„НА БРЕГА НА ЛИСАБОН” ОТ ЛЪЧЕЗАР ГЕОРГИЕВ И / ИЛИ ПРЕБИВАВАНЕ В ПРОСТРАНСТВОТО НА ЕДИН КУЛТУРЕН СВЯТ

Никола Бенин

От шестия етаж на хотела се

любувам на невероятна гледка към проспектите на съвременен Лисабон.

                                                                                                                                                                               Лъчезар Георгиев¹

            Историята на пътеписа в литературата съдържа различни гледни точки и творчески подходи при описанието на дестинациите. Едни от авторите се придържат изцяло към географския подход, други към белетристичния, трети към социално-политическия. Лъчезар Георгиев избира свой начин да ни запознае с интересното и примамливо пространство на Лисабон. Този начин се основава на съвместяването на пътните записи, в резултат на видяното и преживяното, с научното изследване  на културата и книжовните връзки между португалския и българския народ. Иначе казано, описанието на площад Маркеш де Помбал, река Тежу, квартала Байша, крепостта Сау Жорже, както и на книжовността и на печатното дело в Португалия не се противопоставят, а сполучливо се допълват. Страстният пътешественик, отправил се към непознатото и загадъчното, и ученият, специалистът по книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности, проф. Лъчезар Георгиев вървят заедно, за да ни запознаят с духовния живот, атмосферата и забележителностите на Лисабон.

            Така че това не е пътепис, написан при спазване на традиционните жанрови особености. Това е книга, която носи белезите на постмодернистичния подход при представянето и структурирането на фактите, явленията, културните продукти и топосите в португалската столица. Съгласно естетическите принципи на постмодернизма съществуващите модели на описание се ревизират и се търсят концептуално гъвкави решения при организирането на текста. Едно от тези новаторски решения е симбиозата на стилистично различни жанрове в съдържанието на книгата². Лъчезар Георгиев проявява несъмнени предпочитания към съчетаването на жанрове, което му осигурява интересни и богати възможности да опише света на човека и човешките постижения. За пример ще посоча предишната му книга „Полет до Малпенса”, в която междутекстово „съжителстват” разказът, пътеписът и репортажът³. В този смисъл книгата „На брега на Лисабон” представлява постмодернистично есе, което включва в себе си пътеписа, разказа на очевидци и научното изследване. И още нещо, самият автор не дава точно и определение на жанра на неговата книга. Във вестник „Янтра днес” той споделя: „За някои читатели книгата ще се стори подобна на пътепис. Специалистите дори ще я определят като разгърнат фийчър, други пък ще кажат, че позоваванията върху различни източници носят научна или документално-публицистична специфика”⁴.

            Макар че творбата на Лъчезар Георгиев да представлява един новаторски начин за презентиране на Лисабон, тя продължава добрите традиции на българския пътепис, поставени от Иван Вазов⁵, Константин Вличков⁶ и Алеко Константинов⁷. В книгата „На брега на Лисабон”. Влиянието на Константин-Величковите пътеписи „Писма от Рим” може да бъде открито при представянето на културните постижения и духовната атмосфера в португалската столица. Особено отчетливо това въздействие проличава в осма глава „Духовният меценат на португалската книжовност и изкуствата”, в която авторът, впечатлен от мащабното спонсориране на културата, пише: „Изкуствени езера със скрити шадравани и стъпаловидни пътеки, пресичащи моравата с насядали туристи в слънчевата утрин, скулптури и птици населяват парка на великия меценат, а в естествена среда на хармония и красота откривам просторен музей с колекция от статуи, ювелирни модернистични произведения в стила на арт нуво и дори картини на френските импресионисти, и цялото това великолепие обхваща период от четири хиляди години история на източното и западното изкуство”⁸.

             Алеко-Константиновото влияние пък се откроява в три направления. Първото направление е свързано с вмъкването в пътеписа на разкази на хора, които имат своите преживявани при съприкосновението с мястото, което е обект на описание. В Чикаго Алеко се среща с Ганьо Сомов (Бай Ганьо), който споделя, че този свят е „бамбашка свят” – „студен свят”, „па и жените им хептем заиф работа”⁹. Лъчезар Георгиев в пета глава „По зъберите на крепостта Сау Жорже (Свети Георги) с подзаглавие „Двама българи разказват приключенията си на път от Виена през Берлин за Лисабон” разказва за неприятните преживявания и злополуката на Спиридонов и Мария-Лучия. На берлинското летище Тегел в залата за посрещачи „мургав мъж към четирийсетте” оглежда внимателно присъстващите и вперва погледа си към Мария-Лучия. Спиридонов си мисли, че непознатият мъж се е припознал и после отново го вижда в автобуса до „смугла жена със смолисти коси и матова кожа”, мислейки си, че светът е малък, след като хората се срещат лесно из Европа след падането на Берлинската стена. Наративът по-нататък разкрива, че тази първоначална среща не е случайна и двамата мургави спътница са нагли похитители, които пред любопитните погледи на немците, се опитват да вземат чантата на Мария-Лучия. Техният брутален опит е осуетен от Спиридонов, който яростно най-напред стоварва удар по челюстта на мургавия мъж и след това избива ножката от ръката му. Двамата мургави крадци побягват, сподиряни от освиркванията на свидетелите на смайващата случка.

            Второто Алеково влияние е по отношение на съпоставките между чуждия и българския свят. Ще припомним за сравненията, които Алеко Константинов прави между природата в Швейцария и красотите на природата в България, в пътеписа „Какво? Швейцария ли?”. Лъчезар Георгиев многократно, описвайки красотите и случващото се в Лисабон, възвръща поглед и към България. Той сравнява лисабонските бездомници с нашенските клошари, футболните фенове на „Бенфика” с нашите запалянковци, реда при паркирането на автомобилите в португалската столица с нашите ненавиждани „паяци”, които вдигат неправилно паркираните автомобили, тяхната спешна медицинска помощ с нашата, съпроводена с биенето на лекари, след като линейката закъснее.

            Трето влияние е свързано с емоционално-образното описание на наблюдаваните забележителности и културни постижения в португалската столица. Подобно на Алеко Константинов  и Лъчезар Георгиев въодушевено, оценъчно и художествено-пластично описва ярките си впечатления от досега си с културния свят на Лисабон. Ще приведем само един пример: „Приседнал в тихата привечер на брега на Лисабон, се взирам в синьозелените води на река Тежу и бялата яхта, която бразди залива срещу огромния кръст на Христос Властителя. Край мен се изнизва в колона група добре облечени тъмнокожи дами и господа на средна възраст, види се, поредната екскурзия с африкански туристи, което тук не се схваща като нещо екзотично, а си е в реда на нещата, нали и те са били част от великата колонизаторска територия на Португалия. От преводача разбирам, че идват от Ангола. Те ми се усмихват благо и аз също им махам с ръка”⁹.

            Нека да проследим пребиваванията на Лъчезар Георгиев в културния свят на Лисабон. В науката съществуват различни определения за „културен свят”. Едно от сполучливите определения е на Валери Стефанов, според който този свят е „подреден свят”.

Пребиваване в културния свят като територия

            В пролога на книгата „На брега на Лисабон” научаваме, че след опустошителното земетресение през ноември 1755 година, Маркиз де Помбал изисква изготвянето на грандиозен проект, в който са заложени „правите геометрични пропорции, еднаквите вертикални пропорции и уеднакяване на новия сграден фонд”¹⁰. Автор на проекта е Мануел да Майа. В това ново оформяне на града една от неговите забележителности е създадената през 1768 година Ботаническа градина на площ 3,5 хектара при кралския дворец в квартал Ажуда (Аjuda). Градината е оформена посредством геометрично свързани алеи с цветя и екзотични растения. Друга гордост за жителите е Националният дворец Ажуда, превърнат в музей, в който се съхраняват изящни мебели, гоблени по картини на Франциско Гоя, живописни платна на Домингуш Антонио Секейра и Виейра Портуензе.

            Първа глава „Из пъстрия многолик Лисабон” ни запознава с основните забележителности на португалската столица. Лъчезар Георгиев с прецизен поглед успява да види най-известните места в града. В неговото представяне той успешно съчетава обективното описанието на забележителните топоси с личната преценка и емоционалното отношение към тях. По този начин се превръща в интересен разказвач, който споделя своите непосредствени впечатления и чувства от пребиваването си в Лисабон. Пътешественикът с нескрита привързаност към града разказва за историческата кула „Белем”, Площада на реставраторите, акведукта Aquedito das Aguas Livres, Музеят на водата, двореца Сау Бенту, познат като дворец на Националната асамблея на републиката, манастира Жеронимуш, Белемският дворец, площада с паметника на Маркеш де Помбал и др.

            Лъчезар Георгиев с присъщия си усет за откриване на красотата в Лисабон не пропуска  да опише и най-дребните детайли от подредеността на пространството. Неговият поглед се спира на малките бели павета, с които са наредени почти всичките тротоари. Впечатлява го и „строгия и дисциплиниран трафик” по улиците.

            Лисабон, освен със своите архитектурни забележителности, привлича вниманието и задоволява любопитството на пътешественика и музиканта Лъчезар Георгиев с международния Иберийски маскен фестивал, с пропитата с тъга музика фадо, с представленията в Театро насионал „Сао Карлош”, с музикалния фестивал Arko do Cedo.

Представите на читателя за забележителностите, културните постижения и историческите завоевания се разширяват в следващите две глави. В главата „За първооткривателите и техния паметник на река Тежу” със завидна историческа осведоменост Лъчезар Георгиев пише за 52-метровия Паметник на първооткривателите, издигнат на самия бряг на реката и недалеч от манастира Жеронимуш. Той проучва неговата история на създаване и не пропуска да спомене годината на откриването му през 1960, както и че е създаден по идея на архитекта Котилелли Телму и скулптура Леополд де Алмейда. Тези факти от творческата история на паметника разкриват друга особеност на пътеписа са Лисабон. Пътешественикът Георгиев не само описва подробно и с чувство на нескрита симпатия значимите и интересните за туриста места в Лисабон, но и научно проучва исторически факти относно лицата и събитията, свързани с туристическия обект. Така ние разбираме, че монумента на първооткривателите е открит за петстотингодишнината от смъртта на Дон Енрики Мореплавателя. Неговото име не е много известно за българския читател и заслугата на Лъчезар Георгиев е, че ни запознава с него. Дон Енрики е живял между 1394 – 1460 година и негови са първите открития по протежението на африканския бряг. Зад паметника има скулптура на прочутите личности от времето на Великите географски открития между 1420 и 1447 година: Вашку да Гама, поета Луиш Камойнш, държащ в ръката си екземпляр от книгата си „Лузиадите”, математика Педро Нунеш, Алфонсу V, художника Нуну Гонсалвеш, както картографи, астрономи и морски предводители.

Следващата глава „Кулата Белем – паметник на португалските мореплаватели от епохата на Вашку да Гама и неговите следовници” с подзаглавие „Мостът „25 април” и мономентът Христос-Властителя” продължава да обогатява нашите познания за ролята на португалските мореплаватели по времето на Великите географски открития. Отново Лъчезар Георгиев проявява изследователски интерес към историята на построяването и стратегическо значение на Кулата Белем. Той пише: „Цялата елегантна кула била завършена около 1525 г., като целта била да служи за бастион и да отблъсква със силата на оръдейните залпове вражеските кораби, идващи от Атлантика в естуара на река Тежу”¹¹. Главата завършва с интересен разказ за младата българка, която е изгубила съпруга си  в кулата. В този кратък разказ се проверяват устойчивостта на брачните връзки, които поддържат човешкия свят. Младата жена на четиригодишнината от сватбата се съмнява в своя мъж – „Ами ако ме е зарязал? Просто така?! Форевър?”. Мониторите откриват мъжа на последния етаж, замечтан „във върховния миг на самота” по синьозелената шир и безкрайността. Дали този млад български мъж не се пренася във времето на Великите географски открития, за да дири нови светове за себе си своето семейство? Авторът не ни остава дълго да мислим върху този екзистенциален въпрос и бърза чрез думите на оператора философски да завърши: „Да-а, понякога мъжът има нужда да остане сам сред неповторимото”. Неповторимото като красота, неповторимото като откритие, неповторимото като свобода. Тук е мястото да обобщим, че Лъчезар Георгиев се изявява, освен като увлекателен описател на забележителностите на Лисабон, но и като мъдър разказвач на житейски истории и човешки въжделения.

Пребиваване в културния свят като книжовност

            В следващите глави на книгата „На брега на Лисабон” са откроени и демонстрирани научните интереси на Лъчезар Георгиев. Той проучва задълбочено и проникновено печатното дело в Португалия и това му дава възможност да покаже актуалната си позиция спрямо ценностите. След проучването на множество книги и интернет източници професор Георгиев твърди, че първият португалски майстор печатар на книги е Родриго Алвареш, роден във Vila Real. С основание се смята, че той е отпечатал богословските съчинения на епископа на Порто, Диого де Соза, през 1497 година.

            Най-значимият автор на португалския Ренесанс е Фернау Лопеш. Неговите книгите „История на Португалия” и „Хрониките на Дон Педру и Дон Жуау (първа и втора част) са написани на достъпен език и отразяващи неговите възгледи за движещите сили през тази културна епоха. Следват десетки автори и произведения, които показват богатия духовен живот в Португалия и вековните традиции при отпечатването на книгите. Лъчезар Георгиев възхитено и последователно описва издаването както на португалски, така и на преводни творби. Така например през 1889 година в Лисабон издателството на Антонио Мариа Перейра издава книгата „Рафаело” от Алфонс дьо Ламартин.

            В представянето на духовния живот на Португалия и книжовното дело не са забравени и дълготрайните българо-португалски културни връзки. Нобеловият лауреат Жузе Сарамагу е познат на българските читатели с издадения през 1989 година исторически роман „Възпоменание за манастира”. Други португалски автори, които са преведени на български са: Жозе Родригеш душ Сантуш с бестселъра му „Кодекс 632”, поетите: Ерберту Елдер, Фиама Паиш Брандо, Гащау Крус, Нуну Жудис, Фернандо Луиш, Паулу Тейшера и др. събрани в книгата „Съвременна португалска поезия” на издателството на Мариана Тодорова „Карина М”. На български език са преведени и творбите на Мария Тереза Майя Гонзалеш: „Луната на Жуана”, „Пазачът на плажа” и „Гашпар и Мариана” както и романа на Жуау Агиар „Кръв и бисери в Макау”. Посочени са и българските автори, които са преведени на португалски език. Това са: Антон Дончев с историческия роман „Странният рицар на свещената книга”, Красин Кръстев с „Подвижни пясъци” и Никола Вапцаров.

            В проучването на книжовността на Португалия се съдържа един съществен момент за интересуващите го печатни издания. Пред забележителните автори и книги Лъчезар Георгиев застава в ролята на културния аташе, откриващият и създаващият духовни връзки. В бездуховното време, когато пътищата на културата са стеснени, той търси път към възмогването на духа ни. Тогава, когато духовният живот има най-ниска цена, той показва високи духовни образци за следване и спасение.

            Ето и налагащите се обобщения. Книгата „На брега на Лисабон” ни дава възможност:

            Да открием нови хоризонти.

            Да виждаме повече.

            Да мислим за постиженията и забележителностите на португалския народ.

            Да се обогатим духовно.

            Да пребиваваме в един културен свят.  

            

Бележки

1.      Георгиев, Л. На брега на Лисабон. София: АН-ДИ, 2014, с. 20.

2. Валерий Даниленко при изясняването на постмодернизма, посочва като характерна негова особеност „съчетаването в един текст на стилистично различни жанрове и литературни епохи”. Даниленко, В. Постмодернизмът в руската литература: теория и практика. – Литературен свят http://literaturensviat.com/?p=18949 ; Изследвайки симбиозата на различни жанрове при постмодернизма, Рей Брауни и Маршал Фишуик пишат: „Постмодернизът е еклектичен подход, който съчетава разнородни елементи от последните художествени стилове в едно ново и жизнеспособно официално споразумение”. Вж: Browne, R. B., Fishwick, M. W. Simbiosis: popular culture and other fields. Ohio: Bowing Green State University Popular Press, 1988, p. 48.  

3. Вж. Бенин, Н. Малпенса: топос на събиране и разделяне на човешки съдби в „Полет до Малпенса” от Лъчезар Георгиев. – Литературен вестник. Год. 21, № 28, 18 – 24. 07. 2012, с. 7.

4. Димитрова, З. Лъчезар Георгиев събра свои впечатления в книгата „На брега на Лисабон”. – Янтра днес, 4 юни 2014.

http://www.dnesbg.com/kultura/latchezar-georgiev-sabra-svoite-vpetchatleniya-ot-portugaliya-v-knigata-vna-brega-na-lisabonv.html

5. Вазов, И. Разкази и пътеписи. София: Дамян Яков, 2005. ; За художествената специфика на Вазовите пътеписи вж: Радослав Р. История на природата в пътеписите на Иван Вазов. – В: Иван Вазов. Разкази и пътеписи. Съвременни оценки. Критически анализи, литературни разработки. Велико Търново: Слово, 1995, 346 – 353.      

6. Величков, К. Съчинения в 5 тома. Том III, Писма от Рим. Дневник, София: Български писател,1987.

7. Константинов, А. Пътеписи. Фейлетони. Велико Търново: Слово, 1995. За проблемно-естетическите особености на пътеписите на Алеко Константинов вж: Радев, Р. Пътеписите на Алеко Константинов – за и против Бай Ганьо – В: Алеко Константинов. До Чикаго и назад. Пътеписи от България. Велико Търново: Слово, 2000, 141 – 150.

8. Георгиев, Л. Цит. съч., с. 200–201.

9. Георгиев, Л. Пак там, с. 187–188.

10. Георгиев, Л. Пак там, с. 11.

11. Георгиев, Л. Пак там, с. 71.

Източник: http://www.razkazvachite.com/?p=2034