари, след като линейката закъснее.

            Трето влияние е свързано с емоционално-образното описание на наблюдаваните забележителности и културни постижения в португалската столица. Подобно на Алеко Константинов  и Лъчезар Георгиев въодушевено, оценъчно и художествено-пластично описва ярките си впечатления от досега си с културния свят на Лисабон. Ще приведем само един пример: „Приседнал в тихата привечер на брега на Лисабон, се взирам в синьозелените води на река Тежу и бялата яхта, която бразди залива срещу огромния кръст на Христос Властителя. Край мен се изнизва в колона група добре облечени тъмнокожи дами и господа на средна възраст, види се, поредната екскурзия с африкански туристи, което тук не се схваща като нещо екзотично, а си е в реда на нещата, нали и те са били част от великата колонизаторска територия на Португалия. От преводача разбирам, че идват от Ангола. Те ми се усмихват благо и аз също им махам с ръка”⁹.

            Нека да проследим пребиваванията на Лъчезар Георгиев в културния свят на Лисабон. В науката съществуват различни определения за „културен свят”. Едно от сполучливите определения е на Валери Стефанов, според който този свят е „подреден свят”.

Пребиваване в културния свят като територия

            В пролога на книгата „На брега на Лисабон” научаваме, че след опустошителното земетресение през ноември 1755 година, Маркиз де Помбал изисква изготвянето на грандиозен проект, в който са заложени „правите геометрични пропорции, еднаквите вертикални пропорции и уеднакяване на новия сграден фонд”¹⁰. Автор на проекта е Мануел да Майа. В това ново оформяне на града една от неговите забележителности е създадената през 1768 година Ботаническа градина на площ 3,5 хектара при кралския дворец в квартал Ажуда (Аjuda). Градината е оформена посредством геометрично свързани алеи с цветя и екзотични растения. Друга гордост за жителите е Националният дворец Ажуда, превърнат в музей, в който се съхраняват изящни мебели, гоблени по картини на Франциско Гоя, живописни платна на Домингуш Антонио Секейра и Виейра Портуензе.

            Първа глава „Из пъстрия многолик Лисабон” ни запознава с основните забележителности на португалската столица. Лъчезар Георгиев с прецизен поглед успява да види най-известните места в града. В неговото представяне той успешно съчетава обективното описанието на забележителните топоси с личната преценка и емоционалното отношение към тях. По този начин се превръща в интересен разказвач, който споделя своите непосредствени впечатления и чувства от пребиваването си в Лисабон. Пътешественикът с нескрита привързаност към града разказва за историческата кула „Белем”, Площада на реставраторите, акведукта Aquedito das Aguas Livres, Музеят на водата, двореца Сау Бенту, познат като дворец на Националната асамблея на републиката, манастира Жеронимуш, Белемският дворец, площада с паметника на Маркеш де Помбал и др.

            Лъчезар Георгиев с присъщия си усет за откриване на красотата в Лисабон не пропуска  да опише и най-дребните детайли от подредеността на пространството. Неговият поглед се спира на малките бели павета, с които са наредени почти всичките тротоари. Впечатлява го и „строгия и дисциплиниран трафик” по улиците.

            Лисабон, освен със своите архитектурни забележителности, привлича вниманието и задоволява любопитството на пътешественика и музиканта Лъчезар Георгиев с международния Иберийски маскен фестивал, с пропитата с тъга музика фадо, с представленията в Театро насионал „Сао Карлош”, с музикалния фестивал Arko do Cedo.

Представите на читателя за забележителностите, културните постижения и историческите завоевания се разширяват в следващите две глави. В главата „За първооткривателите и техния паметник на река Тежу” със завидна историческа осведоменост Лъчезар Георгиев пише за 52-метровия Паметник на първооткривателите, издигнат на самия бряг на реката и недалеч от манастира Жеронимуш. Той проучва неговата история на създаване и не пропуска да спомене годината на откриването му през 1960, както и че е създаден по идея на архитекта Котилелли Телму и скулптура Леополд де Алмейда. Тези факти от творческата история на паметника разкриват друга особеност на пътеписа са Лисабон. Пътешественикът Георгиев не само описва подробно и с чувство на нескрита симпатия значимите и интересните за туриста места в Лисабон, но и научно проучва исторически факти относно лицата и събитията, свързани с туристическия обект. Така ние разбираме, че монумента на първооткривателите е открит за петстотингодишнината от смъртта на Дон Енрики Мореплавателя. Неговото име не е много известно за българския читател и заслугата на Лъчезар Георгиев е, че ни запознава с него. Дон Енрики е живял между 1394 – 1460 година и негови са първите открития по протежението на африканския бряг. Зад паметника има скулптура на прочутите личности от времето на Великите географски открития между 1420 и 1447 година: Вашку да Гама, поета Луиш Камойнш, държащ в ръката си екземпляр от книгата си „Лузиадите”, математика Педро Нунеш, Алфонсу V, художника Нуну Гонсалвеш, както картографи, астрономи и морски предводители.

Следващата глава „Кулата Белем – паметник на португалските мореплаватели от епохата на Вашку да Гама и неговите следовници” с подзаглавие „Мостът „25 април” и мономентът Христос-Властителя” продължава да обогатява нашите познания за ролята на португалските мореплаватели по времето на Великите географски открития. Отново Лъчезар Георгиев проявява изследователски интерес към историята на построяването и стратегическо значение на Кулата Белем. Той пише: „Цялата елегантна кула била завършена около 1525 г., като целта била да служи за бастион и да отблъсква със силата на оръдейните залпове вражеските кораби, идващи от Атлантика в естуара на река Тежу”¹¹. Главата завършва с интересен разказ за младата българка, която е изгубила съпруга си  в кулата. В този кратък разказ се проверяват устойчивостта на брачните връзки, които поддържат човешкия свят. Младата жена на четиригодишнината от сватбата се съмнява в своя мъж – „Ами ако ме е зарязал? Просто така?! Форевър?”. Мониторите откриват мъжа на последния етаж, замечтан „във върховния миг на самота” по синьозелената шир и безкрайността. Дали този млад български мъж не се пренася във времето на Великите географски открития, за да дири нови светове за себе си своето семейство? Авторът не ни остава дълго да мислим върху този екзистенциален въпрос и бърза чрез думите на оператора философски да завърши: „Да-а, понякога мъжът има нужда да остане сам сред неповторимото”. Неповторимото като красота, неповторимото като откритие, неповторимото като свобода. Тук е мястото да обобщим, че Лъчезар Георгиев се изявява, освен като увлекателен описател на забележителностите на Лисабон, но и като мъдър разказвач на житейски истории и човешки въжделения.

Пребиваване в културния свят като книжовност

            В следващите глави на книгата „На брега на Лисабон” са откроени и демонстрирани научните интереси на Лъчезар Георгиев. Той проучва задълбочено и проникновено печатното дело в Португалия и това му дава възможност да покаже актуалната си позиция спрямо ценностите. След проучването на множество книги и интернет източници професор Георгиев твърди, че първият португалски майстор печатар на книги е Родриго Алвареш, роден във Vila Real. С основание се смята, че той е отпечатал богословските съчинения на епископа на Порто, Диого де Соза, през 1497 година.

            Най-значимият автор на португалския Ренесанс е Фернау Лопеш. Неговите книгите „История на Португалия” и „Хрониките на Дон Педру и Дон Жуау (първа и втора част) са написани на достъпен език и отразяващи неговите възгледи за движещите сили през тази културна епоха. Следват десетки автори и произведения, които показват богатия духовен живот в Португалия и вековните традиции при отпечатването на книгите. Лъчезар Георгиев възхитено и последователно описва издаването както на португалски, така и на преводни творби. Така например през 1889 година в Лисабон издателството на Антонио Мариа Перейра издава книгата „Рафаело” от Алфонс дьо Ламартин.

            В представянето на духовния живот на Португалия и книжовното дело не са забравени и дълготрайните българо-португалски културни връзки. Нобеловият лауреат Жузе Сарамагу е познат на българските читатели с издадения през 1989 година исторически роман „Възпоменание за манастира”. Други португалски автори, които са преведени на български са: Жозе Родригеш душ Сантуш с бестселъра му „Кодекс 632”, поетите: Ерберту Елдер, Фиама Паиш Брандо, Гащау Крус, Нуну Жудис, Фернандо Луиш, Паулу Тейшера и др. събрани в книгата „Съвременна португалска поезия” на издателството на Мариана Тодорова „Карина М”. На български език са преведени и творбите на Мария Тереза Майя Гонзалеш: „Луната на Жуана”, „Пазачът на плажа” и „Гашпар и Мариана” както и романа на Жуау Агиар „Кръв и бисери в Макау”. Посочени са и българските автори, които са преведени на португалски език. Това са: Антон Дончев с историческия роман „Странният рицар на свещената книга”, Красин Кръстев с „Подвижни пясъци” и Никола Вапцаров.

            В проучването на книжовността на Португалия се съдържа един съществен момент за интересуващите го печатни издания. Пред забележителните автори и книги Лъчезар Георгиев застава в ролята на културния аташе, откриващият и създаващият духовни връзки. В бездуховното време, когато пътищата на културата са стеснени, той търси път към възмогването на духа ни. Тогава, когато духовният живот има най-ниска цена, той показва високи духовни образци за следване и спасение.

            Ето и налагащите се обобщения. Книгата „На брега на Лисабон” ни дава възможност:

            Да открием нови хоризонти.

            Да виждаме повече.

            Да мислим за постиженията и забележителностите на португалския народ.

            Да се обогатим духовно.

            Да пребиваваме в един културен свят.  

            

Бележки

1.      Георгиев, Л. На брега на Лисабон. София: АН-ДИ, 2014, с. 20.

2. Валерий Даниленко при изясняването на постмодернизма, посочва като характерна негова особеност „съчетаването в един текст на стилистично различни жанрове и литературни епохи”. Даниленко, В. Постмодернизмът в руската литература: теория и практика. – Литературен свят http://literaturensviat.com/?p=18949 ; Изследвайки симбиозата на различни жанрове при постмодернизма, Рей Брауни и Маршал Фишуик пишат: „Постмодернизът е еклектичен подход, който съчетава разнородни елементи от последните художествени стилове в едно ново и жизнеспособно официално споразумение”. Вж: Browne, R. B., Fishwick, M. W. Simbiosis: popular culture and other fields. Ohio: Bowing Green State University Popular Press, 1988, p. 48.  

3. Вж. Бенин, Н. Малпенса: топос на събиране и разделяне на човешки съдби в „Полет до Малпенса” от Лъчезар Георгиев. – Литературен вестник. Год. 21, № 28, 18 – 24. 07. 2012, с. 7.

4. Димитрова, З. Лъчезар Георгиев събра свои впечатления в книгата „На брега на Лисабон”. – Янтра днес, 4 юни 2014.

http://www.dnesbg.com/kultura/latchezar-georgiev-sabra-svoite-vpetchatleniya-ot-portugaliya-v-knigata-vna-brega-na-lisabonv.html

5. Вазов, И. Разкази и пътеписи. София: Дамян Яков, 2005. ; За художествената специфика на Вазовите пътеписи вж: Радослав Р. История на природата в пътеписите на Иван Вазов. – В: Иван Вазов. Разкази и пътеписи. Съвременни оценки. Критически анализи, литературни разработки. Велико Търново: Слово, 1995, 346 – 353.      

6. Величков, К. Съчинения в 5 тома. Том III, Писма от Рим. Дневник, София: Български писател,1987.

7. Константинов, А. Пътеписи. Фейлетони. Велико Търново: Слово, 1995. За проблемно-естетическите особености на пътеписите на Алеко Константинов вж: Радев, Р. Пътеписите на Алеко Константинов – за и против Бай Ганьо – В: Алеко Константинов. До Чикаго и назад. Пътеписи от България. Велико Търново: Слово, 2000, 141 – 150.

8. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 200–201.

9. Георгиев, Л. Пак там, с. 187–188.

10. Георгиев, Л. Пак там, с. 11.

11. Георгиев, Л. Пак там, с. 71.

Източник: http://www.razkazvachite.com/?p=2034